Джак Коу: Мъжът с дръзка вяра

Застанах пред съдията и той ме запита дали се  признавам за виновен по обвинението за нарушаване  на спокойствието. «Чие спокойствие?» – попитах.

„Ами – отвърна той, – вие пляскате с ръце и викате, и други подобни неща.” „Г-н съдия, не е ли вярно, че на футболен мач хората вдигат много шум и не ги ли чувам също да крещят, да викат и да пляскат с ръце?”

Той отвърна: „Хубаво, обаче тяхното пляскане явно не обезпокоява никого, а когато вие го правите, хората просто не могат да спят.”

Попитах го: „Г-н съдия, искате ли да узнаете каква е разликата?” Той отговори: „Да, бих искал да узная.”

„Разликата е в това, че Святият Дух е в нашия вик и това притеснява съседите, като ги държи будни… и кара долнопробните заведения да затварят врати.”  

Джак Коу бил едър, властен мъж с безгранично чувство за хумор. Той бил също и обичащият и състрадателен „баща” в своя дом за сираци. Като един от водачите на съживлението „Глас на изцеление”, Коу бил или силно обичан, или дълбоко презиран. Той израснал без баща, така че се наложило да приеме Бог за свой Баща. Хората просто не можели да останат безразлични пред динамичната натура на съживителя!

Коу бил считан за радикален евангелизатор, понеже той, заедно с някои други, помагал много в борбата срещу расистките предубеждения в църквата. Във време, когато обществото издигало гласа си в подкрепа на расизма, Коу силно насърчавал представителите на всички раси и култури да вземат участие в неговите събрания. 

САМОТНО ДЕТСТВО

Джак Коу е роден на 11 март 1918 г. в семейството на Бланш и Джордж Коу от Оклахома Сити, Оклахома. Те имали общо седем деца. Бланш била отгледана в семейство на баптисти, но не е сигурно дали е била новородена по времето, когато се родил Джак. Смята се, че неговият баща е бил новороден на събрание на Били Сънди. Но след това той никога не отишъл отново на църква.

И двамата му родители идвали от християнски семейства. Неговият баща също бил отгледан в добър дом. Освен положителната атмосфера, бабата и дядото на Джак чудесно снабдявали семейството си материално и оставили на неговия баща значително наследство. Но баща му Джордж така и не възприел нищо от техните здрави принципи и трудолюбие. Той имал лошите навици да играе на комар и да пие. Майката на Джак се опитвала за известно време да посещава църква, но тъй като Джордж не идвал с нея, скоро и тя престанала да ходи. Коу все вярвал, че нещата щели да се развият по-различно, ако неговата майка бе останала в църквата и се бе молила за своя съпруг.

Когато Коу бил на пет години, един ден подвижен фургон паркирал пред дома им. Щом го видял, той се развълнувал, понеже си помислил, че им доставят нещо ново. Той наблюдавал как мъжете приближили и говорили с неговата майка. Видял как тя пребледняла и избухнала в сълзи. Наблюдавайки ги, малкият Коу осъзнал, че мъжете не им доставяли нищо ново, а вместо това изнасяли от дома всичките им мебели! Джордж ги бил изоставил, след като проиграл всичко, което те притежавали в своя дом. Онези мъже били дошли да си го вземат!

Когато фургонът потеглил, неговата майка била оставена да се оправя сама в бъдеще заедно със седемте си деца, без да има към кого да се обърне. Тя коленичила пред вратата и започнала да се моли. За първи път малкият Коу виждал майка си да се моли на Бог!

Положението станало още по-лошо. На следващия ден един човек дошъл да огледа къщата им. Мислейки, че е дошъл да я купува, Бланш му съобщила, че тя не се продава. „Не съм дошъл да купувам тази къща – отговорил мъжът, – тя вече е моя! Много съжалявам, но ще трябва да се изнесете.” Това не било за вярване. Неговият баща бил проиграл и дома им. 

„БЕЗ КОМАР, Г-Н КОУ!”

Бланш Коу преместила децата си в Пенсилвания, където се опитвала да преживява заедно с тях. Те живеели в мазе. Докато по-голямата сестра на Коу ги наглеждала, г-жа Коу работела в обществена пералня през деня, а през нощта посещавала училище за медицински сестри. За тях това било истинска борба за оцеляване.

Един ден бащата на Коу се появил на вратата им. Той умолявал Бланш да се върне отново при него, като обещал да остави комара. Чувствайки, че животът й сама е твърде тежък, тя се събрала отново с него и Джордж отново върнал семейството в Оклахома. Скоро той пак се предал на комарджийство и този път Бланщ Коу го напуснала завинаги. Но тя взела със себе си само дъщеря си, а оставила Джак и братята му на баща им. 

НИКОЙ НЕ ГО ИСКАЛ

Момчетата често оставали сами, докато баща им отивал да хвърля заровете. Много пъти те нямали дори какво да ядат. Но не след дълго г-жа Коу се върнала за момчетата и ги взела със себе си.

Когато Коу бил на девет, неговата майка вече се чувствала смазана от отговорността да се грижи сама за децата си. Затова тя завела Коу и братята му в един голям дом. После, след като говорила с хората и си взела довиждане, тя се обърнала и си тръгнала, като оставила малкия Коу и братята му на стъпалата на дома за сираци.

За това Коу щял да напише по-късно:

„Помислих си: татко не ме искаше, а сега и майка… единственият приятел, който някога бях имал… ми обърна гръб и ме изостави. Помислих си, че сърцето ми ще се пръсне, докато я гледах как се отдалечава по алеята. Дълго стоях там и плаках.”

Тогава той не знаел, че неговата майка също плакала с дни.

Братът на Коу, който бил с три години по-голям от него, щял по-късно да избяга от дома. След като сменил няколко влака и откраднал един велосипед, той бил блъснат от камион и убит на място. На погребението малкият Джак се почувствал още по-самотен. 

БУТИЛКАТА НЕ БИЛА ДОБЪР ПРИЯТЕЛ

Коу останал в дома в продължение на осем години. По това време той знаел много малко за Бог. Когато станал на седемнадесет, започнал да пие и да гуляе, и не след дълго също като баща си станал алкохолик.

На няколко пъти през този период на алкохолно пристрастяване Коу търсел да познае Бог. Но всички в църквата, която той посещавал от време на време, живеели непосветен живот. Те нямали отговорите, от които се нуждаел. Така той затънал още по-дълбоко в греха.

Скоро здравето на Коу започнало да се влошава. Той развил язва от алкохола, а сърцето му биело два пъти по-бързо от нормалното. Веднъж се напил почти до смърт и лекарят го предупредил, че следващото му питие може да го убие.

Така Коу се опитал да си помогне, като поднови своето решение да промени живота си. Но тъй като все още не познавал Бог, се чудел кой би могъл да му помогне. Това го накарало да се премести в Калифорния. Неговата майка живеела там, а ако някой можел да му помогне, това била тя.

Щом пристигнал, неговата сестра го поканила на танци. Но скоро Коу се намерил на бара, докато останалите танцували. Същата вечер той бил отведен у дома пиян до козирката, без майка му да разбере. 

БОЖЕ, ДАЙ МИ ВРЕМЕ ДО НЕДЕЛЯ

На следващата вечер Коу си помислил, че умира. Чувствал се много слаб и едва вървял. Той бил качен в линейка и отведен в болница, където бил прегледан. Там седнал в стола, издигнал ръце и се молил: „О, Боже, не ме оставяй да умра, моля Те, дай ми още един шанс. Не искам да отида в ада.” Изведнъж Коу се почувствал по-добре. Немощта го напуснала, както и симптомите му. По онова време той не знаел какво му се било случило, но бил доволен!

След това решил да напусне Калифорния. Така че взел майка си и двамата тръгнали за Форт Уърт, Тексас. Там Коу си намерил работа като мениджър в Агенция за шевни машини Сингер. Скоро той забравил за обещанието, което бил направил пред Бог, и една вечер отново се прибрал пиян, почти в несвяст. Но този път, когато се строполил в леглото си, не могъл да заспи, а се мятал насам-натам под обвинението на Бог. Накрая станал и изпил още една чаша уиски, колкото да изпадне в безсъзнание. След няколко дена преживял нещо уникално, което завинаги променило живота му.

Току-що се бил прибрал у дома пиян. Било около 3:00 часа сутринта и той се опитвал да заспи, но не можел. Когато посегнал да изпие още една чаша уиски, чул някой да влиза в стаята!

Уплашен, Коу забелязал, че сърцето му не било наред. То ту биело, my спирало. Започвало да бие и пак спирало. Тогава чул глас. „Това е последният ти път – казал гласът. – Няколко пъти вече те призовавах и сега го правя за последен път.”

При тези думи Коу скочил от леглото и паднал на колене, викайки: „О, Боже, дай ми време до неделя. Ако ме оставиш до неделя, аз ще се оправя с Теб.” 

„ХОТ ДОГ, ИМАМ ГО!”

Дошла неделя и Коу нямал идея къде да отиде. Като момче той бил кръщаван в няколко църкви, но никога нищо не се променило в живота му, нито получил отговор на въпросите си. Тъй като през онези години църковните служби започвали късно вечерта, едва късно следобед той започнал сериозно да се замисля къде да отиде. Просто нямал представа. Така в 5:00 часа следобед той най-сетне отишъл в своя офис, за да погледне в телефонния указател. Коу бил чул за хора, които отваряли Библията си там, където им попаднел пръста, като смятали, че това е послание от Бог. Така че той решил да опита това с указателя.

Взел голямата книга и я хвърлил на пода. Когато отворил очи, видял името и адреса на Назарейската църква. Той спрял на паркинга два часа преди началото на службата. Когато вратите най-сетне се отворили, той изскочил от колата си и си намерил място в дъното. После в края на службата, когато проповедникът попитал дали има някой, който иска да отиде на небето, казвайки: „Вие можете да бъдете новородени”, Коу изтичал при олтара, викайки: „Това е, което искам!”Една дребна жена с прошарена коса се молила с него. Тогава изведнъж Коу почувствал нещо, което никога не бил изпитвал. Тъй като не знаел християнската  терминология, започнал да тича из църквата, като викал „Хот дог, имам го!”Когато по-късно Коу си спомнял за тези мигове, той казвал: „Не знаех какво означават думите „Слава, Алелуя”. Трябваше все нещо да освободя – имаше нещо вътре в мен!”

Коу се върнал у дома в 4:00 часа сутринта. Той бил останал в църквата да се моли и да хвали Бог. 

КАКВО СА ТИ НАПРАВИЛИ?

През следващите шест месеца Джак Коу бил „гладен” човек. Той ходел на църква всяка вечер и оставал до ранните утринни часове. Жадно поглъщал Библията си и често си се представял на мястото на определени библейски герои. Неговата майка наблюдавала поведението му и била много загрижена. Накрая една вечер тя го попитала дали щял да ходи на църква. Разбира се, че отивал. Тогава майка му казала: „Ще дойдем с теб тази вечер, за да разберем какво са ти направили.” След посланието майка му излязла при олтара. Тя не знаела как да се моли, така че казала: „Господи, дай ми онова, което Джак има.” Тогава изведнъж тя се изправила с лице, обляно в сълзи: „Джак! Имам го! Имам го!” Когато се върнали обратно на местата си, Джак и неговата майка се прегърнали и хвалели Бог.

На път за в къщи същата вечер те се отбили в един хранителен магазин, за да си купят нещо за ядене. В магазина почти нямало клиенти по това време, а нито Коу, нито неговата майка можели да сдържат радостта си. Те тичали напред-назад между рафтовете, като викали, смеели си и хвалели Бог. Продавачът казал: „Сигурно току-що сте се спасили.” Когато те му свидетелствали, сълзи започнали да се стичат по лицето му и не след дълго той също бил на колене, молейки Бог да го спаси! 

„ТЕ ЩЕ ТИ НАПРАВЯТ МАГИЯ”

Около година и половина след като се спасил, Коу за първи път чул за събрание на „святи палячовци” (подигравателно прозвище за ранните петдесятни събрания – бел. пр.). И от любопитство той и сестра му отишли, за да проверят за какво ставало въпрос. Всъщност, той открил, че събранията доста приличали на тези в неговата Назарейска църква, само че хората говорели на непознати езици. А когато хората излизали при олтара, те падали под силата на Бог. Отначало той си мислел, че те припадали.

Най-накрая проповедникът забелязал Коу. И като го посочил, той попитал: „Вие християнин ли сте?” След като Коу отговорил положително, той го запитал: „Приели ли сте кръщението в Святия Дух? Говорите ли на езици?” Коу отвърнал:„Не, господине, не говоря и нямам намерение да го правя.”

Тогава проповедникът задал на Коу още един въпрос: „Бихте ли се решили да се приберете вкъщи тази вечер и да прочетете всичко, написано за кръщението в Святия Дух? После да коленичите и да се помолите, ако това е за вас, да го получите, ако ли не, значи в това наистина няма нищо?”

Коу отговорил: „Разбира се, знам, че в Библията не пише нищо за езици.” На това проповедникът отговорил, докато се отдалечавал: „Чудесно, идете си вкъщи и четете Библията.”

На всички места, които открил в Деяния, се споменавал терминът „непознати езици”. Така че на следващата вечер той отишъл в дома на Назарейският пастир. Когато Коу му показал всички пасажи за езиците в Деяния, пастирът отвърнал: „Ако Бог въобще иска ти да говориш на езици, това ще е след като те призове за мисионер в чужбина, за да могат местните да те разбират.” Според Коу в това обяснение имало логика. Когато тръгнал да си върви, пастирът го предупредил: „Стой настрана от тези святи палячовци, иначе те ще ти направят магия.” 

„ЩЕ УМРА, АКО НЕ ГО ПОЛУЧА!”

Същата вечер Коу отказал да отиде на събранията със сестра си. Всъщност, той й казал, че събранията били от дявола. На това тя отвърнала: „Тогава защо те спират да крадат и да лъжат?” И отишла без него.

Коу се въртял неспокойно в леглото през нощта и накрая скочил от леглото, облякъл се и отишъл на събранието. Когато влязъл, проповедникът отново го посочил. И отново Коу му казал, че не иска да говори на езици. Тогава проповедникът казал: „Ще те направим специален случай. Ако Бог иска да те изпълни, без да говориш на езици, ние сме съгласни.”

„Щом е така, ще дойда” – отвърнал Коу. Тогава той излязъл напред, но хората, които се събрали около него, крещели неща, които си противоречали: „Освобождавам те!” „Връзвам те!” „Излез от него!” „Изпълни го!” След няколко минути Джак се втурнал към вратата.

Навън той си поел дълбоко въздух и си пооправил външния вид. Изправил си гънките по панталона, а на лицето му се изписала стегната усмивка, докато си мислел: „Наистина се уверих, че в това няма нищо.” В същия миг Бог проговорил в сърцето му: „Толкова силно го искаш, че не знаеш какво да направиш. Знаеш, че е за теб. Знаеш, че е истинско.” След това Коу изхленчил:„Боже… ако не го получа, ще умра.” На път за вкъщи той през цялото време викал: „Хвала на Бог за славата!”

Дошла следващата вечер и този път Коу тичал за събранието. И когато отправили призив за кръщение в Святия Дух, той излязъл напред. Същите хора го заобиколили, но този път той останал. Изведнъж забелязал силна светлина. Колкото по-силна ставала светлината, толкова повече Коу сякаш се изгубвал. Колкото повече хвалел Бог, толкова по-силна ставала светлината. Накрая една ръка се протегнала и хванала неговата. Това бил Исус и двамата вървели и говорили доста време.

Когато Коу дошъл на себе си, той се намерил да лежи в прахта. Било 4:00 часа сутринта и открил, че говори на непознат език. Всъщност всичко, което можел да прави в продължение на три дена, било да говори на езици! Наложило се да пише английските думи на хартия. През това време той живеел в небесна атмосфера, докато цялото творение сякаш хвалело Бог.

БИБЛЕЙСКО УЧИЛИЩЕ, ДЖУАНИТА И АРМИЯТА

От 1939 до 1940 Коу посещавал Югозападния библейски институт, който бил Библейски колеж на Асамблеите на Бога. По това време президент на колежа бил П. Ц. Нелсън. Докато бил там, той се запознал с едно момиче на име Джуанита Скот. Тяхната среща се оказала повече от обикновено съвпадение.

През 1941 г., след като японците бомбардирали Пърл Харбър, Коу се записал в армията. В началото той Редник Коу се чувствал малко притеснен да се моли и да се държи като християнин сред другите войници. Но след като осъзнал, че тези сурови мъже не изпитвали никакъв срам от своето поведение, той решил да се държи като вярващ. Това му донесло голямо гонение. Но гонението не го спряло. Всъщност Коу можел да бъде също толкова груб, колкото тези мъже. Единствената разлика била, че той слушал гласа на Бог. Затова продължил да проповядва при всяка възможност.

