ВЕСТ ОТ ПЛАНИНАТА: Демос Шикарян и историята на руските Молокани в Лос Анжелис

Веднъж, през нощта, с моята жена Розалия преминавахме през Лос Анджелис по пътя за дома си. съвсем неочаквано у мен се появи желание да свърна от главната автострада и да мина покрай къщата, където някога е живял моя дядо Демос при пристигането си в Америка.

В нашето четиридесет и две годишно съжителство Роза беше свикнала с такива мои внезапни импулси и макар вече да беше един часа през нощта, тя не каза нито дума, когато свърнах от пътя и тръгнах за онази част на града, която се нарича Лос Анджелис Флетс. Квадратната измазана къща под номер 919 на Бостънската улица беше вече съборена. Ние поседяхме известно време в колата, гледайки наоколо новите градски постройки, заменили развалените къщи. След това аз обърнах колата и се отправих към автострадата. Мислите за моя дядо пътешестваха с мен в тази топла калифорнийска нощ. Аз знаех защо през нощта свърнах от пътя. Направих това заради пророчеството, което ние с Роза чухме в началото на тази вечер. Ние бяхме на събрание на бизнесмените, вярващи в пълното Евангелие в град Бевърли Хилс, на което някой пророкува, уверявайки, че тези думи са от Бога, за идващото голямо преследване на християните във всички части на света, включително и в САЩ. Какво можем да кажем за подобно предсказание? Какво са направили моите деди с такава вест преди едно столетие? Същото пророчество било дадено тогава и всичко, което било предсказано се изпълнило в живота на моя дядо, моя баща и в моя живот, и ние се отнесохме изключително сериозно спрямо него.

Беше два часа през нощта, когато влязохме в двора на Довня. Светлината на луната не ме предразполагаше към сън. Аз обикновено късно си лягам, за неудоволствие на Роза, затова тя отиде да спи. Придвижих старото кресло до прозореца, седнах в дневната стая и в тъмнината позволих на моите мисли да отидат в далечното минало. Аз не познавах дядо Демос, тъй като той е починал преди моето раждане, но стотици пъти бях чувал разкази за него. Знаех всеки детайл в тези разкази. И сега, гледайки портокаловата градина, залята от сребристата светлина на луната, ми се струваше, че виждам отдалечения като разстояние и време друг край на света. За арменеца не е трудно да се увлече в мечти. Ние сме старозаветен народ. За нас минало и настояще са много силно преплетени в мислите ни и това, което се е случило столетия или хилядолетия назад, за нас е така реално, като че ли се е случило днес. Толкова често бях слушал описанието на малкото село Кара Кала, че не ми представляваше трудност мислено да го видя, разположено в скалистото подножие на Арарат. На тази планина, както е казано в Библията, се е спрял ковчега на Ной.

В моите мисли аз виждах каменните постройки: хамбари и навеси и едностайната къща, където е живял моят дядо Демос. В тази къща са се родили петте дъщери на дядо ми, но той нямал нито един син, което се е считало от арменците и от израилтяните за безславие.

Представям си, как моят дядо е отивал в Молитвения дом със своите пет дъщери. Макар и болшинството от арменците да са по вероизповедание православни, дядо и много други в Кара Кала са били презвитериани. Аз мислено го виждам, вървящ надолу по улицата към Молитвения дом в тази особена неделя с високо вдигната глава, въпреки вътрешното преживяване.

Удивлява ме, че моят дядо, който се нуждаел от тази необикновена вест, не я приел бързо, макар че тя се проточвала към нас през планината около 50 години. Тази вест била пренесена от руснаците. Дядо ми обичал русите, но той бил достатъчно уравновесен, за да повярва в разказите за чудесата. Накрая русите дошли с керван покрити коли. Те били облечени подобно на нашите хора, в дълги ризи с високи яки, препасани с пояси и пискюли. Женените мъже били с бради.

Арменците не се затруднявали да разбират русите, тъй като болшинството от нашите хора говорели руски. Арменците слушали разказите на русите „за изливането на Святия Дух”, както обяснявали те, над стотици хиляди православни руски хора. Русите идвали с подаръци, с даровете на Духа, които те искали да споделят. Аз чувам моите баба и дядо да беседват до късно през нощта след едно от тези посещения. Допускам дядо да е казал, че всичко, което русите са казали, е според Писанието. Имам предвид изцеленията, които са в Библията, а също така и езиците, и пророчествата. Само една трудност има, че не е по арменски, което би било вярно и практично доказателство. А баба с натежало сърце може би е отговорила: „Ти знаеш, че ако говориш за пророчество и изцеление, то значи говориш за чудеса.” „Да!” „Ако по този начин получим Святия Дух, мислиш ли, че бихме могли да просим чудо?” „Намекваш да просим син?” Може би баба е заплакала. Определено зная, че в едно ясно майско утро на 1891 г. баба е плакала.

С течение на времето някои семейства, живеещи в Кара Кала, приели благата вест от руските петдесятни. Шуреят на дядо, Магардич Мушечан бил един от тях. Той бил кръстен със Святия Дух и често посещавала Шикерянови в тяхната ферма, беседвайки за намерената радост в живота му. В този особен ден, 25 май 1891 г., баба и другите жени с нея, в ъгъла на едностайната къща се занимавали с ръкоделие. Баба се опитвала да шие, но сълзите й падали върху работата, лежаща на коленете й. В другата страна на стаята, близо до прозореца, където било по-светло, седял Магардич Мушечан с отворена Библия на коленете и четял. Изведнъж Магардич затворил своята Библия, станал, преминал през стаята и застанал пред баба. Неговата гъста, черна брада се тресяла от вълнение. „Гулисар – казал Магардич, – Господ току що ми проговори!” Баба се изправила и казала: „Какво, Магардич?” „Той ми откри нещо за теб, Гулисар – казал Магардич, – точно след една година ще ти се роди син.” Когато дядо се върнал от полето, баба го посрещнала на прага с чудната пророческа вест. Доволен, искащ да вярва, но все пак скептично настроен, дядо нищо не казал. Той само се усмихнал, вдигнал рамене и отбелязал числото на календара.

