Помириха вероизповеданията

Борисов увеличава заплатите и на свещениците!   Щом се качват учителските заплати, нормално е да се качат и на свещениците, ходжите. В крайна сметка да се приравнят учителските заплати с тези на свещениците е нещо съвсем нормално. Увеличението обяви лично премиерът Бойко Борисов, който проведе спешна среща в Светия синод по темата за Закона за вероизповеданията.

Патриотите, ДПС и ГЕРБ отиват на среща в Светия синод. Очаква се там да е и премиерът Бойко Борисов. На среща при патриарха трябвало да се успокоят притесненията около Закона на вероизповеданията.

В Закона за вероизповеданията, който е подписан от председателите на парламентарните групи няма притеснения, каза Мустафа Карадайъ. Преди това Карадайъ разговаря с председателя на ПГ на ГЕРБ Цветан Цветанов, като след срещата двете преговарящи страни декларираха съгласие. Имало редакционни поправки в уведомителните режими и контрола. ДПС внимателно ще изслуша критиките на Светия синод. Ще се съобразим с основателните критики, успокои Карадайъ.

Материята е много сложна, каза и депутатът Йордан Цонев, който е и вносител на поправките. Според него държавата трябва да осигури финансиране на вероизповеданията. Управляващата партия и опозицията имат консенсус, който трябва да го използваме, отчете депутатът от ДПС. Трябва да затворим някои врати за външно влияние, които засягат националната сигурност, подчерта Цонев.

Роб или свободен е човекът във философията на Бердяев?

Свободата е пробив в този свят” (Бердяев)

Проблемът за “робството” и “свободата” на човека, разглеждан многократно от Бердяев, има дълбок религиозно-философски смисъл. Той произтича от самата двойствена природа на човека, която създава напрежение и две различни опции. Личността може да направи своя избор или да се поддаде на съблазънта да изпадне в робска зависимост от някаква необходимост, авторитет, власт, земни и социални обстоятелства. И обратно, тя може да се противопостави, разбунтува и освободи от тяхната зависимост. Тогава личността става освободена и съществува като свободна. За да постигне своята “свобода” обаче, личността трябва да осъзнае дилемата за “робството” и “свободата”. Тя трябва да приеме, че “човек е пресечната точка между два свята” (Съчинения в 6 т., 3, 55). Тази Бердяева максима представлява трансформация на древногръцкия възглед, че човек е “мярката на всички неща” (Протагор, Демокрит). Но докато антропологизмът на гърците бил твърде принизен, приземен и материализиран, Бердяев представя една религиозно-философска концепция, която преминава през традиционното християнство, но се обогатява с прозренията на мистици като кабалистите и особено с антропологичните възгледи на Якоб Бьоме и Фр. Баадер. Дори само с избора на своите източници на вдъхновение Бердяев показва широтата и полета на своята философия за човешката свобода.

Съвършената “свобода” обаче се придобива само в царството на Духа (Царството на Духа и царството на кесаря, 85). Само Христос-Богочовекът може да направи човечеството и отделната личност “наистина свободни”. Според Бердяев съвършена свобода в политическия смисъл не съществува. Човек винаги е “роб” на една или друга държавна система – независимо от позицията си в нея. “Свободата” е духовна, вътрешна, а не земна, външна категория! Тя може да се дари на другите само от съвършено свободна личност, каквато е Христос.

