НЯКОИ ВЪПРОСИ, КОИТО СЛЕДВА ДА БЪДАТ ВНИМАТЕЛНО РАЗГЛЕДАНИ И ПРЕТЕГЛЕНИ ЗАЩОТО ОТНОСНО ТЯХ СА ВАЗНИКНАЛИ НЯКОИ ПРОТИВОРЕЧИЯ ДОРИ СРЕД ТЕЗИ, КОИТО ИЗПОВЯДВАТ РЕФОРМИРАНАТА РЕЛИГИЯ

Яков Арминий

Този текст е предназначен за изключително използване наwww.bibliata.com. Разпространение или печат с цел продажба, както и промяна, публикуване и използване на статията или части от нея без изричното писмено разрешение на собствениците е забранено. Превод:Радостин Марчев
Авторски права © www.bibliata.com 1996-2006. Всички права са запазени.

Една част от тези въпросиса отхвърлени или утвърдени по решителен начин, а друга част са отхвърлени или утвърдени без пълна сигурност, като всеки от тези случаи еуказан чрез определени знаци, показващи това, добавени към всеки отделен въпрос.

1. ЗА ПИСАНИЕТО И ЧОВЕШКИТЕ ТРАДИЦИИ

1. Правилото за богословска достоверност не е двустранно, едното основно, а другото допълнително, но е едно и просто, Свещеното Писание.
2. Писанията са правилото на цялата Божествена истина от самите себе си; и е прибързано да се твърди, че “те наистина са правило, но единствено, когато са разбирани според значението на изповедта на Холандските църкви или когато са обяснени според интерпретацията на Хайделбергския катехизис“.
3. Никое писание, съставено от хора – от един човек, от няколко или от мнозина (с изключение на светите Писания), не е нито axiopison, “достачно само по себе си“ или autopison, “заслужаващо от самото себе си абсолютно доверие“ и, следователно, не е освободено от изпитването, което трябва да се направи чрез средствата на Писанията.
4. Твърдението, че “Изповедта и Катехизисът са поставени под съмнение, когато се явяват обект на изпитване“, е неразумно, защото те никога не са били изложени на опасността да бъдат поставени под съмнение, нито могат да бъдат поставени под такава.
5. Тиранично и папистко е да свързваме съвестта на хората чрез човешки писания и да пречим те да бъдат надлежно изпитани, под претекст, който такова тиранично поведение приема.

2. ЗА БОГ СПОРЕД НЕГОВАТА ПРИРОДА

1. Бог е добър, според естествена и вътрешна необходимост, не свободно; като последната дума е глупаво обяснявана с термина “несвободно“ и “не робски“.

2. Бог предузнава всички бъдещи неща чрез безкрайността на Своята природа и чрез забележителното съвършенство на Своето разбиране, не, като че ли Той е пожелал или постановил, че те по необходимост трябва да бъдат направени, макар че Той не ги предузнава, освен ако те не са бъдещи и те не биха били бъдещи, освен ако Бог не е постановил или да ги извърши, или да ги позволи.

3. Бог обича справедливостта и Своите творения. Все пак, Той обича справедливостта повече, отколкото Своите творения, от което произлизат две следствия:

4. Първото: че Бог не мрази Своите творения, освен поради греха.

5. Второто: че Бог не обича абсолютно за вечен живот никое творение, освен, когато то е виждано като праведно или със законова, или с евангелска праведност.

6. Правилно и полезно е, Божията воля да бъде раграничавана на предшестваща и следваща.

7. Разграничението на волята на Бога на скрита или на добро желание и на открита или показана не може да издържи едно сериозно изследване.

8. Наказателната справедливост и милост нито са, нито могат да бъдат “единствените движещи“ или крайните причини за първия декрет или за неговото първо действие.

9. Бог е благословен в Себе Си и в знанието за Своето Собствено съвършенство. Той, следователно, не се нуждае от нищо, нито има нужда да демонстрира някое от Своите качества чрез външни действия. Все пак, ако Той прави това, очевидно е, че то е породено от Неговата чиста и свободна воля; макар в изявата (на кое да е от Неговите качества) следва да бъде съблюдаван определен ред, в зависимост от различните изяви на Неговата доброта и според предписанията на Неговата мъдрост и справедливост.

3. ЗА БОГА СПОРЕД ВРЪЗКАТА НА ЛИЦАТА В ТРОИЦАТА

1. Божият Син не е наречен от древните Отци “Бог от Себе Си“ и това е опасен израз. Защото Autoqeo (разбирано по този начин като Бог от Себе Си) ясно показва, че Синът няма Своята Божествена природа от друг; но е неправилна или неточнаупотреба на думата да се каже, че природата, която Синът има, не е от друг;защотопо този начин връзката на обекта е подменена; тъй като “Синът“ и “Божията природа“ се различават по отношение.

2. Правилно и вярно е, че Божията природа е дадена на Сина от Отца. Докато неточно се твърди, “че за Божията природа наистина правилно е казано, че е обща за Сина и за Отца, но неправилно е казано, че тя е дадена“. Защото тя не е обща за двамата, освен по отношение на това, че е дадена.

3. Божият Син правилно е наречен Autoqeo, “истински Бог“, когато тази дума е приета за това, което е самият Бог, истински Бог. Но тя неправилно е употребена като епитет, показващ, че Той има природа, не чрез даване от Отца, но че все пак тя е еднаква с Отца.

4. “Божият Син по отношение на Своята природа е от Себе Си“ е едно двусмислено твърдение, което поради тази причина е опасно. Нито пък двусмислието е отстранено, когато се казва: “Синът, по отношение на Своята абсолютна природа, или по отношение на Своята природа, разгледана абсолютно, е от Себе Си“. Освен това, тези начини на изразяване са несамо нови, но и просто бърборене.

5. Божествените лица не са trowoiuparxewvили начини на битието, или на съществуването, или модуси на Божията природа; защото те са неща с модуси на битие или на съществуване.

6. Божиите лица се разчичават чрез реално различие, не чрез някаква степен или начин.

7. Една личност има самостоятелно съществуване, а не едно характерно качество, нито пък е един индивидулен принцип; макар че тя не би била нито индивидуална, нито личност без едно характерно качество или без личностен принцип.

8. ВЪПРОС  – Не е ли полезно Троцата да бъде разглеждана като съществуваща в самата себе си според съ-природните връзка на божествените лица и така, както е изявена в икономоията на спасението извършено от Отца в Сина чрез Святия Дух? И не принадлежи ли първото от тези разглеждания универсално на всички религии и на това, което беше заповядано на Адам според закона? Докато второто разглеждане принадлежи на евангелието на Исус Христос, все пак без да изключва това, което аз споменах като универсално принадлежащо на всички религии и следователно и на Християнската.

