Всички публикации от admin

Световният евангелски алианс загрижен

Световният евангелски алианс загрижен относно законопроекта, застрашаващ религиозните свободи в България

Световният евангелски алианс (СЕА) изразява сериозна загриженост по отношение на новия законопроект, с който българският парламент възнамерява да измени Закона за вероизповеданията в страната. Ако бъде одобрен в настоящата му форма, той заплашва да принуди евангелските църкви и институции да бъдат затворени или да се изправят пред непоносим и дискриминационен административен товар.
Проектозаконът, който бе приет на първо четене на 11 октомври 2018 г., касае пряко финансирането и финансовото управление на религиозните общности, както и обучението и назначаването на свещенослужители. Ако законът бъде приет, има риск съществуващите богословски семинарии да бъдат закрити, евангелските пастири повече да не могат да извършват богослужения, а получаването и употребата на дарения от чужбина да бъде подложено на държавно одобрение и ограничения.
СЕА споделя притесненията на Обединени евангелски църкви (ОЕЦ), както и тези на другите религиозни общности в България, че този проектозакон е дискриминационен. Той налага несправедливи и прекомерни ограничения върху свободата на религията и на изповеданието и е в пряко противоречие с демократичните принципи, залегнали в българската конституция и в законите на Европейския съюз, чийто член е България от 2007 г.
Генералният секретар на СЕА еп. Ефраим Тендеро заявява: „Проектозаконът узаконява държавната намеса в делата на религиозните общности, което неизбежно идва за сметка на религиозните свободи. Във време, когато по целия свят управниците са изправени пред предизвикателството да укрепват свободите и да поддържат сигурността, ние призоваваме България и цялата демократична общност да поведат с пример и вместо да подкопават религиозните свободи, по-скоро да ги заздравяват.“
В свое скорошно становище относно новия проектозакон ОЕЦ цитира Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), според който „плурализмът, толерансът и търпимостта са отличителни белези на „демократичното общество“. Въпреки че индивидуалните интереси трябва понякога да бъдат подчинени на груповите, демокрацията не означава просто, че възгледите на мнозинството трябва винаги да надделяват.“
ОЕЦ остро оспорва законността на законотворческите намерения, както и пропорционалността на предложените мерки и техния баланс в светлината на решението на ЕСПЧ.
„Заедно с ОЕЦ ние отправяме призив към българските власти да оттеглят този законопроект за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията – настоява епископ Тендеро. – Призоваваме също така евангелските християни по цял свят да съпровождат с молитва нашите братя и сестри в България, докато те провеждат диалог с политическите лидери в страната за избора на най-доброто развитие занапред.“

Европейският евангелски алианс призова

Европейският евангелски алианс с призив за действие във връзка с проектозакона, заплашващ свободата на вярата в България