Изминали месеци и баба пак забременяла. През това време всички в Кара Кала знаели за пророчеството и с нетърпение очаквали неговото изпълнение. И точно година след пророчеството на 25 май 1892 г. баба родила момче. Това посещение от Святия Дух била нашата първа семейна опитност. Всички в Кара Кала се съгласили, че изборът на име на момчето е правилен. Нарекли го Исак, тъй като подобно на дългоочаквания син на Авраам, той бил син на обещание. Аз съм уверен, че дядо е бил много доволен и щастлив човек, когато отивал със своето семейство в Молитвения дом всяка неделя след раждането на Исак. Все пак, както всички арменци, той имал у себе си жилка на гордост. Дядо бил неотстъпчив и отказвал безусловно да приеме всичко, което преживял във връзка с обещанията на Бог, споменати в Библията. Може би си е мислел, че предсказанието на Магардич било само един удачен случай. Но един ден всичките му съмнения изчезнали веднъж завинаги. През 1900 година, когато Исак бил на осем години, а неговата по-малка сестра – на четири години, дошло известие, че стотина руски вярващи идват през планината с покрити каруци. Всички се зарадвали на гостите. Жителите на Кара Кала имали обичай при пристигането на гостите да устройват празник. Въпреки че дядо не се съгласявал напълно с проповедта на пълното Евангелие, което проповядвали русите, все пак считал тяхното посещение за слава Божия и настоявал празнуването да стане в равнината пред неговия дом.

Дядо се гордеел с отбраното си стадо. Като чул за идването на русите, той отишъл в стадото и избрал най-доброто и най-тлъсто теле за гощавка на гостите. За съжаление, това отбрано теле след проверката се оказало с недостатък. То било сляпо с едното око. Какво да прави? Дядо знаел учението на Библията. Знаел, че в жертва на Бога не може да се принесе животно с недостатък. Нали така е казано в Левит 22:20 „Никакво животно, което има порок не принасяйте, тъй като това не ще ви бъде прието.” Каква дилема! В цялото стадо нямало друго равно по качество и тегло животно, за да нахрани стотина гости. Дядо погледнал около себе си, за да се увери, че никой не го вижда. Ами, ако заколи това теле и скрие главата? Решил да направи така. Завел сляпото теле в краварника, заклал го, а главата сложил в чувал и скрил в тъмния ъгъл под куп зърно. Тъкмо приключил своята работа с подготовката на месото и се раздало тракането на обоза, влизащ в Кара Кала. Каква приятна картина! Спускайки се по прашния път, идвал непознат керван, воден от впрегнати четворка петнисти коне. До кочияша на първата каруца седял строен, внушителен белобрад старец – водач и пророк на цялата група. Дядо с малкия Исак излезли на пътя, за да приветстват гостите. По цялото селище започнала бърза подготовка за празника.

Младото и тлъсто теле вече се изпичало на шиш над горящи въглени. Тази вечер, омалели от очакване и глад, всички се събрали около дъсчените маси. Преди вечеря трябвало да се молят. Тези руски вярващи никога не считали, че се молят даже преди храна, ако не получат, както те казвали „помазание”. Те чакали пред Господа, докато според тях Духът дойде върху им. Вярвали, за учудване на дядо, че буквално чувстват слизането и присъствието на Святия Дух. И когато това се случило, вдигали ръце нагоре и започвали да скачат от радост. И този път, както винаги, русите очаквали помазанието на Духа. Незабавно, както се очаквало, един след друг започнали да подскачат. Всичко било наред. Скоро щяла да последва молитва над храната и по-нататъшното отпразнуване. За голямо учудване на моя дядо, старецът внезапно вдигнал нагоре ръка не за благословение, а за задържане на всичко. Като погледнал дядо със своя пронизващ поглед, високият белобрад старец станал от масата, без да каже нито дума. Очите на дядо внимателно го следвали, когато той преминал през двора и се отправил към обора. След няколко минути той се върнал. В своята ръка той държал чувала, който дядо скрил под купа зърно.

Дядо започнал да трепери от страх. Как може този човек да знае какво е направил? Никой не го беше видял. Русите още не били влезли в селото, когато той скрил главата. Сега старецът сложил отворения чувал пред дядо, за да видят всички главата с бялото петно на окото.

„Разбирате ли в какво се състои работата, брат Демос?” – попитал руснакът. „Разбирам – казал дядо развълнуван, – но как вие можете да знаете това?” „Бог ми откри – отговорил направо старецът. – Вие все още не вярвате, че Бог говори на Своите хора днес, както някога, в миналото. Духът ми даде това слово на знание, за да повярвате ти и твоето семейство. Вие се противяхте на силата на Духа. От днес вие вече няма да се противите.” Тази вечер пред своите съседи и гости дядо изповядал своята замислена лъжа. Със сълзи на очи, които обилно течели по неговото лице и брада, дядо поискал прошка. „Покажете ми – казвал той на стареца, – как мога да се изпълня с Духа на Бога!” Моят дядо коленичил и старецът положил своите мазолести ръце на главата му.

Внезапно дядо започнал да се моли с радостна молитва, която нито той, нито някой от присъстващите разбирали. Русите наричали тази молитва „езици” и я приемали като знак за слизането на Святия Дух над говорещия. В тази вечер и моята баба била „кръстена в Духа”.

Това събитие станало начало на големи промени в нашето семейство и в живота на един писател от Кара Кала. Този човек бил известен по целия район като юноша-пророк, макар че по време на събитията с телешката глава, той бил на 58 години. Наричали го Ефим Герасимович Клубникин и имал забележително минало. Той бил руснак по произход от семейството на първите петдесятници, дошли иззад граници и заселили се на постоянно жителство в Кара Кала. От ранно детство Ефим проявявал дар на молитва, често пъти дълго постил и се молил с часове.