Докато бил зачислен към 130-ти бомбен ескадрон в Уотър Боро, Южна Каролина, Коу успял да си издейства разрешение да излиза, където пожелае. Той бил толкова „далеч от цивилизацията”, че най-близката църква се намирала на разстояние четиридесет и пет мили. Така че всяка вечер той вървял пеша пет мили и после изминавал на стоп останалата част от пътя, за да отиде на църква! Не го интересувало дали вали. Той никога не пропускал служба. Това продължило шест месеца.

Един ден неговият сержант му казал да си събира багажа. Изпращали го в диспансера. Оттам бил препратен в болница. Коу протестирал срещу всичко това, особено когато разбрал, че го изпращали в психиатричното отделение! След като психиатърът го разпитал, Коу му казал, че всеки, който не се покорява на Библията, е луд, а не обратното. Така че го затворили.

 

ЖИВОТЪТ В ПСИХИАТРИЯТА

Коу поискал да пости и да се моли, но с това той просто ги уверил още повече в своята „лудост”. След като бил затворен в продължение на девет дена, Коу започнал да вика към Бог. Той отворил Библията си на книгата Деяния и прочел как Бог изпратил ангел, който разтърсил килията на Павел и Сила и отворил вратите, докато те пеели, и така били освободени от затвора. Щом прочел това, той се почувствал засрамен от слабостта на своя характер и започнал да издига гласа си, пеейки.

Изведнъж чул някой да чука на вратата му. Младежът, който го пазел, влязъл и изхлипал през сълзи: „Проповеднико, издържах, колкото можах. Идвам тук всяка нощ и трябва да те слушам как се молиш, викаш и търсиш Бог по цяла нощ. Ще полудея, ако не получа онова, което имаш. Баща ми беше петдесятен проповедник, но аз така и не се спасих. Ще се молиш ли Бог да ме спаси?”

Коу коленичил с момчето, плакал с него и се молил и то било славно спасено. След молитвата те викали толкова силно, че останалите психичноболни се събудили и също започнали да крещят!

Преливащо с благодарност, момчето казало на Коу: „Не знам какво мога да направя за теб, но ще опитам.” На следващата вечер Коу бил изписан. Лекарят неохотно му казал, че страда от сериозно заболяване (психоневроза, или религиозен фанатизъм), но не бил опасен.

Коу бил местен седем пъти, докато бил в армията. И навсякъде рано или късно го вкарвали за малко в психиатричното отделение, понеже не знаели какво да го правят! 

ДА БЪДА… КАКВО?

След като служил в армията петнадесет месеца, сърцето на Коу започнало да гори с желание за проповядване на Евангелието. Той лежал нощно  време  в леглото  и  си  представял как проповядва на множествата. През деня проповядвал на себе си.

Накрая решил да посети пастира на Божия църква в града, надявайки се да получи възможност да проповядва. Пастирът го поканил да се моли и да служи при олтара. Това не било предложението, което Коу очаквал да чуе, затова той се обърнал, за да си отиде. Но когато си тръгнал, Господ проговорил в сърцето му да каже на пастира, че щял да направи всичко, което поиска от него.

„Радвам се да го чуя – отвърнал служителят. – Нашият чистач напусна наскоро и бих оценил много помощта ти, ако се заемеш с почистването на църквата.”

Коу се почувствал обиден и съобщил на пастира, че бил призован да проповядва, а не да бъде чистач, след което се обърнал и си тръгнал. Но Господ продължавал да работи с Коу и след още една безсънна нощ той се върнал в църквата, съгласен да работи като чистач! 

ДУХОВНИЯТ ТРЕНИРОВЪЧЕН ЛАГЕР

По-късно Коу щял да признае, че този пастир бил най-прецизният инспектор, за когото някога бил работил. Той прокарвал ръка по излъсканото дърво, за да провери дали било изчистено добре. След известно време, пастирът поканил Коу да започне да води уроци в неделното училище. Коу бил поласкан! Най-сетне щял да проповядва. Това траяло само докато разбрал, че ще води класа за „начинаещи”. Коу бил шокиран. Отначало се възпротивил, но после неохотно приел. В класа му влизали деца на три години и по-малки.

След известно време Коу бил издигнат до водач на хвалението, после водач на младежите, после помощник-пастир. Тогава пастирът бил поканен в друга църква и събранието помолило Коу да го замести. Най-сетне той бил готов да проповядва на някого! 

БРАК И ВИДЕНИЕ

Докато бил в тази църква, той чул, че Джуанита Скот обикаляла страната с певческа трупа. Коу и Джуанита си разменяли писма през годините, но до този момент в техните взаимоотношения не се била появила романтична нотка. След като Божия църква наела нов пастир, Коу решил да започне собствена църква. Той писал до певческата трупа на Джуанита с молба да дойдат в града и да му помогнат да започне делото. Но когато трупата пристигнала, плановете на Коу се били провалили. Било му забранено да напуска гарнизона си и не можел да продължи с редовните събрания.

Коу насочил трупата на Джуанита към други съживителни събрания и се срещал с тях след службите. През това време той и Джуанита се сближили. Не след дълго двамата се оженили и Коу осигурил ведомствено жилище. Тъй като нямали пари, те спяли на бетонния под, увити във войнишки одеяла, и постили в продължение на три дена преди да могат да си купят нещо за ядене. Не след дълго обаче семейството им вече притежавало три мебелирани стаи, кола и хиляда долара в банката. Той бил умел с ръцете си и веднъж поправил счупено радио и го продал за $60. Също така успял да умножи трикратно инвестициите си в продажбата на кокошки. А затова, че помогнал на един свой приятел, бил благословен с кола.

Също така по това време Коу започнал да се моли и да търси разбиране относно божественото изцеление. Той бил чувал за хора, които били изцелявани, но не знаел нищо повече за това. Един ден, докато четял една книга от П. Ц. Нелсън върху изцелението, Коу заспал. Той сънувал, че неговата сестра умира в болнична стая. Тогава изведнъж стаята се изпълнила с ярка светлина, а тя скочила от леглото и започнала да вика: „Аз съм изцелена! Аз съм изцелена!”

На следващия ден Коу открил, че сънят бил реалност. Неговата сестра лежала болна от пневмония и лекарите не й давали никакви шансове. Веднага си издействал разрешение да отиде да я види.

Когато влязъл в болничната и стая, той открил, че обстановката била същата като в съня му. Научил също така, че след поредица от критични събития, противно на всички очаквания, Бог изцелил и спасил неговата сестра в последния момент. Това било истинско чудо, което силно разтърсило живота му. 

ГОТОВ ДА УМРЕ

Когато Джуанита очаквала да роди първото си дете през 1944 г., Коу се разболял. Той бил заразен от тропическа малария на двадесет и шест години и теглото му спаднало от 104 на 61 килограма. Буквално бил кожа и кости. Веднъж температурата му се вдигнала до 41 градуса и останала толкова в продължение на петдесет и четири часа. Неговият далак и черен дроб били два пъти по-големи от нормалното и го болели толкова силно, че Коу си хапел езика до кръв.

Накрая, когато треската преминала поне дотолкова, че да разбира онова, което му се говори, лекарите съобщили на Коу за състоянието му. Те не виждали какво повече могат да направят за него, затова след няколко дена той бил изписан и изпратен при семейството си. „Е, Боже, какво да правя сега?” – била неговата усърдна молитва. Отговорът на Господ бил: „Призовал съм те да проповядваш Евангелието. Излез и го проповядвай!”

За известно време Коу се чувствал добре, но после отново бил повалян от маларийна треска. Треската и високата температура събаряли този мъж на колене. Било му трудно да води нормален живот. Силната болка в далака и черния му дроб била почти непоносима Джуанита стояла край него с часове, облекчавайки го с ледени компреси.

Накрая Коу вече не можел да издържа. Чувствайки, че съпругът й умира, Джуанита напуснала караваната разплакана. Тогава Коу започнал да се покайва за някои неща, които Господ му показвал. Това продължило известно време и Коу започнал да се чувства вътрешно свободен. „Добре, Господи, вече съм готов да си отида” – били неговите думи към края на това преживяване. Един глас проговорил в сърцето му: „Готов си да си идеш, но не е нужно това да става.” Тогава изведнъж, Коу се почувствал като залят с топло олио от главата до петите. В това време Господ казал: „Сега ти си изцелен.”

Коу скочил от леглото. Разтърсил жена си, която по това време била заспала до него, и извикал: „Скъпа! Скъпа! Аз съм изцелен! Аз съм изцелен!”

На следващата вечер въпреки постоянните мисли на страх от дявола, Коу се облякъл и проповядвал на улицата. Трима души били спасени. По-късно през същата година Асамблеите на Бога го ръкоположили за служител. Никога вече Коу не бил съборен от маларийна треска — Бог наистина го бил изцелил! 

О, НЕ! СЛЕПЕЦ?

През 1945 Коу отишъл в Лонгвю, Тексас, където продължително се молил и изучавал предмета за божественото изцеление. Той помолил Бог за специално проявление на Неговата сила, после решил да обяви изцелително събрание. „Бог ще отваря очите на слепите и ще направи куците да ходят и глухите да чуват. Той ще го направи точно тук, в тази църква утре вечер” – била неговата смела изповед на вяра.

На следващата вечер църквата била претъпкана. Когато Коу свършил да проповядва, хората се наредили за молитва. Болестите не изглеждали много тежки. Имало няколко души с болки в стомаха, няколко – с главоболие, и още няколко с леки заболявания. Но после Коу вдигнал очи – и ето я и нея – една сляпа жена. „О, Господи, какво да правя с нея?” – попитал той и започнал да се тревожи за това, какво щели да кажат хората, ако тя не получела зрението си.

Когато дошъл ред Коу да се моли за сляпата жена, той я изпратил на края на молитвената редица. Надявал се, докато стигнел до нея, да е събрал достатъчно вяра! И скоро редът й отново наближил. Отчаян, Коу се помолил: „Господи, почти стигнах до онази жена. Какво ще правя?” Но Господ бързо го смъмрил: „Сине, какво въобще те е накарало да си мислиш, че можеш да отваряш очите на слепите? Прави онова, което се очаква от теб, а Аз ще направя онова, което се очаква от Мен.”

Коу се покаял, после се молил и помазал жената с масло. Очите й се отворили и тя можела да вижда, но неясно. Като си спомнил как веднъж Исус се молил два пъти за един човек, Коу се помолил отново за жената. И този път тя започнала да вика: „Мога да виждам! Мога да виждам!” 

ЕТО, ЧЕ СЕ ЗАПОЧВА!

Новината за нейното изцеление заляла града, а вярата на Коу бързо нараснала. Един пастир от Оклахома го поканил да проведе тридневна поредица от събрания. След първата вечер те трябвало да наемат гимнастическия салон на гимназията, за да поберат тълпите, понеже глухите уши и слепите очи се отваряли и хора ставали от носилки и започвали да ходят сами.

По онова време Коу мислел, че трябва да остава и да се моли за всички, които излизали отпред. Често той можел да бъде намерен да служи в 5:00 часа сутринта. Когато започнал да пътува из Оклахома и да се моли за болните, той спял много малко.

В различни градове оставал в частни домове. Тогава хората идвали да го търсят и там за молитва. Ако спял, те го чакали да се събуди. Ако желаещите били много, те го събуждали, за да се моли за нуждите им. Понякога това се случвало по четири или пет пъти на ден.

Скоро тялото на Коу започнало да отпада. Той спял само по около час на вечер, но нуждите на хората били толкова големи и неотложни, че той винаги се молел за тях, когато и да идвали. През онези дни изцелителните кампании били все още малко познати и имало много практични принципи за служението, които хората не разбирали. Накрая Бог казал на Коу, че трябва да бъде мъдър и да си почива достатъчно. Той се покорил и подновил силите си, за да преследва едно по-мощно служение към болните. 

КАЖИ СБОГОМ НА КЪЩАТА

През 1946 Коу започнал да работи като помощник-редактор на списанието на Гордън Линдзи „Глас на изцеление”. По-късно, през 1947 Коу и неговата съпруга взели решение, което драматично променило останалата част от живота им. Двамата били закупили малка къща и Джуанита била много горда с нея. Тя я била подредила добре и работела в градината, за да я поддържа безупречна.

Но когато един ден се прибрала след служба, Джуанита започнала да плаче. Тя знаела, че Бог им говорел да продадат всичко, което имат, и да се отдадат изцяло на служението. И така те решили да продават. На следващата сутрин, още преди Коу да се е събудил, някой почукал на вратата, за да предложи да я купи. Няколко дни по-късно Коу закупил една стара палатка, един нов камион и каравана.

Те вече били готови да тръгнат, а първото място, където щели да отидат, било Чикъсоу, Оклахома. На втората вечер от събранията, се изправили пред първото истинско предизвикателство в своето служение. Надигнала се буря и тамошният пастир ги предизвикал да разберат дали наистина били във волята на Бог. На това Джуанита отвърнала: „Ако ще да загубим всичко, което имаме, пак ще вярвам, че сме във волята на Бог.” Тръгвайки си, пастирът казал: „Ако имате толкова силна вяра в Бог, аз имам достатъчно вяра да ви помогна.” Тогава той им подал $100.

До края на тази първа поредица от събрания Коу имал достатъчно пари, за да смени платнището на тяхната палатка и да купи по-голям камион за пренасянето й. 

РАЗКАЗИ ОТ ПАЛАТКАТА

През 1948 г. Коу се отправил към Редиш, Калифорния за следващата поредица от събрания, като бил специално воден именно за този град. Преди да му бъде посочен от Бог, той дори не бил чувал за Рединг. Когато пристигнал, дяволът се заел да провали събранията му. Началникът на противопожарната охрана казал на Коу, че палатката му не отговаряла на противопожарните изисквания, и не му разрешил да я разпъне. Обезопасяването на палатката щяло да струва $1.700, а самата тя струвала само $400.

Коу сам закупил защитния разтвор и после потопил всяка част от платнището в него, докато цялата палатка била покрита. Но временният заместител на защитния разтвор не издържал на проверката на началника. Напълно объркан, Коу започнал да плаче. Тогава началникът на пожарната му казал, че ако това означава толкова много за него, може да разпъне палатката и да проведе събранията.

Първите две вечери дошли малко хора. Но Коу бил верен да се моли за болните. Дошла една дама, която носела шини и ходела с патерици. Тя била напълно изцелена. Същата вечер тя

за първи път от толкова години коленичила да се моли до леглото си. Тя се молила до изгрев слънце и после отишла на следващото събрание. Нейното свидетелство раздвижило целия град. Тя споделила, че лекарите се подготвяли да й ампутират крака.

Коу излъчил свидетелството по радиото и дамата, която ръководела радиостанцията се спасила.

Известна католичка пристигнала на негово събрание със своя кадилак, шофиран от личния й шофьор. Дамата била спасена и веднага след това затворила всичките барове, които притежавала. Тя идвала на събранията с вдигнати ръце и си тръгвала по същия начин.

До този момент даренията били много малки. Кредитори заплашвали да вземат камиона му, затова Коу застанал пред хората и съобщил, че спешно се нуждае от $740. Когато го направил, една дама се приближила до него и написала чек за цялата сума. Две вечери по-късно той казал: „Наистина бих искал да имам роял или някакъв друг музикален инструмент в тази палатка” и същата жена му купила орган. Съживителният тим на Коу останал в Рединг в продължение на седем седмици и събрал достатъчно пари, за да финансира следващото си пътуване.

След твърде необходимата им почивка Коу и неговата съпруга продължили да служат из Калифорния. Във Фрезно, той бил арестуван за това, че нарушавал спокойствието. Коу не се признал за „виновен” и делото било върнато за преразглеждане след няколко месеца. Но било прекратено поради липса на доказателства и никога вече не било споменато. 

ЧОВЕКЪТ И СЛУЖИТЕЛЯТ

Коу бил много буен човек, но чудесно ръководел събранията. Някои го намирали за дързък и жив, други за смирен и любящ, трети смятали, че винаги е малко нервен и ядосан. Той обичал споровете и критиките и често сам ги предизвиквал. Бил борбен човек. За него Гордън Линдзи написал: „Когато бил малък, той научил, че за да оцелее, трябва да не бяга от боя. По тази причина никога не подбивал опашка пред критиците си.”

Вярата на Коу била „дръзка и предизвикателна”, но това не дразнело никой, щом като хората се изцелявали! Той често можел да бъде видян да удря хора, да ги потупва или да ги разтърсва. Но, отново, те си тръгвали изцелени. Някои дори не чувствали, когато ги удрял. Също така бил първият евангелизатор, който привличал и приветствал големи групи хора от афро-американската общност на своите служби. Той проповядвал директно и казвал онова, което виждал. Бил проповедник с жило. Веднъж група младежи били стъпили на столовете в палатката, а той им извикал: „Това са моите столове! Не бих направил нещо такова у вас!”

Друг път пътен полицай се приближил при Коу, за да му каже, че неговата тълпа задръствала булеварда и че той трябвало да отстрани хората от него. В отговор той казал, че няма нищо общо с булеварда и че си било тяхна работа да арестуват хората, ако искат да ги отстранят. После невъзмутимо продължил събранието си.