Скъпи евангелски алианси,
Мнозина от вас сигурно вече сте видели новината за обезпокоителните развития в България. Нов проектозакон е приет на първо четене в Народното събрание. Ако законодателният процес бъде завършен в този му вариант, това ще окаже сериозно въздействие върху изповеданията.
В писмо от Обединени евангелски църкви (ОЕЦ) в България получихме подробности относно тези изменения, както и призив за подкрепа. Ето накратко основните проблеми с предложенията:
  • Единствено български граждани ще имат правото да извършват богослужебна дейност, и то само ако са завършили богословско образование в България или ако чуждестранната им диплома бъде одобрена.
  • Единствено православното и мюсюлманското изповедания ще могат да обучават свои свещенослужители и да откриват духовни училища.
  • Чужденци ще могат да служат в страната единствено ако са придружени от ръкоположен български свещенослужител.
  • Чуждестранни дарения ще бъдат допускани в страната единствено за строеж и ремонт на сгради или за социална помощ, и то с предварително разрешение от властите. Никакви възнаграждения на пастири например няма да може да се изплащат от чужбина.
  • Никаква религиозна дейност няма да може да се извършва извън предназначените за целта сгради.
  • Регистрация ще получават единствено религиозни групи с повече от 300 членове.
Новият закон ще даде огромна и ненужна власт в ръцете на държавата, за да се намесва в живота на изповеданията. Никое вероизповедание в България не подкрепя предложенията за изменения на този закон.
ОЕЦ изразява становище, че законопроектът е толкова порочен, че никакви редакции не биха могли да разрешат изтъкнатите проблеми. Вместо това целият проект би следвало да бъде оттеглен. Ако Народното събрание е готово да води разговори по темата, трябва да бъдат включени представители на евангелските деноминации.
Обръщаме се към вас със спешен призив за молитва и за подтикване и на други вярващи да се молят. Има и други начини, по които бихте могли да окажете помощ. Това трябва да стане през следващите дни.
Независимо в коя страна живеете, потърсете местното посолство на Република България. Пишете до институциите в София с обяснение на основните проблеми в проектозакона, изтъкнати по-горе. Учтиво, но с твърдост настоявайте за отговор защо България въвежда толкова тежки и рестриктивни мерки за вероизповеданията. Изисквайте оттеглянето на този проектозакон.
Ако живеете в страна, членка на ЕС, напишете кратко писмо до вашите представители в Европейския парламент, пояснявайки основните проблеми в българския законопроект и молейки ги спешно да се обърнат към българските си колеги с въпрос защо България въвежда закон с толкова прекомерен контрол и с потенциал да създаде огромни затруднения за всички изповедания.
С благодарност очакваме отзивите ви за вашата реакция, за да можем да насърчим българските си приятели.
Джулия Доксат-Пърсър 
Социополитически представител и координатор на религиозните свободи към Европейския евангелски алианс5

Мартин Лутер за кръщението на децата

baptism of childrenД-р Вениамин Пеев

Възраженията на анабаптистите срещу педобаптизма (кръщаването на деца) произтичат от своеобразна интерпретация на последиците от първичния грях. Мено Симонс сравнява Адамовия грях, който се предава по наследство на всички негови потомци, с отровното ухапване на змията. След като всички са били „отровени от змията”, то у хората се насажда „склонността към злото”.[1] Това важи не само за възрастните, но и за децата. Дотук менонитската концепция се движи в руслото на традиционното схващане за грехопадението, но само дотук! По собствени наблюдения Мено Симонс достига до извода, че детето често е необуздаемо като „неопитомен кон”. Следователно самата човешка природа от най-ранна детска възраст е склонна към съпротива, към бунт срещу доброто, срещу Бога и Неговото Слово. Детското съзнание е замъглено и затова кръщаването на деца е безполезно. Детето трябва да дойде до нужната възраст, когато ще може да осъзнава постъпките си като лоши без Бога. Христос наистина е премахнал на кръста вината и последиците от Адамовия грях, но това може да важи само за онези, които го знаят и го разбират, като го приемат съзнателно. Подходящата за кръщение възраст се определя от способността на младия човек да различава между доброто и злото. Това би било сигурен знак, че може да се извърши кръщение при такъв случай.

