Мисли на зазоряване: Тайната на Неговата воля

„… като ни е открил тайната на волята Си според благоволението, което е положил в Себе Си, за да се приложи, когато се изпълнят времената: да се обедини като цяло в Христос всичко – и това, което е на небесата, и това, което е на земята – в Него“ (Ефесяни1:9-10)

Несъмнено у Бога има много тайни, до които ние нямаме достъп. Те са свързани с бъдещето на целия свят, с бъдещето на нашия личен живот, с духовния свят и битките, които се водят в него. Но има някои тайни, които в определен момент от човешката история са били разкрити. За една от тях, изключително всеобхватна, се говори в горния цитат на апостол Павел. Крайната цел на цялата история е всичко, което е на небесата и на земята, да се обедини в Христос. Това може би е малко трудно за разбиране и се нуждае от пояснение.

Библията ни разкрива, че Христос е Творецът, чрез когото са създадени небесата и земята. Той е станал човек и е пожертвал живота Си, за да създаде за Своето паднало творение път обратно към Бога. Всеки, който приеме това спасение, в известен смисъл влиза в „Христос“ или „се облича с Христос“. Повярвалият човек се идентифицира с Христос и Му принадлежи. Съобразява се с Неговата воля, отразява Неговата същност, споделя Неговия морал. Вярващите хора още тук, на земята, са небесни същества. Те живеят в този свят, но не са от него, а принадлежат на небесното царство. Разбира се, твърде много от тях вече са си отишли физически от тази земя и вече са при Бога във вечния свят. Един ден тези два свята ще се обединят. Преградата ще падне и ще се осъществи целта, която Бог е имал от самото начало – един единен съвършен свят, в който цари правда. Свят, който изцяло е „в Христос“.

Тази Божия воля ще се осъществи, когато се изпълнят времената. Това на по-прост език означава, че още не му е дошло времето. Земята с нейното сегашно замърсяване от грях и зло не може да премине в този вечен свят. Тя ще бъде очистена с огън и всичко негодно, всичко, което не е „в Христос“, ще изгори. Тогава Бог ще създаде ново небе и нова земя и ще настъпи вечността.

Всичко това може да ни звучи много космически и странно. Докато сме в сегашното си съществуване, не можем да разберем напълно тези неща. Затова и се говори за тайната на Неговата воля. В последните глави на Библията апостол Йоан се опитва да опише този бъдещ свят. Явно не му достигат думите, за да изрази небесната реалност, и той говори за скъпоценни камъни, бисери, злато – и забележете, злато, като прозрачно стъкло. Явно, че става дума за духовни реалности, които човешки ум не може да си представи. Но същността е, че това царство, което ни очаква, е безкрайно скъпоценно. То е пропито от съвършенството на Христовото същество, то е обединено „в Христос“.

Ти участваш ли в тази тайна на бъдещия съвършен свят?

Есето е част от сборник с четива за всеки ден „Мисли на зазоряване“ с автор Здравко Ненов – библейски четива за всеки ден.  Изданието е луксозно, с твърда корица и кожен гръб. Есетата са подходящи за широка публика и са с благовестителско послание. Стойностен подарък за всеки повод.

Здравко Ненов е роден през 1945г. Автор е на книгите „Сектите и как да ги разпознаваме“ (1995г.), „Един филм, една игра“ (2010г.),
„Бъзльо“ (2011г.) и „Непознатият Бог“ (2012г.)’

Издателство: ВЕРЕН
Брой стр.: 184 (издадена и като четири томчета, всяко с четива за 3 месеца – условно озаглавени зима, пролет, лято, есен)
Формат: 23/16,5/1 см
Тегло: 0.210
Цена: 8.00 лв. (при поръчка през сайта 11.11% отстъпка)
9.00 лв. (корична цена)
Година: 2015 г.

3 март и протестантите: култура, политика и духовност

Д-р Теол. Доний К. Донев

„Българският превод на Библията е най- грамотната книга, що имаме на езика си” казва писателят-политик Стоян Михайловски за новия протестантски превод от 1871г. “Преводът на Библията туря край на езиковата безредица и на боричкането на разни наречия за първенство,” потвърждава и поетът Пенчо Славейков. Изследвайки културния и исторически ефект на протестантската Библия и възрожденските процеси около нейното реализиране, проф. Ив. Шишманов определя заслугите на мисионерите в България като изключителни за историята ни. И наистина, промяната от западно към източно (търновско) наречие в българския език, е не само монументална крачка напред в развитието на българската култура, но и стъпка към възстановяването на историческата, изконна идентичност на българската народност. Което протестантите осъзнават и използват в работата си за пробуждане и еманципиране на българската нация в борбата за културна, църковна и национална независимост.