До 1950 Коу сякаш бил в непрестанна надпревара с други проповедници. Той се състезавал с тях, като поръчвал все по-големи и по-големи палатки. И въпреки това неговият тим трябвало да връща хиляди хора всяка вечер.

През 1951 Коу посетил събрание на Орал Робъртс. Той премерил дължината на палатката на Робъртс и си поръчал малко по-голяма от неговата. По-късно, през юли същата година, той пуснал съобщение в списанието „Глас на изцеление”, което гласяло:

«Писмо от Smith Manufacturing Company, Далтон, Джорджия заявява, че по размери палатката на Коу е с малка разлика най-голямата евангелска палатка в света. Тъй като Орал Робъртс има молитвена палатка с размери 30м на 40м, Брат Робъртс притежава най-много обща палаткова площ. Палатките и на Коу, и на Робъртс са по-големи от цирка на Ringling Brothers.” 

ПОКРИТОТО С ЛУНИЧКИ ЛИЦЕ

Една вечер на събрание в Лъбок, Тексас едно малко момченце (лицето му било покрито с лунички) се приближило до евангелизатора. Прегръщайки крака на Коу, момченцето изфъфлило: „Моля те, слусителю, нека дойда с теб у вас.” В този момент една жена го отнесла пред погледа на Коу. Но впечатлението от случката не напуснало Коу през цялата нощ. На следващият ден той потърсил момчето, но не го открил.

Коу винаги усещал в себе си, че един ден щял да осигури дом за бездомните деца, тъй като сам той някога бил като тях. Но той знаел, че ако Бог му говорел, Той в същото време щял да каже и на Джуанита. Коу не можел да забрави това покрито с лунички лице.

Накрая, докато карал към къщи след събрание, Коу попитал съпругата си: „Скъпа, как ще реагираш, ако ти кажа, че Бог ми говори да направя детски дом?” От финансова гледна точка това изглеждало невъзможно. Но Джуанита казала: „Винаги ми се е искало да работя в детски дом. Давай, покори се на Бог!” 

МАЛКО ПО МАЛКО

Коу и съпругата му се покорили и внесли малка сума като първоначална вноска за закупуването на парцел земя в Далас и продължили с изцелителните си походи. На всяко събрание Коу съобщавал за своите планове за детския дом и скоро хората започнали да даряват дървен материал и оборудване. Двамата обявили къщата си за продан. Тя била продадена същата седмица и те използвали парите, за да заплатят на работниците. Преместили се в част от дома, който все още бил в строеж, и живяли там до неговото завършване.

Нямало течаща вода, а стаята не можела да се затопли добре. В резултат на това тяхното бебе се разболяло от пневмония. Те поставили здравето на детето в ръцете на Бог и тръгнали за следващото събрание. След като изминали около 50 мили, температурата на детето спаднала и то започнало да си играе в колата, напълно изцелено!

Малко по малко Бог снабдявал необходимите финанси за детския дом. Хората започнали да даряват завеси, одеяла и дрехи и не след дълго Коу и съпругата му могли да обявят „откриването на Дома”. Всичко било готово и в дома били приети първите деца. Един ден, докато Коу наблюдавал игрите на децата, едно малко момче се приближило до него и казало: „Сега ти ще си моят татко.” След това още няколко деца го прегърнали, жадувайки за любовта му. На моменти децата в дома достигали седемнадесет на брой. Говорело се, че веднъж там имало сто деца. Затова Коу разказвал: „Изглеждаше, че мечтата ми най-сетне се бе изпълнила.” 

БОГ КАЗА: ,,НЕ!”

Боб Дейвидсън бил едно малко момче от Дома за деца. Истинският му баща бил сакат и не можел да се грижи за семейството си. Въпреки че Коу бил евангелизатор от национална величина, Дейвидсън разказвал, че той бил като „грижовен баща”, когато бил в дома. В спомените на някои Коу винаги бил щастлив. Той бил човек, който обичал да се забавлява и харесвал да се шегува с хората. Въпреки това Коу слушал гласа на Бог относно децата и знаел кога да тегли чертата.

Веднъж, след като вече живеел в дома от няколко години, Дейвидсън пожелал да отиде на градско увеселение със свои приятели. Когато той отишъл да поиска пари от Коу, за да отиде, той му казал, че когато свърши със задълженията си, можел да тръгва.

Дейвидсън работил усърдно, за да свърши навреме. После той изтичал при Коу и му казал, че бил свършил всичката работа. В това време момчетата, с които щял да ходи на увеселението, спрели пред дома с чисто нова кола, модел Plymouth Fury. Те махнали на Дейвидсън и му казали по-бързо да влиза в колата, за да тръгват.

Докато наблюдавал това, Коу дал на Дейвидсън пари за свършената работа, но променил мнението си за отиването му на увеселението. Коу му казал: „Бог каза да не те пускам.”

Дейвидсън, разбира се, не разбрал. Той извикал на Коу: „Лъжеш! Лъжеш!” После хукнал към друго крило на дома.

След малко Коу намерил Дейвидсън и му казал: „Ако наистина искаш да отидеш на увеселението, сам ще те закарам. Но Бог каза, че не може да отидеш с онези момчета. Боя се да те пусна с тях.”

И така Дейвидсън избърсал лицето си и тръгнал с Коу за увеселението. По пътя, колата им била изпреварена с голяма скорост от линейка и полицейска кола.

Като продължили още малко, нищо не можело да се сравни с ужаса на онова, което видели. Долу в пропастта бил чисто новият Plymouth Fury, целият смачкан и усукан. Край него на земята били пръснати смазаните тела на приятелите на Дейвидсън – всички били мъртви. Коу и Дейвидсън стояли край пътя прегърнати и плачели. 

ОБЛЕЧЕНИ КАТО ЦАРСКИ ОСОБИ

Дейвидсън никога не забравил как Коу бил достатъчно внимателен да чуе предупреждението на Бог. Той чувствал, че дължи живота си на строгата грижовност на Джак Коу.

На моменти в дома имало до седемнадесет деца. Дейвидсън помнел, че веднъж броят на децата достигал сто. Някои от тях идвали толкова мръсни, че се налагало да ги изкъпят няколко пъти. Повечето от децата преди това били изоставени, някои били оставени да гладуват. Съседи съобщавали на властите. После детският дом приютявал колкото деца можел да побере.

Коу винаги казвал на дарителите: „Не ми изпращайте износени дрехи за децата в моя дом. Моите деца няма да бъдат облечени по-зле от вашите.”Казвали, че след като Коу се заемел с децата, дори и губернаторът на щата щял да се гордее с тях. Всички те били учени да се молят, доведени при Христос и водени редовно на църква. Почти всички от тях говорели на непознати езици.

След време Коу успял да закупи за дома две хиляди акра земя извън Далас. Това било достатъчно за самоиздържаща се ферма и две големи общежития. Коу си бил поставил за цел двеста деца. Бог почел усилията му и изобилно снабдявал нуждите на Дома за деца. 

ГОЛЯМАТА ПАЛАТКА

До този момент Коу бил сменил няколко палатки, преследвайки желанието си да притежава най-голямата палатка в нацията. Накрая успял. Вече се хвалел, че неговата нова палатка била „по-голяма от големия купол” (най-голямата дотогава палатка в страната). Други били унищожени от бури, но за тази Коу вярвал, че Бог ще я пази по свръхестествен начин.

Коу не провеждал просто малки, сигурни събрания. Неговите събрания били огромни! Едно от най-големите било проведено в Литъл Рок, Арканзас, където кметът пресметнал, че присъствали над двадесет и пет хиляди души! Чрез чудотворните изцеления на Бог глухите уши прочували, слепите очи били отваряни, а куците започвали да ходят. Също така хиляди хора били новородени.

Накрая още една ужасна буря се извила над евангелската палатка на Коу. През същата нощ вятърът духал толкова силно, че евангелизаторът едва успявал да се задържи прав отвън. В палатката все още имало около три хиляди и петстотин души, когато бурята връхлетяла с пълна сила. В този момент мълния поразила електрическата система и всички светлини изгаснали. Когато това се случило, Коу се втурнал към своята каравана, където започнал да се моли. Веднага след това бурята отминала и вятърът утихнал.

Коу се върнал обратно в палатката, за да види как са хората, а в този момент една жена лежала на земята, очевидно получила сърдечен удар. Той можел да чуе предсмъртното хрипане в гърлото й. Някой предложил да повикат линейка, но Коу казал: „Ще се молим и ще вярваме на Бог. Бог ще я изцели.” След няколко минути тя вече била добре u хвалела Господ с останалите! 

ПОТОП В НАШИ ДНИ

Коу бил очевидец на най-голямото наводнение в историята на САЩ заляло Канзас Сити. Преди да пристигне в града, той сънувал голямо наводнение, чиито води заливат всичко наоколо. Но това не го спряло. Той издигнал голямата си палатка в покрайнините на Канзас. В събранията Бог говорел думи на съд чрез дара на пророкуване. Но повечето хора пренебрегнали предупрежденията. Някои от тях дори напуснали събранията, като се смеели и подигравали. Валяло всяка вечер, земята поглъщала водите, докато в палатката хиляди се стичали към олтара в покаяние. Но Коу останал неспокоен в духа си. Две нощи той не можел да заспи.

На другия ден той се обърнал към жена си и казал: „Ще помислиш ли, че съм полудял, ако прибера палатката? Нещо ми казва да я събера.” Излизайки, за да изпълни думите си, той открил, че камионите му били затънали в калта, а влагата била повредила акумулаторите, и двигателите не палели. След като трескаво работили над тях, най-сетне машините успели да запалят в късния следобед.

Когато Коу започнал да прибира палатката, хората започнали да го питат за причината/„Какво правиш?” „Няма ли да има служба тази вечер?” „Не мисля, че има причини да се тревожиш.” „Дори и реката да прелее, водата не би могла да залее и столовете ти.” „Няма опасност водите да разкъсат бентовете.” „Не оставяй дяволът да те победи.” Въпреки това Бог ясно бил казал на Коу: „Махни палатката от това място.”

Но до 7:30 ч. вечерта екипът му почти не бил напреднал с прибирането на палатката. Затова той ги организирал, като ги насърчавал да побързат. Те тъкмо се приготвяли да свалят върха на палатката, когато един служител се приближил при Коу и казал: „Не прибирай палатката. Бог може да се погрижи за нея.” Коу отвърнал: „Знам, че Бог може да се погрижи за тази палатка, затова аз я местя. Бог ми каза да я преместя и аз ще го направя.”

Накрая, три часа по-късно, докато изваждали последния пилон, машината блокирала и отказала да го изтегли и сантиметър по-нагоре. В този момент всяка сирена в града започнала да вие. „Бентовете се пропукват!” – долетяла новината.

Коу бил готов да потегли, но не можел да събере цялото платнище в камионите, а хората бягали. Затова той се покатерил на една голяма кутия и започнал да ги моли: „Хора, не ме оставяйте сега. Палатката е сгъната, не ме изоставяйте!”По това време дълга автомобилна колона се изнизвала през моста, по който минавал пътят, извеждаш, от опасната област, а насъбралите се там хора се биели един с друг, за да преминат от другата страна. Хората гледали ту към задръстването, ту към Коу. Накрая някой казал: „Трябва да сме достатъчно мъжествени да останем и да му помогнем. Ако той не се страхува, че ще се удави, и аз не се страхувам.” И така четиридесет мъже се наредили до Коу и му помогнали да натовари платнището на камионите. Веднага след това те били готови да напуснат града.

Докато камионите на Коу излизали от Канзас Сити, някои от хората, които отказали да тръгнат, седели на верандите си и му се присмивали. „Е, ‘святите палячовци’ си тръгват. Какво става? Къде е вярата ви в Бог?” Коу се провикнал назад: „Точно затова напускаме.Ние вярваме в Бог, а Той ни каза да тръгваме!” Други също стояли пред домовете си и се смеели. Те не си представяли, че водите може да разрушат всичко, което притежават, но точно това се случило с много от тях.

На излизане от града Коу спрял и помогнал на пастир Барет да премести мебелите и вещите си в църквата. (Това бил бащата на Томи Барет. Днес Томи Барет е пастир на една от най-големите църкви в Америка в град Финикс, Аризона.) Но хората били твърде малко, а и било твърде късно. Барет и Коу наблюдавали от камиона как придошлите води нахлули през прозорците в църквата. След като загубил всичко, което притежавал, Барет подновил посвещението си да остане в Канзас Сити.

Барет и Коу се опитали да спасят много хора от това бедствие. Но въпреки усилията им мнозина се удавили пред очите им. След като направили каквото могли, те тръгнали по моста към по-сигурно място. Когато Коу погледнал назад, той видял, че нивото на водата на мястото, където била издигната палатката му, било достигнало около шест метра. Палатката му щяла да бъде напълно разрушена. От църквата на Барет над водата се показвала съвсем малка част.

Двамата продължили напред с благодарност към Бог в сърцата си за Неговия промисъл и пълно освобождение. 

ОБЪРКАН? ОЩЕ НЕЩО НОВО?

През 1952 Коу поел на юг, организирайки големи изцелителни кампании. Две години преди това той започнал да издава списанието The Herald of Healing (Вестител на изцеление – бел. пр.), а през 1951 неговият тираж достигнал 35000 копия. На първа страница гордо се отбелязвало, че това било едно от списанията с най-бързо растяща популярност, удвояващо броя на читателите си всяка година. До 1956 тиражът му достигнал 250000 копия.

През август 1952 Коу започнал да проповядва Евангелието по радиото. Постепенно броят на станциите, които отразявали неговите ежеседмични предавания, достигнал сто. В резултат на това хиляди били спасени и изцелени. Някъде по това време на неговите събрания започнали да се случват творчески чудеса — чудотворно възстановяване на липсващи телесни части.

Когато накрая Коу провел събрания в Спрингфилд, Мисури, Асамблеите на Бога му се противопоставили. Те били притеснени от службите, посветени на божествено изцеление и освобождение. Но Коу бил много избухлив, особено когато някой се опитвал да диктува или контролира хода на служението му. Той се опитал да се вслуша в техните забележки и предложения и дори подкрепил Pentecostal Evangel (официалното издание на Асамблеите на Бога) на едно от своите събрания, като събрал сто и двадесет нови абонати за него и голямо дарение за тяхната мисионерска програма.

Но деноминационните структури не пасвали на характера на Коу. Колкото и да се опитвал, той не можел да изтърпи ограниченията и правилата, които му се налагали. Той чувствал, че водачите на Асамблеите на Бога вече не вярвали в чудеса. Така че им написал едно смело писмо, в което им предлагал да сменят настоящото си ръководство с хора, които вярват в чудотворната сила на Бог. Върховният съвет намерил това писмо за обидно.

Накрая, през 1953 г. Коу бил отлъчен от Асамблеите на Бога. Те били обезпокоени от неговата „изключителна самостоятелност” и объркани от някои от методите му. Зародила се яростна вражда. Разказвало се, че Коу дори замислял да се отцепи, основавайки отделно движение с името фундаментални асамблеи на Бога, но решил вместо това да следва собственото си призвание. 

НОВА ЦЪРКВА, НОВ ДОМ, НОВО РАЗБИРАНЕ

Скоро Коу започнал да си изгражда видение за собствена независима църква. Това щяло да бъде съживителен център, където щели да идват евангелизатори и да провеждат продължителни серии от събрания. Трябвало да са налице необходимите условия, за да бъдат посрещнати тълпите, които техните служения щели да доведат. С времето подобни центрове трябвало да бъдат изградени във всички големи градове в страната. Коу осъзнавал, че щял да понесе големи критики за това си начинание, но решил да преследва мечтата си независимо от гонението и през 1953 г. той положил основите на първия Даласки съживителен център.

През пролетта Коу започнал да пита Бог защо някои хора не били изцелявани. Въпреки че бил видял хиляди изцеления, той бил свидетел и на хиляди, които си тръгвали, без да бъдат изцелени. След като прекарал известно време в молитва, Бог му открил, че мнозина не разбирали как да приемат изцелението си и се нуждаели от наставление в Словото Му относно Неговата воля и Неговата сила. Това било изключително силно откровение за онези дни! Дотогава повечето от евангелизаторите от „Глас на изцеление” разчитали на помазанието на своите изцелителни дарби, а много от тях знаели твърде малко за това, какво Словото на Бог казва по въпроса.

И така, в стремежа си да заздрави вярата на онези, които търсели изцеление, Коу построил дом на вярата. Там болните можели да останат, докато получат изцелението си. Имало ежедневни молитви и уроци върху изцелението. След като в продължение на няколко месеца се борел със съпротивата на градската управа срещу неговите строителни планове, най-сетне през лятото на 1954 г. Домът на вяра на Джак Коу отворил врати в съседство с неговия детски дом „Вестител на изцеление”. През септември неговият Дом на вяра приел първия си целодневен пациент. Оттогава броят им непрекъснато нараствал. В сградата не се предлагали нито били допускани лекарства и всяка вечер пациентите били водени до Далаския съживителен център.

