Всеки християнин, който е способен, има право да разпростра­нява Евангелието и не само това, но той е длъжен да го прави докато е жив. Не всички са призвани да благовествуват, да са достойони, да изпълняват службата на презвитери; нито трябва всички да пожелават такава работа, тъй като тези необходими дарби ни­къде не са обещавани на всички; но само на онези, които чувствуват като апостола, че имат „това служение“ те трябва да се отдадат на тези важни задължения (II Kop.4:1).

Обръщайки се към Стария Завет ще намерите, че Божиите вестители от старата диспенсация претендираха, че са получили длъжността си от Иеова. Исайя ни казва, че един от серафимите се докосна до устните му с разпален въглен от олтара и Божият глас каза: „Кого да пратят и кой ще отиде за нас:“ Тогава пророкът каза:“Ето ме, изпрати мене“ (Исайя 6:8).

Той не избърза, докато не беше спациално посетен от Господа и приготвен за мисията си. Думите „И как ще проповядват ако не бъдат пратени,“ още не бяха изговорени, но тяхното сериозно значе­ние беше добре разбрано когато Еремия описва своето призва­ние в първа глава.

Малко по-различна по външна форма, но със същото съдържание беше заповедта на Езекиил. Ето неговите думи: „И ми рече, Сине човешки, изправи се на нозете си и ще ти говоря. И като ми говори, духът влезе в мен и ме постави на нозете ми; и чух Оногова, Който ми говореше. И рече ми: „Сине човешки, аз те изпра­щам при израиляните, при бунтовни люде, които възстанаха против Мене; те и бащите им са престъпвали Моите думи дори до тоя дне­шен ден“. (Езекиил 2:1-3).

Никой да не си въобразява, че подобно призоваване е някаква илюзия и че в този век никой не е отделен за специалното дело да поучава и надзирава църквите, тъй като имената дадени на служителите в Новия Завет означават предварително призвание за работата им. Апостолът казва: „И тъй от Христова страна сме посланници„, нали сърцето на посланника е вложено в службата му наредена от монарха? Посланник без акредитиви става за подиг­равка. Хора, които смеят да се представят за посланници на Христа, трябва да съзнават най-сериозното, че Господ им е „поверил“ „посланието на примиряването“ (II Кор.5:18-19).

Как може един младеж да знае, дали е повикан от Бога или не? Това е един важен въпрос и аз желая да го разгледам с най-голя­ма сериозност. Каква нужда имаме от Божето водителство! Че има стотици, които са сбъркали пътя си и са се сблъскали с ам­вона се вижда от безплодното служение и разнебитените църкви около нас. Страшно бедствие е човек да сбърка призванието си; неговата грешка въвлича в едно от най-големите нещастия църква­та, в която той служи. Това е един сериозен и жалък пред­мет за размишление – колко често мъже надарени с разум бъркат призванието си, като се насочват към нещо, което не са имали никога намерение да вършат. Писателят, който е писал следните стихове сигурно е имал предвид много погрешно заети амвони:

Заявете вие мъдреци, дали се намират

между всякакъв вид животни.

От кит и слон до муха,

Творение което прави грешки и блуждае,

Така често като човека!“

Като си помисля какво огромно зло може да произлезе от ед­на грешка свързана с призванието на християнското пастирство, страх ме обвзема да не би някой от нас да е нехаен в препоръ­ката си; предпочитам да се съмняваме повече и да изпитваме се­бе си по-често, отколкото да бъдем пречка там където не ни е мястото.

Има сигурни начини, чрез които човек може да провери дали е призван за служене ако е искрен. Наложително е да не става проповедник докато не се увери сериозно и не изпита себе си. След като е получил уверение за собственото си спасение, той трябва да се занимае с въпроса за бъдещото си призвание като служи­тел! Първото е съдбоносно за него като християнин, второто ед­накво съдбоносно за него като пастир. Пo-добре човек да е про­фесор без покаяние, отколкото пастир без призвание. И в двата случая има само име и нищо повече.