Култура и образование
Новият превод на Библията е не само инициаторски катализатор на Възраждането, но нещо повече – стъпка към един нов културен възход. От края на „езиковата безредица и на боричкането на разни наречия” идва и тъй дълго чаканото възстановяване на българската грамотност от Златния век на България. След векове на насилственото потурчване и религиозното гърчеене на българското самосъзнание, тя намира своята историческа реализация в широката публицистична дейност на протестантските мисионери започнала преди 200г. с първото пътуване на мисионера Пинкертон по българските земи търсейки преводачи за новия превод, който остава в историята под многозначителното прозвище „Цариградска Библия”.

Имено тази книжовна култура ще интегрират и будителите на Нова България, които изоставяйки килийното училище на средновековието, въвеждат нова европейска форма на образование, която бързо изгражда просветната основа на българското Възраждане. Неофит Рилски – който превежда Новият завет като учител в Габрово, Найден Геров и българската колегия в Одеса – които правят пълен прегледа на неговия текст, К.Попвасилев от Пазарджик и Хр.Пулеков – които заедно с копривщенци отказват да предадат протестантските Библии на пловдивската митрополия за изгаряне. Наред с тях са основаните от протестантите мисионерски училища в Свищов, Самоков, Пловдив, Русе и София, девическите пансиони в Троян, Ловеч, Стара Загора, първия земеделски колеж в България създаден по датски модел от д-р Едуард Бел Хаскел. И разбира се, протестантският Робърт колеж, който се превръща в алма-матер за най-значимите политици на Нова България.

Политика и мисия
Но както дългогодишният изследовател на евангелизма М. Петров отбелязва, целите на протестантските мисионери съвсем не са само образователни. Много преди техните български ученици да заемат място в правителството на освободена България, дейността на мисионерите декларира определена гео-политическа целенасоченост, а имено ограничаване на руската имперска политика към Балканите. Така чисто протестантската стратегия с про-европейско влияние, контрира монархическата източноправославна симбиоза на царство и църква със западния републикански модел, който дори апостолът Левски приема като „демократски”. Имено тази парадигма полага основите на социалност и общество от нов тип, които целят да променят българското самосъзнание от робство и васалство към национална идентичност и въставане срещу тирана, дори с цената на „Свобода или смърт”.

Взирайки се в последвалия век от българската история, ние не откриваме друга културна или политическа сила, която да даде такъв отпор на имперските мераци за влияние и контрол над България. В сравнение с нея, Санстефанският договор от 1878, Ньойския договор от 1919, договореността от московското посещение на Чърчил незабавно след деветосептемврийския преврат и дори падането на Берлинската стена през 1989г., са все национални примери за пораженско примирение. И този манталитет неминуемо и страшно отразява историята на България и нейните поколения, не само в една външна политика на оцеляване, но и в самите вътрешни процеси на възстановяване и редефиниране на българския Християнски дух роден през Златния век след Покръстването.

Та дори при Българския Великден от 1860г., протестантските мисионери са на практика единственият външен фактор в полза на българската кауза. Мисионерският план за автокефална и независима от държавата Българска църква следва реформаторския тезис за отхвърляне на фанариотското господство. Неприемането на този план от българска страна с всичките си претенции за църковна независимост и зрялост, днес се оправдава единствено в религиозната традиция на своята историческа и духовна яловост; в деконструирането на чудотворството и мистичността на истинската вяра и нейното маргинализиране като православие на думи, но криво правене на дела.

Духовност и давност
Ролята на протестантите в тези културни и политически процеси е немислима без основополагащите за едно модерно демократично общество протестантски пиетизъм и пуританска духовност. Образование, политика, икономически растеж и развитие на личността произлизат от онази вътрешно-човешка борба и жажда за свобода. А тя идва единствено от богоположените в създанието на човека свободна воля и лична свобода. Затова и борбата за освобождениеа е израз имено на онази част на дълбоката човещина заложена вътре в нас, която протестира и въстава в революционна борба против всеки рушителен режим на тоталитарен тиран или демагогски диктатор, който би се опитал да я покори.

Но тази свобода не съществува от само себе си. Тя идва с търсене, нужда и жажда за духовност. И то не религиозна ритуалност, а лична и дълбока духовност, която регламентира баланс между търсенето на истинското аз и причината заради която живеем. И това търсене само по себе си, предефинира ролята на църквата изцяло: от йерархия в услуга на лидера, към едно ново поколение на святост – свят Бог и свят народ.

Имено това са духовните иде, които протестантите залагат в процесите на българското Възраждане: национална идентичност чрез възстановяване на книжовност и култура, църковна и политическа независимост в една „демократска република” и духовно пробуждане, което не просто реформира, а редефинира, възражда и ултимативно възкресява търсенето на Бога от един цял Християнски народ. И тези идеи имат исторически явни последствия от славейковата мелодичност на Цариградската Библия и цифровата формула „1876 – Туркия ке падне” на евангелиста Петър Вежинов до гърма на черешовото топче на панагюрския протестант Стоил Фанджиков, та чак до призива на Бенковски пред четниците в Оборище моменти преди да обяви Априлското въстание: „Нека протестантинът да произнесе молитва!”