Всички в Кара Кала знаели, че когато Ефим бил на 11 години, той чул Божия глас в едно от молитвените си бдения. През това време той прекарал в молитва седем дни и нощи и видял видение. Това явление само по себе си било необикновено. Разбира се, както понякога мърморел дядо, всеки, който толкова дълго не е ял и пил, може да види видение. Но с какво Ефим е бил зает по време на тези седем дни, не е така леко да се обясни. Ефим не можел нито да чете, нито да пише. Седейки в своята малка къща в Кара Кала, той видял пред себе си във видение чертежи с най-красив почерк. Като взел молив и хартия, той седем дни седял над грубата дъсчена маса, която семейството използвало за хранене и усърдно преписвал вида и формите на буквите и диаграмите, преминаващи пред неговите очи. Когато той завършил своите записки, те били показани на грамотните хора в село. Оказало се, че това неграмотно момче пишело по руски и че в тези записки имало някакви инструкции. Той записал, че в неопределено време в бъдеще всички християни в Кара Кала ги заплашва страшна опасност. Предсказал време за неизразими преживявания за целия окръг и брутално убийство на стотици и хиляди мъже, жени и деца. Ще дойде време, предупреждавал той, когато всички наоколо ще трябва да бягат даже зад морето.

И макар в своя живот никога да не бил виждал учебник по география, юношата-пророк нарисувал карта, на която било обозначено къде точно християните трябва да бягат. За голямо учудване на възрастните, водата, точно показана на картата не била близко лежащото Черно море, Каспийско море или даже отдалеченото Средиземно море, а далечният Атлантически океан. Вън от всяко съмнение е, че земята от другата страна на океана, ясно показана на картата, било източното крайбрежие на САЩ. „Но бежанците не трябва да се заселят там – гласяло пророчеството. – Те трябва да пътуват до западното крайбрежие на Новата земя. Там Бог ще ги благослови и те ще преуспяват и тяхното наследство ще бъде благословен народ.”

Малко по-късно Ефим написал второ пророчество. Но всичко, което му било известно, било само това, че то е за по-далечно време, когато пак ще трябва да се спасяват с бягство. Ефим помолил своите родители да запечатат това пророчество в плик и повторил указанията, получени във видение за това време. Било му казано, че само бъдещият пророк, избран от Бог за тази работа, ще може да отвори плика, а той преждевременно ще умре. Мнозина от Кара Кала се отнесли с недоверие към малкото момче. Имало някаква неразгадана тайна около това „чудно” писание. А може би той скришно се е научил да чете и пише, за да се пошегува с жителите на селото? Други обратно, убедили са се, че Ефим е пророк и неговите предсказания са правилни.

Всеки път, когато новини за политически безпорядък достигали до тези спокойни хълмове около планината Арарат, жителите отваряли пожълтелите от времето страници на пророчеството и пак ги четели. Трудностите между турските мюсюлмани и християните арменци достигали по това време до голямо напрежение. През август 1896 година, четири години преди случая на дядо с телето, турска тълпа заклала повече от шест хиляди арменци на улиците в Константинопол. Изминало много време, откакто било дадено пророчеството и Константинопол бил много далече от Кара Кала. Наистина, пророчествата в Библията са дадени десетки и стотици години преди изпълнението им. Мнозина в Кара Кала, в това число и моят дядо, вярвали, че пророческите дарове са се прекратили от времето на съставяне на Библията. Малко по-късно, в началото на ХІХ век, Ефим обявил, че се приближава времето за изпълнение на думите, които той написал 50 години преди това: „Трябва да се спасяваме в Америка. Всички, които останат тук, ще загинат.”

Семействата на някои петдесятници в Кара Кала започнали да стягат своята покъщнина, оставена им от прадедите от незапомнени времена. Ефим и неговото семейство били първи от числото на изселниците. Оставащите в Армения съпровождали с насмешка заминаващите. Скептично настроените и недоверчивите, включително и християните, не вярвали, че Бог може да даде такова детайлно предсказание за хората от съвременния век. Но тези опасения се оказали правдиви. През 1914 год. настанало време на неизразими ужаси за Армения. Турците започнали безпощадно кървава разправа с изселеното две трети арменско население в Месопотамската пустиня. Повече от един милион мъже, жени и деца загинали в този смъртоносен поход, включително и жителите на Кара Кала. Други половин милион загинали в селските погроми, които по-късно Хитлер заимствал за унищожаването на евреите. Светът не се намесил, когато турците унищожавали арменците. Това само ни напомня, че той няма да се намеси и сега.

Малцината, на които се е отдало да се спасят, разказвали за голямото геройство на заловените. Те разказвали, че понякога турците предоставяли на християните възможност да се отрекат от вярата си в замяна на живота си. Обикновено затваряли християните в конюшните и плевните и ги запалвали. „Ако признаете и изповядате Мохамед вместо Христос, ще ви отворим вратата.” При всички такива случаи християните избирали смъртта и с хвалебни химни на уста загивали в пламъците. Тези, които послушали предупреждението на юношата пророк и избягали в Америка, с ужас слушали тези разкази. Дядо Демос бил сред първите напуснали. След неговата опитност с руския старец, той повече не се съмнявал във верността на пророчествата. През 1905 година той продал фермата, която била семейно наследство от поколение на поколение, на много ниска цена. От останалите неща взел само това, което може да се носи на гърба, включвайки в този тежък товар дърва за горене за медния самовар. Като взел своята жена и шестте си дъщери Шушан, Естир, Сирун, Мага, Ерхан, Хамас и гордостта на своя живот – тринадесетгодишния Исак, той се отправил към Америка. Цялото семейство пристигнало в Ню Йорк благополучно. Помнейки пророчеството, те не останали в него. Съгласно писаните указания, се отправили през отегчителния вид на Новата земя към Лос Анджелис. За своя голяма радост, тук те намерили не голяма, но постоянно растяща арменска общност в града и дори някои приятели от Кара Кала.

С помощта на тези приятели дядо се заел да търси квартира. „Флетс” била най-евтината част на Лос Анджелис, но дори и тук само в съжителство с други две новодошли семейства, дядо могъл да се засели в квадратна измазана къща под номер 919 на Бостънската улица. Всички средства от продажбата на наследствената земя отишли за параходен билет през океана, за преминаване през американския континент и за наем на квартирата. Дядо незабавно започнал да търси работа, но всичките му старания били неуспешни. Материалната криза на 1880 г. все още се чувствала тук, в Калифорния. Нямало никаква възможност да се намери работа, а особено за новопристигнали и незнаещи езика на страната. Всяка сутрин дядо отивал към мястото за наемане на работа и всяка вечер той се връщал по-уморен от предишния ден. Веднъж в седмицата всичко се оставяло настрана, а това било времето на неделното Богослужение.