През юли същата година събрания в историята на своето служение. Той бил издигнал голямата си палатка в Питсбърг, Пенсилвания. Било пресметнато, че на тези служби са били новородени около тридесет хиляди души. Една от вечерите била посветена само на „носилките”. Повече от 75 процента от хората, докарани на носилки, станали и можели да вървят сами. Местна телевизионна станция излъчвала съживителните събрания, привличайки още по-многобройни тълпи. Въпреки че, докато бил в Питсбърг, силни ветрове разкъсали върха на палатката му, събранията там продължили около месец и били най-високата точка в живота на Коу.

През цялата 1953 г. неговата църква – Далаският съживителен център,  продължила да расте. За събранията бил нает голям театър, който той и още един пастор пригодили за провеждането на вечерни служби. Любовта на Коу към децата го подтикнала да развие християнско училище към Далаския съживителен център, където децата били обучавани и обичани от изпълнени с Духа учители.

Балконът и партерът на църквата били препълнени всяка вечер и до есента на същата година събранието било нараснало толкова, че можели да си позволят построяването на собствена сграда.

През януари 1954 г. Коу открил новата сграда на църква Даласки съживителен център. Сградата била красива и семпла, с огромен блестящ бял кръст на фасадата й. Центърът осигурявал място за събранията, провеждани всеки ден от седмицата. Били осигурени автобуси за онези, които не можели да стигнат дотам по друг начин, имало и линейка, която безплатно обслужвала всеки, който желаел да бъде закаран от болница или частен дом за молитва. 

НЯКОЛКО ИЗПИТАНИЯ – В СЛУЖЕНИЕТО И В ЖИВОТА

Коу продължил да евангелизира из цялата страна, опитвайки се да събере пари за телевизионна програма. Но през 1956 г. той бил арестуван в Маями, Флорида за практикуване на медицина без разрешително.

Нека отбележа нещо тук. По това време град Маями бил известен с това, че преследвал служителите. Особено онези, които проповядвали божествено изцеление. Когато гоненията се засилвали, повечето евангелизатори обикновено просто си събирали багажа и напускали града. Но не и Коу! Той останал да се бие. Спомнете си, че той обичал добрата битка. В резултат на това полицията на Маями го арестувала и го хвърлила в затвора. По-късно той бил освободен под гаранция от $5,000.

Инцидентът със задържането му накарал Коу да се обърне към други изцеляващи евангелизатори, убеждавайки ги да дойдат в Маями и да отстояват онова, в което вярват. И когато делото му стигнало до съда, станало явно, че думите му били чути. Много известни изцеляващи евангелизатори пристигнали, за да свидетелстват в негова защита. Всъщност, било документирано, че са се случили чудеса на изцеление, докато тези евангелизатори се защитавали! Бог обърнал всичко за добро и в края на краищата съдията прекратил делото.

В Маями Коу спечелил голяма победа. Но скоро в служението му щял да настъпи повратен момент. През декември, докато проповядвал в Хот Спрингс, Арканзас, изцеляващият евангелизатор се разболял тежко.

За никого не било тайна, че Коу ужасно пренебрегвал своето здраве. Програмата му била изключително динамична. Той провеждал по три събрания на ден без прекъсване в продължение на четири до шест седмици. Преумората, стресът и липсата на подобаваща почивка скоро взели своя данък. Говорело се, че поради голямото натоварване вътрешно неговото тяло било като на деветдесетгодишен човек.

Днес семейството на Коу разказва, че Бог  му бил говорил за неговата смърт една година преди да се случи и че той се бил примирил с това, че скоро щял да умре. Те също така разказват, че той вярвал, че Господ щял да се върне скоро след неговата смърт. Поради тези две неща, Коу работил неуморно за  разпространяването на Евангелието, стигайки дори до крайности.

Въпреки тежката му програма, той се хранел нередовно и нездравословно. Много често след някоя служба Коу поглъщал значително количество храна в 3:00 часа сутринта. В резултат на това той имал изключително наднормено тегло.

Уви, изглежда, че поколението на „Глас на изцеление” не е осъзнавало отговорността за настойничеството над физическото тяло като нас днес. Трябва да сме наясно, че физическото тяло е единственото нещо, което задържа духа ни на земята. Трябва да поддържаме здравословни навици, когато става въпрос за нашето хранене, състоянието на ума ни и общото ни благосъстояние. Иначе нашите физически „домове” – нашите тела – ще се съсипят и умрат. Тогава нашите духове ще трябва да напуснат земята и да отидат на небето.

Бих искал да сравня нашите физически тела със скафандър. Ако отидеш на Луната, единственото нещо, което би задържало тялото ти на повърхността на Луната, би било твоят скафандър. Такъв скафандър осигурява достатъчно кислород, телесна защита и е достатъчно тежък, за да можеш да ходиш при наличието на слаба гравитация. Но ако нараниш този костюм, достъпът на кислород би бил спрян, защитата ти би била разрушена и тялото ти би отлетяло от повърхността на Луната. Защо? Защото ти е необходим такъв скафандър, за да останеш на Луната.

Същото е вярно и за физическите ни тела. Ако не се грижим добре за нашата плът, телата ни ще умрат рано и духовете ни ще трябва да напуснат. Затова, ако не се грижиш за своето физическо тяло, това ще бъде краят на твоя живот и служение. 

РАННА СМЪРТ

В началото Коу си мислел, че страда от преумора, но скоро му била поставена диагноза полиомиелит. Неговата съпруга поискала той да постъпи в болница и за да я успокои, той се съгласил.

В болницата Коу останал в безсъзнание през по-голямата част от времето. На няколко пъти той възвръщал способността си да говори и изявил последната си воля. Според неговата съпруга Господ говорил на Коу и му казал, че щял да го прибере у дома. И така в началото на 1957 г. Джак Коу отишъл при Господ.

Джуанита Коу понесла упреците на много евангелизатори за това, че не им позволила да се молят за съпруга й. Но Гордън Линдзи казвал, че неговата смърт трябва да е била волята на Бог, иначе „Божественият промисъл щял да позволи на някой да се моли за него. Неговото служение просто било изпълнено.”

Разказва се една история, според която Коу е бил предупреден за предстоящата му смърт, причинена от някои здравни навици, лични привички и динамичната му програма. Историята разказва, че Господ е говорил на няколко пъти на един определен служител. Този пророк чул предупреждението на Господ за смъртта на Джак Коу. Разказва се, че той се бил покорил на Бог и говорил с Коу.

Ето останалото от историята. На Коу му било казано да се съди сам в три области: (1) любовта му към братята; (2) проблемът с наднорменото му тегло и (3) любовта към парите. Пророкът бил казал на Коу, че ако не съдел сам себе си в тези три области, щял да умре рано. Той бил само на тридесет и осем години, когато починал.

Важно е да се отбележи, че близките на Коу категорично отричат, че такъв човек въобще някога е говорил с него. Семейството твърди, че един от тях се конфронтирал с пророка във връзка с широко разпространените слухове. Според тях, пророка казал, че никога не бил говорил с Коу непосредствено, въпреки че Бог му бил казал да го направи. 

СЛУЖЕНИЕТО ПРОДЪЛЖАВА

След като Коу починал, Джуанита обявила, че тя и шефовете на отделите щели да продължат служението на съпруга й. Тя служила като помощник пастир в Далаския съживителен център и за известно време продължавала да провежда изцелителни кампании. Мнозина чувствали, че тя можела да продължи и да има свое собствено съживително служение, но тя избрала да сложи край на съживителните събрания. Все повече и повече Джуанита Коу съсредоточавала силите си върху чуждестранните мисии и нейния детския дом „Вестител на изцеление”. Дори и след смъртта на Коу абонатите на списанието „Вестител на изцеление” продължавали да наброяват около 300.000. Едва, когато Джуанита решила постепенно да закрие тази част от служението, популярността на нейният съпруг започнала да спада.

Днес и двамата синове на Коу Джак Мл. и Стив са в служение и пастируват над свои собствени църкви, а г-жа Коу все още участва активно в работата на църквата. Семейство Коу продължават да проповядват и поучават за Исус Христос, изявявайки Го на това и на идното поколение, извършвайки Божия план за своя собствен живот. 

НАДЖИВЕЙ МИНАЛОТО СИ

Една от най-великите страни на Джак Коу била, че той никога не позволявал на неговото минало да го задържи. Миналото му може би влияело на отношението му, но то никога на го спряло и не го накарало да се откаже.

Като дете той бил силно наранен от състоянието на своето семейството, но това не го накарало да остане свит в някой ъгъл, погълнат от самосъжаление. Вместо да го бутат надолу, временните трудности го накарали да осъзнае нуждата си от освобождение. Бил на ясно, че не може да разчита някой друг да му го поднесе на тепсия. Той бил борбена личност. И е истина, че понякога се биел по плът. Но той бил решен да последва копнежа на сърцето си! Бил решен да овладее своя силно ощетен живот, вместо да се остави да бъде контролиран от него.

В резултат на това Коу се втурнал презглава да заеме своето място като един от лидерите на съживлението „Глас на изцеление”. Той имал онази „независимост”, която е необходима на човек, за да се задържи на гребена на вълната. Когато в основата на нашия живот и вяра са думите на хората или ужасите на миналото, ние оставаме победени. Но когато се впуснем да преследваме бика на нашето сърце, Бог ще срещне всяка наша стъпка и ще изяви Своята слава.

Има още един важен урок, който можем да извлечем от живота на Коу: да разберем, че не е необходимо да преувеличаваме фактите или да се състезаваме с някой друг, за да се докажем. Това било единственото слабо място в служението на Джак Коу. Понякога, когато в служението се прокрадне несигурност, човек или се отдръпва, или преминава границата в желанието си да се докаже. Когато последваме плътта, трябва да разчитаме на собствените си сили и се изтощаваме преди бремето си.

Твоето минало никога няма да повлияе на твоето бъдеще, освен ако не му предоставиш силата да го стори. За теб има едно напълно ново бъдеще във вяра. То е чисто, недокоснато и те очаква, за да навлезеш в него с мечтите на своето сърце. Нека Бог да е твоята най-голяма страст и желанията на сърцето ти ще се сбъднат.

ШАРИЯ: ислямският план да владее света

Реална заплаха за радикален ислям в Пазарджик
Ромският квартал на Пазарджик бе блокиран от сили на полицията и жандармерията в началот на тази седмица. Автопатрули са блокирали улиците и входовете към квартала. Акцията е на ДАНС и Специализираната прокуратура. По неофициална информация става дума за антитерористична операция на територията на ромската махала заради групировката Ислямска държава. В училищата в района няма деца и не се провеждат учебни занятия.

Ромската махала е блокирана в Пазарджик е блокирана от полиция и жандармерия. Претърсват се къщата на Ахмед Муса Ахмед и неговите сподвижници. Изземат се литература и компютри, което е нормално за такива акции. Именно след подобна операция преди години беше започнато делото за разпространение на радикален ислям в Пазарджик.

През март тази година Ахмед Муса получи от Пазарджишкия окръжен съд една година ефективна присъда по делото за радикален ислям. Той обаче ще трябва да излежи общо пет, тъй като има друга условна присъда – преди няколко години е бил осъден за сходно деяние. Ахмед Муса е ходжа на джамията в ромската махала в Пазарджик. През последните четири години десетки роми поддържаха своя духовен водач пред сградата на съда в Пазарджик.

ОЩЕ по ТЕМАТА:

Военни експерти от 33 държави са провели съвещание по разработването на мерки срещу ИДИЛ
Военни експерти от 33 държави са провели в САЩ съвещание по разработването на военни мерки срещу групировката „Ислямска държава”, съобщи РИА Новости, позовавайки се на изявление на Централното командване на въоръжените сили на САЩ. По данни на домандването, съвещанието се е провело от 12 до 21 ноември във военната база Макдил в щата Флорида. В него са взели участие около 200 представители на страните – участнички в коалицията срещу ИДИЛ. Те са работили над координирането на съвместните бойни действия. Особено внимание се е отделило на тренировката и оказването на помощ ма иракските сили за сигурност.

Под господството главно на европейското и азиатско влияния, номадските арабски народи били притеглени към политическото устройство, което им предлагало икономически благоприятни възможности, които можели да бъдат придобити чрез силата на оръжието. Ислямът има законни, политически, икономически, социални и военни компоненти. Религиозният компонент е маскировъчна обвивка за всичките му други същности.

Бесят баща заради снимка с детето му
Ирански баща беше осъден на смърт чрез обесване, защото качил във Фейсбук снимка, на която се вижда как си търкат носовете с дъщеря си. Върховният съд на Иран сметна, че това е обида за пророка Мохамед и реши да прати 30-годишния Сохел Араби на бесилото. Молбата на адвокатите му да повторно разследване на случая беше отхвърлена. „Иран трябва по-бързо да преразгледа системата си от наказания, особено когато се касае за смъртното наказание,“ коментира по този повод Ерик Голдщайн, директор на „Хюман райтс уоч“ за Близкия изток и Северна Африка.

Статистика и история:
Ислямизирането на обществото започва, когато има достатъчно мюсюлмани в страната, за да агитират за привилегиите на религиозно дискриминираните. Когато политически коректни, толерантни и културно-различни общества се съгласят с мюсюлманските искания за техните религиозни привилегии, някои от другите им прояви са насочени да проникват, разяждайки и заразявайки културата. Докато мюсюлманското население остане около или под 2% във всяка дадена страна, то ще бъде в по-голямата част зачитано като миролюбиво малцинство и не заплаха за другите граждани. Това е случаят в:

•    САЩ — мюсюлманска 0.6%
•    Австралия — мюсюлманска 1.5%
•    Канада –  мюсюлманска 1.9%
•    Китай — мюсюлманска 1.8%
•    Италия — мюсюлманска 1.5%
•    Норвегия — мюсюлманска 1.8%

От 2% до 5%, те започват да печелят привърженици между другите етнически малцинства и недоволстващи групи, често с вербуване от затворите и измежду улични банди. Това се случва в:

•    Дания — мюсюлманска 2%
•    Германия — мюсюлманска 3.7%
•    Англия — мюсюлманска 2.7%
•    Испания — мюсюлманска 4%
•    Тайланд — мюсюлманска 4.6%

От 5% нататък, упражняват влияние, пропорционално на процента им на население. Например, настояват за въвеждане на халал (чиста по ислямския стандарт – бел. прев.) храна, осигурявайки по този начин работа за мюсюлманите. При това положение те ще действат да постиганат управляващото правителство да им позволи самоуправление (в техните гета) под Шариат, ислямския закон. Най-крайната цел на ислямистите е да установят ислямския закон Шариат над целия свят. Това се случва в:

•   Франция — мюсюлманска 8%
•   Филипините — мюсюлманска 5%
•   Швеция — мюсюлманска 5%
•   Швейцария — мюсюлманска 4.3%
•   Нидерландия — мюсюлманска 5.5%
•   Тринидат и Тобаго — мюсюлманска 5.8%

Когато мюсюлманите достигнат 10% от населението, те имат склонност към увеличаване на беззаконието като средство за оплакване за тяхното обществено състояние. В Париж вече виждаме взривяване на коли. Всяко немюсюлманско действие оскърбява исляма и резултатите са бунтове и заплахи, такива като в Амстердам, с опозиция срещу анимационните филми за Мохамед и исляма. Такава обтегнатост се вижда ежедневно, специално в мюсюлманските квартали в:

•    Гаяна — мюсюлманска 10%
•    Индия — мюсюлманска 13.4%
•    Израел — мюсюлманска 16%
•    Кения — мюсюлманска 10%
•    Русия — мюсюлманска 15%

След като дотигнат 20%, нациите могат да очакват избухване на размирици и бунтове, формиране на джихад войска, спорадични убийства и запалване на християнски църкви и еврейски синагоги, подобно на тези в Етиопия.