Двойствеността на човешката природа
В религиозно-философски смисъл човекът притежава двойствена природа. Бердяев разглежда тази концепция в няколко свои произведения. Например, в “Смисълът на творчеството” той пише: “Човекът е не само от този свят, но и от друг свят, не само от необходимостта, но и от свободата, не само от природата, но и от Бога” (Съчинения в 6 т., 3, 56). Неговата двойственост обуславя двете противоположни тежнения – към състоянието на робство и полета на свободата. В религиозната философия винаги се е наблюдавала тази усложненост на антропологията. Позитивистите, натуралистите и марксистите са опростявали учението за човека, представяйки го като материален продукт, изправило се на два крака животно, произлязло от тинята и връщащо се пак в нея. В религиозната философия обаче, развила се върху благодатната почва на юдаизма или християнството, антропологичната концепция представлява преплитане на два аспекта – земен и небесен. В Кабалата, например, се говори за “земен Адам” и “небесен Адам” (пак там, 69; срв. Зохар). Първият е “образ на света”, а вторият – “образ на Бога”. От тази двойственост следва дълбокото и нестихващо напрежение между двете същности, което създава не само проблеми в поведението и живота на отделния човек, но създава трудности за всички, нагърбили се със задачата да конструират философска антропология. Бердяев предупреждава да не се вмъква психологизъм в антропологията, каквато е тенденцията в епохата на модерността. От религиозна гледна точка бихме могли да кажем, че двойствеността на човека се усеща и у ап. Павел. В известната 7-ма гл. на Римляни апостолът изповядва: “Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша” (ст. 19). Това вътрешно напрежение не е психологическо поради несигурност на волята. То е духовно, защото произтича от “греха, който живее в мене” (ст. 14, 17, 20). Но то е такова поради двояката същност на човека. Павел говори за “плътта ми” (ст. 14, 18; срв. ст. 23) и “вътрешния си човек”, който изпитва “услада в закона Божи” (ст. 22). Цялата тази антиномия, представена от апостола, е не само етическа, но и онтологична, т.е. тя доразвива юдейската религиозно-философска антропология за двойствената природа на човека като съвкупност на “земната пръст” и вдъхнатия “Божи Дух” (срв. Бит. 2:7). Юдеите вярвали, че човекът представлява бойно поле, на което се борят Бог и Сатана за владението над него. Може би ехо от този възглед ще открием и в изказването на ап. Юда: “А Михаил Архангел, когато се препираше с дявола за Моисеевото тяло …” (Юда, 9). Причастната форма “диакриноменос”, която се използва тук, произлиза от глагола “диакрино” със значение на “решавам с оръжие” и “воювам”.

Осъзнаването на двойствеността и последствията от това
Осъзнаването на двойствеността на човешката природа е предпоставка за постигането на истинската “свобода” на личността. “Човекът се осъзнава като принадлежащ на два свята, природата му се раздвоява и в неговото съзнание побеждава ту едната природа, ту другата” – казва Бердяев (Съчинения в 6 т., 3, 55). Физическата, земната, плътската природа е склонна да попадне под веригите на необходимостта, ограниченията и робството. А това води до властта на детерминизма. Боговдъхнатата, небесната, духовната природа, която е оживотворяваща, гарантира летежа в сферата на свободата. “Странно същество – раздвоено и двусмислено, имащо облик царствен и облик робски – констатира Бердяев за човека, – същество свободно и приковано, силно и слабо, свързало в едно битие величието с нищожеството, вечното с тленното” (пак там).

Такава раздвоеност у човека са виждали и други християнски мислители. Бердяев цени особено много Паскал, за когото човек е “мислеща тръстика” – крехка и податлива на порива на вятъра, но мислеща и осъзнаваща своето високо положение в природата като “Божи образ”. Човекът е също “средина”, разпъната между два края или два бряга. Но същевременно той е способен да бъде “съдник” на нещата и обстоятелствата, защото осъзнава всичко, въпреки че се затруднява да възприеме крайностите (Мисли, № 434, 193). “Защото най-сетне какво е човек във вселената? – пита Паскал. – нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо” (пак там, № 72, 71). Затова според френския мислител човек е едновременно “хранилище на истина” и “тресавище на несигурност и заблуждение”, на “гордост” за вселената и за нейна “измет” (пак там, № 434, 193). Човек не може да бъде само едното или другото, той е и двете едновременно, затова той е едновременно прикован и устремен към полет. Той е роб и свободен, но големият въпрос е дали осъзнава това! И ако го осъзнава, как постъпва?…

Според възгледа на Бердяев, развит пространно в “За робството и свободата на човека”, човек е структуриран като “господар”, “роб” и “свободен”. На основание на своята нагласа или избор той попада в едно или друго, или трето състояние (пак там, 82-93). И трите състояния показват определен тип съзнание. Състоянието на “робството” често граничи с липса на осъзнаване достойнството на човека. Състоянието на “господаруването” често се изявява като егоцентричност, имаща съзнанието, че другите съществуват заради “господаря”. Затова “господар” и “роб” са много тясно свързани като тип съзнание и вид състояние. Най-извисена е степента на “свободния”, защото тогава човекът има съзнание за собствената си ценност, потенциал, възможности, но той е “обърнат” към другите и към всичко около себе си, следователно на свободния човек му липсва егоцентризмът и консуматорската нагласа и поведение. Само свободният човек се осъзнава “като свободно и духовно същество”. Само той може да бъде творческа личност. Само той може да изявява в пълнота “Божия образ”, вдъхнат му от Твореца на всемира и човечеството.

