Лидерски форум

Църквата на 21-вия век: Постмодерни предпоставки, промени и последствия

Доний К. Донев (EB, 2006)

Динамиките в Българското Петдесятно Движение днес диктуват появата на църковни и обществени процеси, формиращи една нова социална култура. В нейния контекст, вечните въпроси за човешкото съществуване и смисъла на човешкия живот отдавна не са просто лична теория или мироглед. Те са пренесени на националната сцена на България от няколкостотин на вид малки евангелски църкви с теология, изградена на базата на пуритански убеждения за Библейска святост и пълен Божествен контрол чрез свръхестествената намеса на Святия Дух в човешката история. Тези верски общества остават единственият реално активен морален стълб на държавата формиращ културен антипод на духовния упадък и деморализацията на обществото. Произлизаща от контекста на Библейските ценности, тяхната антикултура предизвиква, мотивира и безкомпромисно изисква Християнски морал във всяка сфера на живота от личната съвест до политическата сцена. Тази антикултура се превръща в социална парадигма срещу постмодерната секуляризация и посткомонустическия манталитет на анархичен атеизъм, деморализиращи политическия, икономическия и социалния аспект на живота и обезценяващи смисъла на човешкото съществуване в България днес.

Безспорно е, че щом над 90% от българските евангелисти изповядват петдесятно-харизматична теология, тяхното богословско, еклезиално и чисто обществено-културно развитие ще продължава да оказва историческо влияние в България. Но какво е бъдещето на това Петдесятно движение и какво следва от неговите динамики на развитие?

Вече повече от десетилетие, евангелските църкви са в предходна криза, произлизаща най-вече от духовните им корени. Тези процеси не са само негативни. Те систематично преустройват евангелското движение с изискване за актуална активност и историческа адекватност. За да продължи да бъде духовна алтернатива и в 21-ви век, българският евангелизъм, и в частност българското петдесятно движение, ще претърпи следните промени:

1. От сгради към тяло е динамика, която възстановява първоначалния библейски модел на новозаветната църква като жив организъм на тялото Христово, а не механично построена структура с централизиран сграден фонд, ограничаващ действията й. Сгради ще има, но те никога не биха могли да заменят истинския фокус на църквата – спасението на безсмъртни човешки души. Изгубването на този фокус на служение би довел църквата до пагубна демобилизация и пълна изолация от нуждаещия се от посланието за спасението свят. В началото на 21-ви век мястото на църквата не е в офиса, а на жетвата.

2. От амвони към хора е промяна на самата парадигма на служение. Когато църквата стане шоу-представление, за което се продават билети, тя престава да принадлежи на Бога. Времето на соло-проповедниците с многобройни титли, заобиколени от постоянен антураж, отдавна е отминало. Време е за възстановяването на свещеничеството на всеки вярващ като част от едно единно църковно тяло, ръководено от Святия Дух в служение, явно потвърдено от Слово, знамения и духовни дарби, изразяващи авторитет и помазание, извиращи от живот на святост.

3. От расизъм към реабилитация е процес за възстановяване на етническата сила на църквата. Етническото деление никога не е било част от служението на Христос и затова културната асимилация е неприсъща за църквата. Нужна е реална парадигма за мултиетническа интеграция, гарантираща служение, което достига всеки език и култура.

4. От елитаризъм към егалитарианизъм е динамика, която гарантира правото на всеки мъж или жена да отговори по съвест на библейския повик за служение, който е получил/а от Бога, независимо от човешки мандат или организационна политика. Това е и естествената защита на църквата срещу всяка алтернативна сексуална ориентация, която се стреми да внедри себе си под прикритието на фалшив плурализъм.

5. От скрити грехове към библейска святост е вътрешният стремеж на всеки човек да намери себе си чист пред Бога. Църквата трябва да бъде еталон за социалните и културни динамики, които гарантират контекст, в който животът на святост заема позицията на обществен стандарт за политика, бизнес, мислене, вяра и живот.

6. От човешки способности към свръхестествена сила е начинът, по който Бог потвърждава истинското служение. Модернизмът предпочита интелектуално знание и технически прогрес. Постмодернизмът ги поставя под съмнение. Истинската църква отговаря и на двете чрез свръхестественото водителство и сила на Святия Дух.

7. От бедност към просперитет е освобождаване от икономическата дилема, с която църквата се бори. Тя не цели удобна сигурност или почивка, а физически екипира за духовна работа.

8. От ескейпизъм към социална ангажираност е политическият мандат на църквата, който без да отрича ескатологическите й убеждения, я поставя в центъра на историческите събития. Там църквата става създава алтернатива за социално пространство, в което тя говори за безгласните  и се застъпва за безсилните.

9. От централизирано към контекстуализирано богословие формулира вярата на църквата не в политически или културен център, а в периферията на църковната организация, където църквата се допира до света и където служението й е най-нужно.