Затова и апостолът се обръща не само към онези с полит-църковни аспирации непременно да доминират религиозно, политически, а и културно (за духовно не може да става и дума), но и с послание към поколението на всяка църковна общност, която се стреми към святост: Народ сме и то Божий! С цена купени. Затова не ставаме за роби на човеци… (Коринтяном I, 7:23).

Хронология на протестантството до Освобождението на България:
1815 г. У. Х. Пинкертон предприема задачата да открие българи, способни да преведат Библията на говорим български език.
1823 г. Теодоси Бистрички издава нов превод на Евангелието от Матей с помощта на Британското библейско дружество.
1828 г. П. Сапунов издава новобългарско Четвероевангелие.
1840 г. В Цариград излиза от печат Новият завет в превод на Неофит Рилски.
1857 г. В Шумен е основана Методистката мисионерска станция от Албърт Лонг и Уесли Притимън.
1858 г. Чарлз Морз се установява в Одрин заедно с първия българин, приел протестантската вяра – Гавраил Илиев.
1859 г. В Шумен пристигат мисионерите Флокън и Уелнис. В Пловдив се установяват У. Мериам и Дж. Кларк. Лонг започва редовни богослужения на български език в дома си във Велико Търново. В Стара Загора започва работа Теодор Баингтън.
1860 г. В Пловдив е открито първото протестантско училище на територията на България.
1863 г. Основано е Девическото училище в Стара Загора.
1864 г. Първа евангелска църква в София започва дейност под ръководството на конгрешанския мисионер Чарлз Морз.
1865 г. Гавраил Илиев води редовни богослужения в Свищов.
1867 г. Петър Мусевич и Чарлс Морз посещават Банско.
1869 г. В Банско има щатен протестантски проповедник.
1871 г. В Цариград е отпечатан първият цялостен превод на Библията на новобългарски език. Евангелската църква в Банско е учредена със събор.
1872 г. Учредена е Евангелската църква в Меричлери.
1874 г. Учредена е Евангелската църква в Ямбол.
1876 г. Избухва Априлското въстание.
1878 г. Освобождението на България.

ПАСТИРСКИТЕ ПРОЦЕСИ през един нов исторически поглед

проф. д-р Росица Ангелова-Георгиева, ШУ „Епископ Константин Преславски“

В началото на 1948 г. се случват поредица от инциденти с пастири от СЕПЦ. На 6 февруари 1948 г. на ръководителя на петдесятната църква в с. Полско Косово (Великотърновско) е забранено да проповядва, а вследствие е и пребит от околийския началник на милицията. На 15 февруари с.г. в Поморийска околия са арестувани 6 пастори и проповедници от петдесятната църква по обвинение, че нямат открити листове въпреки разрешението, което имат от местната власт за участие в неделни опреснителни курсове. На 17 февруари в гр. Бургас е арестуван още един пастор от църквата195.

Първата жертва е Георги Чернев, председател на СЕПЦ. Според Митко Матеев през май 1948 г. той е арестуван на улицата. Скоро е арестуван и синът на п-р Г. Чернев – Вениамин, а съпругата му е интернирана в Свищов [Матеев 1993: 46]. Христо Куличев обаче твърди, че едва навършилият 24 години Вениамин е арестуван на 17 март 1948 г. Баща му, п-р Г. Чернев, е арестуван през лятото на с.г. на път за църквата в Елхово, която е в близост до турската граница. Това е използвано от органите на Държавна сигурност, за да бъде обвинен, че прави опит да премине нелегално българотурската граница [Куличев 2012: 12].

На 24 юли 1948 г. в дома си е арестуван и п-р Харалан Попов пред очите на съпругата си Рут, дъщерята Рода и сина Пол. Няколко часа по-късно в дома им пристига съпругата на п-р Ем. Манолов Пенка и съобщава, че и нейния съпруг е арестуван [Попов 2013: 9-10]. Ладин Попов е задържан на 18 август 1948 г. 196

След арестуването на пастирите197, съпругите им се обръщат към п-р В. Зяпков, като официален представител на властта в качеството си на председател на Съвета на Обединените Евангелски църкви в България. Той получава един и същи отговор – че задържаните са в Стопанския отдел на Народната милиция във връзка с незаконна обмяна на валута, предимно американски долари [Куличев 2012: 43].

Подготовката на пасторския процес198 започва от средата на 1948 г. 199 Онова, което веднага прави впечатление при четене  на архивните материали от т.нар. „пасторски процес“ през 1949 г., са неговите подчертани политически характер и цели. Могат да бъдат четени и анализирани два важни протокола на Политбюро на ЦК на БКП, отнасящи се пряко към този процес200.