•    Етиопия — мюсюлманска 32.8%

При 40%, нациите преживяват широко разпространени масови избивания, продължителни терористически атаки и растящо народно опълчение както в:

•    Босна — мюсюлманска 40%
•    Чад — мюсюлманска 53.1%
•    Ливан — мюсюлманска 59.7%

От 60% нагоре, нациите преживяват неограничено преследване на невярващите от всички други религии (включително непригаждащите се мюсюлмани), спорадично етническо изтребление, геноцид, използването на закона Шариат и джизие (паричен данък наложен на немюсюлманите – бел. прев.), както е случаят в:

•    Албания — мюсюлманска 70%
•    Малазия — мюсюлманска 60.4%
•    Катар — мюсюлманска 77.5%
•    Судан — мюсюлманска 70%

Над 80%, има ежедневни смущения, заплашване и буен джихад, ръководено от държавата етническо изтребление и даже геноцид, като тези страни изгонват неверниците и се придвижват към 100% ислям. Това се е случвало и продължава в:

•    Бангладеш — мюсюлманска 83%
•    Египет — мюсюлманска 90%
•    Газа — мюсюлманска 98.7%
•    Индонезия — мюсюлманска 86.1%
•    Иран — мюсюлманска 98%
•    Ирак — мюсюлманска 97%
•    Йордания — мюсюлманска92%
•    Мароко — мюсюлманска 98.7%
•    Пакистан — мюсюлманска 97%
•    Палестина — мюсюлманска 99%
•    Сирия — мюсюлманска 90%
•    Таджикистан — мюсюлманска 90%
•    Турция — мюсюлманска 99.8%
•    Обединени арабски емирства — мюсюлманска 96%

При 100% се предполага, че води в мира на Дар ес Салаам – ислямският Дом на мир (ако си мюсюлманин ти си в Дома на мира – Дар ес Салаам, но ако си от друга вяра ти си неверникв Дома на войната – Дар ес Харб и ислямът е във война с теб – бел. прев.). Мадрасите (ислямски религиозни училища – бел. прев.) са единствените училища и Коранът е единственото слово, в страни като:

•    Афганистан — мюсюлманска 100%
•    Саудитска Арабия — мюсюлманска 100%
•    Сомалия — мюсюлманска 100%
•    Йемен — мюсюлманска 100%

В някои страни с относително малко малцинство мюсюлмани, като Франция (8%), мюсюлманско население живее в гета. В 100% ислямски общности, те живеят по закона на Шариат. Няма народен съд, който да ги държи отговорни заради обществото, което те искат да променят според тяхната лъжлива и корумпирана идеология. Училищата са ислямски и няма немюсюлмански религиозни учреждения. Нямат намерение да се асимилират в културата, която им е дала икономически възможности за развитие. Днешните 1.5 милиарда мюсюлмани представляват 22% от световното население. Тъй като раждаемостта при християни, индуси, будисти и всички останали вярващи е малка в сравнение с раждаемостта на мюсюлманите, очква се до края на века да надминат 50% от цялото население на земята.

Статистическите факти включени по-горе са адаптирани от книгата на д-р Питър Хемонд „Робство, тероризъм и ислям: Историческите корени и съвременна заплаха”.

ОЩЕ по ТЕМАТА:

Смит Уигълзуърт: Апостол на вярата

Моят приятел каза: Тя е мъртва. Той се страхуваше. Никога през живота си не бях виждал по-уплашен човек. Какво ще правя? попита той. Може да си помислите, че това, което направих, е абсурдно, но аз се протегнах и я измъкнах от леглото. Пренесох я през стаята и я изправих до стената. Тя беше абсолютно мъртва. Погледнах лиието й и казах: В името на Исус смъмрям тази смърт. Цялото й тяло от главата до петите започна да трепери. В името на Исус ти заповядвам да ходиш казах аз. После го повторих: В името на Исус, в името на Исус, ходи! и тя тръгна.

Възкресяването на мъртвите е само една от удивителните страни в служението на Смит Уигълзуърт. Този велик апостол на вярата ходел в толкова зашеметяващо голяма мярка на Божието помазание, че чудесата, следващи служението му, били второстепенната част. Със своя живот този някогашен водопроводчик придал ново значение на думата „приключение”. Единственото условие за приключението? – „Само вярвай!”

За Уигълзуърт покорството на човек към онова, което вярва, не било необикновен подвиг, а естественото следствие от вярата му. За неговата вяра се говори, че била непреклонна, а понякога и груба. Освен това притежавал необикновено учителско помазание и дълбоко чувство на състрадание, чийто плод били безбройните спасения и чудеса през всеки  един ден от служението му. 

МАЛКИЯТ БЕРАЧ НА РЕПИЧКИ

Смит е роден на 8 юни 1859 г. в семейството на Джон и Марта Уигълзуърт в малкото село Менстон близо до Иоркшир, Англия. Годината, през която се родил, вече била влязла в историята. Третото велико пробуждане от две години набирало скорост в Америка, Уилиям Буут се бил оттеглил от деноминащюнния свят, създавайки Армията на спасението, а църквите в Уелс се молели за съживление. Последното нещо, което би хрумнало на Джон и Марта през пролетта на 1859, би било, че Смит щял да застане редом с другите велики християнски водачи по онова време като Буут. Но той щял да го стори. Техният син щял да върне Божия огън в една църква, която едва тлеела вече стотици години.

Семейството на Смит било бедно. Неговият баща работел много, за да може да издържа своята съпруга, дъщеря си и тримата си синове. Така че момчето започнало да работи на шестгодишна възраст, вадейки репички на полето. Работата била трудна. Неговите малки ръце били наранени и подути от ваденето на репички от сутрин до вечер. Но тогава Смит научил твърдия принцип на баща си, че човек трябва да работи дълго и усърдно, за да получи награда.

Когато станал на седем, Смит отишъл да работи с баща си в местната текстилна фабрика. От този момент нататък животът на семейство Уигълзуърт станал по-лесен. Техните приходи се увеличили и храната изобилствала.

Бащата на Смит бил голям любител на птиците. По едно време той държал у тях шестнадесет пойни птички. Така че, момчето приело любовта на баща си към природата и често търсело гнезда. Понякога Смит хващал и продавал пойни птици на местния пазар, за да помага за издръжката на семейството. 

КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ НАС?

Въпреки че родителите му не били християни, нямало период, когато малкият Смит да не гладувал за Бог. Той не бил учен у тях как да се моли, но все търсел да намери някакъв свой начин да го прави. Много пъти Смит молел Бог да му покаже къде може да намери птиче гнездо. Почти веднага той знаел къде да търси.

Неговата баба била някогашна последователка на Уесли, която вярвала в силата на Бог. Тя се грижела Смит винаги да посещава събранията с нея. Като малко момче той седял отстрани и наблюдавал как „старовремците” пляскали с ръце, танцували пред Господ и пеели за „кръвта”. Когато бил на осем години, той трябвало да се присъедини към останалите по време на хвалението в църквата. Когато започнал да пее, „ясното осъзнаване на новорождението” го озарило. Той разбрал какво Исус Христос бил направил за него със Своята смърт и възкресение. По-късно Уигълзуърт щял да напише следното за онзи ден:

„Аз разбрах, че Бог толкова отчаяно ни иска, че е направил условието възможно най-просто Просто повярвай!”

Той никога повече не се усъмнил в спасението си.

Младият Уигълзуърт бързо станал ловец на души. Първият човек, когото спечелил за Христос, била собствената му майка. Когато бащата открил, че християнското „преживяване” е дошло в дома, той започнал да води семейството в Епископалната църква. Бащата на Смит не бил новороден, но харесвал свещеника, с когото посещавали един и същи бар и пиели заедно бира.

Скоро Смит се съгласил да се присъедини към църковния хор заедно с брат си, но понеже бил принуден да работи от толкова млада възраст, той не получил образование. Той бил почти на десет години, когато взел първо причастие. Епископът помахал с ръка над него и в продължение на дни малкият Смит усещал завладяващото присъствие на Бог. Нищо такова не изглеждало да се е случило с останалите, както Смит щял да напише по-късно:

„След службата за първо причастие всички други момчета ругаеха и се караха, а аз се чудех какво беше различното между тях и мен.” 

ИМА НЕЩО РАЗЛИЧНО В ТЕБ

Когато Смит бил на тринадесет, семейството се преместило от Менстон в Брадфорд, където се въвлякъл в работата на Уеслианската методистка църква. Неговият духовен живот получил нов смисъл и той започнал да копнее за Божия Дух. Въпреки че не можел да чете добре, той рядко напускал дома си без Новия Завет в джоба.

По-късно методистите организирали специално събрание с проповядване, в което били избрани да участват седем момчета, включително и Смит. Имайки три седмици, за да се подготви, момчето „живяло в молитва”. Когато дошъл деня, той се качил на платформата, за да проповядва петнадесет минути, а след това не си спомнял нищо от онова, което казал. Всичко, което помнел, било невероятното желание, което го заляло, както и сърдечните възгласи и викове на хората.

Смит започнал да споделя Евангелието с всеки, когото срещнел, но не можел да разбере защо толкова много хора не били заинтересувани. Тогава, през 1875, Армията на спасението започнала мисия в Брадфорд. Смит бил във възторг, когато научил новината. Най-сетне щял да бъде с група хора, които споделяли неговото желание за изгубените! И така той се присъединил към Спасителите от самото им идване и скоро научил за силата на поста и молитвата.

Армията на спасението имала повече резултати от когото и да било по онова време най-вече в областта на печеленето на души. Често те се молели цяла нощ, лежащи по лице на пода пред Господ. Ранните “Спасители” имали голям духовен авторитет, който се проявявал на всяка от службите им. На редовните седмични събрания групата се събирала и всички се съгласявали да спечелят поне петдесет до сто души за Бог, знаейки, че ще достигнат това число и дори повече. Десетки хора намерили Исус като свой Спасител чрез клона в Брадфорд.

Когато бил на седемнадесет, Смит срешнал във фабриката един благочестив човек, от когото научил занаята на водопроводчик. Докато работели заедно, този човек обяснил на Смит значението и смисъла на водното кръщение.

Нетърпелив да изпълнява заповедите на Словото, Смит на драго сърце се покорил и скоро след това бил кръстен във вода. По онова време той чул и посланието за второто идване на Христос и силно вярвал, че Исус ще се върне преди края на века. Той бил решен да „промени живота” на всеки, когото срешне.

Вярвайки, че Господ ще му помага във всичко, Смит започнал да служи. През 1877 той отишъл в дома на един водопроводчик, за да търси работа. Последния отвърнал на Смит, че не се нуждае от никого. Така че Смит му благодарил, извинил се, че му е отнел от времето, и се обърнал да си върви. Изведнъж човекът го извикал обратно с думите: „Има нещо различно в теб. Просто не мога да те оставя да си тръгнеш.” И той бил нает.

Смит се справял толкова добре, че водопроводчикът не можел да му намира работа – той работел твърде бързо! Така че Смит решил да се премести в Ливърпул, като взел със себе си своя опит на водопроводчик. Със силата на Бог, почиваща мощно върху него, той започнал да служи на децата в града. Копнеейки да им помогне, той им проповядвал Евангелието. Стотици идвали при навеса на кея, където служел Смит. Парцаливи и гладни, момченцата и момиченцата отивали там, а Смит се грижел за всички тях. Въпреки че печелел добре, той никога не харчел парите за себе си, а вместо това ги използвал, за да облече и нахрани тези деца.

Освен служението му към децата, Смит и един негов приятел посещавали болници и кораби, свидетелствайки за Исус Христос. Всяка неделя той постел и се молел, като никога на виждал по-малко от петдесет покаяния всеки път, когато служел. От Армията на спасението често канели Смит да проповядва на техните събрания. Докато говорел, той винаги стоял съкрушен пред хората. Въпреки че мечтаел за красноречието на Чарлс Спърджън и другите прекрасни проповедници, това, което карало стотици да излязат пред олтара, гладуващи за Бог, бил неговият съкрушен дух. 

„КОИ СА ТЕЗИ ГЛУПАВИ ХОРА?”

Едно от най-характерните неща в живота на Смит била неговата съпруга, Мери Джейн Федърстоун – Поли. В живота на толкова много двойки на големи служители изглежда, че когато единият от двамата партньори е силен, другият трябва да заеме по-малка роля, за да не се стига до големи конфликти. Но в семейство Уигълзуърт това не било така! Поли оставала все така силна, ако не и по-силна в определени моменти, от своя съпруг. Тя никога не отказвала да седне отзад и Уигълзуърт бил съгласен с това. Той казвал за нея: „Всичко, което съм днес, дължа пред Бог на моята скъпа съпруга. О, тя беше чудесна!”

Поли Федърстоун идвала от добро методистко семейство. Баща й бил лектор във Въздържателното движение, но наследил голямо състояние, спечелено от продажбата на алкохол. Въпреки това, придържайки се твърдо към вътрешните си убеждения, той отказал да докосне и „пени” от позорното наследство. Поли наблюдавала живота на своя баща и подражавала на силния му характер и моралните му убеждения. Тя също така била жена, която казвала онова, което мисли.

По-късно Поли изоставила своето добро обществено положение и среда и тръгнала да търси „богатство и слава” в града Брадфорд. Когато пристигнала, тя започнала работа у едно голямо семейство.

Един ден, докато била в града, тя чула тръбене и викове. Проправяйки си път към „шума”, тя била заинтригувана от онова, което видяла – събрание на открито! По това време Армията на спасението била нова организаиия и Поли се чудела: „Кои са тези глупави хора?” От любопитство тя последвала групата до една голяма порутена сграда. Когато „Спасителите” влезли вътре, тя останала на ъгъла, надявайки се, че никой не я е видял. Накрая, завладяна от любопитство, се промъкнала вътре и седнала в дъното на балкона. 

„АЛЕЛУЯ! СВЪРШИ СЕ!”

Джипси Тили Смит, сестра на известния евангелизатор Джипси Родни Смит била проповедникът. Запращайки огненото си послание към хората, тя прокламирала спасение чрез кръвта на Исус. Поли била дълбоко докосната. Осъзнавайки своето изгубено състояние, тя напуснала балкона и слязла при олтара, където коленичила. Тя отказвала молитвата на работниците, докато накрая Тили Смит не слязла да се моли с нея. Когато светлината на Христос стоплила сърцето й, Поли скочила на крака, хвърлила ръкавиците си във въздуха и извикала: „Алелуя! Свърши се!” Сред присъстващите, недалеч от нея, един млад мъж я наблюдавал внимателно. Този мъж бил нейният бъдещ съпруг и другар по съдба – Смит Уигълзуърт.

„Изглеждаше сякаш вдъхновението на Бог беше върху нея от самото начало” – разказвал Смит. Когато на следващата вечер Поли давала своето свидетелство, Смит почувствал, че тя „му принадлежи”. След като преминала обичайния период на обучение, впоследствие тя била назначена за офицер в Армията на спасението лично от генерал Буут.

За известен период Поли отишла да служи в Армията на спасението в Шотландия, после отново се завърнала в Брадфорд. Впоследствие тя щяла да напусне организацията поради конфликт заради връзката й с Уигълзуърт. Тя била „офицер”, а той обикновен „войник”. Въпреки че Смит никога не се присъединил официално към Армията, правилата относно интимните взаимоотношения между двата чина били много строги.

След като напуснала, Поли се присъединила към Армията на синята лента, но останала верен приятел на „Спасителите”. По това време тя била повикана от методистки служители, за да евангелизира техните църкви, и стотици били обърнати чрез нейното служение. Силата на Бог почивала мощно върху нея. 

„СМИТ, ТИ НЕ СИ МИ ГОСПОДАР”

Поли станала „г-жа Уигълзуърт” през 1882 г. Тя била на двадесет и две години, а Смит бил една година по-голям от нея. Той насърчил своята съпруга да продължи евангелизаторското си служение, докато той щял да се задоволи с работата си като водопроводчик. Въпреки това той усещал „товар” за определен район в Брадфорд, където нямало църква. И така, двойката наела малка сграда и я отворила за събрания. Нарекли я Брадфордска улична мисия.

За тридесет години брак семейство Уигълзуърт отгледали една дъщеря, Алис, и четирима синове, Сет, Харолд, Ърнест и Джордж (който умрял през 1915). Но преди раждането на всяко дете двамата се молели то да служи на Бог. След като децата се родили, Смит се грижел за тях по време на събранията, докато жена му проповядвала. Щом свършело посланието, Смит винаги бил при олтара, за да се моли с хората и да ги води при Христос. Без въобще да се чувства унижен от ролята на своята съпруга в служението, Смит казвал: „Нейната работа беше да хвърля мрежата, а моята да изтегля рибата. Това, второто, е също толкова важно, колкото и първото.” Той познавал силата на служещото сърце.

Зимата на 1884 г. била много сурова в град Брадфорд и в резултат на това водопроводчиците били много търсени. Смит не само работил през цялата зима, но бил зает с поправянето на щетите от природните стихии още цели две години.

През тези дни на много работа и голямо изобилие Смит започнал все по-рядко да посещава събранията на църквата и сърцето му охладняло за Господ. Но докато неговият огън отслабвал, Поли горяла все по-силно и нейната ревност за Бог и молитвеният й живот не отслабнали нито за миг. Нейното постоянство и усърдие в делото на Бог направили ленивостта на Смит още по-очевидна, докато той започнал да се дразни от самото й присъствие.

Една вечер тя се върнала от църква малко по-късно от обикновено. Когато влязла в къщата, Смит заявил: „Аз съм господарят на този дом и няма да позволя да се връщаш толкова късно!” Поли спокойно отговорила: „Знам, че си мой съпруг, но Христос е моят господар.” Много ядосан, Смит отворил задната врата на къщата и я изкарал навън, а после заключил вратата след нея. Но в големия си яд той забравил да заключи входната врата. Така че Поли заобиколила къщата и влязла през нея, смеейки се! Всъщност, тя се смяла толкова много, че Смит накрая се предал и също започнал да се смее. В този смях до сърцето и ума му дошло откровение и той решил да прекара десет дена в молитва и пост, за да търси Господ. В отчаяно и искрено покаяние той намерил пътя към своето възстановяване. 