4. ЗА БОЖИЯ ДЕКРЕТ

1. Декретите на Бога са външни действия на Бога, макар че те са вътрешни и следователно, направени по свободната воля на Бога, без някаква обсолютна необходимост. Все пак, изглежда, че един декрет изисква наличието на друг по причина на една сигурно съгласие на справедливостта; тъй както декрета за сътворението на разумните творенияи декрета за спасението или осъждението (на тези творения), на условията за покорство и непокорство. Също така действията на творението,които са познати на Бога от вечността, могат понякога да бъдатпричина и понякога външна движеща причина за постановяването на някои декрети; и това може да бъде толкованеобходимо, че без такова действие (на творението) декретът нито би бил, нито може да бъде направен.

2. ВЪПРОС – Може ли актът на творението да доведе до необходимост Бог да постанови някой декрет и то точно определен,а не друг декрет – и то не само според някое действие, което да бъде извършено относно творението и неговото действие, но също така и относно определен начин, по който това действие трябва да бъде извършено?

3. Един и същ е броят на желанията, според които Бог постановяваи определя да направи или да позволи нещо, и чрез които Той прави или позволява същото това нещо, което Той е постановил.

4. Относно един обект, който е един и същ, и е разглеждан по еднакъв начин, не може да има два декрета на Бога или две желания, както на практика, така и според каквото и да е подобие на противоположно желание – като например волята да спаси човека при определени условия и все пак да желае точно и непосредствено да го осъди.

5. Един декрет не налага от самия себе си задъжение на каквото и да е нещо или събитие. Но ако чрез Божия декрет съществува някаква необходимост, тя съществува чрез вмешателството на Божията сила, когато Той е решил да използва Своята неустоима сила, за да извърши това, което е постановил.

6. Следователно, не е правилно казано: “Волята на Бога е необходимостта на нещата“.

7. Нито пък е правилен изразът: “Всички неща се случват по необходимост по отношение на Божия декрет.“

8. Колкото са различните декрети, които са разбрани от нас и трябва по необходимост да бъдат разбрани, токова са и обектите, относно които Бог е определил при постановяването (на декретите – б.пр.) или толкова са аксиомите, чрез които тези декрети са формулирани.

9. Макар всички декрети на Бога да са постановени от вечността, все пак трябва да бъде изложен определен ред на предварителност и следване според тяхното естество и взаимното отношение между тях.

5. ЗА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО ЗА СПАСЕНИЕ И ОСЪЖДЕНИЕ, РАЗГЛЕДАНИ СПОРЕД НАЙ-ВИСШИЯ ДЕКРЕТ

1. Първи по ред между Божиите декрети не е този за предопределението, чрез който Бог предопределя за свръхестествен край и чрез който Той решава да спаси и да осъди, да изяви Своята милост и Своята наказателна справедливост и да изяви славата на Своята спасителна благодат и на Своята мъдрост и сила, които кореспондират с този най-свободен декрет.
2. Обектът на предопределението за свръхестествен край за спасение и смърт, за изява на милост и на наказателна справедливост или на спасителната благодат, мъдростта и най-свободната сила на Бога не е разумното творение, предузнато като неопределено и способно на спасение, на осъждение, на сътворение, на падение и поправка или на възстановяване.
3. Нито пък обект е някое определено творение измежду тези, които са разгледани по този начин.
4. Разликата между съдовете за слава и за безчестие, т.е за милост и за гняв, не се отнася до украсяването или усъвършенстването на вселената или на Божия дом.
5. Влизането на греха в света не спада към красотата на вселената.

6. Сътворението в съвършено състояние на първоначалното творение, не е средство за изпълнение на декрета за предопределението или на избирането, или на осъждението.

7. Ужсно е да твърдим, че “пътят за осъждението е сътворението в съвършено състояние на първоначална праведност“. (Хомер в своя „Тезис за предопределението“), както и това, което се предполага в същото това твърдение, че съществуват 2 противоположни воли в Бога относно едно и също нещо.

8. Ужасно е да твърдим, че “Бог е предопределил, не само хората, които Му се е видяло угодно да осъди, но по подобен начин и причините за осъждение“. (Беза том 1, пар. 417)

9. Ужасно твърдение е, че “хората са предопределени за вечна смърт, единствено поради волята или избора на Бога, без каквато и да е вина от тяхна страна“. (Калвин, Институти 1.1. с. 2,3)

10. Също така ужасно е и твърдението, че “някои хора са били създадени за вечен живот, а останалите за вечна смърт“.

11. Не е уместен изразът, че “подготовката за осъждението не следва да се отнася до нещо друго, освен до скритата воля на Бога“.

12. Позволението за падението (на Адам) в греха не е средство за изпълнение на декрета на предопределението, на избирането или на осъждението.

13. Абсурдно е твърдението, че “греховете на осъдените са вторични средства за докарване на определеното наказание“.

14. Погрешно е твърдението, че “ефективната и достатъчна причина и начин на предопределение са открити в тези, които са осъдени“.

15. Избраните не са наречени “съдове на милост“ по отношение на средствата за края, а защото милостта е единствената движеща причина, чрез която е постановен самият декрет за предопределение за спасение.

16. Не малка вреда е нанесена на Христос като Посредник, когато Той е наречен “вторична причина за определеното спасение“.

17. Предопределението на ангелите и на хората се различават толкова много едно от друго, че никакво качество на Бога не може да бъде приписано и на двете, без да е прието в двойнствено значение.

6. ЗА СЪТВОРЕНИЕТО И НАЙ ВЕЧЕ ЗА ТОВА НА ЧОВЕКА

1. Сътворението на нещата от нищо е първото от всички външни дела на Бога; нито е възможно за някое действие да го предхожда или да е решено преди него и декретът относно сътворението е първият от всички Божии декрети, защото условията, според които Той извършва и прави всички неща, са на първо място импулс на Неговата природа и в Неговата първо действие, извършено относно нищото, когато тезидействия са родени adextra“външно“.

2. Бог е направил 2 разумни и способни на Божествени неща създания; едното от тях е напълно духовно и невидимо, (и това е класата на) ангелите; но другото е отчасти материално и отчасти духовно, видимо и невидимо, (и това е класата на) хората; и изглежда, че съвършенството на вселената зависи от създаването на тези (класове) същества.

3. ВЪПРОС  – Не е ли многостранна мъдростта на Бога и не е ли подходящо за разликата, чрез която тези 2 разумни създания са били разграничени при самото сътворение, т.е. в начина и обстоятелствата на даването на вечен живот на ангелите и на хората, Той да се отнесе с първите по начин, различен от този, с който постъпва с вторите? Изглежда, че Той може да направи това.

4. Съществуват два основни метода за това, които могат да бъдат приети от нас; единият от тях е чрез стриктното пазене на дадения закон, без надежда за прощение, ако бъде извършено някакво престъпление; а другият е чрез прощението на греховете, макар че един закон, съобразен с тяхната природа по подобен начин е бил даден чрез властническо постановление на хората, които не е било по Божията воля да бъдат третирани по стриктен начин и според крайна строгост. И се е изисквало подчинение от тях без обещание или прошка.