В къщата на Бостънската улица имало голяма предна стая, която се употребявала за общи събрания. Тези събрания протичали като в Кара Кала. Централно място в Молитвения дом заемала голяма маса, на която лежала отворена Библия. В страни от масата седели мъже, съобразно възрастта им – по-възрастните по-близо до масата, зад тях по-младите, след това момчетата. На друга страна в стаята, както винаги сядали жените, също съобразно тяхната възраст. Старците носели дълги черни бради, макар че понякога някой млад мъж, за учудване на всички, пускал само мустаци. Било също така прието, на събранието, ако не през всички дни на седмицата, то поне в неделния ден – мъжете да бъдат облечени в светли ризи, а жените в дълги, бродирани рокли и ръчно изплетени шалове, наследявани от поколенията. Каква ли утеха и духовна подкрепа е получавал дядо от такова общение с тази група християни! те всички били убедени, че Бог може да им говори непосредствено чрез Библията. загрижен от нуждата за работа, дядо обикновено коленичел на малко източно килимче, което донесъл от родината си и искал от Бога „откровение”. След това цялото събрание започвало да се моли на глас, често пъти на непознат език. Преди края на молитвата един от старците, идвайки до Библията, слагал своя палец на посоки. Струвало им се, че посоченото място или стих съответствало на тяхната нужда. Може би мястото в Библията било за Божията вярност или за идващите дни на „мляко и мед”, както предсказвал някога юношата пророк. Но за всеки случай, малката арменска църква търпеливо очаквала тези дни и преживявала прекрасни моменти на християнско общение.

Веднъж се случило нещо много приятно. Дядо със своя шурей Магардич Мушечан (който предсказал рождението на Исак), вървели в Лос Анджелис по улица Сан Педро и търсели работа в платените конюшни. Преминавайки покрай улица Асуза, те изведнъж се спрели. Заедно с миризмата на коне и хомоти, те чули ясни звуци на гласове, славещи Бога на „езици”. До тогава те не били и чували, че в Съединените щати има хора, покланящи се на Бога като тях. Те бързо се отправили към преустроената конюшня, от където идвали звуците и почукали на вратата. По това време дядо вече знаел няколко английски думи. „Можем ли да влезем?” – попитал той. „Разбира се!” Вратата широко се отворила. След това последвали прегръдки, вдигане на ръце към Бог с благодарност ,пеене и славословене на Бога. Дядо и Магардич се върнали на Бостънската улица с вестта, че Петдесятница е дошла през морето даже и в тази далечна земя. Никой не знаел по това време, че улица „Асуза” ще стане славно име. Тук, в тази ремонтирана конюшня настъпило съживление, което възпламенило духовните дарби в разни места на света. В тази нова група вярващи дядо видял потвърждение на Божието обещание, да направи нещо ново в Калифорния.

Какво било това „ново”, той не доживял да види. Накрая дядо получил дългоочакваната постоянна работа, която така трагично сломила неговия живот. Един ден през 1906 година той се върнал вкъщи с повишено настроение. „Ти си намерил работа” – казала баба. „Да, намерих.” Цялото семейство незабавно обкръжило дядо, когато той разказвал тази добра вест. В щата Невада, Калифорния, пояснил дядо, приемат на работа в железницата. Усмивката моментално изчезнала от лицето на баба. Тя вече била чувала за Невада. Мястото там било пустинно при температура повече от 45 градуса. Работниците падали мъртви от горещината, изпълнявайки тежката работа в полагане на релсовия път. „Но вие забравихте – казал с укор дядо, – че аз съм фермер и съм привикнал да работя на слънце. Освен това, Гулисар, майко на моя син, какво друго можем да направим?” Скоро след това дядо извикал стареите на църквата и получил от тях традиционното благословение за път. Като сгънал бельото си в одеало, той се отправил към пустинята. След известно време ежеседмично пощальонът донасял пощенски запис на адреса на Бостънската улица. В една лятна вечер пристигнала телеграма, от която баба винаги се плашеше. В нея се казваше, че в един горещ ден дядо паднал мъртъв по време на работа. Неговото тяло ще бъде доставено на семейството с влака. След смъртта на моя дядо, баща ми Исак пристъпил към изпълнение на семейните задължения, за които не бил напълно готов. На 14 години той станал глава на семейство. Няколко месеца моят баща продавал вестници на една от главните улици на Лос Анджелис. Той печелел около 10 долара на месец, което би било голяма материална помощ, ако дядо е бил жив, но недостатъчно за издържане на майка и шест сестри. Даже такова събитие, като земетресението в Сан Франциско през 1906, когато той продал шест връзки извънредни вестници само за един час, не било достатъчно, за да постави липсващия литър мляко на масата.

В никакъв случай баща ми не искал да вземе и един цент, не изработен с честен труд. В началото на столетието в Америка били все още в обръщение златните монети, които по размер приличали на петак. Веднъж един купувач на вестник сложил бързо в ръката на баща ми монета и като получил три цента ресто, бързо се отправил надолу по улицата. Баща ми бил готов да пусне монетата в джоба на своята синя престилка, на която напречно било написано: Лос Анджелис Таймс, но като погледнал още веднъж „петачето”, той забелязал, че това било пет доларова жълтица. „Господине!” – извикал баща ми, но купувачът бил на разстояние цял квартал.

Баща ми сложил вестниците на гърба си и бързо побягнал да гони купувача. В това време преминал трамвай. Баща ми скочил на трамвая, платил билета и започнал да търси купувача. Намерил го, след като слязъл от трамвая. „Господине! – човекът се обърнал към баща ми. – Господине, това не е петак” – казал той бавно на английски. Баща ми протегнал длан, в която светела на слънцето жълтицата. Аз често мисля за този човек, който взел парите почти без благодарност. Ако беше видял гладните лица, очакващи вечеря на вратата на номер 919 на Бостънската улица, той би казал на момчето да задържи тези пари. Десет долара на месец били недостатъчни за издръжка на цялото семейство. Вечер след работа баща ми търсел работа, както някога правел неговият баща. Но ако нямало работа за мъже, то за момчета още по-малко. Накрая баща ми чул, че заплатата във фабриката била много ниска, всичко 15 долара на месец, но даже тази сума била по-голям приход от продаването на вестници, затова баща ми приел тази работа.

