Българска Библия ОнлайнТози текст е предназначен за изключително използване на www

Този текст е предназначен за изключително използване на www.bibliata.com. Разпространение или печат с цел продажба, както и промяна, публикуване и използване на статията или части от нея без изричното писмено разрешение на собствениците е забранено. Превод: Радостин Марчев. Авторски права © www.bibliata.com 1996-2006. Всички права са запазени.

ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ДУХОВНИЦИТЕ

БРАТЯ И БАЩИ, НЕКА да не бъде прието като нахалство, суета или дързост това, че някой, който е на малка почит в църквата, си позволява да се обърне по такав начин кам едно тяло от хора, към мнозина от които той храни най-голямо уважение. Но аз дължа още по-голмо уважение на Този, Който вярвам, че изисква това от моите ръце; към великия Епископ на душите ни, пред Когото скоро и Вие, и аз ще трябва да дадем отчет за службата си. Това е дълг, който аз дължа на любовта, на истинската, неподправена загриженост да изявя това, което от дълго време стои като бреме на сърцето ми. И дано Богът на любовта да Ви направи способни да четете тези редове със същия дух, с който те са написани! За непредубедения читател бързо ще стане явно, че аз не говоря с дух на гняв или омраза. Добре зная, “човешкият гняв не върши Божията воля.“ Още по-малко аз бих казал и една дума с презрение; дух, справедливо омразен и на Бога, и на хората. Никое от тези не може да принадлежи на честната, нежна любов, която е мотивът за това, с което сега се захващам. С този дух аз желая да хвърля хляба си по водите; доволно ще е, ако след много дни той се върне при мен.

Междувременно, Вие сами разсъдете, че любота не препятства, а по-скоро ни задължава да говорим открито. Не Ви ли смущава често така, както и мен, да оставите настрана както маската, така и колебанието си; и “изявйвайки истината, да препоръчате себе си на съвестите на хората като знак на Бога“?  И когато аз правя това, нека сериозно да Ви помоля заради Божията любов, заради любовта към собствената Ви душа, да, и заради цялата Христова църква да не отклонявате ума си, като се занимавате с това кой говори, но безпристрастно да прецените това, което се говори. И ако то е погрешно или глупаво, отхварлете го; но не отхвърляйте “словото на истината.“

Моето първоначално намерение беше да предложа няколко ясни мисли на свещенството единствено на нашата църква. Но след като размислих малко повече, аз не виждам причина да се огранича само до нея. Аз сам длъжник на всички и следователно, макар че говоря най-вече на тези, с които съм по-непосредствено свързан, все пак аз не желая някой да смята, че изключвам някого от която и да е деноминация, когото Бог е призовал “да бди за душите на хората като един, който ще дава отчет.“.

За да можем да дадем този отчет с радост, не са ли две най-важните неща, които трябва да видим: Първо, Какви хора трябва да бъдем? Второ, Такива ли сме или не?

I. И Първо, ако ние сме “надзиратели на Божията църква, която Той придоби със Собствената Си кръв“, какви хора трябва да бъдем в дарби и в благодат?

1. Ще започна с дарбите (1) Тези, които имаме по природа. Не трябва ли един служител да има Първо, добро разбиране, ясно схващане, правилно отсъждане и способност да разсъждава добре? Не е ли това във висша степен необходимо за делото на служението? В противен случай, как би бил той в състояние да разбира различните нужди на тези, които са под неговата грижа или да ги води през хиляди трудности и опасности към небето, където те би трябвало да бъдат? Не е ли това необходимо заради многобройните врагове, които ще срещне? Може ли един такъв човек да се справи с всички хора, които не познават Бога и с всички духове на тъмнината? Не, той никога не би разпознал лъжите на Сатана, нито лукавството на неговите деца.

Второ. Не е ли във висша степен целесъобразно ръководството на душите да баде извършвано с някаква живост и бързина на мисълта? Или как той би бил способен, когато нуждата го изисква, да “отговаря на глупака според глупостта му“? Колко често това е необходимо! Виждайки, че той навсякъде се среща с тези празни, но все пак сприхави създания, които “в собствените си очи са по-мъдри от седем мъдреци“. Следователно, аргументите не са оръжие, което може да бъде използвано срещу тях. Вие не можете да се отнасяте с тях по този начин. Бивайки убедени, те проклинат; нито пак могат да бъдат смълчани, освен по техния собствен начин.

Трето. Към едно ясно разбиране и живост на мисълта трябва да бъде добавена и добра памет, за да бъдете готови да направите Ваше това, което сте срещнали, докато сте чели или чули; и която ни пази да не бъдем “винаги учещи се и никога неспособни да дойдем до познаване на истината“. Точно обратното, “всеки книжник,  който е учил за небесното царство“, всеки Учител, подходящ за работата си, “е като човек, който изважда от съкровищата си и старо и ново.“.

2. Отново, по отношение дарбите, можем ли да направим и една стъпка по-нататък, без преди това да имаме достатъчно знание? Едно знание, Първо, за собствената си служба; за високото доверие, на което стоим, за важното дело, за което сме призовани? Има ли някаква надежда човек  да се справя добре с работата си, ако не знае каква е тя? Че ще бъде достоен само за доверието, което не разбира? Не, ако той не познава Божието дело, което му е било поверено, той не може да го завърши.

Второ. Не по-малко необходимо е познаването на Писанията, които ни учат как да учим другите; да разбираме, че Писанието тълкува Писанието, че една част открива смисала на друга. И така, независимо, дали е вярно, че всеки добър познавач на Писанията е добър богослов, сигурно е, че никой не може да бъде добър богослов, без да познава добре Писанията. Никой друг не може да бъде могъщ в Писанията, способен както да наставлява, така и да затваря устата на празнословците.