КЪДЕ СЕ НАРЕЖДАШ ПО СКАЛАТА НА РИХТЕР?

Вярна е пословицата, че „жената е термометърът на дома”. Например, ако жена ти е в лошо настроение, накрая и останалите членове на семейството ще се настроят отрицателно. От друга страна, ако жена ти е весела, колкото и зле да се чувстваш, всичко върви гладко.

Поли Уигълзуърт олицетворявала по чудесен начин този принцип на „стабилност”. Вярвам, че нейната вярност и радост са били подложени на голямо изпитание, докато съпругът й е бил отпаднал от вярата. Тя била много известен говорител, провеждала евангелизационни събрания из целия град, виждала стотици да идват при Христос, докато нейният съпруг работел или си седял у дома. Без съмнение е имало слухове за духовното състояние на Смит, докато служението на Поли е било пред очите на цялата общественост, но тя никога „не правела погрешна стъпка”. Очевидно, единственото нещо, което й помагало да триумфира, била нейната сигурност в Исус Христос.

В много семейства, където съпругът е отпаднал, жената му досажда и се оплаква, мислейки, че с това го подтиква към действие и покаяние, но разкаяното сърце е плод от работата на Святия Дух. Огънят на Бог пазел радостта в сърцето на Поли. В резултат на това Смит осъзнал своята грешка и бил привлечен обратно към Исус. Неговото покаяние и впоследствие служението, разтърсило света, били директно следствие от отношението на неговата съпруга. Това е най-висшата цел на „другаря в живота” – да помогне на своя партньор да изпълни своето призвание на всяка цена. Бог познава сърцето на вашия партньор изнае кое би го/я довело до мястото, където принадлежи. Просто пазете своето сърце наред и оставете другите на Бог и на Святия Дух. Така никога няма да загубите.

ПЪРВОТО ИЗЦЕЛЕНИЕ

Някъде към края на века Смит отишъл до Лийдс, за да закупи материали, необходими за работата му. Докато бил там, той посетил една църква, където служели с божествено изцеление. Смит стоял в събранието и наблюдавал удивителните чудеса, които се случвали. Сърцето му било докоснато и той започнал да търси болни в Брадфорд, като поемал разходите им, за да посетят събранията в Лийдс, но не посмял да каже на жена си за това. Той си мислел, че тя ще се присъедини към онези, които се присмивали на божественото изцеление по онова време и го смятали за „фанатизъм”. Но щом узнала истината, тя изслушала внимателно неговото описание на събранията и тъй като самата тя се нуждаела от изцеление, го придружила до Лийдс. Било й послужено с молитва на вяра и тя получила моментално проявление. От този момент нататък двамата пламенно държали истината за божественото изцеление.

В резултат на това тяхната църква в Брадфорд нараствала. Така че те потърсили по-голямо място за събрания и наели една сграда на улица Боуланд. Нарекли я „Мисията на улица Боуланд”. На стената зад амвона имало голям надпис, който гласял: „Аз съм Господ, който те изцелява.”

За първи път Смит лично преживял изцеление някъде в началото на века. От малък той бил измъчван от хемороиди, затова един гостуващ проповедник се молил и се съгласил със Смит във вяра, че той ще бъде божествено изцелен. До този момент Смит използвал „свещички” всеки ден, но тъй като вече бил напълно уверен във волята на Бог, той спрял да ги използва и открил, че е напълно изцелен и нямал повече такива проблеми до края на живота си.

По това време Смит бил вече напълно посветен на изцелителното служение. Тъй като работел за себе си, той имал време да води групи от хора до Изцелителния дом в Лийдс, като винаги плащал разходите им. Той бил известен с голямото си състрадание към болните и нуждаещите се. Служителите в Лийдс виждали Смит да идва с група хора и се смеели помежду си, защото той, изглежда, не разбирал, че Бог може да изцелява болните и в Брадфорд, също както го правел в Лийдс. 

„НАСАДЕН” НА АМВОНА!

Осъзнавайки, че Смит се нуждае от „начален тласък”, за да започне своето публично служение, водачите на Изцелителния дом в Лийдс взели решение.

Като знаели, че ще се наложи да отсъстват, за да бъдат на Конференцията в Кесуик, те помолили Смит да ги замести на амвона. Отначало той се колебаел, но те го уверили, че ще се справи. Той се успокоил с мисълта, че само ще открие събранието и че щяло да има достатъчно хора, които да се съгласят да проповядват. Когато денят дошъл, Смит открил събранието, но никой не искал да проповядва. Те всички се съгласили, че Смит трябва да го направи. Неуверен, тойзапочнал да служи и в края на посланието му петнадесет души излезли напред за изцеление. Един мъж излязъл напред с патерици и когато Смит се молил за него, човекът започнал да скача наоколо, напълно изцелен. Никой не бил толкова учуден, колкото Смит!

След това събрание за Смит започнали да се отварят врати да служи и скоро след това той обявил, че ще проведе изцелително събрание в Брадфорд. Още първата вечер дванадесет души излезли напред за изцеление и всеки от тях го получил. Една жена имала голям тумор, който постоянно отичал. След молитвата на вяра тя се прибрала вкъщи и на другия ден съобщила, че е останал само белег. 

МОЛЯ ТЕ, МЛЪКНИ!

Много скоро Смит получил първото си предизвикателство. Било въпрос на живот и смърт. Съпругата на един негов посветен приятел била толкова болна, че лекарите очаквали тя да умре през нощта. Приятелят на Смит му казал, че не може да вярва за жена си, понеже не знаел как. В сърцето на Смит се надигнало състрадание и той решил да помогне на семейството. Така че отишъл при служител, който започвал малка църква в Братфорд, и го попитал дали би отишъл да се моли за жената. Но служителят отказал. Тогава отишъл при свой приятел, който бил известен с изразителните си молитви. Той се съгласил да отиде със Смит и двамата се отправили към дома на жената.

Смит бил окуражен от присъствието на своя приятел. Той го помолил да започне да се моли веднага щом влязат в къщата и след като видял тежкото състояние на жената, приятелят му послушал съвета на Смит. Той започнал да се моли, но не както Смит се надявал. Този човек се молел за „семейството, което тя оставяла след себе си”, и продължил да бръщолеви негативни неща, докато Смит не му извикал да спре. Мислейки, че най-лошото е преминало, Смит поканил съпруга да се моли. Но той завил също толкова жално. Накрая, когато вече не издържал, Смит извикал толкова силно, че можел да бъде чут чак на улицата: „Господи, спри го!” Съпругът спрял. «Всичко, което трябва да знае, било в Словото на Бог…”

Тогава Смит извадил шишенце с олио от джоба си и го излял цялото върху тялото на жената в името на Исус. Тогава, заставайки до таблата на леглото, Смит преживял първото си видение. Той разказал: „Изведнъж се появи Господ Исус. Аз го гледах с широко отворени очи. Той ми се усмихна нежно… никога не забравих това видение, тази красива, нежна усмивка.” Няколко мига след като видението изчезна, жената седна в леглото си, изпълнена с нов живот. Тя живяла още дълго, отгледала няколко деца и надживяла съпруга си. 

„ДЯВОЛЕ, ИЗЛЕЗ!”

Гладът на Смит за Словото растял и той не позволявал да се внасят в дома му каквито и да било светски или християнски издания, освен Библията. Той чувствал, че всичко, което трябва да знае, било в Словото на Бог. Смит казвал за жена си: „Тя видя колко неграмотен бях и веднага започна да ме учи да чета и пиша добре. За съжаление така и не успя да ме научи да произнасям думите по букви.”

Следващата среща на Смит със смъртта засягала собствения му живот. Един ден той ненадейно бил пронизан от остра болка и бил прикован на легло. Тъй като със съпругата му вече се били съгласили, че никакво лекарство няма да бъде внасяно в дома им, той оставил изцелението си в ръцете на Бог.

Цяла нощ семейството се молило за някакво облекчение, но такова не дошло. С всеки час Смит ставал все по-слаб и накрая казал на съпругата си: „Струва ми се, че си отивам. За да предпазиш себе си, по-добре извикай лекар.”Съкрушена, Поли излязла да търси лекар, вярвайки, че е дошъл краят на нейния съпруг.

Когато лекарят дошъл, той поклатил глава и казал на семейството, че това е апендицит и че състоянието се е влошавало в продължение на няколко месеца. Той обяснил, че органите на Смит са толкова засегнати, че няма никаква надежда дори и при операция. Когато лекарят си тръгвал, в стаята на Смит влезли една стара жена и един младеж. Тази жена вярвала в молитвата на вяра и в това, че всяка болест идва от дявола. Докато се молела, младежът се качил на леглото, положил двете си ръце върху Смит и извикал: „Дяволе, излез в името на Исус!”

За голямо удивление на Смит „дяволът излязъл” и болката изчезнала напълно. За всеки случай двамата се молили още веднъж за Смит, след което той станал, облякъл се и слязъл на долния етаж. Той казал на жена си: „Изцелен съм. Има ли някаква работа за мен?” Като чула историята, Поли, все още напълно стъписана, му подала списъка с повикванията. Веднага след това той излязъл, за да оправя водопроводните повреди и никога вече не се разболял от апендицит. 

ТЕ СЕ ИЗПЪЛВАТ С ДЯВОЛИ

През 1907 г. дошла друга повратна точка в живота на Смит Уигълзуърт. Той бил чул, че група хора в Съндърланд били „кръстени в Святия Дух” и „говорели на непознати езици”. Така че решил сам да провери този феномен.

До този момент Смит вярвал, че вече е кръстен в Святия Дух. Той, както и неговата съпруга, следвали разпространеното по онова време вярване, че освещението е кръщението в Святия Дух. Смит добре помнел как някогашното му състояние го накарало да се покае и да започне десетдневен пост. По време на този пост той се върнал отново при Бог и на практика преживял определена промяна в своя живот. Говори се, че докато се молел и ридал пред Господ, той се посветил да бъде напълно осветен. Когато постът свършил, той до такава степен бил освободен от своя избухлив характер и настроения, че често пъти хора казвали, че искат да имат неговия дух. В резултат на това Смит си мислел, че е бил кръстен в Святия Дух, т. е. осветен.

След като писал на един свой приятел от Съндърланд относно езиците, той бил предупреден да стои надалеч от това, понеже „онези хора се изпълвали с дяволи”. Обаче, когато Смит пристигнал и се молил със своите приятели за това, те го погледнали и казали: „Следвай личното си водителство.”

Когато посетил събранията в Съндърланд под ръководството на наместника Александър Боди, той останал разочарован. В Брадфорд имало мошно движение на Бог, а тук изглеждало духовно сухо и без проявления. В своето недоволство той постоянно прекъсвал събранията с думите: „Дойдох от Брадфорд и искам това преживяване с говоренето на езици, както го имаха в деня на Петдесятница. Но не мога да разбера защо нашите събрания изглеждат огнени, а вашите не.

Смит толкова много прекъсвал събранията, че накрая бил наказан да стои извън сградата. 

ОКЪПАН В СИЛА И СЛАВА

Търсейки Бог с цялото си сърце, за да преживее „кръщението в Святия Дух”, Смит отишъл до една сграда на Армията на спасението, за да се моли. На три пъти той бил повалян на пода от силата на Бог. „Спасителите” го предупредили да не се опитва да говори на езици, но Смит бил решен да познае Бог в тази област. В продължение на четири дена той търсил Господ, очаквайки да започне да говори на езици, но без резултат. Накрая, отчаян в своя дух, той почувствал, че е време да се връща в Брадфорд. Но преди да си тръгне, той се отбил в дома на наместника, за да се сбогува с г-жа Боди. Той й казал, че си тръгва и че така и не е говорил на езици. Тя отговорила: „Не езиците ти трябват, а кръщението.” Смит я помолил да му положи ръце, преди да си тръгне. Тя се молила с проста, но силна молитва и след това излязла от стаята. Точно тогава паднал огънят. Окъпан в силата и славата на Господ, Смит видял видение на празния кръст и Исус, възнесен отдясно на Отец. Изпълнен с хваление и преклонение, Смит отворил устата си и започнал да говори на непознати езици, най-сетне осъзнавайки, че въпреки помазанието, което бил приел по-рано, той едва сега бил кръстен в Святия Дух, както в деня на Петдесятница.

Вместо да отпътува за вкъщи, Смит отишъл право в църквата, където преп. Боди имал служба. Прекъсвайки събранието, той помолил да каже нещо. Когато свършил „проповедта” си, петдесет души били славно кръстени в Святия Дух и говорели на непознати езици. Местният вестник The Sunderland Daily Echo писал за събранието на първа страница, разказвайки с подробности преживяването на Смит, включително езиците и изцеленията. Той телеграфирал вкъщи, съобщавайки голямата новина. 

СВЯТ СМЯХ

На път за Брадфорд Смит почувствал, че го очаква предизвикателство, свързано с новата му радост. Бил прав. Щом влязъл през вратата, Поли заявила твърдо: „Искам да си наясно, че аз съм също толкова кръстена в Святия Дух, колкото и ти, и не говоря на езици… в неделя ти ще трябва да си проповядваш, а аз ще гледам какво толкова има в това.”

Тя останала вярна на думите си и следващата неделя седнала на последния ред в църквата. Докато Смит отивал към амвона, Господ му дал пасажа от Исая 61:1-3. Той проповядвал с голяма сила и увереност, докато Поли се въртяла на стола си и си казвала: „Това не е моят Смит, Господи. Това не е моят Смит!”

В края на службата един от работниците се изправил и казал, че иска преживяването, което Смит имал. Сядайки, той пропуснал стола се строполил на пода! Най-големият син на Смит се изправил, за да каже същото, и също пропуснал стола и паднал на пода! За много кратко време единадесет души били на пода, смеещи се в Духа. Цялото събрание било завладяно от свят смях, докато Бог изливал Духа Си върху тях. Това било началото на голямото изливане в Брадфорд, където стотици приели кръщението на Святия Дух и говорили на непознати езици.

Скоро след като Поли била кръстена в Святия Дух, двамата започнали да пътуват из страната отговаряйки на призивите за служение. Където и да отидели, обвинение слизало върху хората. Веднъж, когато Смит влязъл в един хранителен магазин, за да напазарува, трима души паднали на колене в покаяние. Друг път две жени работели на полето и когато Смит минал покрай тях, той извикал: „Спасени ли сте?” Веднага щом го казал, те оставили кофите си на земята и извикали към Бог. 

БОЖИЯТ ФИНАНСОВ ЗАВЕТ

През следващите дни Смит щял да развие навика да пости и да се моли. Скоро след това писма от цялата страна заваляли в дома на Уигълзуърт с молби да дойде и да се моли за болните. Той отговарял, доколкото можел, на всяка молба. Понякога, след като пътувал с влак до някой град, той намирал велосипед и въртял педалите още десет мили, за да може да стигне до болния.

Сред толкова много работа в служението, Смит скоро открил, че личният му бизнес като водопроводчик започва да запада. Той отсъствал от града толкова често, че клиентите му трябвало да повикат друг водопроводчик. Всеки път, когато се връщал в Брадфорд, имало все по-малко работа.

Веднъж, връщайки се по-рано от събрание, той открил, че повечето от клиентите му са повикали друг водопроводчик да свърши работата. Имало само една вдовица, която не могла да намери другаде помощ, така че той отишъл направо в дома и и направил ремонта, като поправил и засегнатия таван. Когато тя го попитала колко му дължи, Смит отвърнал: „Няма да ми плащаш нищо. Правя го като дарение на Господ и то е моята последна работа като водопроводчик.”

Заявявайки това, той си платил сметките, прекратил бизнеса и се отдал изцяло на служението. Независимо от историите за бедност, които чувал, Смит вярвал, че Бог ще го снабдява изобилно, докато Му служи вярно. Уверен в своето съдружие с Бог, той поставил следното условие:

„Никога да не се налага да нося обувки с изтъркани подметки, както и панталони с издути колена. Казах на Господ: Ако някое от тези неща се случи, ще се върна да работя като водопроводчик.”    

Бог никога не пропуснал да снабди всичките му нужди и той не се върнал да работи като водопроводчик. 

„ПУСНИ Я”

Скоро настъпил един от най-тежките моменти в живота на Уигълзуърт. Докато чакал на гарата, за да отпътува за Шотландия, Смит научил ужасната новина, че Поли е получила сърдечен пристъп на връщане от Мисията на улица Боуланд.

Той изтичал до леглото й, за да открие, че духът й вече си е отишъл, за да бъде с Господ. Несъгласен с това, Смит незабавно смъмрил смъртта и духът й се върнал, но само за малко. Тогава Господ казал: „Това е времето, когато искам тя да дойде у дома при Мен.” Затова с разбито сърце Смит освободил своя партньор, когото обичал в продължение на толкова много години, да отиде при Господ. Поли Уигълзуърт служила на Бог до последния ден от своя живот, 1 януари 1913 г. Говори се, че след смъртта й Смит поискал двоен дял от Духа. От този момент нататък неговото служение притежавало още по-голяма сила. 