Един ден през 1908 година, когато баща ми бил на 16 години, връщайки се от работа, той бил поразен от думите на баба ми. „Исак, имам добра вест” – казала баба. „Няма да ни попречи добрата вест” – отговорил баща ми през кърпата, с която често покривал устата си. Ситният кожен прах на фабриката се настилал в неговите дробове и предизвиквал постоянна кашлица. „Аз си намерих работа” – казала баба. Баща ми не повярвал на ушите си. Никоя от арменските жени не ходела на работа. В старо време мъжете се грижели за издръжката на семейството, напомнил той на баба от кухнята, измивайки кожения прах от косите си. „О, Исак, нима ти не виждаш как тази работа ти действа? Заприличал си на пръчка в огън. Вчера слушах твоя остър разговор със сестра ти Хамас.” Баща ми се засрамил, но настоявал на своето. „Вие няма да отидете на работа!”

„Аз вече работя в къщата на много приятно семейство в Холенбек Парк. Пера, гладя и почиствам дома.” „Ако е така, аз ще се махна” – баща ми казал това тихо и излязъл от кухнята. Отишъл в своята стая, а баба след него. Тя стояла на вратата и гледала как той стягал своите малко вещи във възел. „Тъй като вие вече работите, то не се нуждаете от мен в къщи” – казал той.

На другия ден баба съобщила на своите господари в Холенбек Парк, че повече няма да дойде на работа. Кашлицата на баща ми, придобита във фабриката, се усилвала. Здравословното му състояние не се поправило даже и когато през следващата година го направили старши работник и го освободили от работа. Баба ми е разказвала, как е прекарвала безсънни нощи, слушайки кашлицата на моя баща. Когато най-после го убедила да отиде на доктор, лекарят потвърдил това, което цялото семейство вече знаело, че ако баща ми не остави работата във фабриката, няма да доживее и до 20 години. Пред него стоял въпросът – по какъв друг начин той може да печели за издръжката на майка си и сестрите си? И в дадения случай, както и в много други трудни за семейството ситуации, баща ми се обърнал към църквата. Арменските петдесятни не се събирали вече в предната стая на Бостънската улица. Мъжете намирали ту тук, ту там работа, и се заловили да построят свой Молитвен дом. Това било не голямо дървено здание на улица Глез, с размер 10 на 20 метра, със скамейки без облегалки, които можели да се придвижват до стената, когато радостта в Господа слезе върху църквата, за да се радват в Духа. В предния край на помещението винаги стояла традиционната маса. Често си представям моя баща, отиващ към масата, подобно на баща си, който в много случаи отивал там. Коленичел на тъмночервения килим и изказвал своята нужда на Бога. Около него назад стояли старците, включително и Магардич и неговият син Арам Мушечан, за когото казват, че бил толкова силен, че сам вдигал каруцата, на която поправяли колелото. В този случай Арам сложил своя пръст на Библията и прочел странни, но прекрасни думи: „Благословен ще бъдеш в града и благословен в полето. Благословен ще бъде плода на утробата ти, плода на земята ти и плода на добитъка ти, рожбите от говедата ти и малките от овцете ти.” „Поле?” – учудил се баща ми. – Волове? И прекрасните думи от 28 глава на Второзаконие продължавали: „Господ ще заповяда да дойде благословение на тебе и житниците ти, и във всичките ти предприятия, и ще те благослови в земята, която Господ Бог ти дава.” Слушайки четенето, баща ми осъзнал, че само с едно е искал да се занимава в своя живот, за което ежедневно мечтаел до кроячната машина.

Той искал да се занимава с животновъдство и градинарство. Но за начало на такова предприятие са нужни много пари, за да се закупи земя, си мислел често пъти преди това. А сега след Божиите обещания, звучащи в неговите уши, той решил. Обявил във фабриката напускането си и след две седмици бил без работа. Вниманието му било привлечено от някои наблюдения. Той забелязал, че плодовете и зеленчуците в лавките из целия град били не само скъпи за прехрана, но и с лошо качество, очевидно откъснати незрели. А какво ще стане, мислел си той, ако ги събирам пресни и зрели, направо от градината, и ги продавам в града – от дом на дом?

Ето по този начин баща ми започнал своята търговия с плодове и зеленчуци. На юг и изток от Лос Анджелис били разположени малки ферми градини. Стопаните на много от тях били арменци. Те отглеждали най-хубавите сортове плодове и зеленчуци. Баща ми имал малко събрани пари, които ежемесечно скривал за зестра на своите сестри и с тези пари направил две покупки. Той купил плоскодънна каруца и двегодишно рижо конче, наречено Джек. На следващия ден баща ми тръгнал със своето конче и каруца към малката железопътна станция Довня. По това време Довня не било предградие, а отделно малко градче на разстояние 20 км от Лос Анджелис. Баща ми прекарвал голяма част от времето в пътуване – три часа във всяка посока, но му харесвала всяка минута от този ден. Той дишал свеж и чист въздух, укрепващ дробовете му.

Мечтите на баща ми нямали предел. Той мислел: „Ще дойде време и аз ще стана фермер. Дори ще отглеждам свои крави. Ще стана млекар. Моята млечна ферма ще бъде най-хубавата в цялата страна. Но е нужно още много да се поработи. В този първи ден в Довня баща ми ходел от ферма във ферма и събирал марули от едно място, грейпфрути от друго, портокали и моркови от трето, само от там, от където могат да се намерят зрели и пресни. Той натоварил каруцата с най-хубавата стока и се връщал в Лос Анджелис. Кончето Джек равномерно потропвало със своите копита по паважа на града, а баща ми рекламира своята стока: „Пресни ягоди, сладки портокали! Току що събран пресен спанак.” Стоката била прясна, цените – умерени, и когато отивал за втори път, домакините вече го очаквали. Така минала годината. Баща ми бил на 19 години. Той пуснал модерните за това време мустаци. Скоро възстановил парите, които събирал за зестра на сестра му и прибавил още към тях. Установявайки се в търговията и като поправил здравето си, баща ми започнал да мисли за създаването на свое семейство. Той вече забелязал девойка, за която искал да се ожени. Това била черноока чернокоса петнадесетгодишна девойка на име Зароуга Ессиян.