1. Първият белег за небесно призвание е едно горещо, напъл­но увличащо желание за Божията работа. За да бъде истинско призванието трябва да има неудържимо, непреодолимо желание и сил­на жажда да кажем на други какво Бог е сторил за нашите души; мога да го оприлича на това чувство на дълга, който имат птици­те за отглеждане на малките си, когато дойде сезона и когато майката птица по-скоро би умряла отколкото да напусне гнездо­то си.

Един човек, който познавал отблизо Олейн, казал за него, че „бил извънредно ненаситен и лаком за покаянието на души“. Когато имал възможност да получи стипендия за университета той предпочел свещеническата служба защото бил „вдъхновен от нетърпение да бъде зает пряко с духовна работа“. „Ако можеш, не заемай пастирска служба“, – бил дълбокият и мъдър съвет на един духовник към едно лице, което искало съвет от него.

Ако никой студент в тази стая може да се задоволи да стане редактор на вестник, или търговец на бакалия, земеделец или доктор, адвокат или депутат, или крал, в името на небето и на земята нека върви по пътя си; той не е човека, в които Божият Дух пребъдва в пълнота, защото за човек, който е изпълнен с Бога е досадно да се занимава с друго освен с онова, за което неговата душа жадува. От друга страна ако можете да кажете, че за всичкото богатство на двете Инди не бихте могли и не бихте посмели да приемете друго призвание и да се откажете от благо­вестието на евангелието на Исуса Христа, тогава, ако всичко друго е в ред, бъдете сигур­ни, че имате белезите на апостолството.

Трябва да чувствуваме „горко ни“ ако не проповядваме евангелието; Словото Божие трябва да бъде за нас огън в костите ни, иначе, ако поемем служенето ние ще сме нещастни, неспособни да понасяме изпитанията свързани с него и ще бъдем от малка полза за онези, на които служим.

Говоря за изпитания и още как; защото истинската пастир­ска служба е пълна с тях, и ако няма любов към призванието си, той в скоро време не ще може да издържи. Или ще напусне неблагодарната работа, или ще бъде недоволен, ще му тежи еднообрази­ето като на сляп кон в мелница.

Препасани с любов, вие ще бъдете безстрашни; лишени от нея вие ще чезнете в окаяност.

Това желание трябва да бъде дълбоко обмислено. Да не е импулсивно, но да бъде придружено от сериозно обмисляне. То тряб­ва да идва спонтанно от сърцето ни в най-добрите моменти, да бъде пред­мет на нашите благоговейни стремежи и тема на най-пламенните ни молитви. То трябва да е постоянно с нас, когато съблазнител­ни предложения за богатство и удобства влизат в конфликт с него и да остане като тихо и трезво решение след като всичко е било пресметнато и цената напълно определена.

Когато бях дете и живеех при дядо си на село, видях една група ловци в червени сака на коне да преследват през неговите ниви една лисица. Аз бях във възторг: малкото ми сърце беше въз будено; бях готов да следвам ловджийските кучета по най-краткия път. Бинаги съм изпитвал желание за този вид занятие и като де­те, когато ме питаха какъв искам да стана, аз обикновено каз­вах, че ще стана ловджия. Чудна професия, нали;

Много младежи имат същата идея да станат проповедници, както аз исках да стана ловджия – една детска представа за сакото и тръбата; честта, уважението и охолството; и вероятно те са до­ста глупави да мислят за богатството на пастируването. (Сигурно са невежи още да очакват богатство от служението). Обаянието на пастирската служба е много голямо за слаби умове и затова искренно предупреждавам всички млади хора да не вземат погрешно прищявката за вдъхновение и детското предпочитание за призвание от Св. Дух.

Забележете добре, че желанието, за което говорих, трябва да бъде напълно незаинтерисовано. Ако откриете, след едно сериозно себеизпитване, друг мотив освен славата Божия и благото на души­те, по-добре да се откажете веднага; защото Господ ще се отвра­ти да влезат в храма Мy купувачи и продавачи; проникването на користолюбие, даже и най-малкото, ще бъде като муха в гърнето с благоуханното масло, и всичкото ще се развали.

Това желание трябва да е такова, което не ни напуска, страст която издържа на изпитание, един копнеж, от който е почти не­възможно да се отървете, което става по-силно с минаване на времето, докато се изрази в копнеж, жажда за провъзгласяване на Словото.