Мартин Лутер напълно отхвърля аргументите на анабаптистите против кръщаването на деца. Доста остро в проповеди, богословски трактати и лична кореспонденция германският реформатор подлага на подробен преглед всички аргументи за „кръщението по вяра”. В своята проповед върху Мат. 8 гл. от 1525 г. Лутер защитава ревностно практиката на педобаптизма. Най-напред той се противопоставя на възражението за „осъзнаването” на вярата в определена възраст. Лутер изхожда от философско-богословската  предпоставка на блаж. Августин, че „разум” и „вяра” са враждебни една спрямо друга категории. Разумът винаги се опълчва срещу вярата и Божието Слово – смята реформаторът, – следователно не може да бъде надежден съдник.[2] От друга страна, децата нямат разума на възрастните, но „са по-податливи на вяра от по-възрастните и рационални хора”.[3] Лутер дори смята, че когато децата чуят Божието Слово с ушите си, това става несъзнателно, което спомага вярата да се установи непосредствено в сърцата им. Според германския реформатор важи принципът: „Колкото по-малко разум има човек, толкова по-близо е вярата”.[4] Тук могат да бъдат представени някои основателни възражения срещу Лутеровата теза. На първо място, реформаторът прекомерно противопоставя категориите „разум” и „вяра”. Неговото основание е разбираемо само доколкото той е прав, че римокатолическите тенденции при формулирането на различни догмати използват човешкия разум и подчиняват вярата на човешки предпоставки и логика. Но ако такива тенденции водят до крайност, също така крайно е да се поставя вярата в такава позиция, щото да изземва напълно функциите на разума. Всяка интерпретация на дума, изречение или стих от Божието Слово изисква намесата на разума. Всичко, което човек чува с ушите си, изисква осмисляне – една способност, която се развива с течение на времето. От гледната точка на съвременното разбиране за психологията е много трудно да оправдаем такава крайна позиция, каквато изразява Мартин Лутер.

Особен интерес в Лутеровата критика срещу анабаптистката концепция за „кръщението по вяра” представлява един трактат, написан в епистоларна форма и хипотетично адресиран към двама свещенослужители (януари/февруари 1528).[5] Както личи от началото на този трактат-писмо, Лутер е подбуден да пише по темата от богословската и мисионерска дейност на Балтазар Хюбмайер. Конкретен повод ще да е била мъченическата смърт на анабаптиста. Историкът на протестантизма и църковните символи на вярата Филип Шаф посочва 5 пункта от анабаптистката доктрина за кръщението, срещу които възразява остро Лутер в посочения документ. Нека групираме тези 5 пункта в три главни раздела, като се опитаме да ги анализараме обективно.

Първата анабаптистка теза е, че кръщението на деца няма библейска основа.  Това касае както липсата на изрична заповед, така и схващането, че децата не могат да изразяват своята вяра. В подкрепа на своето възражение Лутер се позовава на Великата благовестителска повеля на Христос в Мат. 28 гл. Реформаторът смята, че щом като Христос в Мат. 28:19 и сл. заповядва да бъдат кръщавани „всичките народи”, то обхватът на Великата повеля касае както възрастни, така и деца. Друг подкрепящ аргумент са случаите, при които се извършват кръщения на цели фамилии (Деян. 2:38-9; 16:15, 33; І Кор. 1:16). Един коректен екзегетически анализ на посочените от Лутер пасажи обаче ще ни разкрие по-различна картина. Всъщност за реални кръщения става дума само в последните три пасажа. В Деян. 2:39 имаме обещание, в което думата tois teknois, преведена като „чадата”, означава „потомците” и не предполага непременно „малки деца”. При останалите случаи е използвана думата oikos, която в метафоричното си значение има смисъл на „голямото семейство”, в което се включва и помощният персонал, т.е. слугите (вж. Лук. 10:5; Деян. 7:10; Тит 3:4-5 и др.).[6] В нито един от тези пасажи няма категорично основание да се смята, че децата се включват в процедурата на кръщението, което може да бъде обяснено и със социалния статус на децата в новозаветната епоха.[7] В подкрепа на екзегетическия анализ, който изключва участието на децата (или поне няма изрично указание) в посочените стихове, може да послужи и една по-адекватна интерпретация на Великата повеля. Акцентът на Христовата заповед не пада тук върху различните възрастови групи, а под „всички народи” се подчертава включването на „езичниците”, а не само на „юдеите”, което се потвърждава особено от благовестителската политика, провеждана от ап. Павел след Йерусалимския събор (Деян. 15 гл.). Думата, използвана в Мат. 28:19 за „народи” (гр. ethnoi), напълно съответства на евр. дума goyyim, т.е. „езичници”.[8]

