Петдесятното съживление през есента на 1927г. като предпоставка за създаването на Съюза на евангелските петдесятни църкви в България

Доний К. Донев

Сем. Ноколови (cir. 1925)

Изпращането на п-р Николай Николов като мисионер на американските Асамблеи на Бога в България е отговор на задълбочена криза в българското евангелско движение. На първо място либералното богословие, което навлиза от запад по време на балканските войни главно чрез баптистки и конгрешански църкви, позволява бързо и безвъзвратно разпространение на консервативното (в някои случаи до крайност) петдесятно учение на Заплишни и Вороанев през 1921г. Заминаването на Воронаев и неговите сподвижници дефакто оставя без ръководство новоорганизираните петдесятни общества. Това обуславя определени различия в петдесятните практики и църковно ръководство в следващите няколко години. Когато през май 1924 сем. Заплишни са принудени да напуснат България, тези различия дефинират ефективното разделение между българските петдесяни. Църквите като тези в Перник, Плевен, Вердикал и Варна са само част от нарастващия проблем, който по-късно ще доведе до официалната съюзна кореспонденция за ограничаване практикуването на дарбите на Духа, наред с други методи за църковно ръководство и санкциониране. Младото петдесятно движение е пред разпад и единствения изход за неговото историческо оцеляване е бързо и централизирано обединение. Имено това „обединение” дефинира българската петдесятна история в следващите сто години.

Дали п-р Николов е достатъчно подготвен за ситуацията, която заварва в България, е въпрос на който тепърва ще отговарят по-задълбочени изследвания. Кръстен със Св. Дух в края на 1921г. и завършил две годишен петдесятен колеж, самият той споделя опасенията, че не ще бъде приет от по-старите вярващи в България. Въпреки, че и самите „по-стари” петдесятни вярващи там са също като него кръстени със Св. Дух от 1921г.

Едва когато Олга и Дионосий Заплишни се срещата с Николов в Америка след политическото им изгонване от България, идеята за евентуална мисия започва да се реализира. За това повлиява и писмо от майката на Николай Николов, която през 1925г. пише на сина си: „Моля те, ела и ни помогни. Това дело, толкова чудно благословено от Бога в началото, скоро ще се разпадне.” Самият Николов споделя наблюденията на някои български петдесятни „че ако помощ не дойде скоро, цялото движение ще претърпи поражение.” След едногодишна подготовка и координиране с централата на Асамблеи на Бога в Спрингфийлд, сем. Николови пристига в България в края на 1926г. Обещано им е едногодишно спонсорство от 60 щ.д. на месечно (или 8 400 стари лева). Средната работна заплата в България е около 2 000 лв., а в Америка започва драситечен финансов спад към икономическа депресия. Евентуалното продължаване на петдесятната мисия в България зависи единствено от нейните резултати през 1927г.

По тази причина без никакво забавяне, първите петдесятни събрания Николов започва в приземния етаж на дома на майка си, Мария Иконописова. До Спрингфийлд съобщава, че в страната има само пет силно фрагментирани петдесятни общества. До края на 1926г., Николов посещава три такива в София, Перник/Дивотино  и Банкя/Вердикал. В последствие през 1928 и трите ще се разграничат под ръководството на Борис Грозданов.

Кръст и корона в емблемата на СЕПЦ

Заради тежките зимни условия, бургаската църква наема салон до театъра с около 200 седящи места докато има само 25 посетителя. Духовният глад е толкова голям, че можеш „да отидеш в едно село само два-три пъти и да основеш църква,” пише в доклада си Николов. В отговор, мисийското ръководство му поставя три основни цели:

• обединяване на Петдесятните общества в централизирана организация като част от американските Асамблеи на Бога,
• организиране и регистриране на петдесятните църкви според българското законодателство
• и обучение на водачи и служители за целите на движението.

От успеха на горните цели зависи, дали мисията ще бъде спонсорирано и след 1927г. Към момента Николов е без опит в църковна организационна работа, не е основал нито една църква през живота си, опита му като служител е единствено краткото му преподаване в библейското училище Ветил, а посетените от него „стари петдесятни” църкви в страната вече показват несъгласие с водената от него политика.