5. Образът и подобието на Бога, според които човек е бил създаден, принадлежат отчасти на самата природа на човека, така че без нея човек не  може да бъде човек и отчасти се състоят в тези неща, които засягат свръхестествените, небесните и духовните неща. Първият клас включва разбирането, чувствата и волята, която е свободна, а вторият знанието за Бога и Божиите неща, праведността, истинската святост и т.н.

6. По отношение на природата и правилните обекти, вярата, чрез която Адам е вярвал в Бога, не е същата, чрез която той е вярвал в Бога след даденото обещание, касаещо благословеното Семе и не е същато като тази, с която ние вярваме в евангелието на Христос.

7. Без да е направил нищо зло пред Бога, за Адам и за самата истина може да се каже, че в първоначалното си състояние Адам нито приема, нито притежава една реална способност да разбира, вярва или да извършва това, което би било необходимо да бъде разбирано, вярвано или извършвано от него в някакво състояние, каквото и да е то, в което би било възможно за него да достигне или чрез собствените си усилия, или чрез дар от Бога, макар че той трябва да е имал зачатъчна способност за това, иначе нещо прородно би следвало да бъде допълнително създадено в самия човек.

8. Свободата на волята се състои в това  – когато всички реквизити за желание или нежелание са положени, човекът е все още безразличен да желае или да не желае, да пожелае това вместо онова. Това безразличие е отнето чрез предварително определяне, чрез което волята е обрязана и абсолютно насочена към едно или друго от противоречащите си неща и това предопределение, следователно, не се състои в свободата на волята, която изисква не само свободна способност, но също така и самото й използване.

9. Вътрешната необходимост е толкова противна на свободата, колкото и външната необходимост. Или по-скоро външната необходимост не задължава да се действа, освен чрез намесата на това, което е вътрешно.

10. Адам или е притежавал, или за него е имало готова и подготвена достатъчна благодат, естествена или подпомагаща, да се покори на заповедта, която му е била даденаи която е била както символична, така и церемониална и на тази, която е била морална.

7. ЗА ВЛАДЕНИЕТО НА БОГА НАД ТВОРЕНИЕТО И ОСНОВНО НАД ЧОВЕКА

1. Владението на Бога над творенията почива върху даването на доброто, което Той им е дал: И тъй като това добро не е безкрайно, не е безкрайно и самото владение. Но безкрайно е това владение, според което може да бъде законно и правилно за Бога да изяви Своите заповеди на творението, да му възложи всички негови задачи, да го използва във всички тези неща, които Неговото всемогъщество може да бъде способно да заповяда и да му наложи, и да изиска неговата служба или внимание.
2. Следователно, владението на Бога, само по себе си, не се простира толкова далеч, че да бъде в състояние да нанесе вечна смърт на разумното творение или да го определи за вечен живот, без прегрешение от страна на самото творение.
3. Следователно, неправилно се твърди, че, “тъй като Бог е определил и създал за унищожение всяко създание (разгледано неопределено), без каквото и да е отношение към греха като заслужена причина, все пак Той не може да бъде обвинен в несправедливост, защото притежава абсолютно право на власт над тях“. (Тезисът на Хомер за Предопределението)
4. Друго лъжливо твърдение е следното: “В светлината на славата ние можем да разберем, чрез какво право Бог може да осъди един невинен човек или един, който не заслужава осъждение и в светлината на благодатта ние сега разбираме, чрез какво право Бог спасява незаслужаващи и грешни човеци; все пак това право не е схаващано чрез светлината на природата“. (Лутер, За робството на волята)
5. Но още по-погрешно е следното твърдение: “Човек е задължен да се подчини на тази воля на Бога, или по-скоро да отдаде благодарност на Бога, че го е направил инструмент, славата на Бога да бъде изявена чрез гнева и силата в неговото вечно унищожение“.
6. Бог може да направи със Своето каквото пожелае. Но Той не желае, нито пък може да желае да направи с това, което е Негово, каквото е възможно за Него да направи според Своята безкрайна и абсолютна сила.

8. ЗА БОЖИЕТО ПРОВИДЕНИЕ

1. Божието провидение е подчинено на творението; и то е, следователно, необходимо, т.е. то не трябва да нарушава суверенитета на творението, което би направило, ако забрани или накърни употребата на свободната воля на човека, или откаже на човека своето съдействие, което му е необходимо, или насочи човека към друг край или към унищожение, вместо към това, което е в съгласие с условията и състоянието, в което той е бил създаден; т.е., ако Божието провидение трябва така да управлява и да насочва човека, че той по необходимост да стане покварен, за да може Бог да изяви Своята слава, както в справедливост, така и в милост чрез греха на човека според Своята вечна воля.
2. На Божието провидение принадлежи да действа и да позволява; които 2 неща са объркани, когато позволението е променено в действие, под претекст, че то не може да бъде бездейно или неработещо.
3. Божието провидение не прави свободната воля част от едно противоречие или разногласие, т.е. чрез определяне, предшестващо самата воля; при други обстоятелства съдействието на самото пожелание с волята е съпътстваща причина и това насочва волята със самото пожелание чрез едно действие, което не е предшестващо, но едновременно, както се изразяват схоластиците.
4. Божието позволение, чрез което Той позволява някой да съгреши, не е правилно определено като “отнемането или отдръпването на Божията благодат, чрез която, докато Бог извършва декрета на Своята воля чрез Своите разумни творения, Той или не разкрива на товоренията Своята Собствена воля, чрез която Той желае злото дело да бъде извършено, или не насочва волята на хората да се покорява на Божията воля в това действие.“ (Урсиний, За Провидението, том 1, пар. 178)

9. ЗА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО СПОРЕД ПЪРВОНАЧАЛНОТО СЪСТОЯНИЕ НА ЧОВЕКА

1. Не е вярно твъдението, че “в човека, разгледан inpurisnaturalibus(или без свръхестествените неща или с тях), Бог е определил, чрез декрета на избирането, да издигне в свръхестествена добродетел някои определени хора, но да остави останалите в тяхната природа.“

2. И е прибързано да се твърди, че “принадлежи на връзката или аналогията на вселената, че някои хора са били поставени отдеясно, а други отляво,така както работата на майстора строител изисква някои тухли дасе поставят отляво, а други отдясно  на къщата, която се строи.“

3. Позволението, чрез което Бог позволява да се заблудят и да пропуснат свръхестествения край, не е разумно представяно като подчинено на това предопределение; защото на провидението принадлежи да води и насочва разумните творения към свръхестествена добродетел по начин, който е подходящ за естеството на това творение.

4., Също така прибързано се казва, че позволението, чрез което Бог позволява нашите прародители да паднат в греха е подчинено на това предопределение.