За да направим това добре, не е ли необходимо да познаваме буквалното значение на всяка дума, стих и глава, без което е невъзможно да съществува здрава основа, на която да бъде изградено духовното значение? Не трябва ли по подобен начин да бъдем способни да извлечем точните заключения, спекулативни или практически, от всеки текст; да разрешим трудностите, които възникват и да отговорим на възраженията, които са или могат да бъдат повдигнати против него; и да направим подходящо приложение за съвестта на всеки от слушателите ни?

Трето. Ще може ли той да направи това по най-добрия начин, без познание за оригиналните езици? Без това няма ли често да изпада в затруднение, дори и по отношение на текстове, които се отнасят единствено до практически неща? Той би се изправил пред дори още по-големи трудности по отношение на противоречивите Писания. Той не би бил способен да ги спаси от ръцете на всеки учен човек, който би му надделял: Защото, където се позоват на оригинала, неговата уста веднага би била затворена.

Четвърто. Не би ли било едно познание на цялостната история, на древните обичаи, на хронологията и географията, макар и не абсолютно необходимо, все пак във висша степен полезно за този, който желае цялостно да разбира Писанията? Тъй като, поради липсата на това познание, той не би бил добре подготвен да чете коментарите на други хора.

Пето. Известно познаване на науката също е, да кажем, най-малкото еднакво полезно. Не, можем ли да не кажем, че знанието за нещо, (независимо, дали е наука или изкуство), което макар и сега доста неприемано, е дори второ по необходимост след познаването на самото Писание? Аз имам в предвид логиката. Защото какво означава да разбирам правилно, ако не изкуството на здравия разум? На схващането, ясното мислене, вярната преценка и разумното заключение? Какво е това, погледнато под друг ъгъл, ако не изкуството да се учи и поучава, както чрез убеждаване, така и чрез увещаване? Тогава какво от цялата наука може да бъде желано повече от това?

Не е ли някакво познание относно това, което е било наречено втората част на логиката (метафизиката), ако не толкова необходимо, колкото нея все пак във висша степен полезно? (1) За ясно разбиране (без което е невъзможно както да се правят верни преценки, така и да се мисли разумно, конкретно или обощаващо), като подреждаме идеите си под определени заглавия? И (2) за разбирането на мнозина полезни писатели, които много трудно биха били разбрани без него?

Не следва ли също така, служителят да бъде запознат най-малкото с основните положения на естествената философия? Не би ли била тя от голяма помощ за правилното разбиране на някои пасажи от Писанието? Подпомогнат от нея, той би могъл да схване и при подходящ случай да обясни на другите как невидимите неща за Бога се виждат в сътворението на света; как “небесата разказват славата Божия и просторът изявява делото на ръцете Му“,  когато викат “О, Боже, колко велики са Твоите дела! С мъдрост Ти си ги направил всички тях.“.

Но колко далеч бихме могли да отидем във всичко това, без някакво познание по геометрия? Което по същия начин е полезно не само в този случай, но и понеже създава яснота на разбирането и навик да мислим задълбочено и свързано.

Наистина, трябва да бъде признато, че някои от тези клонове не са толкова крайно необходими, колкото останалите; и следователно, никой мислещ човек не би осъдил отците на църквата за това, че във всички векове и народи са избирали за служение някои хора, които макар да предполагаме, че са имали способностите, не са имали възможността да ги придобият. Но какво извинение има един, който е имал възможността и не я е използвал? Какво може да се очаква от човек, който, макар да има университетско образование, не разбира всички тези? Ако предположим, че има някакви способности, той със сигурност остава без извинение пред Бога и хората.

Шесто. Може ли някой, който е прекарал няколко години в обучение да бъде извинен, ако не може да прибави към познание за езиците и науката, и познаване на Отците? На най-автентичните тълкуватели на Писанието, които са били както най-близко до извора, така и несъмнено надарени с Духа, чрез Който цялото Писание е било дадено? Лесно може да се разбере, че аз говоря основно за тези, които са писали преди събора в Никея. Но кой не би пожелал също така да има някакво познание и за тези, които са след него? За св. Златоуст, Василий, Йероним, Августин; и преди всичко, човека със съкрушено сърце, Ефрен Сирин?

Седмо. Има още един клон на познанието, който е във висша степен необходим за служителя – познание за света; познание за хората, за техните максими, обичаи и маниери, така както те се срещат в реалния живот. Без това той би бил виновен за много поражения и способен да направи малко добро; ако не знае или как да се справя с хората, според голямото разнообразие на техните характери или да пази себе си от тези, които почти на всяко място лежат в очакване да го измамят.

Колко тясно свързано с това е разпознаването на духовете! То може да бъде придобито единствено с внимателното наблюдение. И може ли да съществува водач на душите, който да не го притежава? Не би ли се препъвал той на всяка крачка?

Осмо. Може ли той да не притежава значително благоразумие? Това най-необикновено нещо, което обикновено се нарича здрав разум? Но как да го дефинираме? Можем ли да кажем заедно със схоластиците, че той е recta ratio rerum agibilium particularium? Или то е обичайното обмисляне на всяко последствие на всяко нещо –

Quis, quid, ubi, quibus auxiliis, cur, quomodo, quando?

и способност да адаптираме своето поведение към различни комбинации? Както и да бъде дефинирано, не трябва ли то да бъде изучавано с най-голяма грижа и преследвано с пълна сериозност, с цел неговото приложение? Защото какви ужасни затруднения произлизат там, където то явно липсва!

Девето. След благоразумието или здравия разум (ако то не се включва в него), един служител със сигурност трябва да притежава някаква степен на добри обноски; аз имам  предвид такт, лекота и уместност на поведението, където и да е хвърлен жребият му: Може би някой би добавил, че той трябва да има (макар и не държавническо изкуство, защото той е ”слуга на всички” все пак) цялата вежливост на един джентълмен, обединена с коректността на учения. Желаем ли образец за това? Имаме такъв в св. Павел дори пред Феликс, Фест и цар Агрипа.  Можем да кажем, че той е бил един от най-възпитаните хора, един от най-прекрасните джентълмени на света. О, ако по подобен начин ние имахме качеството “да угаждаме на всичките човеци с цел тяхното назидание.” !