Въпреки това, упоритата работа в поставените кратки срокове и целевата програма, която Николов следва, скоро дават успех. Всяка седмица се провеждат пет редовни богослужения, три библейски класа, освен пътуванията до околните села където са основани църкви. Сформират се църковен хор, младежка група, молитвено служение. Петдесятното дело в Бургас привлича вниманието на местната интелигенция – „хора от по-високата класа,” както Николов ги нарича, „които преди стояха на страна, сега показват интерес.”

Но изнурителната програма с ежедневно обучение и богослужения скоро добавят към не малкото трудности на мисията. Събранията са спрени през юни 1927г. след като Николов неочаквано заболява от малария. Спрени са и редовните курсове за нови служители, между които все още няма готови да поведат делото. Съдбата на петдесятната мисия в България е отново под въпрос.

Интересът на американските асамблеи също е изчерпан и в период от осем месеца в официалните публикации липсва информация за България. Затова пък, съпругата на Николов, Марта Негел, застава плътно зад служението в един от най-трудните моменти, както в проповядване и преподаване, така и в организацията на младото движение. Въпреки липсата на официални публикации, нейната настоятелна комуникация с централата в Спрингфийлд продължава. Изправеното пред един нов своеобразен крах младо петдесятно движение в България, е спасено единствено от последвалото  възстановяването на Николов съживление през есента на 1927.

ЕПЦ Бургас през 1928г.

Информация за последвалия прогреса на мисията черпим от писмото на Н. Николов до петдесятните църкви на 29 декември 1927 г. в което пише: „Една от целите ми е била с идването ми в България на съзнателните петдесятни братя за съединяването на всички духовни сили. По време на обиколката миналата година разбрах, че вярващите искат свикването на един събор, в който да се реши въпроса за организирането на петдесятното движение в България. Виждам обаче, че някои братя ме приемат като носител на някакво ново учение и под натиска на своите предубеждения странят от мен. Направих опит през декември 1926 г. да свикам събор за обединение и организиране. Свиках събор и след тридневно разискване, приехме правилник по който да се води организационен живот в църквите ни. Но скоро организацията ни и правилника останаха без стойност. Затова реших отново да разпратя това писмо, като изложа в няколко точки условията, при които според моето мнение, едно пълно разбирателство би постигнало резултати, от който да стане обединението и организирането.”[1] За да не се провали отново в обединяването на петдесетните общества, Николов се отнася директно към централата в Спрингфийлд. По тяхна молба, Дионисий Заплишни пише до България призовавайки църквите да изпратят представители на консултативните събрания за учредяването на Съюза (такива се провеждат в Бургас, Варна, Русе и др. градове) и „да не се безпокоите за Колю Николов. Той носи здраво учение”.[2] /следва/

[1] Държавен архив Русе, ф. 319 К, оп. 1 а.е. 1, л. 1.

[2] ДА Русе, ф. 319 К, оп. 1, а.е. 1, л. 2.

Заповядай на утрото

Откак започнаха дните ти
заповядал ли си ти на утрото
и показал на зората мястото й,
за да обхване краищата на земята,
така щото да се изтърсят от нея злодейците?
(Йов 38:12-13)

Отче, в името на Исус декларирам твоето господство! Заставам под покритието и помазанието на ранобудния молител. Съгласявам се с небесата да декларирам Твоята слава!

Боже, нека моите молитви срещнат Теб тази сутрин! Заповядвам на утрото да отвори слуха си към мен и да чуе вика ми. Нека бъде утвърден замисълът, че молитвата ще навали и ще бъде разпределена по цялата земя за да върши волята Ти. Заповядвам на земята да застане в готовност за получаване на небесна заповед за мен. Земите ми са в покорство! Заповядвам н а всички елементи на творението да чуят и да се покорят. Докато моето хваление звучи и денят се пробужда, земята ще даде своя прираст на мен. Декларирам идването на първата светлина!