На второ място, опровергавайки анабаптистката теза, че деца не могат да се кръщават, Лутер си служи с аналогията на обрязването. Според германския реформатор кръщаването на деца е християнският заместител на обрязването, което е било заповядано на Авраам и се е извършвало през вековете при малки деца (вж. Бит. 17 гл.; Изх. 12:48; Ис. Нав. 5:2-8 и др.). Правдоподобен ли е този извод? Вярно е, че през ІІІ-IV в. кръщаването на деца става популярна църковна практика, която е предизвикана не толкова по богословски, колкото по политически причини предвид несигурността на живота на християните във враждебната Римска империя.[9] В Ранната църква е имало теолози, обосноваващи кръщаването на деца с концепцията за пораженията на първичния грях, онаследен от Адам през всички поколения. На Запад така се аргументират св. Киприан Картагенски, Тертулиан и блаж. Августин, а на Изток – Ориген, св. Йоан Златоуст и други църковни писатели. Така св. Киприан пише, че дори малките деца наследяват „по плът” духовните „рани” на греховността, като посочва Пс. 51:5: „Ето, родих се в нечестие и в грях ме зачна майка ми”. Затова те също се нуждаят от кръщение.[10] Ориген също пояснява в своите омилии, че децата носят пораженията на наследствения грях и трябва да бъдат кръщавани.[11] Интересен обаче е случаят с Тертулиан, който написва специален трактат за кръщението. Макар да допуска педобаптизма поради схващането, че чрез кръщението се осигурява спасение, той препоръчва да се изчака до такава възраст, когато детето ще може да осъзнава необходимостта от него.[12] Неговият съвременник на Изток Ориген, който поради несигурността на християнския живот в епохата на гоненията защитава кръщаването на деца, все пак настоява за предшестващо го покаяние и изповед на вяра в Бога. Поради алегоричния си метод на тълкуване Св. Писание, Ориген подчертава типологичната връзка между казаните неща в Ст. Завет и тяхното изпълнение в Новия. Така се поражда идеята за типологичното значение на обрязването. Няма обаче общоприети богословски твърдения, че педобаптизмът продължава практиката на обрязването. Следователно няма основание да се приема, че в Ранната църква е имало някаква установена повсеместна практика на кръщаване на деца на основата на новозаветни указания. Още по-малко убедително е да се смята, че кръщението на деца е заменило обрязването на деца. На Йерусалимския събор, когато апостолите вземат радикалното решение да изоставят обрязването, ап. Яков предлага езичниците да не бъдат обременявани с тегобата на обрязването (Деян. 15:19). Взето е решение, което тутакси се разпространява на запад от Йерусалим: „Защото се видя за добре на Светия Дух и на нас да ви не налагаме никоя друга тегота, освен следните необходими неща: да се въздържате от ядене идоложертвено, от блудство; от които ако се пазите, добре ще ви бъде” (ст. 28-9). Не се споменава за това, че след като обрязването е отпаднало, то трябва да бъде заменено с кръщение. Първите случаи на кръщение, описани след Йерусалимския събор, са свързани с „домовете” на Лидия и тъмничния началник (16:15, 33), при които също не се споменава за някаква „замяна”.  Интересен е пасажът в Кол. 2:11-13, където ап. Павел противопоставя кръщението и благодатните резултати от него на обрязването. Но апостолът на езичниците използва метафорично образа на кръщението и дори не загатва, че то е някакво продължение или вариант на обрязването. Да не говорим за това, че изложението е обяснително, а не императивно. Целта на Павел е отново да подчертае обезсилването на закона за новозаветните християни.