За това, особено в своите публични изяви, не трябва ли да желаем силен, ясен, музикален глас и добро изложение както по отношение на произношението, така и на жестовете? Аз споменавам тук тези неща, защото те са много по-достижими, отколкото обикновено се предполага. Забележително слаб и нестроен глас може чрез добро използване да стане силен и приятен. Тези, които заекват почти на всяка дума, могат да се научат да говорят ясно и чисто. И мнозина, които са забележително слаби в своето произношение и несръчни в жестовете си, могат след време, чрез изкуство и труд, не само да подобрят тази несръчност на жестовете и неумение да се изразяват, но и да станат много добри и в двете неща, и така да украсят своята професия.

Нещо, което може много да насърчи тези, които предават себе си на работата по отношение на всички тези качества, много от които не могат да бъдат придобити без значителен труд, е това: Те имат уверението, че във всички свои усилия са подкрепяни от Този, Който учи човека на знание. И кой може да ги научи като Него? Кой като Него дава мъдрост на простия? Колко лесно е за Него (ако желаем това и вярваме, че Той е както способен, така и желаещ да направи това) чрез могъщото, макар и тайно влияние на Своя Дух да даде и умножи нашето разбиране; да подсили нашите способности; да ни даде да запомним нещата, които са важни и да прикове, и изостри вниманието ни върху тях; така ние можем да се ползваме повече от всички, които зависят изцяло от себе си, от това, което може да ни усъвършенства за нашата работа за Господаря!

3. Но всички тези неща, колкото и да са велики сами по себе си, са малки в сравнение с тези, които следват. Защото какво са всички дарове, били те естествени или придобити, когато бъдат сравнени с Божията благодат? И как трябва тя да подтиква и управлява целия стремеж, чувства и действия на Христовия служител!

(1) Що се отнася до стремежа както за започването на тази важна служба, така и за нейното завършване, във всяка нейна част не трябва ли той да бъде единствено Божията прослава и спасението на души от смърт? Не  е ли това абсолютно и неотменимо задължително, преди всичко и над всичко? “Ако окото ти е здраво, цялото тяло”, цялата му душа, цялата му работа, “ще бъде осветено.”. “Бог, който е заповядал на светлината да изгрее в тъмнината”, ще изгрее в неговото сърце; ще го упътва във всичките му пътища, ще му даде да види труда на душата му и да бъде задоволен. Но, ако неговото око, неговото намерение, не е здраво, ако е примесено с някакви по-долни мотиви (колко повече, ако това са неговите водещи мотиви в започването и извършването на този висока длъжност!), “цялото му тяло” “ще бъде в тъмнина”, дори тъмнина, която идва от бездънната бездна; такъв да не мисли, че ще получи някаква благодат от Бога. Не; Божието проклятие остава върху него. Нека да не очаква да се наслаждава на някакъв траен мир, на някакво сигурно успокоение в живота му, нито може да се надява, че ще има някакъв плод в неговата работа, някакви грешници, обърнати към Бога.

(2) Относно неговата любов. Не трябва ли този, който е “настойник на Божиите тайни”, пастир на душите, за които е умрял Христос, да бъде надарен с голяма любов към Бога и ближния? Любов от същия вид, но по степен много над тази на обикновените християни? Може ли той да отговори по друг начин на високия характер и на връзката, с която е свързан? Как би могъл без това той да премине през всички мъки и трудности, които по необходимост съпътстват вярното изпълнение на неговата служба? Би ли било възможно за един родител да премине през цялата мъка на раждането и отглеждането дори на едно дете, ако няма тази силна любов, този неизразим стремеж, който Създателят му е дал за тази цел? Колко по-малко би било възможно за един пастир, за един духовен родител да премине през болката и труда на “пътя на раждането” и отглеждането на много деца до тяхната пълнотата на ръста им в Христос без голяма доза от тази неизразима любов, която “външният човек не схваща”.

Следователно, трябва да бъде изцяло лишен от разбиране, трябва да бъде напълно луд този, който поради каквато и да е причина, започва такава служба, ако е чужд на   това чувство. Не, аз често съм се чудил, как някой човек, който е с ума си, по-скоро не би копал или вършал за прехраната си, отколкото да продължи по този начин, ако не чувства поне (което е extremâ lineâ amare) толкова сериозна загриженост за Божията слава и такава жажда за спасението на души, че да е готов по-скоро да направи всичко, да изгуби всичко или да пострада всичко, отколкото да изгуби един, заради когото е умрял Христос.

И не е ли дори тази степен на любов към Бога и човека изцяло несъпоставима с любовта към света; с любовта към парите и славата; с най-ниската степен на всяка амбиция и чувственост? Колко по-малко може да бъде съвместима с този беден, низък, безумен, детински принцип – любовта към развлеченията? (със сигурност, дори един, който нито е служител, нито християнин, би “оставил детинското”) Не само това, но любовта към удоволствието и това, което лежи дори по-дълбоко в душата, любовта към охолството, бягат пред нея.

(3) Що се отнася до този принцип: “На безбожния казва Бог, Защо този проповядва закона Ми?”, кой е служител на Христос, пастир на душите, ако не е изцяло посветен на Христос? Ако не се въздържа с най-голяма грижа и внимание от всяка зла дума и действие; от всяко подобие на зло; да, от най-невинните неща, от които някой може да се почувства засегнат или съблазнен? Не е ли той призован преди другите да бъде пример на стадото в своето и в публично поведение? Пример за всички в свят и небесен характер, изпълващ сърцето така, че да свети в живота? Следователно, не е ли целият му живот, ако той следва достойно своя призив, един непрестанен труд на любов; един непреставащ разказ, прославящ Бога и помагащ на хората; един низ от благодарения и благословения? Не е ли той винаги смирен, винаги сериозен, макар и винаги радващ се; кротък, благ, търпелив, себеобуздан? Може ли да не го помислите за ангел пазител, служител на тези, “които ще наследят спасение”? Не е ли той изпратен от Бога, за да стои между Бога и хората, да пази и помага на бедните, безпомощните човешки синове, да ги снабдява със светлина и сила, да ги води през хиляди знайни и незнайни опасности, докато на уреченото време се върне заедно с тези, които са му верни при Своя и техния Отец, Който е на небето?