Това силно желание е толкова благородно и красиво, че когато го забележа да пламти в гърдите на един младеж, винаги съм предпазлив да не го обезсърча, даже ако имам съмнения относно него­вите способности. Може да е необходимо, поради някои причини, които ще споменем по-нататък, да подтиснем пламъка, но това трябва винаги да става неохотно и разумно. Имам такова дълбоко уваже­ние към този „огън в костите„, че ако не го чувствувам, би трябвало да напусна службата си веднага. Ако не чувствувате посветения пламък, умолявам ви, върнетесе у дома и служете на Бога в своята среда; но ако наистина „въглените на къпината“ пламтят вътре, не ги угасвайте, освен ако други съображения в даден момент ви покажат, че желанието не е огън от небето.

2. На второ място, освен сериозното желание да станете пас­тир, трябва да имате способност да поучавате, а също и други необходими качества за служба на един обществен ръководител. За да докаже човек своето призвание, трябва да направи опит и да има успех. Не претендирам, че първият път когато човек стане да говори, той трябва да проповядва както Роберт Хол в последните си години. Ако не проповядва по-зле отколкото този голям човек е проповядвал в началото, не трябва да се осъжда. Вие знаете, че Роберт Хол се провалил три пъти и извикал: „Ако това не ме смири, нищо друго не може“. Някои от най-благородни­те говорители в ранните си години не са били най-способни. Даже Цицерон отначало имал слаб глас и говорел трудно.

Човек не трябва да мисли, че е призван да проповядва, докато не докаже, че може. Бог сигурно не е създал бехемота да хвърчи; и ако левиатана имаше силно желание да хвърчи като чучулигата, това разбира се би било неразумен стремеж, тъй като не са му дадени крила. Ако човек е призван да проповядва, той ще бъде надарен с известна способност, която той ще развие и засили. Ако в началото няма някаква дарба да говори, твърде вероятно е никога да развие такава.

Значителна тежест има мнението на мъже и жени, които живеят в близост с Бога и в много случаи тяхното мнение не е погрешно. Все пак това мнение не е окончателно, нито непогрешимо и може да се прецени само според интелигентността и благочестието на хората, с които се съветваме. Спомням си добре колко сериозно ме разубеждавате да проповядвам една благочестива християнка. Аз се постарах да разгледам с търпение и безпристрастие важността на нейното мнение – но мнението на хора с по-голяма опитност надделя.

3. Пo-нататък, за да се потвърди призванието на един човек, след известна тренировка на дарбите му, които вече споменахме, той трябва да види плод от работата си, иначе ще заключи, че е направил грешка и следователно трябва да се откаже. Не може да се очаква, че след първото или даже двадесетото усилие ще бъдем увенчани с успех в обществото; човек може да проповядва цял жи­вот ако чувствува, че има призвание, но ми се струва, че ако човек е отделен за тази служба, акредитивите му са без пеокритие, докато няма спечелени души за Христа от неговата разбота.

Като работник, човек трябва да работи независимо дали успя­ва или не, но като проповедник не може да бъде сигурен за приз­ванието си докато резултатите не са явни. Как тупте­ше сърцето ми от радост, когато научих за първия обърнат човек. Никога не можех да бъда доволен от една пълна църква и от любезните изрази на приятели; желаех да чуя, че е имало сломени сърца и че от очите на каещите се са текли сълзи. Чудно ми е как могат хо­рата да проповядват спокойно години наред без да има новорождения. Безполезни са дарбите им, философията и реториката им и даже тяхната правоверност ако не последват белезите. Как могат те да са изпратени от Бога, когато не довеждат човеци при Бога. Пророци, чийто думи са безсилни, сеячи чийто семена са изсъх­нали, ловци на души, които не улавят никого, войници без рани – това ли са Божиите мъже? Сигурно би било по-добре да чистиш калта, или комини отколкото да застанеш на амвона като съвсем безплодно дърво. Най-ниското занимание дава на човека полза, но окаяният човек, който заема амвон и никога не прославя своя Бог с новородени хора е празнота, петно, ужас, беда.