Заставам в стратегически синхрон с посоката на стълбата, която докосва третото небе застанала на земята. Ангелите слизат и се качват според думите, които изговарям. Всяко нещо което вържа и развържа на земята е вече вързано или развързано на небето. Откровение, изцеление, освобождение, спасение, мир, радост, взаимоотношения, финанси и ресурси, които са били демонически блокирани сега са освободени към мен! Това което е освободено към мен се предава и на всеки човек с който общувам. Аз съм заразно благословен!

Заповядвайки на утрото и завладявайки деня, благовремието е изкупено. Божиите хора взимат надмощие над четвъртта, утринна стража. Духовните пътища и друми са превзети за Исус. Атмосферата на въздушните пътища над семейството ми, църквата ми, кварталът ми, градът ми, региона ми, нацията ми, над света и над мен произвежда нов климат. Този нов климат изгражда богоугодна крепост във време на беди.

Аз влизам в съгласие със всички светии; което съм пострадал от насилие, аз взимам обратно чрез сила! Повече няма да приемам това което ми се подава от дните ми! Декларирам че царството е дошло и Божията воля ще бъде на земята както е на небето. Докато слънцето изгрява днес, нека грее благоприятно върху Божиите хора и цели. Провидението е това което ми се полага ежедневно, защото не мисля за утрето. На крилете на утрото летя към един нов ден на победа. Боже, ти раздели нощта от деня за да декларираш моите дни, години и сезони. Аз съм светлината на света и съм завинаги отделен от тъмнината. Светлината декларира моето провидение! Амин!

Уилиям Бранхам: Шесто видение и личното изцеление на Бранхам

В едно друго видение се видях много щастлив. Радостен вървях по една улица, когато ненадейно ме нападна голямо черно куче. Аз го ритнах и извиках: “Махай се, куче.” Кучето се превърна на черен мъж, който се хвърли върху мене, за да ме убие. Той изтегли дълга сабя. Аз се опитах да го успокоя, но той се спусна да ме прободе. Извиках. В този момент чух шум от небето. Един могъщ ангела застана на страната ми. Той изгледа остро човека, който се отдръпна назад, изпусна сабята си и избяга. Ангелът ме погледна приветливо, наметна ме с дрехата си и отлитна към небето. Аз се разплаках от радост. Бях сигурен, че това видение се отнасяше до тежките нервни страдания, които преди две години щяха да ми струват живота. През живота си от време на време имах нервни припадъци. Събранията ми често продължаваха до два часа сутринта. Поради това здравето ми се засегна. Напоследък бях принуден да откажа насрочените служби. Аз се оттеглих в къщата си в Джеферсонвил, но не можех да възстановя силите си. Отидох на клиническо изследване. Молех се така: “Господи, Ти никога не си ми давал видение относно освобождението ми от тази страшна нервност.” Бог освободи в отговор на молитвите ми мнозина от нервност. Аз самия бях станал така слаб, че едва се решавах да използвам Божието Слово лично за мене. Когато се събудих на следващата сутрин, имах видение. Видях се 7-годишно момче, което приличаше на мене на тази възраст. В това време една малка невестулка с остри черни очи се хвърли върху мене. Аз имах малък ловджийски нож в ръка, когато бях нападнат. Животното се хвърли като светкавица. В същия момент Господният ангел ми проговори: “Помисли, тя е дълга само 6 цола,” (един цол е равен на 2,5 см.). Животното ме захапа за лявото, после за дясното рамо, после за гърба. Ножът не ми помогна, понеже невестулката беше много пъргава. Когато отворих устата си, за да изговоря нещо, тя профуча през нея и влезе в стомаха ми. Аз се разхълцах. Тогава извиках ужасен: “Та какво да правя?” Пак чух гласа: “Помисли тя е дълга само 6 цола.” Когато свърши видението, аз знаех, че то се отнасяше до стомашното ми разстройство, понеже не можех да ям нищо. Теглото ми беше спаднало до 50 кг. Разсъждавах върху думите на ангела: “Помисли, тя е дълга само 6 цола.” След като се помолих, ми стана ясно, че бях преминал през 6 нервни припадъка на всеки 7 години. Думите на ангела, ми се струваше, че означаваха, че моето сегашно страдание е шестото и последното, и ножът, който държах в ръката си, представляваше ножа на хирурга, който не ще ми помогне. Вкъщи моята майка сънувала следния сън. Видяла ме почти умрял на верандата. Ненадейно чула гукане на гълъби. От небето се спуснали гълъби във форма на латинската буква ес и кацнали на гърдите ми, като продължавали да гукат. Тогава аз съм изговорил: “Слава на Господа.” Гълъбите се поклонили, наредили се пак в буквата ес и отлитнали. После ме видяла да ставам съвършено здрав. О, как ме насърчи това. След два дни седях на верандата и четях книжката на брат Босфорт “Християнско изповядване.” Отворих Библията и очите ми се спряха на Исус Навин 1:9: “Господ, твоят Бог, е с тебе, където и да идеш.” Бог ми говори чрез откровение, видение и слово. Неочаквано чух глас: “Аз съм, който те изцелявам.” Аз приех Словото с вяра, влязох в къщи, прегърнах жена си (бях женен повторно) и казах: “Бог ме изцели. Слава на Бога. О, аз Го обичам от все сърце. В най-мрачния час на живота ми Исус дойде и чу молитвата ми.”