Лично със Зароуга баща ми още не се познавал. Според обичая на арменците, юношата и девойката нямали право да говорят за съпружество, докато не се съгласят за това родителите. Той само знаел, че когато минавал покрай къщата на Ессиян, сърцето му трептяло в гърдите. Тъй като дядо ми бил починал, един от стареите направил формалното поискване на ръката на Зароуга от баща й. Пред семейството Ессиян, той дал следното обяснение за намеренията на моя баща: „Когато събере необходимата сума пари, той ще продаде своята търговия с плодове и зеленчуци и ще купи земя за обзавеждане на млечно стопанство. След това младият човек заявил, че само Калифорнийските небеса ще бъдат пределите на неговите старания.” И така, баща ми се оженил. Скоро след това те с майка ми могли да купят няколко хектара земя в Довня, на която растяла царевица, евкалиптови дървета и имало място за пасбище. А най-радостното било това, че имали три дойни крави. Майка ми и баща ми със свои ръце построили малка къща от необработени дъски. Майка ми често казваше, че да се почиства тази къща било лесно, защото боклукът падал в пролуките между тридесет сантиметровите дъски на пода и водата изтичала на земята под пода.

Седейки и мислейки в старото кресло в предната стая, аз забелязах, че небето започна да розовее зад градината. А моите мисли не преставаха да блуждаят в миналото. На 21 юли 1913 година преди моите родители да завършат окончателно построяването на своята дъсчена къща в Довня, им се родило първото дете. Не така, както се наложило на дядо ми дълго да чака син – първото дете на моите родители било син. Те ме нарекли Демос.

На масата пред мен стоеше голям меден самовар, който дядо ми на гърба си донесъл от Кара Кала. Върху него се отразяваха първите лъчи на утринната светлина. Аз се обърнах, за да погледам неговите смачкани страни, блестящи като злато на утринната светлина. Чудех се, като са ме кръстили с името на дядо ми, моите родители разгадали ли са тайната на далече простиращата се роля на моя живот, която пророчеството е изиграло в него.

Проблеми при направата на гръцко-български интерлинеар на Новия Завет с критичен апарат

За поръчки: Верен, CLC, Amazon 

Във вече отминаващото начало на 21 век в България e повече от ясно, че има нужда от един:

• независим от направеното до момента
• необвързан със западна философия на превеждане
• и неприет преводен текст, който да се използва като база за ревизиране на Българската Библия

Проблемът  в настоящите издания идва от продължителното наслагване на  ревизии върху ревизии, основани на по-стари от тях ревизии и варианти. И така, докато текста на Библията се отдалечи до неузнаваемост от всеки наличен първо-оригинал или първо-превод.

Това съвсем не е нов проблем.

Онези от нас които изследват обстойно Българската Библия през последния четвърт век, неминуемо стигат до прото-превода на Неофит Рилски (първо издание от 1840г. с неревизиран текст). А след обстойното публикуване на преводаческите му бележки от Ива Трифонова, стигаме и до заключението, че с малки отклонения към гръцкия превод на Иларион, Неофит стриктно следва общоприетия черковно славянски текст, който е имал на разположение.

Един колаж на превода, който направихме преди години, ясно показа че Неофит паралелно ползва, а на места и копира цели параграфи от Четвероевангелието на Сапунов и от двете колони на билингвата на Бистришки. Намесата на Славейков като ревизор (и във никакъв случай като преводач) на Новия завет, наред с търновското звучене на езика налага на места и фразеология, която Неофит нито е имал в предвид нито пък е срещал в базовия текст на Новия Завет, който използва за своя превод.

Западната намеса на мисионерите от иврит, въпреки че сравняват главно с гръцката Септуагинта, игнорира познанията по български език на еврейската диаспора в Цариград и „филтрира” превода на Стария Завет през английски и чак тогава на български. Проблемите наследени от първо-преводачите на българската протестантска Библия, сумарно представляват факторите възпрепятстващи един нов превод от оригиналните езици в България през последните сто години и поставят началото на една объркваща преводаческа традиция.

След обстоятелен и многократен личен прочит на архивата на библейското дружество в Кембридж, в частност тази от втората половина на 19 век под каталожен номер BSA/E3/1 от книга 4-та до книга 20та, заедно с вътрешната или т.нар служебна архива, която понастоящем се съхранява в техния сателитен офис, стигаме до заключение, че въпреки че целия процес по ревизиите на Цариградската Библия и ревизираното издание от 1918-1924г. е описан с прецизна точност по дати, книги, проблематични пасажи, ревизори, четци и т.н., накрая не е толкова ясно кой какво и от какво е ревизирал и сравнявал. И дали ревизията на англоговорящите четци продължава да следва същия базов текст и методология използвана от българските ревизори. Изключение прави само индекса на промени започващ от стр. 162 в кореспонденцията на мисионерите Баркър и Томсън. Но дори той  свидетелства за смесване на текст и метод, явни и при паралелното сравнение на късните издания на Цариградската Библия с английската Ревизирана версия, и последвалите български ревизирани издания от 1918, 1924, 1937, 1938 и 1940г. с American Standard Version (1901). Всички тези объркващи промени в текста на българската Библия се случват в разгара на либералното богословие, разделянето на Българското евангелско дружество и настъплението на Петдесятното движение в България… /следва/

ЛИДЕРСТВО 101

Най-добрите хора могат да се ръководят и сами – те нямат нужда да бъдат управлявани. Когато разберат какво да трябва да правят, те ще разберат и как да го направят. Те имат нужда от общо видение.

Лидерството е видение изразено ясно, така че хората около теб да го разберат, и да постигнеш консенсус за него. Всяка църква трябва да има умни хора и когато те са там, просто трябва да се преместим от пътя им – вместо да се опитваме да ги наставляваме.