Бердяев поставя особен акцент върху потребността от “осъзнаването” на собствената си природа и състояние от човека. Неговото наличие или липса го тласка, поставя и определя в една или друга, или трета категория. Като характерен белег на “робството” Бердяев посочва “отчуждението”. Това е видимо както в религиозната, така и в социалната сфера. Затова, ако човек “се отчужди” от Бога или Църквата, те му стават “господари”, а той се превръща в техен “роб”. Между тях се надига напрежение и дори антагонизъм. Идентично е положението, когато личността “се отчужди” от семейството, обществото, държавата. Но “роб” при такова състояние е не само робът, а и господарят. Валиден е принципът: “Поробването на другия е едновременно поробване на себе си”. Следователно, ако вярващият човек се отчужди от Бога или Църквата, не само той става “роб”, но превръща в “роби” и Бога, и Църквата. Бердяев доразвива политическата мисъл на Платон, че онзи властник, който се е превърнал в тиранин, всъщност “сам е роб”. В духовната област свидетелство за “робска тирания” може да се установи в резултатите от грехопадението. Твърде опасно е, че “съществува вечна тенденция към тирания” в живота на цялото човечество – особено в онези негови части и поделения, които са се отчуждили от Бога и християнството.

Ето защо най-препоръчително е осъзнаването и състоянието на “свободния” човек. Истинската свобода не е свободата на състояние, при което около нас или над нас няма господари. Истинската свобода се формира в самото съзнание за освободеност от външни заробващи отношения и зависимости. Истинската свобода е дълбоко вътрешно и духовно състояние! Това състояние не зависи от никакви външни обстоятелства и фактори. Затова Бердяев е убеден, че “само свободният е личност, дори и целият свят да иска да го пороби” (пак там, 84). А това означава, че външната тирания – физическа, религиозна, идеологическа, политическа и т.н. – не може да обезличи личността. А личността е човек-творец на света около себе си. Личността може да въздейства, да преобразява, да пречиства света, в който се изявява като “свободна”. Само така би следвало да разбираме Христовото уточнение, че Той не дава на Своите последователи “свобода”, каквато светът дава на другите, а тази свобода е истинска (Йоан 8:36). За отбелязване е обстоятелството, че Христос казва това на юдеите, които смятаха, че по принцип са “свободни” като “Авраамово потомство” (ст. 33). Христовият отговор ясно показва, че религиозната традиция може да “заробва”, а не да “освобождава” човека. Само Божият Син освобождава! Следователно не деноминационната принадлежност или мястото и приносът в църковната история правят вярващия човек “свободен”, а само Христос.

Христос като най-освободеният и свободен Човек

Христос има уникалната способност да освобождава истински не защото това е казано в Новия Завет или защото е постулирано в църковната догматика. Въпреки че всичко това е вярно за християните и Бердяев несъмнено го приема, той отива още една крачка по-нататък. Той представя Христа като уникален и съвършен пример на най-освободения и свободен Човек. “Христос е свободен, най-свободен от синовете човешки” – убеден е философът (За робството и свободата на човека, 83). Първо, Христос не е бил “господар” в теологичен или социален смисъл. Второ, Христос не е бил обвързан със зависимост от материалния свят и човешкото общество. Следователно не е бил и “роб”. Бердяев прави интересна съпоставка с римския цезар, който в Античния свят е бил на най-високото господарско стъпало както в политическия, така и в религиозния смисъл. Известно е, че римският цезар изпълнявал длъжностите на princeps senatus (първи сенатор), цензор, консул и трибун. Същевременно той бил рontifex maximus (върховен жрец), защото бил смятан за религиозен началник на езическия култ. Но не само това! Римският цезар от времето на Октавиан Август се самообожествявал като “благодетел” на народа си (вж. Светоний, Дванадесетте цезари, кн. I-II).