10. От магнетизъм към мисия е резултатът от контекстуализираното богословие. Църквата престава да се стреми да бъде център, който привлича невярващите и започва своя път към хората на един погиващ свят по примера на Missio Dei.

11. От книга към медия не е просто постмодерна динамика. Тя връща църквата към нейното първоначално свидетелство за Христос, потвърдено не толкова от точността на буквата, а от Духа, който го доказва с чудеса и знамения.

12. От безразличие и безверие към вяра, изразена в дела на праведност, ясно посочени от Словото като пост, молитва и милостиня.

13. От братоубийство към братолюбие е единственият начин, по който църквата ще продължи да съществува и изпълнява своята мисия. Днес в България има над 1200 църкви. Повече от половината от тях са започнати при църковно разделение. Нито една разделена църква през последните 16 г. не се е обединила отново. Братоубийственото братоделение трябва да спре. Време е за единство и братолюбие.

Митове за успешната Църква

1. Размерът на бюджета е най-важен:
Не преди много време един проповедник ми сподели: „Дай ми само два милиона и ще направя такава църква, че ум да ти зайде.” В миналото, такива фрази се чуваха най-вече сред малцинствените църкви, и то най-вече където водачите им не се свенят да предложат последователи си за църковно-сградов фонд или предизборна кампания – кое дойде по-напред. Но днес проповедниците с видение за милиони (и то не души, и не дори левове, а в зелено и евро, ако може и без данък) съвсем не са малко и те не се свенят да го споделят на всеослушание. Как ли се връзва един такъв мит с думите на апостола: „Аз нямам злато, нито пък сребро…”

2.Членската маса има значение:
Мегацърквите не са феномен на постмодернизма. Църквите организирани около известни личности обаче са. За разлики от страни като Бразилия, Индия и Корея, където неимоверно голям брой хора посещават дадена църква, в България големите събрания се случват по два начина: (1) известна църква с утвърдено име като своя регистрирана марка се регистрира в нов град или село или (2) известен проповедник организира своя собствена църква. И в двата случая на водителството на Светия дух се отдава второстепенно значение.

3. Титлата на лидера показва успеха на Църквата:

Този мит е колкото пагубен, толкова и разпространен. Преди 20г., в България имаше само пастИри, презвитери и малко дякона. Скоро след Промените, на мода дойдоха пастОрите, а малко по-късно епископи, пророци, апостоли и т.н.. Първо само в София, но скоро и в много други градове и села. Единствената титла, незаета до момента, е „български папа” и то само от кумова срама, че все пак сме протестанти. Но много скоро на български трябва да излезе книга за „месианския комплекс” в съвременното харизматично движение, според който отявлени лидери се самопровъзгласяват за предтеча на Месия, а дори и Месия. И то най-вече след тяхно колосално пророчество или фундаментално доктринално отклонение.

4. Това че проповедникът е известен прави Църквата успешна:
Дори напротив, проповедниците които постоянно пътуват имат малки, дори слаби и доста нестабилни църкви, които се нуждаят най-вече от духовна грижа и пастирско присъствие. Не всеки може да бъде Райхард Бонке и въпреки, че много биха се опитали, в Българският контекст известността на проповедника означава единствено, че многобройните му изяви по света и у нас ограбват времето, което е нужно да се посвети на локалната църква за да бъде тя успешна и да расте. Защото за разлика от широко размерните телевизионни екрани, които мнозина са придобили, Църквата не може де бъде управлявана с дистанционно или по интернет.

Църквата на последното време

Изследователската група БАРНА, която от години публикува статистики и анализи за църквата на последното време, издаде ново изследване за нови промени в църковния контекст на служение. Анализът е базиран на над 5000 интервюта направени през 2010, които показват следните 6 тенденции:

1. Църквата все по-малко познава своето богословие.
Тенденцията се дължи на навлизането на нови поколения в църквата, които се позиционират като водещи мнозинства, без да разпознават историческото наследство на църквата или нуждата от доктринално образование. Например, докато Великден е познат като религиозен празник, малцина го свързват с физическото възкресение на Христос, а много от разпознаващите Святия дух като божие присъствие, не го считат за лице на Троицата. Тези тенденции са особено силно проявена в църкви с преобладаващи етнически малцинства, които не отдават нужната значимост на образование и катехизис.

2. Църквата става все по-затворена и все по-малко достигаща обществото.
Въпреки съвремените технологически постижения, които правят комуникацията с големи групи от хора много по-лесна и достъпна, църквата става все по-духовно изолирана и затворена за обществото около нея. Малък брой вярващи канят свои познати на църква, а личното евангелизиране е сведено до максимален минимум от 1-2 пъти годишно. Глобализацията на образование и имиграция, създават контекст на светска култура, която налага плурализма като стандарт за обществено развитие създавайки контекст, който църквата е стратегически неподготвена да достигне хората около себе си. За това спомагат и църковните модели на домашни църкви, клетъчни групи и домашно образование, които затварят църквата за света създавайки локална църковна субкултура в контекста на която присъединяването на външни групи е практически невъзможно.