Уилиям Бранхам: Пето видение за чудото в Милтаун

След известно време пак в къщата на моята майка към три часа сутринта имах видение. Намирах се в една гора и чух един вик, като че ли блееше овца. Отначало се чуваше “Бее, бее,” после ми се чу като човешки глас да казва “Милтаун, Милтаун, Милтаун.”

Един приятел отпътува с мен на следващата събота в Милтаун. Ние се движехме по един хълм и аз съзрях една баптистка църква до едни гробища, която се използваше само за погребения. След като се снабдих с ключа й, започнах да каня хора за служба. Първият, когото поканих, ми отговори: “Нямам време да посещавам събрания. Ние развъждаме кокошки и не ни остава време за подобни работи.” Малко след това този човек умря и нямаше вече време за развъждане на кокошки. Когато почнахме първата служба, имаше само четирима посетители. На третата вечер се покая един мъж. Той сега е пастир на тази църква там. Той ми разправя за едно момиче, което прочело моята книга “Исус Христос същият вчера, днес и завинаги.”

То лежало 8 години и 9 месеца на легло от туберкулоза и лекарите не го лекували вече. То е 23-годишно и тежи само 25 килограма. Момичето със сълзи на очи се молило да повикат брат Бранхам, но родителите й не давали и да се чуе за това, понеже в църквата им казвали, че онзи, който отиде на събранията на Бранхам, ще бъде отлъчен. Когато влязох при него, родителите му ги нямаше. Аз го попитах: “Вярваш ли това, което си прочела в книгата ми?” С тих глас то потвърди. Аз му разказах за излекуването на момичето на Нейл и го поканих да призове Бога, за да му покаже във видение, че иска да го изцели.

Следващата седмица имаше малко съживление и аз кръстих във вода 30-40 човека. През нея седмица болното момиче се молило, Бог пак да прати Бранхам при нея. След водното кръщение бях на вечеря у един брат и чух глас: “Не яж, а иди в гората.” Когато отидох, видях жълта светлина на небето и чух: “Иди сега при момичето.” После чух различни гласове да викат: “Брат Бранхам, брат Бранхам.” При напускането на гората се спуснах право в прегръдките на брата, който ме търсеше. Ние пътувахме около 12 километра. Майката се била разгневила на Бранхам, че раздразнил дъщеря й, та сега лежала на умиране. Какъв ли човек е той, се питала тя. Тогава се помолила. Неочаквано чула глас: “Погледни.” Тя видяла сянка на стената, после познала образа на Христос. Изплашена тя попитала: “Господи, какво да сторя?” Той й отговорил: “Кой влиза през вратата?” В това време аз влизах в къщата. Възбудена тя изтича в другата стая при дъщеря си и извика: “Джорджия, нещо се случи,” и разказала видението си.