В началото на 1949 г. Политбюро на ЦК на БКП провежда три заседания, по време на които се вземат важни решения за протичането на „пасторския процес“. Това личи от Протоколите на Политбюро през месеците януари – март. В края на януари е взето Решение, състоящо се от 11 точки. Решено е колко и кои да бъдат обвиняемите, кой и как да изготви обвинението, кой да председателства съда и как да се организира процедурата по събиране на показания, които да подсигурят необходимата фактология на обвинението и съда201. Предвижда се процесът да има широк обществен отзвук, за да се предизвика негативното мнение на масите, независимо от факта, че повечето от негодуващите хора дори не знаят за какво става дума. Тези директиви довеждат до нехуманното отношение към обвиняемите и безпардонното незачитане на справедливите реакции на чуждестранните журналисти, дипломати и политици. Нещо повече, чрез специални тезиси „Пасторите от шпионския процес – агенти на англо-американския империализъм” години наред лектори от Доброволната организация за съдействие на отбраната съзнателно убеждават гражданите на Народна република България във вината на протестантските пастори202.

Политбюро замисля „да се организира централен публичен процес, в който да бъдат включени 15 от обвиняемите, шефо-вете на сектите и влизащите в състава на Върховния съвет на „Обединените евангелски църкви“ (т. 1). Чрез привличане под отговорност „шефовете на сектите и влизащите в състава на ОЕЦ“ Политбюро цели да обезглави българския евангелизъм като цяло [Попов 2013: 74].

Прокуратурата и Софийският областен съд отправят най-тежките обвинения и налагат най-тежките присъди на следните водачи на четири евангелски деноминации, които влизат в състава на ОЕЦ: пастирите Васил Зяпков (конгрешанска), Янко Иванов (методистка), Никола Михайлов (баптистка) и Георги Чернев (петдесетна).

Поради тежките обвинения за „шпионаж“ в полза на „империалистическото шпионско разузнаване“ подсъдимите са заплашени отначало с доживотни присъди, които поради международния натиск са заменени с 15 години „строг тъмничен затвор“203. Същевременно се предвижда „да се организират 4 други процеса по линия на отделните секти, в които да бъдат съдени и разобличени останалите обвиняеми“, като някои от съдебните процеси „могат да бъдат организирани в провинцията, без да се вдига голям шум по тях“. Последвалите по-малки съдебни дела са насочени срещу пастирските колегии на отделните деноминации и показват намерението на режима да смаже всяка възможност за отпор от страна на евангелистките водачи [Куличев 2012: 41–42].

Политбюро се готви да упражнява пряк контрол върху процеса посредством редица инициативи. Неговите членове Минчо Нейчев (председател на Президиума на НС), Владимир Поптомов (гл. секретар на НС на ОФ) и Антон Югов (вътрешен министър) отговарят „за общо наблюдение по организацията и изнасянето на процеса“ (т. 5).

Създадена е „комисия за непосредствено ръководство на процеса“ (т. 6), състояща се от помощник министри на правителството, в която влизат: Димитър Георгиев (гл. прокурор), Руси Христозов (първи пом.-министър на МВР), Владимир Топенчаров (зам. министър на външните работи), Илия Тимев (пом. министър на правосъдието) и Георги Ганев. Полит-бюро определя за прокурори на централния процес срещу 15-те пастири главния прокурор на републиката Димитър Георгиев и прокурора при Софийска областна прокуратура Тодор Цаков (т. 7). В обвинителните речи на двамата прокурори дори не се прави опит да бъде прикрита политическата основа – тя се натрапва на вниманието от самото начало204.

Тоталитарният режим налага своя контрол и върху съдебната система. В т. 8 е посочено, че Политбюро определя за председател на съда Константин Унджиев и съдебните заседатели Лука Вълчев и Велю Джевизов [Куличев 2012: 52]. Политбюро определя и времето, когато трябва да започне, да протече и да приключи „пасторският процес“. Крайният срок „за връчване на обвинителния акт на обвиняемите е 7 февруари т.г.“ (т. 3). Т. 4 определя започването на главния процес да стане „най-късно до 25.II.1949 г.“ и да приключи до 2-3 март с.г. Съдебният процес започва на 25 февруари в препълнената централна зала на Софийския областен съд при пълна публичност, с огромен интерес от страна на българи и чужденци [Попов 2013: 71]. Специални кореспонденти от чужбина са представители на „Юнайтед прес“, „Ройтер“, „Ню-Йорк Таймс“, „Телепрес“, „Интърнешънъл Нюс Сървис“, „Сент-Лойс пост“ и други периодични издания.

Но Политбюро подчертава директивата за политическото ядро на „пасторския процес“ в последната т. 11, състояща се от три подточки. В обвинителния акт (на главния прокурор и областния прокурор) трябва да се има предвид: (а) „основният момент в обвинителния акт трябва да бъде политическото обвинение за шпионаж, изменничество и предателство на обвиняемите срещу собствената им родина“; (б) „обвинението и процесът да бъдат юридически издържани и законно обосновани“; (в) „изхождайки от политически съображения, въпреки че мнозина от обвиняемите заслужават най-тежко наказание, при произнасянето на съда да се избегне издаването на смъртни присъди“.