Третата основна анабаптистка теза е, че кръщаването на деца е неприемливо, защото е постановено от папата, който е Антихрист. Приравняването на папата с Антихрист е дело на самия Мартин Лутер, но германският реформатор няма предвид постановяването на кръщението на деца. Лутер разсъждава така: ако се тръгне в посока на оричане всичко, което е свързано със или произтича от папските едикти, то би следвало да се отрече Св. Писание, защото папата също го използва или да се зачеркне историята на християнството, защото в нея голям дял има папската институция. Лутер припомня удачно, че макар Христос много често да критикува религиозните водачи на Своето време, това не обезсмисля библейското учение и религиозната практика, която е съобразена с него. В известната Си критика срещу книжниците и фарисеите Христос прави следното разграничение: „На Моисеевото седалище седят книжниците и фарисеите; затова всичко, що ви заръчат, правете и пазете, но според делата им не постъпвайте; понеже говорят, а не вършат” (Мат. 23:2-3). С други думи, дори лошите по характер вършители могат да извършват добри дела. Любопитно би било да подчертаем, че по въпроса за кръщението такава принципна позиция са изразявали някои ранни папи като споменатия по-горе Стефан. Остава обаче да отговорим на въпроса дали папата е разпоредил педобаптизма, както твърдят първите анабаптисти. По-горе видяхме, че едва от ІІІ в. нататък започва да се разпространява такава практика, за която има съображения за сигурността на спасението в епоха на политическа несигурност. Блаж. Августин, който самият получава кръщение в достатъчно зряла възраст, горещо подкрепя практиката напедобаптизма. Това произтича от убеждението му за пряката връзка между кръщение и спасение. С други думи, ако детето умре по някаква причина без да е било кръстено, то е обречено на вечна погибел. Според блаж. Августин децата нямат евангелската вяра, която е нужна за спасение, но в това отношение им помагат възрастните (родители, кръстници). Той е авторът на предположението, че „вярата на цялата Църква” гарантира валидността на кръщаемото дете. Ако трябва да се говори за институционална намеса по въпроса за кръщаването на деца, то Тридентският събор е този, който подчертава по особен начин валидността на педобаптизма. От 14-те канона, посветени на св. кръщение, канони 12, 13 и 14 се отнасят до кръщението на деца. Както останалите, така и тези 3 канона плашат с анатема всеки, който се противопоставя на педобаптизма. Забранява се „повторното кръщение”, като не се позволява никому да оспорва заместителната вяра на кръстниците. Не се отдава значение на „християнския живот” в смисъл на спазване определени морални норми, като при провал в това отношение се предвиждат като наказания само лишаване от св. Евхаристия и другите св. тайнства „до покаяние”.[13]

Поддържниците на педобаптизма сред наследниците на реформаторите в Германия и Швейцария оцеляват. Днес освен лутераните можем да посочим такива големи деноминации като англикани, методисти, презвитериани и др. Противниците на педобаптизма обаче също не трябва да се пренебрегват. Към тях спадат моравските братя, баптистите, адвентистите, харизматичните евангелистки представителства и др. Карл Барт бе един от най-влиятелните съвременни богослови, които поддържаха „кръщението по вяра” в достатъчно зряла възраст.[14] Неговата позиция обаче бе дипломатична и миролюбива – макар да бе убеден, че педобаптизмът няма новозаветна база, той  съветваше преминалите през кръщението в детска възраст да не пристъпват към повторно кръщение. Барт приемаше Христос като главния фактор, действителния Кръстител на всеки един човек, но последният имаше за него значението на „втората по важност фигура в драмата”. Затова от кръщаемия трябва да се изискват доброволност и отговорност при тази решителна начална стъпка в християнския живот. Божията благодат, насочена свободно към него, трябва да се приема с готовност за вярност и посвещение.

 

[1] CWMS, 92 (George, T. Theology of the Reformers. Nashville, Tenn.: Broadman Press/Leicester, Engl.: Apollos, 1988. 268).

[2] Althaus, P. The Theology of Martin Luther. Transl. by R. C. Schultz. Philadelphia: Fortress Press, 2011. 366.

[3] WA 17/II, 83 (ibid.).

[4] Ibid., 84 f. (ibid.).

[5] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. Oak Harbor, WA: Logos Research Systems, Inc., 1997. 338.

[6] Abbott-Smith, G. A Manual Greek Lexicon of the New Testament. Edinburgh: T & T Clark, 1999. 313.