О, кой е способен да опише такъв Божий посланик напълно верен, изпълняващ своето високо задължение! Съработещ с Бога, с великия Автор, както на старото, така и на новото творение! Вижте неговия Господ, вечния Божий Син, извършващ всемогъщо дело и създаващ небето и земята, чрез дишането на устата Си! Вижте слугата, в когото е Неговото благоволение, верния съветник на Неговата воля, който говори в Неговото име словото, чрез което се въздига ново духовно творение. Подкрепен от Него, той казва на мрачната неоформена материя “Да бъде светлина” и “става светлина. Старото премина, ето всичко стана ново.”. Той продължава да върши това, което ангелите на Бога не са почетени да вършат – съработи с Изкупителя на човеците, “привеждащ много деца в слава”.

Такъв е истинският служител на Христос; и такива безспорно трябва да бъдем Вие и аз.

II. Но такива ли сме? Какви сме по отношение на това, което вече споменахме? Това е тъжна, но вярна констатация? Вярно е, че мнозина са писали по въпроса; и някои от тях твърде добре: все пак малцина, ако въобще някои, поне в нашата нация, са изследвали всички тези неща. Нито пък те винаги са говорили толкова ясно, колкото изисква природата на въпроса. Но защо не са? Дали защото не са желаели да причинят болка на тези, които обичат? Или пък са били възпирани от страха да не бъдат неучтиви или да не причинят някакво временно неудобство? Жалък страх! Може ли някакво временно неудобство да бъде поставено наравно с душите на нашите братя? Или пък те са били възпирани от срам поради съзнанието на собствените им много и тежки недостойнства? Без съмнение това може да смекчи прегрешението, но не и изцяло да го премахне. Защото не е ли мъдър съвета: “Не се срамувай, когато се отнася до душата ти?”, особено когато се касае до душите на хиляди други? В такъв случай може ли Бог

Да вкамени нашите твърди лица

Да вкорави като диамант челата ни!

Но няма ли друга пречка? Не трябва ли състраданието и нежността да ни накарат да се въздържаме да причиним болка? Да, от причиняването на безсмислена болка. Но каква нежност е това? Не е ли тя като тази на хирурга, който оставя своя пациент, защото е твърде състрадателен, за да почисти раните му. Жестоко състрадание! Нека да причиня болка, ако мога да спася живот. Нека да почистя, за да може Бог да изцели.

1.  Тогава,толкова чувствителни ли сме, колкото трябва да бъдем, Първо, по отношение на естествените дадености? Опасявам се, че не. Ако бяхме, колко камъни за препъване биха били премахнати от пътя на сериозните невярващи? Уви, какви ужасни резултати продължаваме да виждаме от това всеобщо и безумно разбиране: “Ако момчето не става за нищо друго, направете го свещник!”. Следователно, ние виждаме (моля Бога да нямаше толкова много примери в цяла Британия и Ирландия!) тъпи, тежки, упорити служители; хора без живот, без дух, без бързина на мисълта; които поради това са шега за всеки устат глупак, за всеки весел, лекомислен франт, който срещат. Ние виждаме други, чиято памет не може да задържи нищо; следователно, те никога няма да станат хора със значително познание; никога няма да знаят достатъчно, дори за тези неща, които е най-необходимо да знаят. Уви, те изливат вода в пробити съдове; а пробитата стомна не може да задържи вода! Аз не казвам заедно с Платон, че “всичкото човешко знание не е нищо друго, освен припомняне.”. Все пак, сигурно е, че без да помним, ние не може да имаме друго, освен малко знание. И дори тези, които се наслаждават на най-добрата памет, все пак намират много причини да се оплакват:

Уменията идват толкова бавно, а животът лети толкова бързо;

Ние учим толкова малко и забравяме толкова много!

И все пак, ние виждаме и оплакваме дори по-голямо зло в някои, които са в служение. Те губят ума си, те разбират погрешно, техните способности са малки и плитки, тяхното разбиране е мътно и объркано; в следствие на това те са изцяло неспособни нито да направят правилна преценка на нещата, нито да разсъждават правилно за нещо. О, как е възможно тези, които сами не знаят нищо, правилно да дадат знание на другите? Как ще ги наставляват във всяко задължение за Бога, за техния ближен и за себе си? Как ще ги водят през целия лабиринт от грешки, от всяко заплитане на греха и изкушението? Как ще ги научат за всички лъжи на Сатана и ще ги защитават срещу цялата мъдрост на света?

Лесно е да разберете, че аз не говоря това заради тях самите; (защото те са непоправими), но заради родителите, за да могат те да отворят очите си и да видят, че един тъпак никога не може “да бъде достатъчно добър за свещеник”. Той може да е достатъчно добър за търговец; достатъчно добър, за да печели 50 или 100 фунта. Той може да е достатъчно добър за войник; не, (ако плащате добре за това) за много добре облечен и добре изглеждащ офицер. Той може да е достатъчно добър за моряк и да сияе на квартердека. Той може толкова добре да се справя със задълженията на лекар или адвокат, че да пътува в собствена бляскава каляска. Но, О! Не мислете да го правите служител, освен, ако не искате да лепнете петно на семейството си, скандал върху нашата църква и обвинение на евангелието, което той може да убие, но не може да поучава.

Разумни ли сме толкова, колкото би трябвало да бъдем, Второ, по отношение на придобитите умения? Тук въпросът (предположете, че ние имаме еднакво разбиране) лежи по-непосредствено в собствената ни власт. Но в този, както и в следващите параграфи, аз не бих се взирал колко много или колко малко са добрите или неумелите. Аз единствено желая всеки, който чете това, да го приложи към себе си. Със сигурност, някой в нашия народ не отговаря на изискванията. Не съм ли аз този човек?

