“Свободата е пробив в този свят” (Бердяев)

Проблемът за “робството” и “свободата” на човека, разглеждан многократно от Бердяев, има дълбок религиозно-философски смисъл. Той произтича от самата двойствена природа на човека, която създава напрежение и две различни опции. Личността може да направи своя избор или да се поддаде на съблазънта да изпадне в робска зависимост от някаква необходимост, авторитет, власт, земни и социални обстоятелства. И обратно, тя може да се противопостави, разбунтува и освободи от тяхната зависимост. Тогава личността става освободена и съществува като свободна. За да постигне своята “свобода” обаче, личността трябва да осъзнае дилемата за “робството” и “свободата”. Тя трябва да приеме, че “човек е пресечната точка между два свята” (Съчинения в 6 т., 3, 55). Тази Бердяева максима представлява трансформация на древногръцкия възглед, че човек е “мярката на всички неща” (Протагор, Демокрит). Но докато антропологизмът на гърците бил твърде принизен, приземен и материализиран, Бердяев представя една религиозно-философска концепция, която преминава през традиционното християнство, но се обогатява с прозренията на мистици като кабалистите и особено с антропологичните възгледи на Якоб Бьоме и Фр. Баадер. Дори само с избора на своите източници на вдъхновение Бердяев показва широтата и полета на своята философия за човешката свобода.

Съвършената “свобода” обаче се придобива само в царството на Духа (Царството на Духа и царството на кесаря, 85). Само Христос-Богочовекът може да направи човечеството и отделната личност “наистина свободни”. Според Бердяев съвършена свобода в политическия смисъл не съществува. Човек винаги е “роб” на една или друга държавна система – независимо от позицията си в нея. “Свободата” е духовна, вътрешна, а не земна, външна категория! Тя може да се дари на другите само от съвършено свободна личност, каквато е Христос.

Двойствеността на човешката природа
В религиозно-философски смисъл човекът притежава двойствена природа. Бердяев разглежда тази концепция в няколко свои произведения. Например, в “Смисълът на творчеството” той пише: “Човекът е не само от този свят, но и от друг свят, не само от необходимостта, но и от свободата, не само от природата, но и от Бога” (Съчинения в 6 т., 3, 56). Неговата двойственост обуславя двете противоположни тежнения – към състоянието на робство и полета на свободата. В религиозната философия винаги се е наблюдавала тази усложненост на антропологията. Позитивистите, натуралистите и марксистите са опростявали учението за човека, представяйки го като материален продукт, изправило се на два крака животно, произлязло от тинята и връщащо се пак в нея. В религиозната философия обаче, развила се върху благодатната почва на юдаизма или християнството, антропологичната концепция представлява преплитане на два аспекта – земен и небесен. В Кабалата, например, се говори за “земен Адам” и “небесен Адам” (пак там, 69; срв. Зохар). Първият е “образ на света”, а вторият – “образ на Бога”. От тази двойственост следва дълбокото и нестихващо напрежение между двете същности, което създава не само проблеми в поведението и живота на отделния човек, но създава трудности за всички, нагърбили се със задачата да конструират философска антропология. Бердяев предупреждава да не се вмъква психологизъм в антропологията, каквато е тенденцията в епохата на модерността. От религиозна гледна точка бихме могли да кажем, че двойствеността на човека се усеща и у ап. Павел. В известната 7-ма гл. на Римляни апостолът изповядва: “Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша” (ст. 19). Това вътрешно напрежение не е психологическо поради несигурност на волята. То е духовно, защото произтича от “греха, който живее в мене” (ст. 14, 17, 20). Но то е такова поради двояката същност на човека. Павел говори за “плътта ми” (ст. 14, 18; срв. ст. 23) и “вътрешния си човек”, който изпитва “услада в закона Божи” (ст. 22). Цялата тази антиномия, представена от апостола, е не само етическа, но и онтологична, т.е. тя доразвива юдейската религиозно-философска антропология за двойствената природа на човека като съвкупност на “земната пръст” и вдъхнатия “Божи Дух” (срв. Бит. 2:7). Юдеите вярвали, че човекът представлява бойно поле, на което се борят Бог и Сатана за владението над него. Може би ехо от този възглед ще открием и в изказването на ап. Юда: “А Михаил Архангел, когато се препираше с дявола за Моисеевото тяло …” (Юда, 9). Причастната форма “диакриноменос”, която се използва тук, произлиза от глагола “диакрино” със значение на “решавам с оръжие” и “воювам”.