Няма смисъл да наемаш умни хора и да им казваш какво да правят – ние наемаме умни хора, за да ни кажат те какво да правим. Добрите лидери имат видение, което кара хората да се вълнуват и да се чувстват част от една цел. Без да се налага да заплашват и да използват позицията си, за да карат подчинените си да следват целта.

Вестник ЗОРНИЦА: Пълен архив за 1865 година

Списание ЗОРНИЦА (декември 1865)

Списание ЗОРНИЦА (ноември 1865)

Списание ЗОРНИЦА (октомври 1865)

Списание ЗОРНИЦА (септември 1865)

Списание ЗОРНИЦА (юни 1865)

Списание ЗОРНИЦА (май 1865)

Списание ЗОРНИЦА (април 1865)

Ролята на българския протестантизъм в национално-освободителното ни движение

Институт за българска протестантска история (2006)

„Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.”
Посл. на св. ап. Яков 2:17

Раждането на първите български протестантски църкви съвпада по стечение на историческите обстоятелства с най-решителните моменти в борбата на българския народ за национално освобождение. Към 1870-те българският народ е постигнал забележително ниво на национална еманципация, изградил е мрежа от български просветни институциии е извоювал църковна независимост от Цариградската патриаршия. Във всички тези етапи на Възраждането основен противостоящ на българската кауза фактор се явяват религиозни и политически гръцки лидери. На преден план излиза необходимостта да се извоюва политическа свободаза българския народ от Османската империя.

За каузата на национално освобождение – куриери, командири, бойци
Изграждането на национална комитетска мрежа от Васил Левскиподготвя условията за избухването на общонационално българско въстание. Но залавянето и обесването на Васил Левски поставя начело на революционното движение личности със значително по-скромни качества от създателя на националната комитетска мрежа. След значителни организационни проблеми и множество провали българската национална революция избухва през април 1876 г. само в един от четирите революционни окръга. Тактиката на ръководството на въстанието е военните действия да продължат максимално дълго време и да предизвикат намесата на великите сили. Ръководителите на въстанието отлично си дават сметка за вълната от насилие, която ще предизвикат въстанието – погромът над българските селища от правителствените сили и башибозука са средството, което българските ръководители искат да използват за спечелването на Великите сили закаузата на българската политическа свобода.

В тези драматични събития българските евангелски християни се проявяват като общност, посветена да носи кръста на своя народ. Още при подготовката на въстанието книжарите, разнасящи протестантската книжнина в българските селища, са използвани от ръководството на революцията като куриери на комитетите. Като куриери на Вътрешната революционна организация служатбългарските евангелски проповедници Велико Петранов от Панагюрище, Н. Бояджиев и Н. Кочев от Пазарджишко, Благо Сарандов и Петър Мусевич от Македония и др. Иван Нейков е използван като личен куриер от Георги Бенковски, а В. Караиванов от Чирпан е дори арестуван по подозрение на турските власти, но е освободен след намесата на американските мисионери. Пазарджишкият евангелски християнин Стоян Ангелов отговаря за сигурната закрила при обиколките на лидерите на националното освободително движение Васил Левски и Георги Бенковски. Двамата се крият и нощуват редовно в гостилницата на Ангелов при обиколктие си из Южна България.

Хвърковатата чета и черешовите топове
Българските протестанти от въстаналите селища се включват във въстанието наравно с православните си сънародници. В селища със значимо евангелско присъствие като Церово и др. са съставени отделни клетвени листове за православните българи и за българите протестанти, бойци във въстаническите отряди. Българите протестанти от Церово съставят отделен взвод с войвода К. Телийски и помощник Никола Кочов. Основният боен отряд в Априлското въстание е т. нар. Хвърковата чета с командир Георги Бенковски. Командир-десетник на въстаническата кавалерия на Бенковски е Иван Чеширов, евангелски проповедник от църквата в Церово. Наред с Хвърковатата чета, друг символ на Априлското въстание е Черешовото топче. Проектът и изпълнението на това самобитно артилерийско изобретение е евангелският християнин от Панагюрище, майстор Стоил Финджиков. Самият той е високо ценен от ръководителите на революцията като патриот и стратег. На решителното историческо събрание на Оборище именно той е помолен да произнесе молитвата за благословение на делото за Освобождението на България. След Освобождението на България за своята революционна дейност Стоил Финджиков е награждаван с държавни ордени от българското правителство, а на мястото, където било разположено черешовото топче в Зли Дол е издигнат негов паметник.

Турция ще падне
Друг евангелски християнин – Петър Дойчев от Панагюрище активно участва в ръководството на бойните действия при Панагюрище и Стрелча. Като приближен на Панайот Волов и Георги Бенковски на него са възлагани важни разузнавателни мисии. След Освобождението Петър Дойчев завършва богословие в САЩ и е дългогодишен пастор на Евангелската църква в Чирпан. Любопитен факт е, че друг от символите на въстанието – цифровата формула “1876 – Туркия ке падне” е дело на евангелския християнин Петър Вежинов. Други двама протестанти от Панагюрище, Стефан Балабанов и Рад Манев, активно се включват в подпомагането на революцията. Първият обезпечава голямата част от въстаническите униформи, а Рад Манев като оръжеен майстор изработва оръжията за въстаниците.

Равнодушието на Великите сили
Въпреки отчаяната борба, въстанието в Панагюрския революционен окръг е задушено с ужасни кланета и опожарявания от правителствените сили и башибозушките отряди. Непосредствените ръководители на въстанието са елиминирани или се крият от непрестанните хайки за залавяне на оцелели въстаници. Официалните институции на Руската и Австро-Унгарската империислед първите ужасяващи сведения за въстанието дават инструкциина своите дипломатически представителства да не повдигат проблема за зверствата при потушаването на въстанието. Русия не желае ескалиране на напрежението с Османската империя и войната не влиза в плановете й на този етап. Съществува реална опасност ключовият момент от стратегията на водачите на българската революция – разгласяването на зверствата на турците из Европа да пропадне. Дългите години изнурителна и опасна подготовка, десетките хиляди избити, осакатени и изнасилени, десетките унищожени селища могат да се окажат напразни усилия и жертви, оставащи без последствия. В този драматичен момент решаваща роля изиграват верните приятели на българския народ – американските евангелски мисионери. В друга статия вече се изведе ролята на вестник “Зорница” за отразяване на Априлското въстание и работата на редакторите и мисионерите за българската кауза. Тук ще се спрем на другите събития довели до успешно постигане на целите на българската национална революция.