10. ЗА ПРИЧИНАТА ЗА ВСЕОБЩИЯ ГРЯХ

1. Тъй като грехът не може да бъде извършен от никого, освен от разумно творение и, следователно, престава да бъде грях от самото това обстоятелство, ако причината за него бъде приписана на Бога; все пак изглежда възможно чрез 4 аргумента да отправим следното обвинение към нашите богослови: „От тяхното учение следва, че Бог е авторът на греха.“
2. Първа причина – Защото те учат, че “без предвиждане на греха, Бог абсолютно е определил да изяви Собствената Си слава чрез наказателна справедливост и милост в спасението на някои хора и в осъждането на останалите.“
Или, както някои други твърдят, “Бог е решил да изяви Собствената Си слава чрез изявата на спасителната благодат, мъдрост, гняв, способност и най-свободна сила в спасението на някои определни хора и във вечното осъждение на останалите; което нито може да бъде извършено, нито е било извършено без въвеждането на греха в света.“
3. Втора причина – Защото те учат, “че Бог или отказва на човека, или отдръпва от човека преди да е съгрешил благодатта, необходима и достатъчна, за да избегне греха“, което е еквивалентно на това – като че ли Бог е дал на човека закон, който за него е невъзможно да изпълни или спази поради собствената му природа.
5. Четвърта причина – защото те приписват на Бога някои действия, отчасти външни, отчасти косвени и отчасти непосредствени, които след като веднъж са извършени, човек не е способен да направи друго, освен да извърши грях поради необходимостта на едно следствие, което предхожда самото нещо и което изцяло отнема свободата; все пак, без тази свобода един човек не може да бъде разглеждан или приет като виновен за извършването на грях.
6. Пета причина – Може да бъде добавено свидетелството на същото писание, в което нашите богослови твърдят с изразителни думи, че “осъденият не може да избегне необходимостта да съгреши, особено когато този вид необходимост е определена от Бога.“ (Калвин, Институти, кн. 2, 23)

11. ЗА ПАДЕНИЕТО НА АДАМ

1. Адам е бил способен да продължи да ходи в доброта и да се въздържи от съгрешаване, и то в действителност и по отношение на същността, а не само на способността, която не може да се реализира по причина на някой предшестващ декрет на Бога или по скоро, която не може да доведе до едно действие поради предшестващ декрет.
2. Адам съгрешава свободно и доброволно, без необходимост както вътрешна, така и външна.
3. Адам не пада поради Божия декрет, нито поради това, че е бил определен да падне, нито поради изоставяне, но чрез простото позволение на Бога, което не е подчинено нито на предопределението за спасение, нито за смърт, но принадлежи на провидението, което е различно от предопределението.
4. Адам не пада поради необходмост, нито по отношение на декрет, определяне, изоставяне или позволение, от което е очевидно какъв вид съд трябва да бъде определен относно следната формулировка:
5. “Аз признавам, наистина, че по Божията воля всички синове на Адам са паднали в неговото нещастно положение, в което те са хванати и вързани.“ (Калвин, Институции, кн. 3, гл. 23)
6. “Те отричат, с изразителни думи наличието на този факт – че е било предопределено от Бога, че Адам трябва да погине поради собсвения си грях.“
7. Бог е предузнал какъв резултат ще постигне човекът, защото Той е бил определен от Неговия декрет.“
8. “Бог не само предузнава падението на първия човек, но чрез собственато Си воля Той предопределя това.“

12 ЗА ПЪРВОРОДНИЯГРЯХ

1. Първородният греях не е този действителен грях, с който Адам е престъпил закона относно дървото на познаване доброто и злото, и поради който и ние сме били приети за грешници, и направени подвластни на смърт и осъждение.
2. ВЪПРОС – Дали първородният грях е само липса или лишението на първоначална праведност и святост с една склоност да извърши грях, която по подобен начин и преди е съществувала в човека, макар че не е била толкова силна, нито толкова прекомерна, колкото е сега, поради загубената благосклонност на Бога, Неговото проклятие и загубата на добро, чрез които тази склонност е била намалена по размер? Или е определен придобит навик (или определено придобито качество), противно на праведността и святостта, след като този грях е бил извършен?
3. Дали първородният грях е направил хората достойни за Божия гняв когато те, по-рано, поради действителния грях на Адам, са били направени грешници и достойни за осъждение?
4. Адам, разглеждан в състоянието си след греха и преди обновяването, не е бил веднага вързан с наказание и подчинение, но единствено с наказание.

13. ЗА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ЧОВЕКА, РАЗГЛЕДАН ОТЧАСТИ В НЕГОВОТО ПЪРВОНАЧАЛНО СЪСТОЯНИЕ И ОТЧАСТИ КАТО ПАДНАЛ

1. Прибързано се твърди, че “обектът на предопределение, като противоположен на осъждението, е човекът, най-общо или абсолютно, ако бъде взето под внимание предопределението за края; но по отношение на средствата за края човекът погива чрез и в себе си, и е виновен в Адам.“ (Трелактий, Институти, кн.2, За предопределението)
2. Еднакво неправилно е и твърдението, че “едно осъждение е негативно или пасивно, друго е утвардително или активно – първото е преди всички неща и има своята причина в предвидените неща, или тази воля възниква от нещата; и това действие съответства на греха и е наречено предварително осъждение.“
3. Може да бъде предмет на дискусия, в какво отношение за следните неща може да се каже, че са в съгласие със следното учение: “Движещата причина за това предопределение е доброто желание на Божията воля в Христа; и предопределението е вечно действие на Бога, чрез което Той позволява да направи в Христос някои създания участници в Своята благодат и слава.“
4. Глупаво е да се твърди, че “Праведното изоставяне на Бога, чрез което Той не дава благодат на един осъден човек и което принадлежи на предопределението и на неговото осъществяване, е това на изследване и изпитване.“ Това също така не може да бъде примирено с изказването, съдържащо се в предишния параграф.

14. ЗА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО, РАЗГЛЕДАНО СЛЕД ПАДЕНИЕТО

1. ВЪПРОС – От падналата човешка раса или от масата на поквареност и проклятие ли, Бог абсолютно е избрал някои определени хора за живот и абсолютно е определил други за смърт, без никакво отношение към доброто на едните и злото на другите? И дали един справедлив декрет, който е както благ, така и строг, съдържа като изискване такова условие като това в обекта, който Бог е готов да избере и спаси или да осъди и прокълне?
2. Заслужава ли някой човек вечна смърт, единствено въз основа на греха на Адам?
3. Дали тези, които са така избрани, са спасени по необходимост, въз основа на ефективността на благодатта, която им е била дадена така, че те не са били способни да действат спрямо нея по друг начин, тъй като тя е неустоима?
4. Дали тези, които са по такъв начин осъдени, са по необходимост осъдени, защото им е била дадена или никаква, или недостатачна благодат, така че те да не бъдат в състояние да вярват.
5. Или по-скоро, според св. Августин, Дали тези, които са така избрани, са сигурно спасени, защото Бог е определил да използва върху тях благодат и Той знае какво е удачно и подходящо за тях, така че те да могат да бъдат убедени и спасени; макар че, ако се вземе предвид вътрешната ефективност на благодатта, те са могли и да не бъдат облагодетелствани от нея?
6. Дали тези, които са по този начин осъдени, са сигурно погинали, защото Бог не е използвал относно тях благодат, която Той е знаел, че ще бъде уместна и подходяща, макар че междувременно те са снабдени с достатъчна благодат, така че да могат да бъдат способни да дадат своето съгласие и да бъдат спасени.