Осъзнаването на двойствеността и последствията от това
Осъзнаването на двойствеността на човешката природа е предпоставка за постигането на истинската “свобода” на личността. “Човекът се осъзнава като принадлежащ на два свята, природата му се раздвоява и в неговото съзнание побеждава ту едната природа, ту другата” – казва Бердяев (Съчинения в 6 т., 3, 55). Физическата, земната, плътската природа е склонна да попадне под веригите на необходимостта, ограниченията и робството. А това води до властта на детерминизма. Боговдъхнатата, небесната, духовната природа, която е оживотворяваща, гарантира летежа в сферата на свободата. “Странно същество – раздвоено и двусмислено, имащо облик царствен и облик робски – констатира Бердяев за човека, – същество свободно и приковано, силно и слабо, свързало в едно битие величието с нищожеството, вечното с тленното” (пак там).

Такава раздвоеност у човека са виждали и други християнски мислители. Бердяев цени особено много Паскал, за когото човек е “мислеща тръстика” – крехка и податлива на порива на вятъра, но мислеща и осъзнаваща своето високо положение в природата като “Божи образ”. Човекът е също “средина”, разпъната между два края или два бряга. Но същевременно той е способен да бъде “съдник” на нещата и обстоятелствата, защото осъзнава всичко, въпреки че се затруднява да възприеме крайностите (Мисли, № 434, 193). “Защото най-сетне какво е човек във вселената? – пита Паскал. – нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо” (пак там, № 72, 71). Затова според френския мислител човек е едновременно “хранилище на истина” и “тресавище на несигурност и заблуждение”, на “гордост” за вселената и за нейна “измет” (пак там, № 434, 193). Човек не може да бъде само едното или другото, той е и двете едновременно, затова той е едновременно прикован и устремен към полет. Той е роб и свободен, но големият въпрос е дали осъзнава това! И ако го осъзнава, как постъпва?…

Според възгледа на Бердяев, развит пространно в “За робството и свободата на човека”, човек е структуриран като “господар”, “роб” и “свободен”. На основание на своята нагласа или избор той попада в едно или друго, или трето състояние (пак там, 82-93). И трите състояния показват определен тип съзнание. Състоянието на “робството” често граничи с липса на осъзнаване достойнството на човека. Състоянието на “господаруването” често се изявява като егоцентричност, имаща съзнанието, че другите съществуват заради “господаря”. Затова “господар” и “роб” са много тясно свързани като тип съзнание и вид състояние. Най-извисена е степента на “свободния”, защото тогава човекът има съзнание за собствената си ценност, потенциал, възможности, но той е “обърнат” към другите и към всичко около себе си, следователно на свободния човек му липсва егоцентризмът и консуматорската нагласа и поведение. Само свободният човек се осъзнава “като свободно и духовно същество”. Само той може да бъде творческа личност. Само той може да изявява в пълнота “Божия образ”, вдъхнат му от Твореца на всемира и човечеството.

Бердяев поставя особен акцент върху потребността от “осъзнаването” на собствената си природа и състояние от човека. Неговото наличие или липса го тласка, поставя и определя в една или друга, или трета категория. Като характерен белег на “робството” Бердяев посочва “отчуждението”. Това е видимо както в религиозната, така и в социалната сфера. Затова, ако човек “се отчужди” от Бога или Църквата, те му стават “господари”, а той се превръща в техен “роб”. Между тях се надига напрежение и дори антагонизъм. Идентично е положението, когато личността “се отчужди” от семейството, обществото, държавата. Но “роб” при такова състояние е не само робът, а и господарят. Валиден е принципът: “Поробването на другия е едновременно поробване на себе си”. Следователно, ако вярващият човек се отчужди от Бога или Църквата, не само той става “роб”, но превръща в “роби” и Бога, и Църквата. Бердяев доразвива политическата мисъл на Платон, че онзи властник, който се е превърнал в тиранин, всъщност “сам е роб”. В духовната област свидетелство за “робска тирания” може да се установи в резултатите от грехопадението. Твърде опасно е, че “съществува вечна тенденция към тирания” в живота на цялото човечество – особено в онези негови части и поделения, които са се отчуждили от Бога и християнството.