Съдия К. Унджиев се обръща към обвиняемите след прочитането на тежките присъди: „Пред съда се разкри, че вие сте извършили най-тежките престъпления срещу българския народ – шпионаж и предателство, вършени през най-съдбоносните дни на българската държава, като широко сте злоупотребили с дадената голяма религиозна свобода на вероизповеданията в НРБ. По цял свят, във всички държави, по всички закони тия престъпления се наказват с най-тежкото наказание – смърт. Съдът обаче приема, че признанията, които вие направихте, са искрени и са плод на истинско разкаяние и поради това ви наложи по-меко наказание“ [Матеев 1993: 178].

Присъдата, произнесена на 8 март 1949 г. е за петнадесетте евангелски пастири205. От СЕПЦ са арестувани Г. Чернев, Х. Попов206, Иван Зарев, А. Динов, Д. Кинарева, Й. Дрянов. Йончо Дрянов е обвинен в „шпионаж”, „предателство” и „оклеветяване” на новата отечественофронтовска власт. Обвинението е, че е предавал на ръководителите на ОЕЦ сведения от военен и стопански характер. Присъдата му е десет години строг тъмничен затвор207. Харалан Попов е обвинен, че изпълнява разузнавачески задачи, а пастир Куриян е интерниран в Попово208.

Докато български евангелистки водачи като пастирите В. Зяпков, Я. Иванов, Н. Михайлов, Г. Чернев, Х. Попов и още неколцина получават тежки присъди за опозиционната си дейност в подкрепа на водещи политически опоненти на комунистите като Никола Петков и Гемето (Г. М. Димитров)209 и „шпионаж в полза на чужди държави”, пастири като Александър Захариев и Ангел Динов излизат някак бързо от затвора и се приспособяват съм новата власт. Още повече, че техните присъди са условни. А през
същата 1949 г., само 4 месеца след шумния процес по дело № 1166 от 5 юли 1949 г. на Софийски областен съд, съвсем безшумно са осъдени други 9 души от протестантската деноминация210.

Скоро след пасторския процес в София се провежда съвещание на ръководното тяло на Петдесятната църква, което има за цел да организира подготовката и провеждането на 14-ия годишен събор на СЕПЦ [Зарев 1993: 137]. Софийското съвещание се председателства от п-р А. Динов, тъй като ръководителят на СЕПЦ п-р Г. Чернев е с доживотна присъда. Избира се ново ръководство на СЕПЦ, начело с п-р А. Динов211. За Й. Дрянов съвещанието е 14-ия събор на СЕПЦ, но за В. Пеев сбирката не следва да се определя като „събор”. По своят същност тя е предварително съвещание, на което присъстват ограничен кръг пастири, инициирано от п-р А. Динов, от което събитие не са запазени и документи. Като съвещание сбирката се приема и от И. Зарев [Дрянов 2015: 38; Зарев 1993: 137].

Новият ръководител на СЕПЦ А. Динов се „грижи” за пастирите и техните семейства. В църквата, в която той служи чистачка е Рут Попова212. Тя получава и малък хонорар, за това че свири на органа по време на служба. Скоро обаче е освободена, тъй като властите предупреждават Динов, че помага на семействата на затворените пастори [Попов 2013: 83].
Петдесетте години на 20 век според Павел Игнатов са години на контролирана толерантност. Отварят врати евангелските църкви, деблокирани са църковните сметки, възстановяват се редовните богослужения. Дирекцията на вероизповеданията разрешава провеждането на две конференции на СЕПЦ през пролетта и есента на 1950 г. [Игнатов 2004: 25].

Конференцията, проведена през есента на 1950 г. в Пловдив слага началото на централизацията на СЕПЦ. Печатен орган за връзка на съюзното ръководство и отделните петдесятни църкви стават т.нар. „Послания”, чийто главен редактор е п-р А. Динов. Посланията се печатат на циклостил в ограничен тираж. Освен тях е отпечатана и „Библейска география” [Игнатов 2004: 25].

Четиринадесетият годишен събор на Съюза на Евангелските петдесятни църкви е свикан на 24 и 25 май 1951 г. в Ямбол213. По това време сградата на Евангелската петдесятна църква в Ямбол вече е отнета214. Въпреки това съборът се провежда. Присъстват само пастирите на Петдесятната църква в България215.