15. ЗА ДЕКРЕТА НА БОГА ОТНОСНО СПАСЕНИЕТО НА ГРЕШНИЯ ЧОВЕК СПОРЕД СОБСТВЕНОТО МУ ЗНАЧЕНИЕ

1. Първият декрет относно спасението на грешния човек е този, чрез който Бог е решил да определи Своя Син Исус Христос за Спасител, Посредник, Изкупител, Първосвещеник и Един, Който може да изкупи греховете, чрез заслугите на Своето Собствено покорство, може да възстанови изгубеното спасение и да го раздава според Неговата ефективност.
2. Вторият декрет е този, чрез който Бог е решил благосклонно да приеме тези, които се покаят и повярват и да спаси в Христос, поради Христос и чрез Христос тези, които постоянстват, но да остави в греха и под гняв тези, които са непокорни и невярващи, и да ги осъди като странни на Христос.
3. Третият декрет е този, чрез който Бог решава да определи такива средства за покаяние и вяра, които са необходими, достатъчни и ефективни. И това даване е водено от Божията мъдрост, чрез която Той знае кое е подходящо или стават по милост и строгост; както и според Неговата праведност, чрез която Той е подготвен да следва и изпълнява (предписанията) на Своята мъдрост.
4. От това следва четвъртият декрет – относно спасението на тези определени личности и за осъждението на другите. Той почива или зависи от предвиждането и преузнаването на Бога, чрез което Той предузнава от цялата вечност, кой човек би повярвал чрез помощта на предшестващата или предварителната благодат и би устоял чрез помощта на последващата благодат, и кой не би повярвал и не би устоял.
5. Следователно, за Бога се казва, че “познава Своите си“ и броят както на тези, които са спасени, така и на тези, които ще бъдат осъдени, е сигурен и фиксиран – както quod, така и qui (цялото и частите, на които то е разделено) или както се изразяват схоластиците, както материално, така и формално.
6. Вторият декрет (описан в т. 2) е предопределението за спасение, което е основата на християнството, на спасението и на сигурността в спасението; то е също така същността на евангелието и основата на учението, проповядвано от апостолите.
7. Но предопределението, което казва, че Бог е постановил да спаси определени създания и личности, и да ги надари с вяра, не е нито основата на християнството, нито на спасението, нито на сигурността в спасението.

16.  ЗА ХРИСТОС

1. ВЪПРОС – След влизането на греха в света имало ли е друго лекарство за изкуплението на греха или за задоволяване на Бога, освен чрез смъртта на Божия Син?
2. Имала ли е човешката природа в Христос нещо друго, освен единствено субстанция непосредствено от логоса, т.е. без намесата на Святия Дух?
3. Има ли светото зачатие на Христос чрез Святия Дух и раждането от дева Мария за цел да покрие покварата на нашата природа, за да не премине тя към Бога?
4. Дали святият живот на Христос, в който Той изпълни цялата праведност според предписанието на моралния закон относно любовта кам Бога и към нашия ближен, е допринесъл единствено за това, Христос да може да бъде чист и непорочен Първосвещеник и чиста жертва, но е нямал за цел праведността (на святия живот на Христос) да може да бъде наша праведност пред Бога и по този начин извършена от Него за нас, т.е. в наше име и за наша полза?
5. Дали тези неща, които Христос пострада преди да бъде изправен пред съда на Пилат, съдействат заедно с тези, които Той изтърпя след това за премахването и прощението на греховете, и за изкуплението и примирението на грешника с Бога?
6. Била ли е жертвата, чрез която Христос принесе Себе Си на Отца като жертва за греховете, така извършена на кръста, че Той да не е предложил Себе Си и Своята кръв на Своя Отец на небето?
7. Не е ли жертвата, чрез която Христос е принесъл Себе Си на Своя Отец в небето, поръсен със Своята Собствена кръв, едно безкрайно и продължаващо действие, върху което лежи и зависи застъпничеството?
8. Не е ли изкуплението, което е било получено чрез кръвта на Христос общо и предназначено за всеки отделен човек според любовта и обичта на Бога, чрез която Той е дал Своя Син за света, въпреки че според властническия декрет относно спасението единствено на вярващите то принадлежи, единствено на някои?

17. ЗА ПРИЗОВАВАНЕТО НА ГРЕШНИЦИТЕ КЪМ ОБЩЕНИЕ С ХРИСТОС И ЗА УЧАСТИЕ В НЕГОВИТЕ ДАРОВЕ

1. Грешният човек след извършването на греха има такова знание за закона, което е достатъчно, за да бъде той обвинен, намерен за виновен и осъден; и това знание може да бъде използвано от Бога, когато го призовава към Христос, така че да бъде в състояние чрез него да убеди човека да се покае и да се обърне към Христос.
2. Един необновен човек е способен да пропусне повече зли външни дела, отколото той пропуска и може да извърши повече външни дела, които са били заповядани от Бога, отколкото той в действителност върши; т.е. за него е възможно да управлява своя подтик към въздържание в един различен и по-добър начин от този, който той показва; макар че, ако беше направил това, той не би заслужил нищо чрез тези дела.
3. Разликата между вътрешния и външния призив не е делението на един вид на неговите родове или на цялото в неговите части.
4. Вътрешното призоваване е дадено дори на тези, които не откликват на него.
5. Необновеният човек има свободата на волята и е способен да отхвърли Святия Дух, да отблъсне предложената му от Бога благодат, да пренебрегне Божията воля за себе си, да откаже да приеме евангелието на благодатта и да не отвори на Този, Който хлопа на вратата на сърцето му; и тези неща той може да направи реално, без каквато и да е разлика между избраните и осъдените.
6. Тези, които Бог призовава, Той ги призовава сериозно с воля, желаеща тяхното покаяние и обръщение. Нито пък има някаква Божия воля относно или по отношение на тези, които Той призовава, която да бъде неизменна, т.е. или положителна или отрицателна, противно на тази воля.
7. Бог не е задължен да използва всички начини, които са възможни за спасението на човека. Той изпълнява Своята част, когато използва или едно или повече от тези възможни средства за спасение.
8. “За да може да бъде оставен човек без извинение“ не е нито най-близкият край, нито този, който е желан от Бога при Божието призоваване, когато то е направено за пръв път и не е отблъснато.
9. Учението, което е изявено, само за да направи тези, които го чуват, без извинение, не може да ги остави без извинение нито по право, нито по ефективност.
10. Правото на Бога, чрез което Той може да изисква вяра от тези, които не притежават способност да вярват в Него и от тези, на които Той отказва да даде благодатта, която е необходима и достатъчна за вярването, без каквато и да е вина, свързана с това, че те са отблъснали благодатта, не почива или зависи от факта, че Бог е дал на Адам в първоначалното му състояние, и в него на всички хора, способността да вярват в Христос.
11. Правото на Бога, според което Той осъжда тези, които отхвърлят евангелието на благодатта и чрез което Той в действителност осъжда непокорните, не почива или зависи от факта, че всички хора, поради тяхната собствена вина, са загубили способността да вярват, която е била приета в Адам.
12. По необходимост трябва да бъде дадена достатъчна благодат; все пак, поради греха, тази достатъчна благодат не винаги постига своя резултат в тези, на които е дадена. Не би ли била тогава защитена Божията справедливост, ако Той осъди тези, които не вярват?
13. Ефектът на спасителната благодат не съвпада с това всемогъщо действие на Бога, чрез което Той по такъв начин работи вътрешно в сърцата и умовете на хората, че този, върху когото това действие е извършено, не може да постъпи по друг начин, освен да се обърне към Бога, Който го призовава; или което е същото нещо – благодатта не е неустоима сила.
14. ВЪПРОС – Дали ефективната и достатъчната благодат са правилно разграничени според едно подходящо или удачно призоваване и едно, което не е подходящо, така че ефективна благодат да може да бъде наречена тази, която Бог използва според Своята цел, за да спаси абсолютно някои определени хора, тъй като Той знае, че тя е подходяща или удачна този човек да бъде докоснат и убеден да се покори, а достатъчна благодат може да бъде наречена тази, която Той използва не за тази цел, макар че поради Неговата всеобща любов към цялото човечество от нея са докоснати или придвижени някои, на които чрез властнически декрет Той е постановил да не покаже милост?
15. Ефикасността (efficacy), която се различава от самата Ефективност (efficiency), изглежда по нищо не се различава от достатъчността.
16. Тези, които са покорни на Божия призив, свободно се покоряват на благодатта; все пак те са предварително вдъхновени, подбудени, привлечени и подпомогнати от благодатта; и в самия момент, в който те действително се съгласяват, те притежават способността да не се покорят.
17. В самото начало на своето обръщение човекът управлява себе си по много пасивен начин, т.е., макар че посредством едно енергично действие, т.е чрез чувство, той има усещане за благодатта, която го привлича, все пак той не прави друго, освен да я приема и да я чувства. Но когато той почувства благодатта да скланя или да убеждава ума и сърцето му, той свободно откликва, като в същото време е способен и да откаже своето съгласие.