Нека всеки сериозно да изпита себе си. Имам ли аз (1) такова знание за Писанието, което може да направи този, който прави това, да го обяснява на другите така, че то да бъде светлина във всичките им пътища? Имам ли пълно и ясно виждане за аналогията на вярата, която е ключът, който ме води през цялото? Запознат ли съм с различните части на Писанието; с всички части на Стария и Новия завет? Когато споменавам някой текст, познавам ли неговия контекст и паралелните пасажи? Ако не съм добър богослов, поне добър книжник ли съм? Познавам ли граматическата конструкция на четирите евангелия; на Деянията; на посланията; и майстор ли съм на духовното значение (така, както и на буквалното) на това, което чета? Разбирам ли обхвата на всяка книга и как всяка част от нея се свързва с цялото? Имам ли способностите да извлека естествените твърдения от всеки текст? Познавам ли възраженията, които се отправят срещу тях от евреите, деистите, папистите, арианите, социаните и всички други сектанти, които, повече или по-малко, покваряват или извращават Божието слово? И готов ли съм да дам задоволителен отговор на всяко от техните възражения? Научен ли съм да прилагам всяка част от свещените Писания така, както различните ситуации на моите слушатели изискват?

(2)   Разбирам ли еврейски и гръцки? Иначе как се захващам (което прави всеки служител) не само да обяснявам написаните книги, но и да ги защитавам срещу всяка опозиция? Не съм ли оставен на милостта на всеки, който разбира или дори претендира, че разбира оригинала? По какъв начин мога да оборя неговите претенции? Разбирам ли езика на Стария завет? Критически? Изобщо? Мога ли да преведа на английски един от Давидовите псалми? Или поне първата глава на Битие? Разбирам ли езика на Новия завет? Критически майстор ли съм на него? Знам ли достатъчно, за да преведа на английски първата глава на св. Лука? Ако не, колко години съм прекарал в училище? Колко в университета? И какво съм правил през тези години? Не трябва ли срам да покрие лицето ми?

(3) Разбирам ли собствената си служба? Размислил ли съм сериозно пред Бога за характера, който притежавам? Какво означава да бъдеш посланик на Христос, посланик на небесния цар? Зная ли, чувствам ли какво означава да “бдиш за душите” на хората “като един, който ще дава отчет”?

(4) Познавам ли светската история, която потвърждава и илюстрира свещената? Запознат ли съм с древните обичаи на евреите и на другите народи, споменати в Писанието? Имам ли достатъчно знание за хронологията, поне за тази, която се отнася до свещените Писания? И достатъчно ли съм запознат (ако не повече) с географията, за да знам ситуацията и да бъда в състояние да дам някаква информация за всички важни места, които са споменати там?

(5) Способен майстор ли съм на науката? Влязъл ли съм през нейната врата, логиката? Ако не, не е много вероятно да напредна много, когато се спъвам на прага. Разбирам ли я така, че да бъда по-добър с нейна помощ?  Да бъде тя винаги готова за използване; така че да приложа всяко нейно правило, когато има случай, почти естествено, както протягам ръката си? Разбирам ли я изобщо? Не са ли дори наклоненията и метафорите отвъд моето разбиране? Не се ли опитвам нещастно да прикрия невежеството си като обичам да се смея над техните варварски имена? Мога ли поне да сведа едно непряко наклонение в пряко, хипотетичен в категоричен силогизъм? Вместо това не ме ли правят моите леност и мързел твърде готов да вярвам това, което твърдят малките франтове и хубавите джентълмени – “логиката не става за нищо?” Тя е добра поне за това (както и да бъде разбирана) да накара хората да говорят по-малко; като им показва както това, което е, така и което не е, във връзка с въпроса; и колко трудно е да се докаже нещо. Разбирам ли метафизиката; ако не дълбочините на схоластиката, тънкостите на Скот и Аквински, поне първите основи принципи на тази полезна наука? Напреднал ли съм в нея толкова, че да изясня мисленето си и да подредя правилно идеите си; дотолкова, че да съм способен да чета с лекота и удоволствие, както и с  полза творбите на д-р Хенри Мор, “Търсене на истината” на д-р Мелебранх и “Изява на битието и атрибутите на Бога” на д-р Кларк? Разбирам ли естествената философия? Ако не съм се потопил дълбоко в нея, достигнал ли съм поне до основните й положения? Изучил ли съм Грейвсенд, Кеил, „Принципите“ на сър Исак Нютон, заедно с неговата “Теория на светлината и цветовете?” За тази цел взел ли съм нещо от метафизичното знание? Познавам ли метафизичното метафизичната азбука на елементите на Евклид? Ако не съм достигал дотук, ако съм все още такъв новак, какво съм правил, откакто съм започнал да ходя на училище?

(6) Познавам ли отците; поне тези забележителни мъже, които са живели в ранните векове на църквата? Препрочитам ли отново и отново златните останки на Климент Римски, на Игнатий и Поликарп; и прочел ли съм поне веднъж творбите на Юстин Мъченик, Тертулиан, Ориген, Климент Александрийски и Киприан?

(7.) Имам ли знание за света? Изучавал ли съм хората (както книгите) и забелязал ли съм техните нрави, максими и маниери? Научил ли съм се да внимавам на хората; да прибавям мъдростта на змията към незлобието на гълъба? Дал ли ми е Бог по природа и прибавил ли съм аз някаква степен на разпознаване на духовете; или неговия верен съюзник трезвостта ме е направил да разпознавам всички обстоятелства, така че да съответстват най–добре на моето поведение според различните им комбинации? Трудя ли се, за да не бъда никога груб или с лоши обноски; да бъда забележително лишен от добро възпитание? Опитвам ли се да подражавам на тези, които са известни с лекотата на поведението си? Дали съм (макар и никога лековат или дребнав в дума или действие) все пак любезен и вежлив към всички хора? И използвам ли всяко средство, което е в силата ми и в съгласие с моя характер, да “угаждам на всички хора”, с което говоря “за тяхното назидание.”