ЕТО Я ТАЙНАТА…

Веднага след това Смит започнал да пътува из страната заедно с дъщеря си и зет си. За британската преса е крайно необичайно да публикува статии, свързани с религиозни новини. Все пак Daily Mirror посветил своята първа страница на неговото динамично служение, помествайки четири снимки на Уигълзуърт в действие. Тъй като това бил най-продаваният вестник в страната, стотици потърсили служението му. Смит имал невероятно откровение за вярата и неговите поучения по този въпрос привличали масите. Уигълзуърт не се задоволявал с надеждата, че молитвата ще свърши работа. Неговото откровение относно вярата било бетон и размеквало и най-закоравения грешник за любовта на Исус Христос.

Теорията на Смит за вярата била проста – Само вярвай! Той не вярвал, че Бог има любимци. Един от основните примери на това правило идвал от Новия Завет, където за Йоан се говори като за апостола, когото Исус „обичаше много”. Според Уигълзуърт това, че Йоан се „облегнал на гърдите на Исус” не го направило любимец. факторът, който привличал вниманието към Йоан, бил неговото взаимоотношение и зависимост от Исус. Смит постоянно заявявал:

„Има нещо в това, че вярваш на Бог, което Го кара да премине над милиони хора само за да помаже теб.”

Написани са много книги, които се опитват да открият тайната на силата на Уигълзуърт, но отговорът е много прост. Неговата велика вяра идвала от неговото взаимоотношение с Исус Христос. От тази връзка Смит черпел отговора за всяка ситуация, пред която се изправял. Бог няма любимци – Той работи чрез онези, които Му вярват. 

„НИКОГА НЕ ИДВАМ ТВЪРДЕ КЪСНО”

Често методите на Смит били неправилно разбирани и критикувани. Той никога не се засягал от критиките, но имал състрадание към своите критици. Вместо да отвърне на нападките им, той казвал: „Не съм задвижван от онова, което виждам или чувам, а само от онова, което вярвам.”

Святият Дух започнал да учи Смит на различните степени на вяра. Първо, Той го учел, че вярата може да бъде създавана в другите.

Пример за този принцип е историята за едно малко момче, което било много болно. Семейството изпратило да повикат Смит, но когато пристигнал, майката го посрещнала на вратата с думите: „Дойде твърде късно. Вече нищо не може да се направи за него.” Смит отвърнал: „Бог никога не ме изпраща някъде, за да пристигна твърде късно.” Положението на момчето било толкова критично, че ако трябвало да бъде преместено, сърцето му щяло да спре и то щяло да умре. Не е нужно да казвам, че семейството нямало никаква вяра и че момчето било твърде болно, за да вярва за себе си. Преди да се моли за него, Смит трябвало да излезе, за да присъства на годеж в местен параклис. Но преди да напусне дома, той казал на семейството, че ще се върне. Казал им също да приготвят дрехи за момчето, понеже Господ щял да го изцели. Когато Смит се върнал, те все още не били направили това, което им казал, но щом видели вярата му, се смутили и веднага донесли дрехите. Смит ги помолил само да обуят чорапи на краката му. Тогава влязъл в стаята на момчето, затворил вратата и казал на детето, че ще се случи нещо по-различно от всичко, което някога било виждало. „Когато поставя ръцете си върху теб, славата на Господ ще изпълни това място, докато накрая няма да мога да стоя на краката си. Ще лежа безпомощен на пода.” В мига, в който Смит докоснал момчето, силата на Бог изпълнила стаята и била толкова мощна, че той паднал на пода. Изведнъж момчето започнало да крещи: „Това е за Твоя слава, Господи!” Смит все още бил на пода, когато момчето станало и се облякло. Отваряйки вратата, то се провикнало: „Татко! Бог ме изцели! Аз съм изцелен!”

Такава слава изпълнила къщата, че майката и бащата също се строполили на пода. Неговата сестра, която била изписана от лудница, била възстановена психически. Цялото село се раздвижило и там започнало съживление.

В този чудотворен ден Смит се научил как да предава вяра чрез полагането на ръце. Неговото служение никога вече нямало да бъде същото, понеже той бил научил една нова степен на вярата. Вярата можела да бъде създавана и предавана в живота на друг човек! 

„ТИЧАЙ, ЖЕНО, ТИЧАЙ!”

С израстването на неговата вяра, Господ му показал един друг принцип: „Вярата трябва да бъде последвана от действие.

Дотогава обикновените вярващи, изглежда, мислели, че Бог се движи единствено когато и както Той поиска. Те чувствали, че нямат участие в това. Служението на Смит Уигълзуърт донесло нова светлина в тази тъмна област. Чрез своето дълбоко общение с Господ Смит започнал да забелязва, че в Библията хората, които приемали от Бог, действали въз основа на Неговото Слово, за да получат резултати. И така, неговото служение започнало да възприема този тип действие от вяра, възползвайки се от него на всяка служба. В началото на всеки призив към олтара, той казвал: „Ако направите само една крачка, ще бъдете благословени; ако отидете още по-напред, ще получите повече. Ако дойдете чак до платформата, ние ще се молим за вас и Бог ще посрещне вашите нужди със Своето снабдяване.”

Това била централната истина относно вярата в неговото изцелително служение. Истина, която мнозина наричали „груба”. Действията на Смит Уигълзуърт били резултат от силно състрадание и здрава като камък вяра в Бог. Един християнин трябва да действа въз основа но това, което вярва, за да получи някакво проявление, и понякога Смит трябвало да подтикне някои хора към такова действие. Той наричал този тип служение „продажба на изцеление” основно поради факта, че неговата вяра допринасяла до голяма степен за действието от страна на хората.

Например, по време на едно събрание в Аризона една млада дама се отзовала на неговия призив за изцеление. Тя била тежко болна от туберкулоза, но щом излязла на алеята между редовете, той й казал: „Сега аз ще се моля за теб и после ти ще започнеш да тичаш из сградата.” Той се молил и после извикал:„Тичай, жено. Тичай!” Жената отвърнала: „Но аз не мога да тичам. Аз едва стоя.”„Не ми отговаряй — извикал Смит, — направи както ти казвам.” Тя обаче не искала, затова Смит скочил от платформата, сграбчил я и започнал да тича. Тя се държала за него, докато набрала скорост, после продължила да препуска из аудиторията без каквото и да било усилие.

Имало друга жена на същото събрание. Нейните крака били обездвижени от ишиас. Смит й казал: „Тичай!” Тя до такава степен се възпротивила, че той я бутнал! После започнал да тича из сградата с нея. Накрая силата на Бог посрещнала нейното усилие и тя била напълно освободена. Тя ходела пеша на останалите събрания, като отказвала да ползва трамвая, наслаждавайки се на възможността отново да използва пълноценно краката си. 

„ТАТЕ! ТО Е НАВСЯКЪДЕ ПО МЕН!”

Понякога в своето служение Смит използвал друг подход към действието на вяра. Той прочитал част от Писанията, после сам действал според тях. Той често организирал банкети, за да храни сакатите и гладните, на които членовете на Мисията на улица Боуланд сервирали разкошната храна. Той също така подготвял свидетелства, За да ги развлича, което ги развълнувало до сълзи.

На първия банкет Смит направил нещо, което щяло да стане прецедент за всяко следващо събиране. В края на банкета той обявил:

„Тази вечер ние ви забавлявахме, но следващата събота ще имаме друго събрание. Вие, които днес сте вързани и сте дошли в инвалидни колички… вие, които сте изхарчили всичко, което имате, по лекари и пак не сте по-добре, ще ни забавлявате всеки с историята на своето освобождение, което ще получите днес в името на Исус.” После той казал: „Кой иска да бъде изцелен?”

Разбира се, всички искали. Една жена в инвалидна количка вървяла до своя дом на връщане и епилептик от осемнадесет години бил моментално освободен и след по-малко от две седмици започнал работа. Едно малко момче, стегнато с метални шини, било моментално изцелено, когато силата на Бог го докоснала, и започнало да вика: «Тате, тате, тате. То е навсякъде по мен!”

Седмица след седмица чудесата на изцеление от предходните служби се разнасяли между болните и страдащите, водейки ги на банкета. Какво огромно съживление започнало сред тях – просто от действието, основано на Словото на Бог. 

„A3 ЩЕ ЗАДВИЖА ДУХА”

Смит Уигълзуърт възприемал думите в Евреи 11:6 много сериозно. Той вярвал, че е невъзможно да угодиш на Бог без вяра. Затова използвал вярата си във всяка област на своя духовен живот, включително  когато работел със Святия Дух. Когато и най-малкият полъх на Духа дойдел върху Смит, той се усамотявал в някоя стая, за да бъде с Бог. В развиването на взаимоотношения със Святия Дух, той открил важността на първата стъпка на вяра.

Веднъж в едно събрание някой отбелязал колко бързо Смит бил задвижван от Духа. Когато го запитали за неговата тайна, той отговорил: „Ами, вижте как стоят нещата. Ако Духът не ме задвижи, аз задвижвам Духа.” Онези, които не разбирали принципите на, вярата мислели, че изказването му било високомерно и непочтително. Но на практика Смит знаел как да привлече Духа на Бог. Всичко идвало от вярата, а не от високомерие. Ако Святият Дух не се движел в началото на някоя служба, Смит започвал в естественото. Чрез своята вяра той приковавал вниманието на слушателите върху Словото и силата на Бог и увеличавал тяхното очакване. В резултат на това Святият Дух се проявявал като непосредствен отговор на тяхната вяра. Смит поемал инициативата и раздвижвал дарбите в себе си чрез вяра. Той не чакал нещо да слезе върху него и да го завладее духовно. За него всяко действие, всяко движение, всяко проявление произтичало от едноединствено нещо — абсолютна вяра. Истинската вяра се противопоставя, а тя самата се запалва с поемането на инициатива.

Тогава Смит Уигълзуьрт започнал да учи Христовото тяло, че те могат да започнат да говорят на езици, вземайки инициативата. За него човешкият дух са задвижвал основно чрез вяра, а не чрез суверенен акт на Бог. Дж. Е. Стайлс, един от големите служители и писатели в Асамблеите на Бога, научил този принцип от Смит Уигълзуьрт и го използвал през цялото си служение.

На едно голямо събрание в Калифорния, Смит призовал всички, които не били приели кръщението на Святия Дух, да се изправят. После той поканил да се изправят всички, които са го приели, но от половин година не са говорили на езици. „Сега ще се моля с проста молитва — започнал Смит — и щом свърша, ще ви кажа: Давайте! и вие ще започнете да говорите на езици.”Смит се молил. После се провикнал: „Давайте!” Залата се изпълнила със звук, като този на много води – всички се молели на непознати езици. После той им казал да го направят отново, само че този път, когато кажел: „ Давайте!”, всички трябвало да пеят на езици чрез вяра. Той се молил. После се провикнал:„Давайте! Пейте!” Те звучали като огромен славен хор.

Преп. Стайлс разказал, че в този ден научил, че Святият Дух действа чрез вяра. Скоро след като получил това откровение, той започнал своето международно служение. 

ДРУГА ТАЙНА

Уигълзуьрт бил човек, задвижван от дълбоко състрадание. Той получавал молитвени нужди от целия свят и викал към Бог и стенел над тях. Много пъти, докато служел на болните, сълзи се стичали по лицето му. А също така бил много нежен с децата и старите хора. Когато на неговите събрания ставало горещо и задушно, той бил задвижван от състрадание и извиквал децата и старците да излязат първи за молитва.

В потвърждение на истините в Деяния 19:11-12 хиляди били изцелявани, след като Смит се молел над кърпи и ги изпращал на онези, които не можел да посети. Негов близък приятел разказал за искреността и състраданието, олицетворявани от Смит: „Когато настъпеше времето да се отворят писмата, всички ние трябваше да спрем онова, с което се занимавахме, и да споделим духовното бреме. В начина му на служене нямаше нищо припряно или свършено по бързата процедура. Всеки в къщата трябваше да се присъедини към молитвите и полагането на ръце върху кърпите, изпращани на страдащите. Отношението към тях беше такова, сякаш присъстваха лично.” 

ПРЕСЛЕДВАЙ ДЯВОЛА

Осъзнавайки, че източникът на всички чудеса на Христос е Неговото състрадание, Смит станал настъпателен, в добрия смисъл, в разрушаването на злите дела. Неговата единствена цел била да изцели всички угнетени и да научи Христовото тяло как да се справя безмилостно с дявола.

Веднъж, докато чакал автобус, той наблюдавал как една жена се опитва да накара кучето си да се върне обратно вкъщи, но въпреки няколкото „сладки” опита, кучето отказвало. Когато видяла пристигащия автобус, тя тропнала с крак и извикала: „Веднага се прибирай!” и кучето хукнало с подбита опашка. „Ето така трябва да се отнасяте с дявола!” – възкликнал Смит достатъчно силно, за да го чуят всички.

Той не бил много търпелив с демоните, особено когато смеели да пречат на събранията му. Веднъж имал служба, но „нямал свобода” да проповядва, затова започнал да вика. Нищо не се случило. Смит попитал Господ какво не е наред и тогава Бог му показал група хора, които седели един до друг на една от пейките и се държали за ръце. Смит веднага разбрал, че те са спиритисти, решили да провалят събранието му.

Започвайки да проповядва, той слязъл от платформата и отишъл до мястото, където седели. Тогава хванал здраво пейката и като я повдигнал от единия й край, заповядал на дявола да напусне. Групата се изсипала накуп на пода и после се втурнала вън от сградата!

Когато гонел демони, Смит Уигълзуърт бил напълно уверен и сигурен във вярата си. Нямало нужда молитвите да са дълги; ако в тях имало вяра, отговорът бил сигурен. 

МЕЖДУНАРОДЕН АВТОРИТЕТ

Международното служение на Смит започнало през 1914 г. и до 1920 г. било в пълен размах. Въпреки че гонението срещу него винаги било силно, като че ли то никога не било разглеждано сред основните въпроси в служението му. За разлика от други служения, повече е написано за неговата голяма сила и чудесата, отколкото за неговите проблеми и преследване. Може би това е заради необикновената му вяра. Той отърсвал критиките, както праха от палтото си, без да им позволи нито миг удоволствие.

През 1920 г. в Швеция медиците и местните власти намислили да „озаптят” служението на Уигълзуърт, като му забранят да полага ръце на хората. Но той не бил впечатлен. Той знаел, че Бог отговаря на вярата, а не на метода. След като провел събранието, той накарал около двадесет хиляди души „да си положат сами ръце” и да вярват за изцеление, докато той се моли. Много от тях получили непосредствени проявления. Смит нарекъл тези случаи на масови изцеления„изцеления на едро”.

През същата година Смит на два пъти бил арестуван в Швейцария. Заповедите били издадени по обвинение в практикуване на нелицензирано лекарство. При друг случай полицаите отишли до дома на един петдесятен служител с нова заповед за задържане на Смит. Служителят казал: „Г-н Уигълзуърт в момента не е у дома, но преди да го арестувате, бих искал да ви покажа плода от неговото служение на това място.” После служителят завел полицаите в бедната част на града, в дома на една жена, която те били задържали много пъти. Щом видели промяната, предизвикана от пълното й освобождение и вярата й в Исус, те били трогнати. Обърнали се към служителя и казали: „Отказваме да спрем това дело. Ще трябва някой друг да го арестува.” И „някой друг” го направил. Но през нощта един от офицерите отишъл при него и му казал: „Не намирам да си сторил нещо лошо. Можеш да си идеш.” На което Смит отвърнал: „Не, ще си тръгна само при едно условие. Всеки служител на това място да коленичи и аз да се моля за вас.” 

ПЕТДЕСЯТНИЦА

През 1921 служението на Смит вече процъфтявало. Покани от чужбина заливали дома му, канейки го да се отправи на най-дългото пътуване в живота си.

Въпреки че бил много известен в Европа и Америка, изглежда, никой не забелязал неговото пристигане в Коломбо, Шри Ланка. Но след броени дни тълпите препълвали сградата, опитвайки се да си намерят място. Много от тях трябвало да останат отвън. Когато събранието свършело, Смит минавал сред хилядите хора, докосвал ги и вярвал на Бог за тях. Съобщения за това твърдят, че десетки хора били изцелени, когато „сянката му” минавала край тях.

През 1922 г. Смит се отправил към Нова Зеландия и Австралия. Някои вярват, че събранията му там положили началото на петдесятните църкви в Нова Зеландия и Австралия. Въпреки че прекарал там само няколко месеца, хиляди били спасени, изцелени и изпълнени със Святия Дух, говорейки на езици. Австралия и Нова Зеландия преживели най-голямото духовно съживление, което някога били виждали. 