Всички тези завоювани позиции обаче, които малцина в Античната епоха са дръзвали да оспорят, нямат никаква стойност според Бердяев. Той заявява: “Цезарят, имперският герой, е роб, роб на света, роб на волята за могъщество, роб на човешките маси, без които не би могъл да осъществи волята си за могъщество” (За робството и свободата на човека, 83). Следователно, бидейки “господар” във формалния, земния смисъл, в духовния смисъл той си остава “роб”.  Тази философска и теологична антиномия се поддържа от Бердяев и в други негови съчинения. Като тоталитарна държавническа система, римската империя предизвиква само заробване. Такива заробващи системи са още фашистката и комунистическата държава (Царството на Духа и царството на кесаря, 56). По начало нито една тоталитарна система не притежава действителен суверенитет. Само в царството на Духа, което е установено от Христос, може да се живее в пълна свобода, вдъхновяваща поданиците му за творчество и благополучие. Затова, както подчертава Бердяев, налице е един вечен конфликт между Христос-Богочовека и Кесаря-човекобога, между съвършения Освободител и земния господар-роб. Това е вечният конфликт между стремежа към свобода и падането под робство.

И така, както “робството”, така и “свободата” са дълбоко духовни и осъзнати състояния. Човек може да бъде “роб” на външни обстоятелства и фактори, но по-страшно е робуването “на самия себе си”. Такава личност не е осъзнала дилемата и страшните поражения от липсата на самоосъзнаване. И обратно, “заробването” отвън може да се окаже твърде слабо, дори незначително, ако личността е осъзнала своята духовна “свобода в Христа”. Бердяев припомня, че “човек може да бъде вътрешно свободен дори и в окови, може да бъде свободен, когато го изгарят на клада” (пак там, 85). Това самосъзнание са имали ранните християнски мъченици и всички герои на вярата, които не са трепнали пред заплахите и изтезанията в царството на кесаря. Такова самосъзнание за истинска освободеност в Христа трябва да имаме днес в една епоха, в която чужда власт и външни за духа ни съблазни се опитват да ни обхванат с пипалата на икономическа и идеологическа зависимост, а понякога дори и с примките на фалшива духовност.

Турция вещае свещени войни в Европа

Турският външен министър Мевлют Чавушоглу обяви, че „свещени войни ще започнат скоро“ в Европа, въпреки поражението на водача на крайната десница в Холандия Герт Вилдерс на парламентарните избори, съобщават световните осведомителни агенции. Чавушоглу не приветства победата на Народната партия за свобода и демокрация на премиера Марк Рюте.

„Изборите приключиха в Холандия… когато се вгледаш в многото партии, виждаш, че няма разлика между социалдемократите и фашиста Вилдерс„, изтъкна турският първи дипломат.

Всички имат един и същ манталитет. Къде ще отидете? Накъде водите Европа? Вие започнахте да разрушавате Европа. Вие дърпате Европа към пропастта. Свещени войни скоро ще започнат в Европа„, коментира още Чавушоглу.Турция и Холандия са въвлечени в дипломатически спор заради отказа на холандските власти да позволят на турски министри да агитират пред турската диаспора преди референдума за увеличаването на правомощията на турския президент Реджеп Тайип Ердоган.

Bibliata.TV на 10 години

Bibliata.TV става на 10 години

Идеята за единен Християнски видео портал на българки език се заражда през 2006-2007 при популяризирането на християнските видео страници Hvalenie.com и Propoved.com, и разбира се не безвестния Pastir.org, който отваря врати в интернет като Пастирски общение на 31 октомври 2005г. Новият видео портал е наименуван Bibliata.TV по подобие на Християнската мега страница Bibliata.com. Той е абсолютно безплатен и предлага интернет пространство за проповеди, поучения, хваление и други видео продукти от Християнски тип.

Още в първите няколко месеца, видео порталът се налага като лидер в интернет с над 7-10 000 уникални посетителя ежедневно. Докато една обикновена християнска страница по това време заема около 500 мб. място и максимално двуканален интернетeн разход, месечния трафик на Bibliata.TV се измерва в петабайти. Този бърз растеж налага използването на иновационна технология на базата на PowerNet мулти-сървъри, а само две години по-късно и въвеждането на една от първите cloud платформи в България.

Но силата на Bibliata.TV, или както е още известна „Библейската телевизия”, не е в едноличен канал, медия от типа на вестник или телевизия, или собствена продуцентска компания. А в правото на всеки вярващ да създаде свой собствен продукт и да използва платформата на Bibliata.TV за неговото популяризиране. Затова спомагат редица опции като безплатно предаване на живо на богослужения и концерти възможно още през 2008г. с модула на Ustream, а днес вече през YouTube и Facebook LIVE. С помощта на тези технологии е осъществена и първата българска видео Библия Bibliata.mobi.