Ако ми липсва някое от тези най-основни качества, няма ли често да съжалявам за липсата му? Колко често ще се движа тежко, бивайки много по-малко полезен, отколкото бих могъл да бъда! Колко повече ще страдам от своята безполезност, ако съм пропилял възможността да се запозная с великите светила на древността след никейските Отци; или ако съм пропилял тези ценни часове, през които съм можел да напредна в науката! Колко много съм изостанал, поради липса на помощ, която срамно съм отхвърлил! Но не е ли моят случай дори по-лош, ако съм пропилял времето, през което съм можел да подобря своите умения по гръцки и еврейски? По-рано аз съм имал възможност да се запозная с тези скрити съкровища на свещеното познание. Но сега те са скрити от очите ми; те са здраво заключени и аз нямам ключ, който да може да ги отключи. Все пак, използвал ли съм прилежно всяка възможност, за да поправя тъжния дефект (дотолкова, доколкото той може да бъде поправен сега) чрез най-внимателното изучаване на Писанията на английски? Размишлявам ли върху тях ден и нощ? Размишлявам ли (и след това говоря ли) върху тях, “когато седя в къщата и когато вървя по пътя, когато лягам и когато ставам”? Постигнал ли съм след време чрез тези средства цялостно познание – както върху свещения текст, така и върху неговото буквално и духовно значение? Иначе как бих могъл да се опитам да наставлявам другите върху него? Без това аз наистина съм сляп водител! Аз съм абсолютно неспособен да уча моето стадо на това, което сам никога не съм научил; не съм повече способен да водя хора при Бога, отколкото да управлявам света.

2. И все пак, има нещо дори още по-високо от тези дарби, по високо от всяка или от всички тях, взети заедно; нещо, пред което всички външни и интелектуални надарености не струват нищо. Такъв ли съм, какъвто трябва да бъда по отношение на Божията благодат? Бог ме е надарил и ще ме съди според това!

И (1) какви са били мотивите ми, за да заема тази служба? Какво ми е водело да поема отговорността над енорията като служител или като помощник? Било ли е винаги и дали сега е изцяло и единствено, да бъде прославен Бог и да се спасяват души? Дали очите ми са отправени единствено към това от началото и  нататък? Имало ли е или има ли сега нещо друго, примесено с тези намерения; някакъв друг примес? Не е ли имало или няма ли някаква мисъл за светско богатство, за “мръсна печалба”, както я нарича апостолът? Нямал ли съм или нямам ли сега светско виждане? Стремеж към почести или привилегии? Желание за голям доход или поне за добро материално положение? За лесен и удобен живот?

Уви, брате мой! “Ако светлината в тебе е тъмнина, колко по-голяма е тъмнината!”. Дали желанието за удобен живот е бил твоят мотив за влизане в служение? И дали ти заявяваштова явно и без да се изчервиш? Аз не мога да те сравня със Симон магьосника; ти си много по-лош от него. Той предложи да даде пари за дара на Святия Дух и с това все пак оцени дара повече, отколкото парите, които би дал за него; докато ти не би приел дара, освен ако парите не вървяха заедно с него! Когато си бил ръкополаган, епископът е казал: “Приеми Святия Дух.”. Но това е последното, за което ти се грижиш. Нека да го приеме, който желае, ти приемаш парите, добрия доход. Когато ти отслужваш словото и даровете пред Бога, Той дава Святия Дух на тези, които надлежно ги приемат: Тогава, в този смисъл, сега, “чрез твоите ръце”, “Святият Дух е” даден по подобен начин”. Но ти малко се грижиш, дали Той е даван или не; толкова малко, че няма да служиш повече; Той няма да бъде даван повече чрез твоите устни и ръце, ако не получаваш повече пари за работата си. О, Симоне, Симоне! Какъв светец си ти в сравнение с мнозина от най-уважаваните мъже в християнството!

Нека никой да не ме разбира погрешно, било съзнателно или несъзнателно! Аз не “обвързвам устата на вола, когато вършее”. Зная, че духовният “работник” също “заслужава заплатата си”.  И че, ако “сега посеем” в нашето стадо “духовнте неща”, се очаква да “пожънем от тях телесното”. Следователно, аз не обвинявам, не, в каквато и да е степен, един служител, който получава годишна заплата; но аз го обвинявам за това, че я търси. Това, което заслужава обвинение, е да гледаш към нея като мотив или като част от мотива за встъпване в това свещено служение.

Hicnigræ succusloliginis, hæ cestЕrugomera

Ако повишението или почестите, или печалбата са в очите му, неговото око не е честно. И нашият Господ не познава среда между нечестното и злото око. Окото, следователно, което не е честно, е зло. Това е ясен, решен случай. Тогава този, който има някакво друго намерение, влизайки или изпълнявайки службата на служител, освен единствено това, да прослави Бога и да спасява души, неговото око не е честно. Като последствие то е зло; и следователно, “цялото му тяло” е “в тъмнина”. “Светлината, която е в” него “е” самата “тъмнина”. Тъмнина, покриваща цялата душа; той няма здраво място; той няма благословение от Бога; и няма плод от неговата работа.

Не е чудно, че тези, които не виждат вреда в това, не смятат, че е вредно да трупат заплата след заплата и, ако могат, още една върху тази; и все пак отварят уста и казват, че не правят нищо лошо. Още на самата първа стъпка техните очи не са честни; следователно, умовете им са в тъмнина. Така те затъват в едно и също блато, докато техните нозе “се спъват в тъмните планини”.

Настина, твърди се, че “малката заплата не храни голямо семейство”. Храни! Как? Тя няма да Ви облече с “коприна и скъпи дрехи”, няма да Ви позволи да се “храните царски всеки ден”. Но няма ли заплатата, която получавате, да Ви даде обикновените необходимости, да, възможност да живеете? Няма ли да Ви храни в пестелива, християнска простота, която подобава на Христовия служител? Тя няма да Ви даде великолепие и достойнство в елегантно разточителство и модерно сладострастие. Така е по-добре. Ако очите Ви са отворени, какъвто и да е доходът Ви, Вие ще бягате от тези като от адския огън.