[7] На базата на социалната действителност в Античността Джует заключава, че няма новозаветни основания да се подкрепя хипотезата за кръщаването на деца в новозаветната Църква (Jewett, P. K.  Infant Baptism and the Covenant of Grace. Grand Rapids: Eerdmans, 1978. 47 ff.; Guthrie, D. New Testament Theology. IVP, 1981. 738 n. 123.

[8] Особено в случаите, когато думата е в мн. ч., тя се отнася към „езическите народи” (Abbott-Smith, G., op. cit. 199 f.).

[9] Kelly, J. N. D. Early Christian Doctrines. London: A & C Black, ; 5th ed. 207-11.

[10] Cypr. Ep. 64.5.

[11] Orig. Hom. in Luc. 14; In Rom. 5, 9.

[12] Tert. De bapt. 18.

[13] Noll, M. A. (ed.) op. cit. 190-1.

[14] Barth, K. The Teaching of the Church Regarding Baptism. Transl. by E. A. Payne. Eugene, Or.: Wipf & Stock Publ., 2006; repr. Passim.

Мисли на зазоряване: Глобална стратегия

„Това е волята на Моя Отец, който ме е пратил: от всичко, което Ми е дал, да не изгубя нищо, а да го възкреся в последния ден. И това е волята на Този, който Ме е пратил: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот, и Аз ще го възкреся в последния ден.“ (Йоан 6:39-40)

В съвременното общество постоянно се говори за генерални стратегии, пътни карти, визии, планове, програми. И партии, и правителства, и отделни политици се занимават с това. Наболелите проблеми и конфликти в света са много и в опитите за решаването им е нужна мъдрост и добра воля. Всички претендират, че ги имат. За жалост, проблемите не се решават, а даже се задълбочават още повече.

В горните думи на Христос виждаме една глобална стратегия, която Бог има още много отдавна. Това е Неговата воля, така да се каже, Неговата визия за човешкото същество. Той е изпратил Своя Син на земята и Му е дал да придобие хора, които ще възкреси в последния ден. Волята на Бога е всеки, който види сина и повярва в Него, да има вечен живот. Как можем ние, 2000 години по-късно, да видим Сина? За да видиш нещо, първо трябва да си отвориш очите. Понякога е нужно и да вземеш бинокъл и да се взреш по-внимателно. Има случки в живота, които ни показват Божието присъствие и грижа или пък Божията справедливост. Трябва да имаме отворени очи да ги видим. Но най-ясно Христос се вижда в Божието слово, Библията, и особено втората ѝ част – Новия Завет. Това не е трудна и неразбираема книга, тя е написана за обикновени хора. Но, разбира се, трябва да си отделим време да я четем и да мислим върху нея. Когато разберем и повярваме в Христос, ние получаваме вечен живот. На тази земя трябва да преминем през физическата смърт, това няма как да се избегне. След това обаче Христос ще ни възкреси и ще ни даде нов живот в ново тяло, сред обществото на спасените Божии деца.

Това е глобалната стратегия на Бога. Той няма да създаде този свят, я ще създаде нов. През всичките тези векове досега Той събира хора, които ще го населяват, хора, които приемат Неговата воля и доброволно участват в Неговата стратегия. Тези хора Бог дава на Своя Син. И колко утешително звучат думите, че Той няма да изгуби нищо от онова, което Му е дадено! Творецът и Владетелят на света гарантира, че Неговият план ще се изпълни успешно. Той има силата да го направи, за разлика от политиците, чиито стратегии твърде често се оказват неуспешни.

От нас зависи дали ще участваме в този план. Много хора виждат Христос в известен смисъл – чуват нещо за Него – но не успяват да се откъснат от повърхността на ежедневието и не стигат до съществената стъпка на вярата. Без нея обаче няма вечен живот, няма възкресение.
Нека участваме в глобалната стратегия на Бога за спасяването на света!