18. ЗА ПОКАЯНИЕТО

1. Учението за покаянието не е законническо, но евангелско; т.е. то се отнася до евангелието, а не до закона, въпреки че законът привлича и скланя към покаяние.
2. Знанието или изповедта на греховете, съжалението по причина на греха и желанието за прощение, заедно с решението да се избягва грехът, са угодни на Бога като самото начало на обръщението.
3. В стриктния смисъл на думите, тези неща не са умъртвяване на плътта или на греха, но по необходимост го предшестват.
4. Покаянието предшества вярата в Христос, но то е последващо по отношение на вярата, чрез която ние вярваме, че Бог желае да приеме при Себе Си покайващия се грешник.
5. ВЪПРОС – Правилно ли е наречено покаянието на Юда законническо?
6. Било ли е покаянието на жителите на Тир и Сидон, за които говори Христос в Мат. 11:21 престорено и неискрено или е било истинско покаяние?

19. ЗА ВЯРАТА

1. Оправдаващата вяра не е тази, чрез която някой вярва, че неговите грехове са простени поради Христос, защото последната следва самото оправдание и прощението на греховете, които са резултатът от оправдаващата вяра.
2. Оправдаващата вяра не е тази, чрез която някой вярва, че самият той е избран.
3. Не всички хора са задължени да вярват, че самите те са избрани.
4. Знанието и вярата, чрез които някой знае и вярва, че той притежава вярата по самата си природа, предшества това знание и вяра, чрез което някой знае и вярва, че той е избран.
5. От тези забележки могат да бъдат формирани няколко извода относно това, което понякога се твърди, че “вярващият и избраният е длъжен да вярва, че е избран”.
6. Оправдаващата вяра е тази, чрез която човек вярва в Исус Христос като Спасител, на тези, които вярват като цяло и на всеки от тях по отделно, дори Спасител на него, който чрез Христос вярва в Бога, който оправдава безбожния.
7. Евангелската и спасителната вяра е от такова високо качество, че превъзхожда цялата природа на човека и цялото му разбиране, дори и това на Адам, когато е бил поставен в състояние на невинност.
8. Бог не може справедливо да изисква вяра в Христос от този, който, чрез абсолютна воля, Той е осъдил изцяло, без каквото и да е отношение към греха му или като паднал в Адам; следователно, не е била Неговата воля, Христос да бъде дори и от най-малка полза за този човек; или по-скоро Той е пожелал Христос да не го ползва.
9. Вярата е благодатен и безвъзмезден дар от Бога, даден според определянето на средствата, необходими да съдействат за края, т.е. според такова определяне, каквото изисква Божията справедливост или по отношение на милостта, или по отношение на строгостта. Това е дар, който не е даден според абсолютната воля за спасение на определени хора; защото тя е условие, изисквано от обекта, за да бъде спасен и фактически условие преди да е средство за получаване на спасение.
10. Спасителна е вярата на избраните от Бога; това не е вярата на всички хора, на извратените и злите, нито на тези, които отблъскват думите на благодатта и считат себе си недостойни за вечен живот, нито на тези, които се противят на Святия Дух, нито на тези, които пренебрегват Божията воля за себе си, нито на тези, които не са били определени за вечен живот. Никой човек не вярва в Христос, освен този, който е бил предварително склонен и приготвен чрез предпазващата или предварителната благодат да приеме вечен живот при тези условия, при които Бог е пожелал да го даде, според следните думи на Писанието: “Ако някой желае да върши волята Му той ще разбере дали Моето учение е от Бога или за говоря от Себе Си.” (Йоан 7:17)