Съборът се председателства отново от младия п-р А. Динов. Според В. Пеев тази практика216 – председателят на някакво съвещание в рамките на пастирската колегия или дори само ръководството на СЕПЦ да обявява себе си за председател на Съюза – продължава в следващите десетилетия на тоталитарния режим в страната и управлението на деноминацията до Петнадесетия „годишен събор” на СЕПЦ, проведен отново в Ямбол в края на 1989 г.217 Това е висок скок в йерархията за А. Динов, тъй като 36-годишния пастор на малката Подуенска общност прескача образованите и с опит служители като Ем. Манолов, Б. Кузманов, Е. Куриян. Архивите обаче насочват към правилното обяснение – Държавна сигурност и тоталитарната държава вече са сложили тежките си ръце върху СЕПЦ чрез него. Самият той обещава: „Съзнавам също, че провежданата вътрешна политика на народното правителство за изграждане на социализма в страната ни, както и външната за вечна дружба с Съветския съюз е единствено правдива, която е от полза за целия народ, а не само за една класа и която ни гарантира целостта и независимостта на родината. Ето защо аз се разкайвам за миналата си дейност, осъзнавам я като вредна и противонародна и решително заявявам, че за в бъдеще ще се наредя под редиците за осъществяване на социализма и комунизма в страната ни, провеждана от народното ни правителство”218.

През 1952 г. спира отпечатването на „Посланията” и се поставя началото на „Неделни библейски уроци”. Разрешено е отпечатването на песнарка и книгата „Систематични библейски уроци”. Провеждат се курсове за подготовка на пастири [Игнатов 2004: 25]. Като че ли остротата на спазване на Закона за вероизповеданията, приет през 1949 г., се притъпява. Забелязва се известно смекчаване на отношението към вярващите. Нещо повече, през 1956 г. Комитетът по вероизповедните въпроси разрешава отпечатването на книгата за живота на Бранхам220 – „Това, което става по света” [Игнатов 2004: 38].

През 1960 г. ръководството на СЕПЦ с Окръжно №51 е принудено да напомни на поместните църкви да спазват член 20, забраняващ духовна работа с подрастващи до 18-годишна възраст. Скоро след това ръководството е критикувано, че разпространява книгата на Бранхам221. Нещо повече – наложено е отстраняването на п-р Никола Стефанов от Ямбол по същата причина [Игнатов 2004: 38].

Въпреки тези трудности състоянието на Петдесятната църква според документи на ЦК на БКП е следното: „Евангелската петдесятна църква, която е най-многочислената протестантска секта у нас има основани: църкви в 128 населени места, от които 70 са организирани след 9.ІХ.1944 г.; общества с членски състав от 1 до 3 души – в 95 населени места, от които 53 са образувани след 9.ІX.1944 година. За действената връзка с тези църкви и общества Съюзът на петдесятните църкви (централното ръководство) е обособил 11 „районни“ междинни организации (надзирателска), на които е поделена цялата страна. Същата притежава общо 36 недвижими имота, от които 32 са придобити след 9.ІХ.1944 година”222. Документът косвено потвърждава факта, че Петдесятната деноминация е най-многобройната в страната сред евангелската общност. До 1989 г. Петдесятната църква в България не провежда събори, както и библейски курсове223.

Завършва един съзидателен период в развитието на Петдесятната църква в България. Период, в който тя организира своята структура вертикално и хоризонтално; издава своя периодика, духовна литература, календари и др.224 Макар и късна деноминация в рамките на протестантството в българските земи, тя успява да се приспособи и нещо повече – да заеме водещо място сред деноминациите в ОЕЦ и да постигне, за три десетилетия повече от това, което другите успяват за век. Ниското образование на съюзните кадри не дава възможност СЕПЦ да изгради силно ядро от проповедници, които да продължат и разрастват делото със същата сила и величина. Често ръководството се държи елитарно и дели църквите и обществата в Северна и Южна България. За това допринасят личностните особености и взаимоотношения сред ръководството на СЕПЦ. Чуждата финансова помощ за Съюза довежда до отдалечаване на една част от пасторите от вярващите и тяхното деморализиране материално. Макар СЕПЦ да не стои встрани от обществено-политическия живот225, тя изпитва трудности както другите религиозни общности. /Следва…/

195 ЦДА, ф. 166, оп. 2, а.е. 31, л. 72–73.

196 Popov, L. with D. Coomes. The Man They Couldn’t Break (London/Sydney/Auckland/Toronto: Hodder & Stoughton, 1973), 13.

197 Част от пастирите оставят свои спомени за събитията – Михайлов, Т. Пастирска голгота. С., 1992; Инсценираният процес срещу евангелските пастори 1948–1949 г. в София. Спомени. С., 1993; Попов, Х. Българската Голгота. С., 2005.