Есето е част от сборник с четива за всеки ден „Мисли на зазоряване“ с автор Здравко Ненов – библейски четива за всеки ден.  Изданието е луксозно, с твърда корица и кожен гръб. Есетата са подходящи за широка публика и са с благовестителско послание. Стойностен подарък за всеки повод.

Здравко Ненов е роден през 1945г. Автор е на книгите „Сектите и как да ги разпознаваме“ (1995г.), „Един филм, една игра“ (2010г.),
„Бъзльо“ (2011г.) и „Непознатият Бог“ (2012г.)’

Издателство: ВЕРЕН
Брой стр.: 184 (издадена и като четири томчета, всяко с четива за 3 месеца – условно озаглавени зима, пролет, лято, есен)
Формат: 23/16,5/1 см
Тегло: 0.210
Цена: 8.00 лв. (при поръчка през сайта 11.11% отстъпка)
9.00 лв. (корична цена)
Година: 2015 г.

Св. Синод за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията

Bсяка намеса на държавата във вътрешните дела на Църквата, води до тежки последствия както за Църквата, така и за самата държава.

В изявление Светият Синод на БПЦ-БП заявява, че идеите, развити във внесените законопроекти не са обсъждани предварително със Светия Синод на БПЦ-БП. Публикуваме цялото изявление по-долу. Законопроекти, които засягат фундамента на вероизповеданията в България и отношенията с държавата по необходимост следва да бъдат предложени за широка обществена дискусия или най-малко с вероизповеданията, преди внасянето им в Народното събрание. Основавайки се на принципите, върху които се изгражда конституционния, законов и демократичен модел на църковно-държавни отношения, както и на установения от хилядолетия вътрешно-църковен каноничен ред относно неприкосновеността на имуществото на Църквата, особения статус на свещенослужителите, който е гаранция за нейната автономност, свобода на вероизповед и богослужебна практика, заявяваме:

1. Религиозните общности и институции са отделени от държавата. Според Конституционният съд на РБ недопустима е държавна намеса и държавно администриране на вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, както и в тяхното обществено проявление. Действащият Закон за вероизповеданията /ЗВ/ е един демократичен закон, в съответствие с международните стандарти на универсалните и регионални международни договори – чл. 18, ал.1 Международния пакт за граждански и политически права МПГПП и чл. 9 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/ – безспорно признато и от Конституционния съд на РБ. Промяната на Закона за вероизповеданията в тази му част – гарантирането свободата и вътрешно управление на вероизповеданията – носи сериозен риск за нарушаване на основни демократични принципи, като при това и добрите мотиви за законодателни промени, ще се компрометират от само себе си.

2. Борбата с тероризма или други престъпления, насочени срещу конституционния и законов ред в държавите са в предметния обхват на други специални закони. Българското законодателство дава всеобхватна законова защита и съответни мерки и правомощия на специализираните органи – ДАНС, разузнаване, прокуратура, МВР и съд по специалните закони за борба с тероризма, без с това да се променя демократичната законова основа за вероизповеданията, чиито верски убеждения и богослужебна практика изключват такива явления в своята дейност.

3. Светият Синод е категорично против да се дава определение, в който и да е закон на понятието „религиозен радикализъм“. В дефинирането на такова понятие е водеща позицията на конфесиите и научните достижения на вътрешното право на съответното вероизповедание, които очевидно не могат да си позволят да работят с еклектика и да достигнат до единно нормативно понятие за „религиозен радикализъм“ за целите на международното и респективно на съответното национално право. Ако държавата иска да санкционира радикалната ислямистка пропаганда, то това трябва да стане с подходящите средства за защита на националната сигурност, без да се засяга правото на свободно изразяване на религиозно мнение или популяризиране на религия. В този смисъл Българската православна църква подчертава своята изконна толерантност към всички вероизповедни общности в България, различни от православната.