20. ЗА ОБНОВЛЕНИЕТО И ОБНОВЕНИТЕ

1. Следващият предмет, касаещ обновлението, който се реализира в настоящия живот чрез Духа на Христос, е умът и чувствата на хората или волята, разгледана според модуса на природата, не волята, разгледана според модуса на свободата. Това не е тялото на човека, макар че човек, когато е обновен чрез обновлението на своя ум и чувства действително желае по един добър начин и действа добре чрез инструмента на тялото.
2. Макар че обновлението не се реализира съвършено в един момент, но чрез определени стъпки и интервали, все пак, когато то се усъвършенства според своята същност, т.е. според обновяването на ума и желанията, то прави човека духовен и способен да се съпротивлява на греха чрез помощта на Божията благодат. Следователно, поради Духа, Който доминира в него, той е наречен духовен и не плътски, макар че той все още има в себе си плътта, която воюва срещу Духа. Защото тези двете, духовният човек и плътският човек, са наречени така в опозиция и според (това, което е във всеки от тях) по-силната, побеждаваща и преобладаваща партия.
3. Обновените са способни да извършват повече истинско добро, което е угодно на Бога, отколкото те извършват в действителност и да избягват повече зло, отколкото те избягват; и, следователно, ако те не избягват и не вършат това, което трябва да правят това, не следва да бъде приписвано на някой декрет на Бога или на ефективността на Божията благодат, но на нехайството на самите избрани.
4. Този, който твърди, че “е възможно за обновените чрез Божията благодат съвършено да изпълняват закона”, нито е пелагианец, нито нанася някаква вреда на Божията благодат, нито установява оправдание чрез дела.
5. Обновените са способни да извършват грях като вземат решение, преднамерено и противно на съвестта си и лъжейки по такъв начин да изгубят съвестта си посредством греха, така че да не чуват нищо от нея, освен думи на осъждение.
6. Обновените са способни да оскърбят Святия Дух чрез своя грях, така че за известно време, докато самите те бъдат върнати към покаяние, Той да не упражнява Своята сила и ефективност в тях.
7. Някои от обновените извършват реален грях и по този начин губят своята съвест и оскърбяват Святия Дух.
8. Ако Давид беше умрял в момента на своя грях срещу Урия посредством прелюбодейство и убийство, той би бил осъден на вечна смърт.
9. Бог истински мрази греха на обновените и на Божиите избрани, и то токова повече, колкото тези, които съгрешават, са поучили от Бога повече ползи и по-голяма сила да се противят на греха.
10. Има разлика, чрез която може да се каже, че един човек съгрешава с цялостна воля или с воля, която не е цялостна – цялостна да разруши съвестта и не цялостна, но само частична и да съгреши според необновената си част. Когато тези разлики са използвани в смисъла, в който някои хора ги използват, те са пагубни на чистотата и нараняват добрия морал.

21. ЗА УСТОЯВАНЕТО НА СВЕТИИТЕ

1. ВЪПРОС – Възможно ли е истинският вярващ да отпадне напълно и окончателно?
2. Опадат ли в действителност някои от тях напълно и окончателно от вярата?
3. Мнението, което отрича, че “истинските вярващи и обновени личности са или способни да отпаднат, или действително отпадат от вярата напълно и окончателно”, не е било приемано от църквата от времето на самите апостоли до настоящите дни като католическа доктрина. Нито пък тези, които са поддържали противното, някога са били смятани за държащи еретично мнение, не, тези, които са твърдели, че за вярващите е възможно да отпаднат от вярата, винаги са имали повече поддръжници в църквата на Христос, отколкото тези, които са отричали възможността това действително да се случи.

22. ЗА УВЕРЕНОСТТА В СПАСЕНИЕТО

1. ВЪПРОС – Възможно ли е за вярващия, без да има специално откровение, да бъде сигурен или уверен, че няма да отпадне от вярата?
2. Задължени ли са тези, които имат вяра, да вярват, че няма да отпаднат от вярата?
3. Утвърдителен отговор на никой от тези въпроси никога не е бил даван в Христовата църква като католическо учение; и отричането на никой от тях никога не е било осъждано от вселенската църква като еретично.
4. Убеждението, чрез което някой вярващ със сигурност убеждава себе си, че за него е невъзможно да отпадне от вярата или поне това, че той няма да отпадне от вярата, не съдейства толкова много за успокоение срещу отчаянието или срещу съмненията, които са противни на вярата и надеждата, като спомага за придобиване на сигурност, нещо директно противоположно на този най – полезен страх, с който ни е заповядано да изработваме нашето спасение и който е в най-висша степен необходим в този живот на изкушения.
5. Този, който е на мнение, че е възможно за него да отпадне от вярата и който, следователно, се страхува да не отпадне, не е нито лишен от необходимото утешение, нито поради тази причина е измъчван с безпокойство на ума. Защото той може да получи достатъчно утешение и да изключи безпокойството, когато знае, че няма да отпадне от вярата чрез никаква сила на дявола, на греха, или на света и чрез никаква склонност или слабост на собствената си плът, освен ако доброволно и поради собствено желание се преклони пред изкушението и пренебрегне изработването на своето спасение по съвестен начин.

23. ЗА ОПРАВДАНИЕТО НА ЧОВЕКА КАТО ГРЕШНИК, НО ВСЕ ПАК КАТО ГРЕШНИК ПРЕД БОГА

1. ВЪПРОС – Възможно ли е за Божията справедливост да бъде задоволена, освен ако законът не бъде задоволен по подобен начин?
2. Дали задоволяването, което е било предложено в Христос, на Божията справедливост е същото, както това предложено на закона чрез Христос?
3. Дали законовата праведност и тази на евангелието се различават по своята същност? Или същността и на двете е една и съща, т.е. обектът – покорството на Бога и универсалната форма – необходимостта от подчинение на закона?
4. Състои ли се праведността на Христос от три части, чрез които вярващите биват оправдавани? Дали първата от тях е святостта на природата на Христос, която се нарича естествена праведност? Дали втората от тези е страданието, което Той понася от най-ранното детство до момента на Своята смърт заради нас и в това показва Своето пасивно покорство или тази на Своята смърт? Дали третото е най-съвършеното, не, повече от съвършено изпълнение на моралния закон (добавете също така и на церемониалния закон) през целия Му живот до момента на смъртта Му; и в това демонстрира Своето активно покорство или това на Своя живот?
5. Не беше ли актът на това покорство, което Христос извърши и чрез което ние сме оправдани, наложено на Него според личната заповед на Отца, в която Той определя и постановява тези действия, добавяйки и обещанието, че Той ще извърши вечно изкупление за тези (човешката раса) и ще види потомството Си, което Неговото покорство ще оправдае чрез знанието за Него, т.е. чрез вяра в Него?
6. На коя от длъжностите на Христос принадлежат тези действия?
7. Дали праведността на Христос, праведността на вярващия или на избрания Му е вменена пред Бога?
8. Дали Бог му вменява тази праведност преди той да бъде оправдан чрез вяра?
9. Или, което е същото нещо, обекта, с който Бог се занимава в акта на оправданието на избрания, който наистина е неправеден в себе си, но е праведен в Христос, неговата Глава, и е смятан за праведен, защото за него е било платено и той издържа в Неговата сигурност и Глава, или защото той по такъв начин е изпълнил покорството, което се е изисквало от него?
10. Дали един вярващ наистина е понесъл наказание в Христос и е изпълнил покорството или единствено в Божието решение, или приемане! И дали това Божие решение, чрез което избраният бива видян като понесъл наказание и показал послушание е един акт, предхождащ оправданието?
11. Не предшества ли действието на приемане, чрез което Бог приема покорството на Своя Син, приноса, чрез който в евангелието Той предлага Своя Син за оправдание?
12. Дали приетото вменяване на праведността на Христос оправдава само или е предшестващо спрямо оправданието?
13. Не е ли актът на разбиране, чрез който вярата схваща Христос и Неговата праведност, или Христос за праведност, предшестващ самото оправдание?
14. Ако това действие (на разбиране) предшества оправданието, как вярата се явява причината, чрез която получаваме своето оправдание и едновременно причината за нашето схващане, която предшества оправданието и на самото оправдание, което следва това разбиране?
15. Или, не е ли вярата, схващаща Христос, предложена за оправдание преди вярата да е вменена за оправдание?
16. Дали думата “вяра” в твърдението “вярата е вменена на вярващия за правда” е правилно приемана като начина на действие, чрез който Христос бива схващан за праведност? Или е приемана неправилно, т.е. като метонимия за самия обект, който вярата схваща?
17. Дали фразата “вярата се приема относително и като инструмент” е еднаква с “чрез думата Вяра се показва, чрез метонимия, самият обект на вярата”?
18. Или, дали е едно и също нещо да се каже, “ние сме оправдани чрез вяра и като един инструментален акт, чрез който схващаме Христос за праведност“, както да кажем “ние сме оправдани чрез покорство или праведност”?
19. Може ли за праведността на Христос правилно да се каже, че е благодатно вменена за праведност или че е благодатно счетена за праведност?
20. Когато апостолът изразява себе си по следния начин “”Вярата е вменена за праведност”, не следва ли това да бъде разбирано във връзка с вменяването, което е направено не според дълга, но според благодатта?
21. Може ли това, на което ние сме направени участници чрез вяра, да бъде наречено инструменталният ефект на вярата?
22. Когато Бог е постановил да не оправдае никого чрез благодат и милост, освен този, който вярва в Христос и следователно, чрез проповядването на евангелието изисква вяра в Христос от този, който желае да бъде оправдан, не може ли да се каже, “когато Бог благодатно съди според евангелието, Той гледа на вярата като на условие, което се изисква и се извършва от този, който се явява да бъде съден и оправдан пред трона на благодатта?”
23. Ако това може да бъде казано, какво престъпление има в това да се каже, “чрез безкористното и щедро приемане (от Бога) вярата се вменява за правда поради покорството на Христос”?
24. Дали, “ако делата на хората, които са новородени, бяха съвършени, те биха могли да бъдат оправдани чрез тях, макар че те може да са извършили много зли дела, преди да приемат опрощение за тях”, е едно правилно твърдение?