МОЖЕШ ЛИ ДА БЛАГОСЛОВИШ ПРАСЕ

Веднъж д-р Лестър Самрал от Саут Бенд, Индиана, сподели една забавна история от времето, когато пътувал заедно със Смит. На един обяд, приготвен за тях в Уелс, се случило основното ястие да е печено прасе! Смит бил помолен да благослови храната, затова със силен глас той казал: „Господи, ако можеш да благословиш нещо, което си проклел, благослови тогава това прасе!” Хуморът на Смит, заедно с неговата смелост, направили голямо впечатление на Самрал. Той често се смееше, докато споделяше тази история с мен. 

ЕДИН НЕПУБЛИКУВАН СПОР

Въпреки че много църкви били основани в резултат на неговите събрания, Смит Уигълзуърт предпочитал да не обвързва служението си с някоя деноминация. В своето сърце той искал да достигне всички хора, независимо от техните доктрини. Той не искал да бъде повлиян от някоя определена деноминация.

Има един малко известен спор, изникнал в живота на Смит, който задълбочил вярата му в независимото служение. През 1915 той станал член на Петдесятния мисионерски съюз. Управителният съвет на съюза не представлявал деноминация, нито предлагал ръкополагане или разрешително за служител. Той бил създаден просто да представлява служения, споделящи обща вяра. Смит служил на ПМС дo деня на принудителното му напускане през 1920 г.

По времето, когато бил принуден да напусне съюза, Смит бил вдовец от седем години и се бил сприятелил с една жена на име г-ца Ампфлет. Смит й казал, че чувства „духовно привличане” към нея. Но Ампфлет отхвърлила идеята и заедно с още една жена написали оплакване до ПМС. Писмото било предоставено на вниманието на Сесил Полхил, който уведомил останалите членове на съвета, както и секретаря г-н Мъндел.

Въпреки, че ПМС имал много строги правила относно взаимоотношенията между мъжете и жените, Смит бил сигурен, че съюзът трябва да застане на негова страна въпреки обвиненията. Но когато в ПМС получили писмото на г-ца Ампфел, г-н Полхил ясно писал на Уигълзуърт, че желае последният да си подаде оставката от управителния съвет. Освен това той писал, че съветът чувства, че той би трябвало „да се въздържа от участие в обществена работа за Господ за един по-дълъг период от време и де се опита да възстанови положението си пред Господ и хората чрез един достатъчно дълъг период на благочестив и тих живот, като покаже с дела своето покаяние.”

Смит уважил искането за оставка, въпреки че чувствал, че двете въпросни жени са се събрали заедно, за да унищожат делото му. Всъщност Смит бил толкова разочарован, че Полхил позволил случилото се да бъде изкривено до такава степен, че писал директно на секретаря на съюза г-н Мъндел следното:

„Мисля, че този път г-н Полхил прекрачи всички граници, правейки да изглежда сякаш съм извършил блудство или прелюбодейство, а аз съм невинен за подобни неща. Сбърках и действах глупаво и Бог ми е простил. Нещата бяха уредени по духовен начин и след това в църквата, и в присъствието на г-н Полхил, и той би трябвало да смята въпроса за приключен.”

В отделно писмо до г-н Полхил Смит написал:

„Бог ще уреди всичко. Добрата Му ръка е върху мен и оставям това. Тази седмица Бог смъмри угнетителя чрез Своя слуга. Ще продължа напред, скъпи братко, и ще те помоля да внимаваш, да не ставаш пречка за Евангелието и да ми направиш така, както би искал да правят на теб. Не си прави труда да ми изпращаш още нещо за подписване. Вече подписах писмото си до теб, това е всичко.”

От този момент нататък Смит Уигълзуърт бил вечно на път, отзовавайки се на поканите за служене по целия свят. И за да се пази от евентуални по-нататъшни обвинения от подобен род, винаги пътувал с дъщеря си Алис. Спорът около неговата оставка не само, че не спънал Смит, но сякаш го накарал да увеличи оборотите.

Това се случва често, когато хора престанат да следват насоките на дадена деноминация. Съзнавам, че ПМС не е бил деноминация. Но този тип управляващи комитети могат понякога да се превърнат в контролиращ фактор, дори и да са започнали с правилния дух. Контролът може да е много слаб, но въпреки това да повлияе на курса на едно служение. За Смит било по-добре да се отдели. На него не му трябвала репутацията, нито връзките на ПМС. Той бил силен с Бог. 

ПО-ДОБРЕ ЖИВЕЙ ПОДГОТВЕН

Уигълзуърт обичал Словото на Бог и го изучавал редовно. Той никога не се чувствал напълно облечен, без да вземе със себе си своята Библия. Докато другите четели романи и вестници, той четял Библията. Никога не ставал от масата на свой приятел, без да прочете, както казвал, „малко от Книгата”. 

БОЛКАТА ТРЯБВАЛО ДА СЕ ПРЕКЛОНИ

Въпреки че очите на Уигълзуърт били видели много чудни и моментални изцеления, той самият не получил такова. През 1930 г., вече над седемдесетте, Смит изпитвал невероятни болки. Той се молил, но без резултат. Така че отишъл на лекар, който след като направил рентгенова снимка, определил състоянието му като много тежък случай на бъбречно-каменно заболяване в напреднала фаза. Операция била единствената надежда, тъй като според лекаря, ако Смит продължавал да живее с тези болки, той щял да умре. Смит отвърнал:

„Докторе, Богът, който е направил това тяло, е Този, който може да го излекува. Докато съм жив, нож няма да го среже.”

Лекарят бил загрижен и удивен от този отговор, но Смит излязъл, уверявайки го, че ще научи за изцелението му. С всеки изминал ден болката се увеличавала, вече придружена от дразнене. По цяла нощ Смит ту ставал, ту лягал, търкалял се в агония по пода, борейки се да изхвърли камъните. Един по един грапавите камъни излизали. Смит си мислел, че всичко ще свърши бързо, но неговата борба продължила шест дълги болезнени години.

През това време той нито веднъж не пропуснал планирано събрание, като често служел два пъти на ден. На някои събрания той се молел за над осемстотин души, докато самият бил в невъзможни болки. Понякога, когато болката станела нетърпима, той напускал амвона, за да се мъчи да се освободи в тоалетната от поредния камък. После се връщал на платформата и продължавал службата.

Често ставал от леглото си, за да отиде и да се моли за изцелението на други. Малцина знаели, че той минавал през най-голямото изпитание в живота си. Понякога изгубвал толкова много кръв, че лицето му ставало бледо като платно и трябвало да бъде завиван с одеяла, за да се стопли. След като минали тези шест години, над сто камъчета били отделени в една стъкленица.

Зетят на Смит, Джеймс Солтър, казал тези хвалебствени слова за Смит:

„Живеейки с него, делейки една стая, което често правехме през онези години, ние се чудехме на неугасимата му ревност в огненото му проповядване и състрадателното му служене на болните. Той не просто понасяше тези агонии, той ги караше да служат на целите на Бог и Го хвалеше сред и над тях.” 

„ОЧИТЕ ИМ ГЛЕДАТ НА МЕН”

Две години след началото на своята борба с бъбречните камъни, Смит не се предавал. Вместо това през 1932 г. той помолил Бог за още петнадесет години, през които да Му служи. Бог изпълнил желанието му и през тези години той посетил Европа, Южна Африка и Америка. Най-голямата му радост била да види Словото да се потвърждава с чудеса и знамения чрез вярата на хората. Най-голямата му цел била хората да виждат Исус, а не Смит Уигълзуърт. Той бил много натъжен през последния месец от своя живот, като отбелязал:

„Днес в пощата си съм получил една покана от Австралия, една от Индия и Цейлон и една от Америка. Очите на хората гледат на мен.”

Натъжен, той заридал:

„Горкият Уигълзуърт. Какъв провал, да мисля, че очите на хората гледат на мен. Бог никога няма да даде славата Си на друг; Той ще ме свали от сцената.” 

И НЕ СЕ НАМИРАШЕ – ПОНЕЖЕ БОГ ГО ВЗЕ

Седем дена по-късно Смит Уигълзуърт пътувал, за да присъства на погребението на един служител. На път за там той отбелязал пред своите приятели колко„чудесно” се чувствал. Той посочвал най-ключовите места, които били посетили с Поли или където били проповядвали, после разказвал за великите чудеса, които се били случили там.

Когато пристигнал в църквата, неговият зет Джеймс отворил вратата и го въвел в църковната канцелария, приятно затоплена от горящия в камината огън. На влизане той бил посрещнат от бащата на едно малко момиче, за което се бил молил преди дни. Момиченцето щяло да умре, но Смит имал вяра за нейното изцеление. Щом видял човека, той го попитал: „Е! Как е тя?” Той очаквал да чуе, че детето е напълно освободено, но отговорът бил уклончив. „Тя е малко по-добре, по-леко й е; през последните дни болките й не са толкова силни.” Разочарован от онова, което чул, Смит въздъхнал дълбоко от състрадание. После навел глава и без да каже нито дума повече, без да изпита никаква болка, Смит Уигълзуърт си отишъл, за да бъде с Господ. Той напуснал този свят на 12 март 1947 г. 

ВЯРА + СЪСТРАДАНИЕ = ЧУДЕСА

Когато веднъж преди години служех на хора, излезли напред за молитва, един мъж дойде при мен със сълзи, стичащи се по лицето му Той ми разказа за силата, която бил преживял на събранията по време на съживлението, наречено Глас на изцеление. Силата на Бог, присъстваща на онези събрания, го била освободила. Тогава той каза нещо, което няма да забравя, докато съм жив: „Няма ли тук някой, който да ходи в силата, както те ходеха някога? Няма ли някой, който да може да ме освободи? Няма ли такъв човек днес?” Нима силата, в която е ходил Смит Уигълзуърт, е напуснала земята? Отиде ли си с него, когато той умря? Разбира се, че не! Същата сила, в която действаше Уигълзуърт, е тук за нас днес, ние не се нуждаем от повече сила. Просто трябва да използваме своята вяра и състрадание, за да действаме в тази сила. Уигълзуърт е действал с най-смелата вяра, която съм виждал от книгата Деяния до сега, но тази вяра е била запалена от състрадание. Смит взел Словото на Бог на сериозно и бил задвижван от състрадание. И тази комбинация предизвикала чудесата.

Предизвикателството сега стои пред нашето поколение. Бог е призовал мъже и жени да нахлуят в градове и нации със силата на небето. Ще отговориш ли на призива на Бог? Ще дръзнеш ли само да вярваш? Достатъчно ли си завладян от състрадание към множествата, че да се хванеш сериозно за Словото на Бог и да направиш крачка напред? Нека кажат за нашето поколение: „… чрез вяра те покоряваха царства, вършеха правда, получаваха обещания, затваряха устата на лъвове, спираха силата на огъня, избягваха острието на ножа, от слабост бяха направени силни, ставаха храбри в бой, обръщаха в бяг вражеските армии” (Евреи 11:33, 34). Събуди дарбата вътре в теб и нахлуй в своя дом, своя град и своята нация със силата на Бог. Нека волята на небето бъде извършена на земята чрез теб!

Уилиям Бранхам: Изцеление на един беснуем

Едно чудо станало в Пенсакола. В една служба брат Бранхам разказвал пред едно голямо множество своята биография по такъв трогателен начин, че и коравите мъже плачели. Когато запитал, кой иска да се обърне, станали прави около 2000 души. Не било възможно да се говори с всеки поотделно, затова той се молил за всички общо. Когато свършила службата, станало нещо необикновено. Извън шатъра се намирал един душевно болен мъж, доведен от сестра му за изцеление. Той започнал да лудува и да се нахвърля върху други посетители, които бягали пред него. Двама полицаи го надвили, сложили му белезници и го закарали с кола в участъка. В отговор на молбите на сестра му се устроила среща между полицаите с беснуемия и брата. Бранхам знаел вече за това чрез едно видение, затова му казал отявлено: “Така казва Господ: ‘Злият дух ще те напусне веднага и ти ще си здрав.’” Още в момента младият мъж бил освободен и започнал кротко да се разговаря. Това е краткото свидетелство на беснуемия: “От двегодишна възраст бях болен. Лекарите не можеха да ми помогнат. Когато станах и душевно болен, прекарах 17 месеца в една лудница. Тогава моите близки чуха за изцеленията чрез Бранхам в Пенсакола. Заведоха ме там, но попаднах в участъка, понеже бях още болен и буйствах. Господ ме употреби като пример, за да покаже на хората, че има повече сила отколкото дяволът. Когато сестра ми ме посети на следващата сутрин, аз бях напълно на себе си. Бог беше показал на брат Бранхам, че е изцелил тялото ми. Сега съм 25-годишен и работя добре. Слава на Бога за изцелителната Му мощ.

Европарламентa одобри CETA

Европейският парламент одобри Всеобхватното икономическо и търговско споразумение (CETA) между ЕС и Канада, съобщават световни агенции. 408 депутати гласуваха в полза на сделката срещу 254. 33 депутати се въздържаха.  Преди гласуването в пленарна зала договорът беше прокаран през няколко комисии в ЕП, включително през търговската комисия. По време на дебата преди гласуването депутати спореха дали споразумението нарушава правата на европейските граждани.

В същото време стотици хора протестираха пред сградата на ЕП в Страсбургс искане да се блокира CETA, съобщават германски медии. Демонстрантите настояват да не се приема спорното споразумение. Протестиращите са разположили голям троянски кон пред сградата на законодателния орган. Те блокираха и входа на парламента, образувайки верига в легнало положение.

Двете страни сключиха споразумението през октомври 2016 г., но едва след преодоляване на сериозна опозиция на регион в Белгия и колебанието на Австрия и други държави. В края на миналата година документът беше блокиран за няколко седмици, тъй като няколко района в Белгия, включително Валония, бяха против текста и настояваха за промени. Но в крайна сметка след дълги преговори в Белгия беше постигната договореност и страната се подписа под документа.

Дори и след гласуването в Европейския парламент споразумението ще влезе в сила условно, най-вероятно във формата на премахване на тарифите за внос, тъй като е необходимо одобрението на парламентите на всички 28 страни членки, както и от страна на отделните райони в Белгия. Иначе сделката може да започне да се изпълнява от април.

Поддръжници на споразумението твърдят, че то ще допринесе за увеличаване на търговията между ЕС и Канада с 20%, като европейската икономика ще печели по 12 милиарда евро на година, а Канада – 9,2 милиарда долара.

Договорът се разглежда като прототип на аналогичното, но много по-мащабно споразумение със САЩ – ТТИП „Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство. Търговията между ЕС и Канада възлиза на над 63 млрд. евро годишно и се очаква да нарасне още в бъдеще благодарение на новите договорености.

CETA цели премахване на митата върху повечето от търгуваните стоки и услуги между ЕС и Канада. Изключение правят единствено обществените услуги, аудиовизуалните и транспортните услуги, както и някои селскостопански стоки. Споразумението също така предвижда уеднаквяване на сертифицирането при широка гама продукти, от електрически стоки до играчки.

Ако Канада беше член на ЕС, тя щеше да бъде петата най-голяма икономика в него със своя БВП в размер на 1,4 трлн. евро и щеше да заема седмо място по брой на населението.

Европейските специалисти по право, счетоводство, архитектура и др. ще могат по-лесно да предоставят услугите си в Канада. Това ще бъде възможно, тъй като CETA осигурява рамка между ЕС и Канада за признаване на професионалните квалификации. Споразумението също така би улеснило предприятия, които искат временно да пренесат персонала си от другата страна на Атлантика.

Опростяването на процедурите ще открие пътя пред компаниите от ЕС за разширяване на дейността на канадския пазар. Чрез споразумението Канада отваря своите търгове за обществени поръчки на федерално и общинско ниво за европейските фирми, които ще имат по-големи възможности, отколкото компании от които и да е други страни. Канада също се ангажира да направи процеса на подаване на офертите по-прозрачен, като за целта публикува всички своите публични търгове онлайн (достъпът до информация е една от най-големите пречки пред по-малките фирми, които търсят възможности за ръст отвъд океана).

Отварянето на пазарите засилва конкуренцията, което обикновено се пренася в по-голям избор за потребителите и по-ниски цени. Като цяло Европа ще бъде в състояние да изнася безмитно за Канада приблизително 92% от своите земеделски и хранителни продукти. Освен това наименованията за произход на продукти от Европейския съюз са защитени съгласно CЕTA. Канада се е съгласила да защити 143 географски означения от ЕС – например, чешката бира или гръцкото фета сирене.

Новата инвестиционна съдебна система ще бъде публична, няма да се основава на временни трибунали и ще е съставена от независими съдии, назначени от ЕС и Канада. Постигнатите договорености за търговията и инвестициите с Канада подлежат на широк парламентарен контрол и могат да бъдат разгледани от всеки, който се интересува от темата. СЕТА е споразумение, което изисква не само одобрението на Европейския парламент, но и на националните и регионалните парламенти на държавите членки. През последните повече от две години, откакто приключиха преговорите в Отава през септември 2014, текстът на споразумението едостъпен онлайн.

Лидерски форум