Ето защо най-препоръчително е осъзнаването и състоянието на “свободния” човек. Истинската свобода не е свободата на състояние, при което около нас или над нас няма господари. Истинската свобода се формира в самото съзнание за освободеност от външни заробващи отношения и зависимости. Истинската свобода е дълбоко вътрешно и духовно състояние! Това състояние не зависи от никакви външни обстоятелства и фактори. Затова Бердяев е убеден, че “само свободният е личност, дори и целият свят да иска да го пороби” (пак там, 84). А това означава, че външната тирания – физическа, религиозна, идеологическа, политическа и т.н. – не може да обезличи личността. А личността е човек-творец на света около себе си. Личността може да въздейства, да преобразява, да пречиства света, в който се изявява като “свободна”. Само така би следвало да разбираме Христовото уточнение, че Той не дава на Своите последователи “свобода”, каквато светът дава на другите, а тази свобода е истинска (Йоан 8:36). За отбелязване е обстоятелството, че Христос казва това на юдеите, които смятаха, че по принцип са “свободни” като “Авраамово потомство” (ст. 33). Христовият отговор ясно показва, че религиозната традиция може да “заробва”, а не да “освобождава” човека. Само Божият Син освобождава! Следователно не деноминационната принадлежност или мястото и приносът в църковната история правят вярващия човек “свободен”, а само Христос.

Христос като най-освободеният и свободен Човек

Христос има уникалната способност да освобождава истински не защото това е казано в Новия Завет или защото е постулирано в църковната догматика. Въпреки че всичко това е вярно за християните и Бердяев несъмнено го приема, той отива още една крачка по-нататък. Той представя Христа като уникален и съвършен пример на най-освободения и свободен Човек. “Христос е свободен, най-свободен от синовете човешки” – убеден е философът (За робството и свободата на човека, 83). Първо, Христос не е бил “господар” в теологичен или социален смисъл. Второ, Христос не е бил обвързан със зависимост от материалния свят и човешкото общество. Следователно не е бил и “роб”. Бердяев прави интересна съпоставка с римския цезар, който в Античния свят е бил на най-високото господарско стъпало както в политическия, така и в религиозния смисъл. Известно е, че римският цезар изпълнявал длъжностите на princeps senatus (първи сенатор), цензор, консул и трибун. Същевременно той бил рontifex maximus (върховен жрец), защото бил смятан за религиозен началник на езическия култ. Но не само това! Римският цезар от времето на Октавиан Август се самообожествявал като “благодетел” на народа си (вж. Светоний, Дванадесетте цезари, кн. I-II).

Всички тези завоювани позиции обаче, които малцина в Античната епоха са дръзвали да оспорят, нямат никаква стойност според Бердяев. Той заявява: “Цезарят, имперският герой, е роб, роб на света, роб на волята за могъщество, роб на човешките маси, без които не би могъл да осъществи волята си за могъщество” (За робството и свободата на човека, 83). Следователно, бидейки “господар” във формалния, земния смисъл, в духовния смисъл той си остава “роб”.  Тази философска и теологична антиномия се поддържа от Бердяев и в други негови съчинения. Като тоталитарна държавническа система, римската империя предизвиква само заробване. Такива заробващи системи са още фашистката и комунистическата държава (Царството на Духа и царството на кесаря, 56). По начало нито една тоталитарна система не притежава действителен суверенитет. Само в царството на Духа, което е установено от Христос, може да се живее в пълна свобода, вдъхновяваща поданиците му за творчество и благополучие. Затова, както подчертава Бердяев, налице е един вечен конфликт между Христос-Богочовека и Кесаря-човекобога, между съвършения Освободител и земния господар-роб. Това е вечният конфликт между стремежа към свобода и падането под робство.

И така, както “робството”, така и “свободата” са дълбоко духовни и осъзнати състояния. Човек може да бъде “роб” на външни обстоятелства и фактори, но по-страшно е робуването “на самия себе си”. Такава личност не е осъзнала дилемата и страшните поражения от липсата на самоосъзнаване. И обратно, “заробването” отвън може да се окаже твърде слабо, дори незначително, ако личността е осъзнала своята духовна “свобода в Христа”. Бердяев припомня, че “човек може да бъде вътрешно свободен дори и в окови, може да бъде свободен, когато го изгарят на клада” (пак там, 85). Това самосъзнание са имали ранните християнски мъченици и всички герои на вярата, които не са трепнали пред заплахите и изтезанията в царството на кесаря. Такова самосъзнание за истинска освободеност в Христа трябва да имаме днес в една епоха, в която чужда власт и външни за духа ни съблазни се опитват да ни обхванат с пипалата на икономическа и идеологическа зависимост, а понякога дори и с примките на фалшива духовност.