24. ЗА ДОБРИТЕ ДЕЛА НА ВЯРВАЩИТЕ

1. ВЪПРОС – Вярно ли се казва относно добрите дела на вярващите, че “те са мръсни като нечиста дреха” и дали изповедта “Ние всички станахме като човек нечист и всичката ни правда е като мръсна дреха”, и т.н. (Ис. 64:4) се отнася и за тези дела?
2. В какъв смисъл е правилно да се каже “Вярващите грешат смъртно във всяко едно от техните добри дела.”?
3. Дали добрите дела на вярващите са съдени от Бога единствено като свидетелство за вяра; или по подобен начин като такива, които са заповядани от Бога, одобрени и възнаградени с обещание и награда, макар че тази награда не би им била дадена, освен “по благодат”, обединена с милостта и поради Христос, Който Бог е определил и поставил като умилостивение чрез кръвта Му, и следователно по отношение на вярата в Христос?

25. ЗА МОЛИТВАТА

1. ВЪПРОС – Дали молитвата или застъпничеството пред Бога има връзка единствено с поклонението и отдаване чест на Бога? Или, дали по подобен начин то има връзка със средствата, необходими за получаване на това, което се моли – средства, наистина, които Бог е предвидил да бъдат използвани преди абсолютно да постанови да даде благословението на молещия се?
2. Дали вярата, с която ние трябва да се молим, е тази вяра, чрез която този, който се моли, вярва с увереност, че ще получи това, за което се моли? Или това е тази вяра, чрез която той е убеден със сигурност, че иска според Божията воля и ще получи това, за което моли при положение, че Бог знае, че това, за което се моли, ще допринесе за Неговата слава и за спасението на молещия?

26. ЗА ДЕЦАТА НА ВЯРВАЩИТЕ, КОГАТО СА ПРЕДЛАГАНИ ЗА КРЪЩЕНИЕ

1. ВЪПРОС – Когато децата на вярващите са предлагани за кръщение, дали на тях се гледа като на “деца на гнева “ или като на деца на Бога и на благодатта? И ако на тях се гледа и по двата начина, дали тази връзка е такава по едно и също време или по различно време?

27. ЗА ГОСПОДНАТА ТРАПЕЗА

1. ВЪПРОС – Не е ли достойно и най-подходящо и следователно, самата същност на Господната трапеза, така както тя е била за пръв път постановена и като е практикувана сега паметта, или възпоменанието, или възвестяването на смъртта на Господа и заедно с това благодарение за Божия дар в даването на Своя Син да умре за нас и да даде Своята плът да бъде ядена и кръвта Си да бъде пита чрез вяра в Него?

28. ЗА МАГИСТРАТИТЕ

1. Върховният съд не е наречен правилно политически или светски, защото тези епитети са противни на църковната и духовната сила.
2. В ръцете и в подчинение на върховния съд е поставена под Бога върховната и суверена власт да се грижи за своите поданици и да ги управлява по отношение на животинския и духовния живот.
3. Грижата за религията е била дадена от Бога в по-голяма степен на върховния съд, отколкото на свещениците и на църковните служители.
4. Това е силата на съда да упражнява законите, относно светската и църковната политика все пак не без тези хора да се допитат и да се съветват с тези, които са най-учени в духовните въпроси и които са надлежно избрани да поучават в църквата.
5. Задължение на съда е да пази и защитава църковното служение – да избира служителите на Божието слово, след като те предварително бъдат подложени на законно изпитване пред презвитерите – да се грижат те да изпълняват своите задължения, да наставляват и подбуждат тези, сред тях, които са небрежни, да награждават тези служители, които управляват добре стадото и да отмахват тези, които са упорито небрежни или които са причина за скандал в църквата.
6. И да свикват съботи, както общи, така и национални или провинциални; чрез своя собствен авторитет да председателстват като модератори на събранието или лично, или чрез депутати, подходящи да изпълняват такава длъжност.
7. ВЪПРОС – Дали е полезно за църковните събори или асамблеи над тях да председателстват тези хора, които смятат, че въпросите на религията и църковната дисциплина трябва да се решават по този, а не по онзи начин?
8. За изпълнението на тези задължения магистратите следва да разбират тези тайни на религията, които са абсолютно необходими за спасението на човека; защото в тази част (на своя висок офис) те не могат да зависят и да поверят себе си на съвестта на друг човек.
9. Християнският магистрат председателства на тези църковни събирания, в които той присъства и произнася крайната и определена присъда или има правото да даде окончателна и определена присъда.

29. ЗА РИМСКАТА ЦЪРКВА

1. ВЪПРОС – Трябва ли да бъде правена разлика между Римския съд (т.е. на римския жрец, кардиналите и останалите проклети служители и слуги на неговото царство) и църквата, която се нарича Римска?
2. Могат ли по някакъв начин да бъдат наречени “Христова църква” хората, които са излъгани от римския жрец, който приема себе си за наследник на св. Петър и глава на църквата?
3. Отделил ли е Бог тези хора, така че въобще да не ги приема за Свои повече, отколкото мохамеданите и евреите?