Малцина знаят, че логото на Bibliata.TV е вдъхновено от ангелските криле видени на международното събитие Х 9.9.9 в Самоков. Качените над половин милион видео материали в мега портала дават възможност за ежеседмични евангелски новини, национални обръщения на деноминации, събития на живо, а в някои случаи и видео историята на цели църкви десетилетие назад. Заради което мнозина с право я наричат „пулса на българския евангелизъм”.

Ако Bibliata.TV е била вдъхновение и благословени през годините и за вас, споделете свидетелството си в полето за коментари.

 

Жертвите на комунистическия режим

1 февруари е обявен за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Тази година се навършват 72 години от първите присъди на т. нар. Народен съд. 1 февруари 1945 г. е денят, в който посрещат смъртта регенти, депутати, офицери, министри, общественици, жертви на Първи състав на Народния съд.

Комунистическият режим влиза в учебниците

На 1 февруари 1945 г. Народният съд осъжда на смърт трима регенти, шестдесет и седем депутати, министри, генерали и полковници. Присъдите са изпълнени на същия ден. Много от близките на подсъдимите са изселени преди или по време на процеса. Според доклад на Държавна сигурност за девет месеца в страната са изселени 28 131 души и хиляди са убити.

Денят на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим се чества на 1 февруари по предложение на президентите на България Желю Желев (1990-1997) и Петър Стоянов (1997-2002).
1 февруари 1945 г. е денят, в който посрещат смъртта регенти, депутати, офицери, министри, общественици, жертви на Първи състав на Народния съд.

Община Белене получи безвъзмездно имот за изграждане на мемориал на остров Персин

На 1 февруари 1945 г. Народният съд осъжда на смърт трима регенти, шестдесет и седем депутати, министри, генерали и полковници. Присъдите са изпълнени на същия ден. Много от близките на подсъдимите са изселени преди или по време на процеса. Според доклад на Държавна сигурност за девет месеца в страната са изселени 28 131 души и хиляди са убити. Това е второто масово избиване на държавен елит от комунистите след атентата в църквата „Света Неделя“ и най-масовия трибунал в Европа след Втората световна война. Това преживява България след 1 февруари 1945 г. — датата, на която 147 човека са осъдени на смърт от Първи и Втори състав на т. нар. Народен съд. Присъдите са изпълнени още същата нощ и дотогавашната държавност на България потъва в замръзналата пръст на столичните гробища. Датата, наречена Кървавия четвъртък, е само началото