4. Необходимо е да кажем и още нещо по нашия въпрос. Господната воля относно пастирите се открива и чрез молитвено отсъждане на Неговата църква. Нужно е като доказателство на вашето призвание проповядването ви да бъде одобрено от Божия народ. Обикновено Бог отваря врата за благовестието на онези, които Той призовава да говорят в Негово име. В нетърпението си човек може да блъсне вратата или да я счупи, но с вяра той ще чака Господа и в надлежното време ще бъде възнаграден. Когато дойде благоприятния момент, тогава ще бъде и нашия изпит. Кога­то заставаме да проповядваме, нашият дух се съди от събранието и ако е осъден, или изобщо ако църквата не е назидана, нашето призвание ще бъде оспорвано. Ако вашето призвание от Бога е истинско, няма дълго да мълчите както е вярно, че човек е ви­наги по-скъп отколкото златото на Офир. „Нормалните“ служители нямат и гладуват, но помазаните от Господа не остават в нужда от работа, защото имат остри уши, които ще ги познаят от сло­вото им и готови сърца ще ги посрещнат на определеното им място. Бъдете подготвени за работата си и вие никога няма да сте лишени от нея. Нe тичайте да правите предложения тук и там; бъ­дете повече загрижени за вашата способност, отколкото за въз­можността и повече загрижени да ходите с Бога отколкото всичко друго. Овците ще познаят изпратения от Бога пастир; вратаря на кошарата ще ви отвори и стадото ще познае гласа ви.

Когато за пръв път четях тази лекция, не бях чел чудес­ното писмо на Джон Нютон до един негов приятел върху този предмет. То почти съвпада с моите собствени мисли. С риск да бъда смятан за преписвач, въпреки че не съм, ще ви прочета писмото:

„Освен това силно желание и готовност за проповядване, тряб­ва след известно време да има достатъчно умение, що се отнася до дарби, знание и дар слово. Сигурно, ако Господ изпраща чо­век да учи другите, Той ще му даде способностите. Вярвам, че мнозина са имали добро намерение когато са се представяли за проповедници и все пак са предварили или избързали призвани­ето си.

Главната разлика между проповедника и обикновения христи­янин изглежда се състои в тези дарби, които са дадени за служение не заради самия него, но за назидание на другите. Казвам ви, че ще се появят на своето време; те не трябва да се очакват веднага, но постепенно. Те са необходими за изпълнение на служението, но не като условие да потвърдят нашите желания за това служение.

Вие сте млади и времето е пред вас; затова мисля, че няма защо да се безпокоите дали имате вече тези дарби. Достатъчно е, ако желанието ви е непоколебимо и сте готови с молитва и старание да чакате Господа; сега нямате нужда от тях.

Никога не мога от сърце да насърча да станат пастири мъже, които след новорождението си са показали много слаб интелект и лес­но се присъединяват към странни учения или попа­дат в лоши компании и извършват груб грях. Нека, ако наистина се покайват да стоят в последните редици. Нестабилни като водата, те няма да се издигнат. Същото се отнася и за онези, които не могат да издържат на трудности­те, но са деликатни, меки. Ние искаме войници, не контета, се­риозни работници, не благородници празноскитащи. На хора, които не са вършили нищо до времето на записването си в колежа, казваме да си спечелят отличие чрез добра служба преди да бъдат публи­чно посветени в рицарско звание. Ревностните хора за човешки души не чакат докато получат подготовката си; те желаят веднага да служат на своя Господ.

Някои добри хора ми харесват. Те се отличават с голяма рев­ност, но очевидно им липсва разсъдък. Такива братя говорят безкрайно за нищо, удрят по Библията, сочат я, но не изваж­дат нищо от нея. Ревностни, страшно ревностни, те се мъчат, на­пъват се, но от всичко това нищо не излиза.

Има фанатици, които не са в състояние да изразят или изго­ворят пет последователни мисли, чиято способност е толкова малка и самомнението им толкова голямо, че те могат да набиват, да викат и говорят запалено, да се разкъсат и да беснеят, но шу­мът иде от кухината на барабана. Смятам, че тези братя могат и без образование и затова, обикновено отхвърлям техните молби.