Аз влязох в стаята. Майката падна на един стол. Приближих се до болното момиче и казах: “Сестро, дерзай, Исус Христос, на Когото си служила, Когото си обичала и на Когото си се молила, чу твоята молитва и ме изпрати при тебе. Стани. Господ те изцели.” Тогава я хванах за ръката. Тялото й беше страшно отслабнало. Главата й изглеждаше четириъгълна. Очите й бяха потънали дълбоко в орбитите си и ръцете й бяха тънки като пръчки.

Но като й казах, че е изцелена, тя веднага се изправи. Нейната майка, която се беше съвзела започна да вика, понеже за пръв път от 9 години видя дъщеря си да крачи из стаята без човешка помощ. Когато после бащата се върнал в къщи, чул дъщеря си да свири на пиано. Той отишъл в града и разказвал на всеки срещнат за изцелението. Оздравялото момиче излязло в градината, седнало на тревата, погледнало нагоре към Бога и хвалило Христос за безкрайната Му милост. Същата вечер църквата беше препълнена. В неделя имахме второ водно кръщение. Джорджия и Нейл бяха между кръстените. Джорджия е пианистка в баптистката църква и до днес, съвършено здрава.

Уилиям Бранхам: Четвърто видение – Изцеление на умиращо момче

Това видение, което сега предавам, беше за мене извънредно важно. То ми беше дадено една нощ в бащината ми къща, малко преди избухването на втората световна война.

Ненадейно върху сърцето ми падна страшен товар. Аз се молих продължително, но не получавах освобождение. След двучасова молитва видях видението. Видях се, че се катеря по един хълм към една новопостроена къща. Влязох вътре и забелязах един червен стол и червено канапе. Върху червения стол седеше стара жена с очила и плачеше. В леглото от дясно лежеше тригодишно момченце с кафява коса, тежко болно. Пред средната врата стоеше жена с тъмна коса, очевидно майката на детето и плачеше горчиво. На другата страна на леглото стоеше висок мъж облечен в тъмни дрехи, бащата.

Питах се: Не е ли за учудване Преди няколко секунди бях в жилището на майка си, а сега съм в чужда къща? Видях от дясната си страна Божия ангел в бяла дреха. Аз не знаех какво трябваше да правя, но ме облада съжаление за болното дете. Ангелът ме попита: “Може ли да оживее детето?” След моя отрицателен отговор той продължи: “Кажи на бащата да ти донесат детето и положи ръцете си на стомаха му.” Когато сторих това във видението, болният крак на детето се изправи. То стана, направи една крачка, после още една към ъгъла. После дойде при мене и проговори: “Брат Бранхам, аз съм вече здрав.” Ангелът попита: “Разбра ли това?” Аз отговорих: “Да, Господи.” След това ангелът ми заповяда да мирувам. Той ме взе и ме положи върху една пясъчна улица. Там видях отдясно гробища с няколко големи надгробни камъка. Той каза: “Прочети имената и числата по камъните.” После пак ме взе и ме постави в едно малко поселище на кръстопът, където имаше един малък дюкян и наблизо 4-5 къщи. От дюкяна излезе един старец с бяла брада в работнически дрехи с жълта корделена капа на главата. Ангелът го посочи с думите: “Този ще те заведе.”

За трети път ангелът ме вдигна. Влязох в една къща и видях една млада жена да стои на вратата и да плаче. При влизането забелязах от лявата страна една старомодна желязна печка. Стаята имаше жълти тапети с малки червени фигури по тях. На стената висеше стих: “Бог да благослови дома ни.” В средата се намираше голямо желязно легло и в ъгъла един диван. В леглото лежеше едно момиче с високо вдигнати ръце и крака. Ангелът пак застана от дясната ми страна и ме попита, дали момичето ще живее. След моя отрицателен отговор той каза: “Сложи ръката си върху него и се моли.” Докато се молех над момичето, един глас ми каза: “Хвали Бога.” Когато погледнах, видях то да се повдига. Дясната й ръка беше повредена и опъната назад. Аз видях как ръката й се изправи. Чух я как през сълзи хвалеше Бога.