198 Процесът срещу евангелските пастори буди сериозен изследователски интерес във времето – Лечева, М. Из френската дипломатическа преписка за процесите срещу католици и протестанти (1949 – 1954). – ИДА. Т.62. С., 1992, с. 130–165; Калканджиева, Д. Българската православна църква и държавата 1944 – 1953. С., 1997, с. 281–285; Параскевов, В. Съдебните процеси срещу евангелските пастори и Трайчо Ко-стов и българо–британските отношения през 1949 г. – В: Преломни времена. Юбилеен сборник в чест на 65–годишнината на професор Любомир Огнянов. С., 2006, с. 399–413; Лефтеров, Ж. Политиката на Българската комунистическа партия към евангелските църкви (краят на 40-те – началото на 60-те години на ХХ в.) – В: Реформацията – история и съвременни измерения. Международна научна конференция. НБУ, 27–28 октомври 2005 г. С., 2007, с. 275–298; Грозев, К. Процесът срещу протестантските пастори: личности в сблъсъците на времето. – В: Исторически личности и идеи. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Искра Баева. С., 2011, с. 101–109.

199 Телеграфното представяне на пасторския процес в книгата е по текста на Пеев, В. Политическите параметри в обвиненията на „пасторския процес“ през 1949 г. – Това е и джентълменска договорка между двамата.

200 До 1989 г. единствено достъпни публикации са изданията на Дирекцията на печата „Процесът срещу евангелските пастори-шпиони“ (1949) под редакцията на Юрдан Кочев и пропагандни статии в официозите на БКП и ОФ.

201 ЦДА, ф. 166, оп. 5, а.е. 611; [Калканджиева 1997: 281–283]

202 ДА Габрово, ф. 91, а.е. 47, л. 1–3.

203 АКРДОПБГДСРБНА, Присъда № 248/8.03.1948, II съд. – 837 „М”, т1.

204 Подробно вж. Калканджиева 1997: 281–283; Лефтеров 2012: 228–229.

205 В първият съдебен процес на 8 март 1949 г. се прочитат следните присъди: 1. П-р Васил Зяпков – 48-годишен, религиозен представител на Обединени евангелски църкви (ОЕЦ) в България, ръководител на Евангелските съборни (конгрешански) църкви и пастир на Първа евангелска църква в София, с присъда „доживотен строг тъмничен затвор”. 2. П-р Янко Николов – 48-годишен, заместник религиозен представител на ОЕЦ и върховен надзирател на Евангелските методистки църкви, с присъда „доживотен строг тъмничен затвор”. 3. П-р Никола Михайлов – 49-годишен, председател на Върховния съвет на ОЕЦ и секретар на съюзното настоятелство на Баптистките църкви, с присъда „доживотен строг тъмничен затвор”. 4. П-р Г. Чернев – 46-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ и председател на Петдесятните евангелски църкви, с присъда „доживотен строг тъмничен затвор”. 5. П-р Ламбри Мишков – 41-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ, с присъда „15 години строг тъмничен затвор”. 6. П-р Георги Васев – 48-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ, с присъда „15 години строг тъмничен затвор”. 7. П-р Х. Попов – 41-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ, с присъда „15 години строг тъмничен затвор”. 8. П-р Йончо Дрянов – 41-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ, с присъда „10 години строг тъмничен затвор”. 9. П-р Иван Ангелов – 44-годишен, с присъда „10 години строг тъмничен затвор”. 10. П-р Здравко Безлов – 28-годишен, с присъда „15 години строг тъмничен затвор”. 11. П-р Захари Райчев – 50-годишен, с присъда „10 години строг тъмничен затвор”. 12. П-р Л. По-пов – 36-годишен, с присъда „5 години строг тъмничен затвор”. 13. П-р Митко Матеев – 39-годишен, с присъда „6 години и 8 месеца строг тъмничен затвор”. 14. П-р А. Динов – 40-годишен, с присъда „1 година условно”. 15. П-р Александър Георгиев – 65-годишен, с присъда „1 година условно”.

206 За преживяванията му вж. Попов 2013.

207 Излежава 8 години и е освободен от затвора през 1956 г. – Пеев, В. , http://protestantstvo.com/arhivite-govoryat-zabraveniyat-p-r-jonch/ –Забравеният п-р Йончо Дрянов… 21 май 2015 г. ; Присъда № 118/8 март 1949. (II съд. – 837, т. 1, с. 202).

208 Първата евангелска петдесятна църква …, с. 34.

209 Работническо дело, бр. 51, 3 март 1949; Матеев, М. На словото Ти уповавах …, с. 69.

210 Това са п-р Стефан Градинаров – Съборни (конгрешански) църкви; П-р Симеон Илиев – Съборни (конгрешански) църкви; П-р Илия Илиев – Методистки църкви; П-р Спас Милушев – Методистки църкви; П-р Симеон Попов – Методистки църкви; П-р Атанас Георгиев – Баптистки църкви; П-р Христо Нейчев – Баптистки църкви; П-р инж. Милан Костов – Баптистки църкви; П-р Дико Мавродиев – Петдесятни църкви.