Твърди се, второ, “Ако имам по-голям доход, аз ще бъда в състояние да правя повече добро.”. Но смеете ли да кажете, в присъствието на Бога, че единствено заради това, само с тази цел, Вие търсите по-голяма заплата? Ако не, Вие все още сте осъден пред Бога; Вашето око не е честно.

Тогава не извъртайте и не се измъквайте. Това не е Вашият мотив за действие. Той не е желанието да направите повече добро за душите или телата на хората; той не е любовта към Бога (Вие знаете, че не е; Вашата собствена съвест е като хиляди свидетели). Но “любовта към парите” и “желанието да имаш още” са Ви водили в преследването на това. Тогава, ако Божието слово е вярно, Вие все ще сте в тъмнина; Тя се стеле и покрива душата Ви.

Аз бих могъл да добавя, че един по-голям доход не дава задължително възможност да се прави повече духовно добро. А това е най-висшето добро. Добре е да се хранят гладните, да се обличат голите; но много по-голямо добро е да “спасиш душа от смърт” , да “изтръгнеш” нещастната “главня от огъня”. И точно за това Вие сте били призовани и тържествено сте обещали да “подчините своите учене и стремежи”. Но Вие по никакъв начин не може да сте сигурен, че, добавяйки допълнителен доход към този, който имате, ще бъдете по-способен да вършите добро от този вид, че ще дадете цялото си време и цялата си сила, най доброто.

“Все пак, аз ще бъда способен да върша повече временно добро”. Вие не може да бъдете сигурен дори и за това. “Ако се умножи богатството, умножават се и тези, които го ядат”. Може би Вашите разходи ще нараснат пропорционално с доходите Ви. Но ако не, ако имате по-големи възможности, ще имате ли по-голямо желание да вършите добро? Вие нямате дори едно основание да вярвате това. Има хиляди причини за обратното. Колко много са тези, които имат толкова по-малко желание, колкото по-големи са възможностите им! Сега, когато имат повече пари, те ги обичат повече; когато са имали по-малко, те са били “усърдни в малкото,” но откакто имат повече, те са толкова далеч от това да “дават изобилно,” че едва ли дават изобщо.

“Но ако имам по-голям доход, аз ще мога да храня един ценен човек, който иначе е лишен от необходимото за живота.” Аз отговарям (1) Това ли е Вашият единствен и едничък мотив в търсенето на допълнителен доход? Ако не е, тогава желанието Ви не Ви освобождава от обвинение; Вашето око все още не е честно. (2) Ако е така, Вие можете да го поставите без колебание; Вие можете веднага да докажете чистотата на сърцето си – Направете този ценен човек надзирател на една от Вашите енории и ще бъдете чист пред Бога и пред хората.

Но какво може да се каже за тези, които имат две и повече стада,  а не се грижат за нито едно от тях? Които ги виждат от време навреме за няколко дена и след това се отдръпват на достатъчно разстояние и казват: “Душо, имаш много блага натрупани за много години; яж пий, весели се”?

Преди няколко години запитах един обикновен човек: “Не трябва ли този, който се грижи за стадото, да яде от млякото?”. Той отговори “Приятелю, не възразявам на това. Но какво да правим с този, който не храни стадото? Той стои от другата страна на оградата и храни себе си.  Друг е, който храни стадото; и трябва ли той да получи млякото на стадото? Какво ще кажете за това?”. Вярно, нищо наистина; и той няма да каже нищо за себе си, когато Великият Пастиреначалник произнесе Своята присъда: “Завържете ръцете и краката” на неверния слуга “и хвърлете го във външната тъмнина.”.

Аз се застоях дълго на тази тема, защото тя е преди всички останали и най-необходимата от тях; защото липсата на тези неща не може да бъде снабдена чрез нищо друго. Започнали сте погрешно; грешката никога няма да се поправи, докато не се върнете там, откъдето сте тръгнали и не започнете правилно. Следователно, не е възможно да поставя твърде голямо ударение върху нечестното око, чистото намерение, без което цялата ни жертва, нашите молитви, проповеди и тайнства са отвратителни за Господа.

Не мога да завърша тази важна част, без да се докосна до още едно нещо. За колко от нас то се отнася, аз оставям на Този, Който изпитва сърцата.

За известно време Вие сте получавали заплата като служител или като помощник свещеник. Сега Вие се готвите да замените тази служба с друга. Защо правите това? Поради каква причина предпочитате тази пред предишната си служба? “Защото преди получавах 50 фунта годишно, а сега ще получавам по 100.”. Това ли е истинският мотив за Вашите действия? Истинската причина, поради която правите промяната?“. Това е: И не е ли това достатъчна причина?”. Да, за един езичник; но не и за един, който нарича себе си християнин.

Може би по-голямо заслепение от това никога не е било известно по земята. Тук стои един, който е дал обещание да бъде посланик на Христос, пастир на безсмъртните души, надзорник на Божия Израел, служител на тайнствата, “в които и ангелите желаят да надникнат”. Къде отива той? “В Лондон, в Бристол в Нортхамптън.” Защо отива там? “За да печели повече пари.” Основателна причина да се закара стадо волове на един пазар, вместо на друг; макар че, ако един търговец направи това, без да има някаква друга цел, той действа като езичник, а не като християнин. Но каква причина е тази да оставите безсмъртните души на тези, на които Святият Дух Ви е направил надзорник! И все пак, това е мотивът, който не само ни води тайно, но и се признава явно, и то без срам! Не, това е извинявано, оправдавано, защитавано; и то не само от малцина, тук и там, които явно са лишени от благочестие така, както и от срам; но от тълпи, религиозно изглеждащи хора от единия край на Англия до другия!