4. Увеличаване на контролните правомощия на дирекция „Вероизповедания“ в Министерския съвет, чрез което се цели контрол на даренията и финансите на вероизповеданията, е грубо нарушение и намеса на държавата чрез изпълнителната власт във вътрешния живот на религиозните институции и противоречи на Конституцията. По смисъла на предлаганите промени, обаче, религиозните институции биват поставени в състояние на свръхзависимост от натоварения със свръхфункции и свръхпълномощия административен орган – Дирекция „Вероизповедания”. По наше мнение това е доста силова намеса на държавата във вътрешния живот на вероизповеданията. Това би създало предпоставки за вземане на субективни и непрозрачни решения.

5. Категорично е възражението срещу деклариране на банковите сметки на религиозните институции пред Сметната палата. Съдържанието на тази норма е грубо погазване на конституцията и груба намеса в отделените от държавата религиозни институции. Това не се е случвало спрямо Църквата и другите вероизповедания дори и във времето на тоталитарния режим в България.

6. Сега действащият модел в чл. 28 от ЗВ е адекватният нормотворчески подход и законодателна техника, а именно – разпределението на държавната субсидия за регистрираните вероизповедания да се извършва с годишния закон за държавния бюджет. В случай, че се налага промяна в някои от специалните закони, то същата следва да се извърши в съответните закони, а не да се променя ЗВ като се предвижда намеса на контролните финансови органи във вътрешно организационния живот на вероизповеданията чрез проверка на техните финансови отчети, което означава контрол върху имуществото, формиращо се основно чрез дарения и завещания. Този законов подход е в нарушение на Конституцията и трайната практика на конституционния съд. Администрирането и контролът на счетоводството на вероизповеданията и проверка на техните дарения представлява държавно администриране на техния автономен живот, тъй като от своето основаване до днес Църквата формира своето имущество главно чрез дарения. Това са пожертвования на хората към нея и имената на много от тях остават неизвестни дори за църковните служители.

7. Църквите и вероизповеданията не се водят от принципа на националните държави и гражданство. Някои вероизповедания биха изчезнали, ако не се финансират от централните им ведомства. При БПЦ-БП този проблем не съществува, което не означава, че Българската православна църква не следва да апелира за запазване на религиозния мир в страната и ненамеса в делата и на останалите изповедания.

8. Св. Синод категорично възразява държавен административен орган да събира информация за религиозните убеждения на отделни граждани, чрез задължаване на вероизповеданията да декларират имената на своите дарители. В Православната църква даряването е част от религиозния живот на вярващия и се регламентира от учението и вътрешното (канонично) право на Църквата, и не може да бъде предмет на регламентиране и контрол от страна на държавата. Даренията в Църквата са дълбоко личен акт.

9. Опитът от почти двайсетгодишния политически инспириран разкол в Българската православна църква доказва, че всяка намеса на държавата във вътрешните дела на Църквата, води до тежки последствия както за Църквата, така и за самата държава. Историческият опит показва също така, че винаги, когато държавата се е опитвала да упражни контрол върху дейността на Църквата или да моделира вътрешно-църковния живот по своите светски критерии, това е завършвало с неуспех.

Православната църква е институция с двухилядолетна история, основана от Самия Господ Иисус Христос. Редували са се периоди на гонения от страна на държавата с периоди на мирно съвместно съществуване. Историята доказва, че демократичните отношения между държавата и Църквата при взаимно уважение и при гарантиране правата на самоуправление на Църквата са гарант за националната сигурност в България. Такива отношения бяха успешно установени и гарантирани чрез действащия Закон за вероизповеданията. БПЦ-БП е доказала, че представлява основен фактор на стабилността и националната сигурност в България, както и вековна опора за българския народ, дори в периодите когато държава не е имало. Изхождайки от всичко това, смятаме, че предлаганите промени в ЗВ, са противоречиви и чрез тях не се постига целения резултат, нуждаят се от сериозно преосмисляне, включително и тяхната необходимост, за да не поставят под съмнение установеното добро сътрудничество на демократична основа между държава и Църква.