211 Според Х. Попов ”комунистите веднага избраха Ангел Динов за председател на евангелските общества. През цялото време на неговото задържане ДС явно го беше подготвяла за тази задача”. – Попов, Х. Изтезаван заради вярата си…, с. 81.

212 АКРДОПБГДСРСБНА, III раз. 1262: Рут Харалан Иван Попова.

213 В Ямбол се провежда и първият възстановителен 15 събор на СЕПЦ през 1989 г.

214 Новозаветен Ямбол …, с. 81.

215 Първата евангелска петдесятна църква …, с. 35.

216 Като “председатели на СЕПЦ” се самообявяват пред пастирската колегия Иван Зарев и Динко Желев, което оспорва тяхната легитимност.
217 Пеев, В. Архивите говорят: пастир Ангел Динов и монополът на комунистическата власт и ДС над СЕПЦ. – http://protestantstvo.com/arhivite-govoryat-p-r-angel-dinov-i-mono/; Нигохосян, Т. Бранхамизмът. http://www.blagovremie.com/.
218 Цит. по: Пеев, В. Пастир Ангел Динов… – http://protestantstvo.com/arhivite-govoryat-p-r-angel-dinov-i-mono/

220 Уилям Марион Бранхам (1909 – 1965).

221 Сведения за Бранхам и учението му вж. Нигохосян, Т. Бранхамизмът. – Благовремие, декември 2012. http://www.blagovremie.com/.

222 Пояснителна записка към окръжното относно регистрацията на про-тестантските секти и верската общност „Бяло братство” (дъновисти). – АМВнР, ф. 10, оп. 10, а.е. 1109, л. 1–7. Оригинал. Машинопис.

223 Зарев, И. История …, с. 137.

224 ДА Русе, ф. 319 К, оп. 1, а.е. 3, л. 39.

225 СЕПЦ скърби за бомбардировките над София през януари 1944 г. – ДА Русе, ф. 319 К, оп. 1, а.е. 3, л. 81.

За пълният текст на изследването виж: СЪЮЗЪТ НА ЕВАНГЕЛСКИТЕ ПЕТДЕСЯТНИ ЦЪРКВИ МЕЖДУ ТОЛЕРАНТНОСТТА И ГОНЕНИЯТА (1944–1949)

Евангелието на Васил Левски

В Наредата и в Устава на БРЦК Апостолът е записал изрично, че в ръководството на всеки революционен комитет трябва да има свещеник. Клетвата на новооглашените, която е написана от Левски започва така:

Заклевам се в Евангелието, в честта си и в Отечеството, пред Бога…“ Лично Дякона отбелязва, че „новооглашеният ще се изправи пред една маса, на която има сложено Евангелие и кръст, нож и револвер“. Негови са думите: „Гледайте, че ще бъдете отговорни и пред народа, и пред Бога – близо е времето!… 

Васил Левски, който е полагал кръст и револвер за клетва върху същия този Нов Завет, протестантско издание на Британското библейско дружество в превод на Неофит Рилски…
д-р Доний К. Донев

Васил Левски и Георги Бенковски многократно се укриват в хана на Червен Стоян (Стоян Ангелов), един от първите евангелски християни в Пазарджик. Подобна е ролята и на пастора на евангелската църква в Битоля – д-р Вазазакис. Протестантите от Чирпан – Стефан Балабанов (шивач) и Рад Манев (оръжейник), помагат активно при подготовката на въстанието.
Начало на протестантското капеланство в България

Ще трябва да се обясни на българските ученици и българския гражданин, че организацията на революционните въстанически комитети и мрежата им преди и през 1876 година е до значителна степен дело на протестанти [които] са помощниците на Васил Левски, Апостолът на свободата (назован според някои изследователи именно от протестанти като такъв…
маг. Весела Кулева, д-р Николай Кулев

Пасторът на евангелската църква в Битоля в продължение на три месеца е укривал Васил Левски. За да прикрие дейността си, Левски е казвал, че е негов коняр.
Християнски център – Шумен

В тази сложна и противоречива обстановка учудващо трезво, правдиво и мъдро звучат позицията и съветите на американските протестантски мисионери – за републикански либерален модел на управление на територията на автентичните български земи, в който модел всички граждани са равни пред закона и равнопоставени етнически, културно, религиозно…. Всъщност по своя характер, единствено този модел на държавно управление и структура съвпада напълно с републиканския модел на Васил Левски
д-р Джеймс Кларк

– Кажи ми нещо, Джингиби, знаеш ли защо от Къкрина до София те пазеха само три заптиета?
– Не знам, ага.
– Аз така заповядах!!! Можех да пратя 300, аз обаче пратих трима! И знаеш ли защо? За да могат твоите апапи да им скочат отгоре и да те освободят. Видя ли, никой не ти помогна, а се кълняха в теб.
Ха сега, да видиш, Джингиби, за кой народ си тръгнал курбан да ставаш…

Публична дискусия за ИСТАНБУЛСКАТА конвенция