(2) И, Второ, какъв трябва да бъда аз по отношение на моята любов? Аз съм взет изсред и ръкоположен за хората в нещата, принадлежащи на Бога. Аз стоя между Бога и хората чрез авторитета на великия Посредник, в най-близки и скъпи отношения както с моя Създател, така и с моите ближни. Предавам ли според това сърцето си на Бога и на моя брат заради Него? Обичам ли Бога с цялата си душа и сила? И ближния си, всеки човек, както себе си? Поглъща ли ме тази любов, притежава ли ме целия, съставлява ли моето най-висше щастие? Движи ли тя всички мои желания и стремежи, и управлява ли всички мои сили и способности? Тя ли е изворът, от който избликват всички мои мисли  и управлява всички мои думи и действия? Ако това е така, не на мен, но на Бога да бъде слава! Ако не, “Боже бъди милостив към мен, грешника!”.

Поне чувствам ли такава загриженост за Божията слава и такава жажда за спасението на хора, че да съм способен да направя всичко, колкото и да е противоположно да моите естествени наклонности, да се разделя с всичко, колко и да ми е скъпо, да претърпя всичко, колкото и да е мъчително за плътта и кръвта, за да спася една душа от смърт? Това ли е мотивът, който ме управлява по всяко време и на всяко място? Това ли осветява всяко мое дело? Ако не, каква досада е това! Какво робство! Не е ли много по-добре да държа ралото?

Но възможно ли е това да е моят движещ мотив, ако аз все още обичам света? Със сигурност не, „ако обичам света,  в мен няма любов към Отца”. Божията любов не е в мен, ако обичам парите, ако обичам удоволствията или така наречените забления. Нито пък тя е в мен, ако обичам славата и престижа или дрехите, или хубавото ядене и пиене. Не, дори леността или любовта към лесния живот е несъвместима с любовта на Бога.

Какво създание е тогава алчният, амбициозен, разточителен, мързелив, обичащ забавленията свещеник! Има ли място за учудване, че безбожието нараства там, където се намират някои от тези? Че мнозина, сравнявайки техния дух със заниманието им, безчестят това достойно име, за което са призовани? Но “горко на този, чрез когото идва изкушението. По-добре би било за него да не се е раждал.”. По-добре би било за него “да се окачи един воденичен камък на шията му и да се хвърли в морето”, отколкото сега той да отбива слабия от пътя!

(3) Може ли да размислите Вие, които имате по-добър дух, Трето, такъв ли съм, какъвто трябва да бъде по отношение на моята практика? Посветен ли съм напълно на Бога в своя личен живот?  Стремя ли се единствено към това нещо – да върша във всичко “не само своята воля, но волята на Този, Който ме е пратил”? Отстранявам ли се внимателно и непоколебимо от всяка зла дума и действие “от всеки изглед на зло”, от всяко неутрално нещо, което може да се окаже камък за препъване по пътя на слабите? Ревностен ли съм за добри дела?  Доколкото позволява времето, правя ли добро на всичките човеци? От всеки вид и доколкото ми позволяват силите?

Как се държа в обществената си работа, за която съм призован – в моите пастирски задължения? Дали съм “пример” на “стадото в думи, в поведение в любов, в дух, във вяра, в чистота”? Дали моите “думи”, ежедневното ми говорене е “винаги с благодат”, винаги “пригодено да донесе благодат на слушателите”? Подходящо ли е поведението ми за достойнството на моя призив? Ходя ли както е ходел Христос? Дали любовта на Бога не само изпълва сърцето ми, но и сияе чрез всички мои думи? Дали духът, който се изявява във всички мои думи и действия, е такъв, че да ми позволи да кажа със смирена смелост: в това “бъдете подражателни на мене както аз на Христос”? Дали този, който може да различава, разбира (съдейки за дървото по плодовете му), че “животът, който сега живея, живея го с вярата в Божия Син”; и че във всичко се обхождам с “простота и сърдечна искреност”. Напълно ли съм чист от всяко светско желание, от всяко низко и празно чувство? Дали животът ми е един непрестанен труд с любов, едно непреставащо хвалене към Бога и помощ на хората? Дали във всичко виждам “Невидимия”?  И, “гледайки с открито лице Божията слава”, аз се “променям в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен” ?

Братя, не е ли това нашият призив дори като християни; но много повече като служители на Христос?  Защо (аз няма да кажа, дали сме се показали недостатъчни, а защо) ние се задоволяваме да бъдем толкова недостатъчни в това? Тегне ли някаква необходимост върху нас да потъваме толкова дълбоко под нашия призив? Кой е заповядал това на ръцете ни? Със сигурност не Този, чрез Чийто авторитет ние служим. Не е ли Неговата воля за нас същата, каквато беше за първите Му посланици? Не са ли любовта Му и силата Му все още същите, каквито бяха в древните дни? Не знаем ли, че Исус Христос е “същият вчера днес и завинаги”? Защо тогава не можем да бъдем като “светила, които горят и светят”, като тези, които светеха преди 1700 г.? Желаем ли да участваме в същата изгаряща любов, в същата сияйна святост? Със сигурност Вие желаете. Вие не може да не разсъдите, че това е най-великото благословение, което може да бъде дадено на някой човешки син. Възнамерявате ли това; поставили ли сте си го за цел; “простирате ли се към” този “знак на похвала на висшето призвание на Бога в Христос Исус”? Молите ли се постоянно и сериозно за това? Тогава на Божието време Вие ще го получите. Само нека се молим и “да стоим в Ерусалим, докато се облечем със сила отгоре.”. Нека да постоянстваме във всички Божии заповеди, особено в размишлението върху словото Му “в отричането от себе си и в носенето на кръста си всеки ден” и “доколкото можем да правим добро на всичките човеци”; и тогава със сигурност “Пастиреначалникът” ще “ни направи съвършено приготвени за всяко добро дело според волята Си и ще изработи в нас това, което Му е угодно”. Това е желанието и молитвата на

Вашия брат и служител на нашия Господ, ДЖОН УЕСЛИ