3. Нарастващо мнозинство в църквата се интересува повече от практически приложения за живота в света, отколкото от духовните принципи на вярата. Приоритетите на младото поколение са образование, кариера и пътуване, докато вярата остава на заден план и не е нужен елемент за достигане на мечтите им. Възрастното поколение търси сигурност в живота, професионално развитие и персонална реализация. Скоростта на живота рядко позволява време за размисъл и рефлектиране върху духовност, която е най-често изместена от икономическа или политическа тематики. Оцеляването днес е считано за по-важно като сентенция от въпроси за вечността и вътрешната духовност на човека и заради това на вярата се гледа като на суеверен метод за оптимизиране на настоящето.

4. Социалната активност между християните се увеличава. Често това е за сметка на духовната активност на църквата създавайки ефект на социално себе-удовлетворение, на което липсва духовна основа. От друга страна, определени социални позиции и действия от страна на църквата, апелират към останалата част от обществото предоставяйки уникална възможност за евангелизация и по-широко възприемане християнската ценностна система.

5. Постмодерната инициатива за толерантност е по-атрактивна за новото поколение Християни. Голяма част от обществото на нашето съвремие отказва да прави избори, които могат да бъдат определени като осъдителни. Повлияна от тези социални течения, църквата е толерантна към широк аспект от морални и духовно поведения и философии. Темите и въпросите по които църквата е истински догматична стават все по-малко и по-малко. Например, Християнското учение за любов към всички, е редефинирана в множество сентенции за въздържане от конфликт и конфронтация в които отсъства абсолютна морална истина.

6. Влиянието на Християнството върху културата и личния живот в повечето случаи остават незабележими. Християнството е повлияло на световната култура повече от всяка друга религия. Въпреки това, в съвременния исторически в който определени образи представляват реалност, която диктува решения в живота на едно цяло поколение, църквата спешно се нуждае от по-позитивен и по-лесно достижим образ. Проблемът в това се изразява не толкова с Християнските принципи проповядвани в църквата, а в това как всеки вярващ ги прилага в своето всекидневие.

10 предимства на църквата без стратегия

nothing-300x232

Тони Моргън [http://tonymorganlive.com/2005/05/31/10-advantages-of-doing-ministry-without-a-ministry-strategy]

В щата Аризона има един малък град наречен Нищо. Вие вероятно никога не сте чували за Нищо, Аризона защото в него дефакто няма нищo. Както се вижда на табелата, хората в Нищо „не са вярвали в нищо, не са се надявали за нищо, не са работили нищи, а и това, което са работили е било за нищо”. Те са имали видение за Нищо, което не е включвало нищо. Затова освен една бензиностанция и няколко фургона в Нищо, Аризона няма нищо друго.

Когато видението не е съдържа нищо съществено, резултата не съдържа нищо съществено. Което ни навежда на мисълта за църквата със стратегия, която не съдържа нищо. Такова служение има поне 10 предимства:

(1) Най-шумните хора в църква взимат най-важните решения, защото на най-шумните обикновено не им пука от никой и не ги интересува нищо.

(2) Истинските лидери, които служат на църквата са свикнали да работят с дефинирани планове за бъдещето, просто няма да се задържат дълго в църква без стратегия.

(3) Пасторът ще развие умение да побеждава в споровете, тъй като ще има достатъчно срещи и пазарлъци за да се реши какво да се прави по-натам.

(4) Срещите ще процъфтяват. Там където няма дефинирана стратегия, има много срещи.

(5) Някой наричат резултатите от такива срещи църковно разделение. На нас обаче ни харесва да ги наричаме църковно роене, от които обаче незнайно защо произлизат само църкви-майки.

(6) Не се тревожи как да празнуваш успеха на църквата, защото в църквата без стратегия никой не знае как изглежда успеха. А и не е ли по-добре да го държим в тайно?

(7) В църквата без стратегия, вместо да търсим волята на Бог за по-нататъшно развитие, по-добре да се доверим на късмета си. Почти като агент 007 в Казино Роял.

(8) Не е нужно да се молиш много, защото в църквата, чиято стратегия не включва нищо, няма нищо за което да се молим. Като бонус, не е нужно и много вяра, защото вярата произвежда нещо, а църквата без цел, цели точно обратното. Въобще, в църквата без стратегия, вяра, молитва и пост само объркват нещата.

(9) Църквата без стратегия има точен и ясен финансов отчет, защото никой не сее там където нищо не става. Хората предпочитат да инвестират в организации, които всъщност дават резултат.

(10) Липсата на стратегия, като стратегия за служение, ще бъде добре приета само в Нищо, Аризона. А може би, дори не и там …

Next Entries »