Въпреки обстоятелствата
Първите сведения до евангелския мисионер и съавтор на първия български превод на Библията д-р Алберт Лонг в Цариград са изпратени от православния свещеник в Пазарджик отец Тилев и от бъдещия министър- председател на България Иван Евстатиев Гешов от Пловдив. Последният използва за куриер основателя на Евангелското благотворително дружество Андрей Цанов. След като се консултира с директора на Робърт Колеж д-р Уошбърн, д-р Алберт Лонгпревежда писмата на английски език и ги предава с личен апел на британските и американските дипломатически лица в Цариград, с които е във връзка. Така се стига да първата публикация в британския “Дейли Нюз” на 23 юни 1876 г., изготвена от Едвин Пиърс, кореспондент на вестника в Цариград. Министър-председателят на Великобритания Дизраели омаловажава обаче новината и по всяка вероятност такива инструкции получава и британския посланик в Цариград Хенри Елиот. Консервативното правителство на Великобритания поддържа Турция.

Това обстоятелство не спира американците д-р Лонг и д-р Уошбърн – и те подготвятс воя, много по-подробна статия, която отново публикуват в “Дейли нюз”. Редакцията на друг британски вестник “Дейли мейл” изпраща своя кореспондент Джанюариъс Макгахан, американец по произход, на място да проучи случая. 32-годишният журналист има забележителен житейски и професионален път, той участва и в Руско-турската война по-късно – в боен отряд от доброволци се сражава за българската кауза, умира от тиф три месеца след подписването на Сан Стефанския договор. Разгласяването на зверствата спрямо българския народ на Острова от либералните среди и журналисти дава основание на либералната опозиция да принуди консервативния премиер Дизраели да назначи анкетна комисия от британското посолство. Но за неин ръководител Дизраели умишлено назначава най-младият и неопитен служител в посолството Уолтър Беринг, който същевременно има семейни и икономически връзки с турската държава.

Пробивът
Протестантските мисионери са наясно, че така сформираната комисия няма да даде обективна оценка на ситуацията и оказват натиск върху американския пълномощен министър в Цариград Мейнардда състави втора комисия, която да проучи нещата съвместно с Макгахан. Упоритото настояване на мисионерите пречупва колебанието на американския дипломат и генералният консул на САЩ Юджийн Скайлър се отправя на обиколка с Макгахан в опожарените територии. Групата е водена от секретаря на вестник “Зорница” и възпитаник на Робърт колеж Петър Димитров. Обиколката на Скайлър и Макгахан започва на 23 юли и продължава няколко седмици. Междувременно мисионерската станция в Пловдив изпраща Джеймс Кларк и пастор Никола Бояджиев в Батак, където те събират веществени доказателства, които представят на чуждестранните дипломати в Пловдив за клането извършено там. Джеймс Кларк е водач на Скайлър и Макгахан при посещението им в Батак. “Дейли мейл” започва да публикува разтърсващи репортажи на Макгахан и общественото мнение в Европа започва да оказва натиск върху правителствата на Великите сили за промяна на позицията спрямо Османската империя. Към групата на Скайлър и Макгахан се присъединява и руския консул в Одрин княз Цертелев. Османското правителство е принудено да издаде разрешително на групата за безпрепятствени анкети в териториите на въстаналите селища.Дописките на Макгахан печелят за българската кауза опозиционния лидер на Либералната партия Уилям Гладстоун, който оглавява натиска върху британското правителство за намеса в полза на страдащия български народ. На 6 септември 1876 г. той издава брошурата “Уроци по клане” във впечатляващия за времето си тираж от 40 000 броя. Либералът Уилям Гладстоун е авторът за идеята за конференция на Великите сили в Цариград, с която да наложат на Османското правителство освобождаването на българския народ.

Резултатът
Разгласяването на погрома над българския народ довежда до вълна от благотворителност сред английската общественост.За няколко седмици лейди Стандфорд успява да набере огромната за времето си сума от 29 000 ангийски лири, с които подпомага 59 пострадали селища. Впоследствие пастор Иван Тонджоров основава болница в Пловдив с нови средства, събрани за целта от лейди Стандфорд. За тази й дейност поетът Иван Вазов и посвещава стиховете:

Всички що от мраз треперят
Що гладуват, що търпят,
Ти направи да намерят
В тебе майка, твоя път

Значителни суми набира и мисионерът Джеймс Кларк, с които успява да подпомогне над 25 000 българи от пострадалите селища. Той обича силно и искрено България и българите, владее отлично български език, пише и проповядва на него – и завещава да бъде погребан в България след смъртта си.

В резултат натискът във всички европейски страни довежда до свикването на Цариградската посланическа конференция, която постановява създаването на две български автономни области, обхващащи почти всички територии, на които се е развила българската нация. Неизпълнението на решенията на конференцията довеждат само месеци по-късно до Руско-турската Освободителна война, в която конфликтите между европейските Велики сили за първи път не осуетяват настъплението на руската армия.

Априлското въстание представлява връхна точка в борбата на българския народ за национално освобождение. В тази борба българските протестанти се проявяват като безрезервно предани накаузата за политическа свобода на България. Ключов момент за успеха на стратегията на въстанието е разгласяването на събитията, свързани с положението на българския народ от въстаналите земи, което осъществяват протестантите. Правителствата на Великите сили постигат договорка, събитията около въстанието да не бъдат разгласявани, но именно тук действията на евангелските християни, посветени на българския народ, променят хода на историята. С делата си в онези драматични месеци, в една несигурна и трудна обстановка американските мисионери доказват, че не е възможно да бъде отделено изповядването на истината за вечното спасение в християнската вяра от защитата на истината за случващото се в живота на народи, общества и отделния човек.