Кървавият четвъртък праща 147 на смърт

Безмилостният реваншизъм на българските комунисти, подкрепени от окупационните съветски войски, е отговор на терора срещу тях във военните години. Той е описан от Орлин Василев, който разкрива многобройни хроники от полицейските архиви, макар и с пропагандна цел. Става ясно, че срещу партизаните, техните укриватели и срещу членовете на БКП като цяло се е действало също безмилостно. Изследователи дори намират любопитни съвпадения между броя на избитите до 09.09.1944 г. и официалния брой на осъдените след това. Основната причина за мащабите на терора след Девети септември обаче е в прякото влияние на СССР. Масовото изтребване на всички възможни политически опоненти там е практика още от 1917 г.
Учреденият след 09.09.1944 г. съдебен ред е противоконституционен, защото нарушава членовете, според които министри могат да бъдат съдени само от държавен съд, по решение на парламента, а самите депутати не носят отговорност за своите действия като такива, припомнят Поля Мешкова и Диню Шарланов в „Българската гилотина“. В Народния съд се пренася духът на съветското правораздаване, но този процес се смята за неизбежен. В онзи период държавата реално се управлява от кадри на БКП, които са били преследвани, живели са в нелегалност, някои от тях са лежали по затворите, а други са били политически емигранти в СССР, припомня бившият партизанин, по-късно емигрант Петър Семерджиев.
Цялата процедура стартира с обявената от премиера Кимон Георгиев правителствена програма, включваща Народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народните свободи и над мирното население. Съществуващите институции директно отиват на боклука, а съдържанието на наредбата допълнително е подменено до началото на съдебните процеси. Александър Везенков обяснява в изследването „9 септември 1944 г.“ как юристът Нисим Меворах, писал първоначалния проект на закона, после не могъл да го познае. Слага се начало на порочната практика да се съди не по индивидуална вина, а по колективна. Премахва се обжалването.
Със съдействието на правосъдния министър Минчо Нейчев, за главен народен обвинител е избран адвокат Георги Петров. Двамата движат заедно още от оперетния метеж, наречен Септемврийско въстание. Повечето обвинители имат загинали близки. Първоначалните срокове за работата на съда не са спазени, защото липсват важни архивни материали от външното и вътрешното министерство, иззети от спецслужбите на Съветския съюз. И още една гротеска: съденето на регентите и част от министрите започва в тяхно отсъствие, защото и те са на следствени разпити в Москва. Кога и как е връчен Обвинителният акт, пита адвокатът на княз Кирил и предизвиква смут в залата.
Свидетелствата за практиките на Народния съд са много, допирните точки с безпристрастното правосъдие — нищожни. 
На всеки адвокат се падат по десетина обвиняеми
В залите на съда, както и около тях непрекъснато скандират хора. Масовките са организирани, но част от участниците са дълбоко мотивирани заради убитите си роднини. Стъписан журналист от Великобритания, която също е пострадала във войната, описва видяното като „антична трагедия“. Нужната информация за народните маси се осигурява от радиото и новия вестник „Народен съд“. „Никой от подсъдимите, мисля аз, не хранеше илюзии“, спомня си царица Йоанна в своите „Спомени“. — Всички знаеха, че трябваше да умрат.“ Някои пренебрегват страха. „Генерал Трифонов, който беше запитан дали се признава за виновен, отговори смело: „Да, виновен съм единствено, че не заповядах да отрежат главите на всички вас, когато бях в състояние да го направя“, преразказва царицата.
Самите присъди са обсъдени предварително между обвинители и членове на Политбюро. На срещата главният обвинител Георги Петров признава, че в процесите става дума за „различна вина, а някои може би нямат вина“. Надделява мнението на Георги Димитров, препредадено от Трайчо Костов: „Никой не трябва да бъде оправдаван. Никаква хуманност!“ Комисия на ЦК на БКП изисква предварително „окончателните“ присъди и ги „съобразява“ с изискванията на Димитров, все още координатор от Москва. Опитите на адвокати на подсъдимите да предупредят, че Народният съд плюе по конституцията, са определени от обвинителите като „излишни отклонения, които отнемат от ценното време на съда“. На конкретни въпроси защитата получава отговор „няма време“. Присъдите на Първи и Втори съдебен състав допълнително са утежнени до максимум. Георги Димитров, който доуточнява броя на осъдените с числа и проценти, лично посочва 1 февруари за произнасяне на присъдите.
На 2 февруари околийските управления в страната получават заповед „да осигурят ред и спокойствие“, ако се наложи.
Самата царица Йоанна не само оживява, но дори не е арестувана и разпитвана, само защото е страняла от политическия живот, твърди историкът Милен Куманов в предговора на нейните „Спомени“. Княгиня Евдокия например също оживява, но след кошмарен престой в Дирекция на народната милиция. След като на осъдените не е позволена последна среща с роднини и близки тримата нови регенти пожелават среща с царицата за съболезнования. Един от тях й препоръчва да бъде доволна, че е останала жива. Йоанна Савойска използва аудиенцията, за да пожелае да напусне страната.
Народният съд е само едно от следвоенните съдилища, но е най-стряскащото заради мащабите. В Нюрнбергския процес срещу нацистите на скамейката сядат 24 човека, а осъдените на смърт са 12. Военният трибунал за Далечния Изток отнема едва 7 живота. България преживява над 130 масови процеси с над 10 000 подсъдими и над 2600 официални смъртни присъди (данните варират), придружени с конфискации. Отделно са „неофициалните“. А Кървавият четвъртък е най-бруталната проява в нежеланието за помирение с миналото. За разлика от нашия бивш съюзник Германия, която след катарзиса инкорпорира обратно кадри от нацисткия период и в съдебната система, и в спецслужбите, та дори и политиката, България е принудена от Съветския съюз да скъса с миналото си с кръв, типично по негов образец — с унищожение от политическите върхове до интелектуалните кръгове на писателите и учените. В крайна сметка високата цена, която България плаща в опита да излезе на чисто от войната, е ненужно висока, показва историята. След изравняването на сметките отново започва мъчителен градеж от нулата.

Лидерски форум