Едва се съвзех от видението и чух да викат: “Брат Бранхам, брат Бранхам.” Погледнах часовника и видях, че бяха изтекли много часове. Вече се беше зазорило и някой ме викаше. Беше един млад мъж на име Химел. Аз бях кръстил него и жена му във вода. Той ми каза: “Братко, в голяма нужда съм. Загубих едно дете и сега другото ми момченце е на умиране. Лекарят се отказа да го лекува. Срамувам се да ви моля, но молете се за моето болно дете.” Аз му казах, че ще отида. Той сподели, че иска да повика своя братовчед Снелинг, който беше мой помощник в църквата, за да помогне в молитвата. “Добре,” казах аз, без да зная, че той ще допринесе за изпълнението на видението. По пътя за брат Снелинг попитах Химел: “Не живеете ли в една малка къща от две стаи?” Той потвърди. “Нали в предната стая има едно червено канапе и легло, върху което лежи момченцето с кафява коса?” Учуден той отговори: “Да, така е. Ходихте ли у дома ми?” Аз отговорих: “Когато ме повикахте, току-що напуснах къщата ви.” Естествено, че той не разбра думите ми. Аз попитах: “Брат Химел, вярвате ли ми?” — “Да, от все сърце.” — “Добре, тогава чуйте: Така говори Духът, че детето ви ще живее.” Облада го чувство на разкаяние. Той спря колата, хвърли се върху кормилото и извика: “О, Боже, бъди милостив към мене грешника.” Той предаде сърцето си на Спасителя, докато бяхме още далеч от дома му. Когато влязохме в дома му, намерихме детето почти мъртво. Белият му дроб беше запушен от лиги и храчки, и само един лек лъх се промъкваше през малкото гърло. Аз заповядах да ми донесат детето и се молих. Но нищо не стана. Детето почти се беше задушило, а аз очаквах сигурно, че моментално ще оздравее. Постепенно ми стана ясно, че може да се направи голяма грешка, като не спази точно видението. Всичко трябва да се развие точно, както във видението, или в противен случай не ще се изпълни. Старата жена, която видях във видението да седи на стола, я нямаше там. Аз трябваше, значи да дочакам, докато и това се изпълни. Вътрешно се обвинявах, че постъпих своеволно, без да дочакам Божия знак. След час и половина брат Снелинг искаше да се отиваме, а детето едва ли беше живо. Беше 6 часа. Погледнах през прозореца и видях, че идеше една стара жена с очила. Започнах да славя Бога. Старицата влезе през една задна врата в момента, когато двамата мъже искаха да излязат през предната врата. Тя попита, как е детето. Майката отговори през сълзи: “Умира, майко, умира.” Снелинг се обърна. Аз бързо станаха и му казах да седне на червеното канапе. Той си свали шапката и седна плачейки. Тогава бабата свали очилата си и седна на стола. Майката беше облегната на средната врата и плачеше. Сега всичко беше точно според видението. Приближих се до Химел: “Можете ли още да ми вярвате?” След като ми отговори утвърдително, аз изразих моята скръб, че съм изпреварил видението. После го помолих да ми донесе детето. Той стори това и аз се помолих: “Боже мий и Татко мой, мъчно ми е, че Твоят слуга избърза. Прости ми и нека тези хора опитат, че Ти Си Бог и аз съм Твой слуга. В името на Исус Христос казвам: детето ще живее.” Докато полагах ръцете си върху детето, то почна да вика: “Тате, тате.” И прегърна баща си. Аз казах: “Вземи детето и го сложи в леглото, понеже така казва Духът: След три дни малките ръчички и крачка ще станат напълно нормални, както Господ показа във видението.” На третия ден се събра много народ, за да видят чудото. Жена ми също отиде. Семейството не знаеше, че ще отида. Когато майката ме видя, извика: “Детето е в ред.” Още при влизането знаех, че детето ще дойде при мене. И наистина, щом ме видя, то се спусна към мене, улови ръката ми и каза: “Чичо Бранхам, аз съм вече здрав.” Алилуя. Да, каквото Бог обещае, това става.