Физическите недъзи поставят под въпрос призванието на някои прекрасни мъже. Не бих искал да съдя хората както по външостта им, но цялостната им физика не е малък критерий. Тесни­те гърди не показват, че човек е пригоден за публична реч. Може да ви изглежда странно, но аз съм сигурен, че когато един чо­век има тесни гърди, без ширина между рамената, премьдрият Създател не е възнамерявал той да бъде проповедник. Ако е имал такова намерение, Той щеше да му даде известна ширина на гър­дите, достатъчна, за да има силни дробове. Когато Господ възнамерява едно творение да тича, Той му да­ва пъргави крака и ако възнамерява друго творение да проповяд­ва, Той ще му даде подходящи дробове. Братя, който трябва да си почине по средата на изречението и да си поеме дъх, би тря­бвало сам да се запита дали няма друго занимание, за което е по-добре приспособен. Човек, който изговаря едно изречение с мъка, едва ли може да бъде призван да „Извика силнои да не се щади„. Може да има изключения, но не е ли вярно това като об­що правило? Братя с дефектни уста и неясно говорене обикно­вено не са призвани да проповядват евангелието. Същото се от­нася и за тези, които заекват.

Неотдавна получихме молба от един човек, който имаше нещо като ротационно действие на челюстта си, много болезнено за гледане. Неговият пастир го препоръчваше като много свято мом­че, което беше водило хора при Христа и се надяваше, че аз ще го приема, но това не ми се виждаше благоприлично. Аз не бих могъл да го гледам когато проповядва без да се смея, даже ако ми дадяха всичкото злато на Тарсис като награда и по всяка вероятност от десет души негови служители, девет биха били по-чувствителни от мен.

Човек, който може да успее като проповедник, вероятно би вършил добре и друга работа като търговец, адвокат или друго нещо. Един наистина ценен проповедник би се отличил и в други неща. Няма почти нищо невъзможно за човек, който може да води единна една църква с години. Ако стотици последователни недели служи за назидание на хората той сигурно притежа­ва някои способности и съвсем не е глупав. Исус Христос заслу­жава най-добрите мъже да проповядват Неговия кръст, а не празноглави и некадърни човеци.

Понякога сме получавали молби, на които бихте се очудили, от мъже, които очевидно имат достатъчно дар слово и отговарят на всички наши въпроси много добре с изключение на тези свързани с доктрината. Много пъти сме получавали следния отговор: „Г-н еди кой си е готов да приеме учението на колежа, каквото и да е то.“ В такива случаи, ние никога нито за момент не разискваме; веднага отговаряме отрицателно. Споменавам това, защото то по­казва нашето убеждение, че хора, за които вярата няма никакво значени не са призвани да проповядват. Когато млади хора казват, че нямат определено мнение по богословските въпроси те трябва да се върнат в неделното училище докато го по­лучат. Човек, който идва да си клати краката в колежа, претен­дирайки, че умът му е отворен да приеме всяка истина и че е крайно възприемчив, но не е установен в неща като дали Бог избира по благодат или люби Своите до край, това ми се струва чудовищно.

„Да не е нов във вярата„, казва апостолът; и все пак човек, който не е установен в тези въпроси е наистина и нечувано „нов във вярата“ и трябва да се върне в класа по катехизис, за да научи първите истини на евангелието.

В края на краищата, ще трябва да докажем нашето призвание с практични доказателства в служението си – и затова не трябва да започваме нашето поприще без предвари­телно изпитване, защото иначе може да го напуснем с позор. Общо взето, опитността е най-сигурния изпит и ако Бог ни кре­пи година след година и ни дава Своето благословение нямаме нужда от други доказателства за нашето призвание. Нашата морална и ду­ховна издръжливост ще бъдат изпитани чрез труда в служението ни и това е най-сигурният от всички изпити.

Веднъж чух как Матию Уилкс изпитвал един младеж, който искал да стане ми­сионер. Той ми харесва, макар че няма да го използвам. Младият човек желаел да отиде в Индия като мисионер към Лон­донското Мисионерско дружество. Г-н .Уилкс бил натоварен да проучи неговата способност за този пост. Той писал на младежа и му казал да го потърси на следващата сутрин в 6 часа. Братът живеел много далеч, но пристигнал в къщата точ­но в 6 часа. Г-н Уилкс обаче влезъл в стаята няколко часа по-късно. Младежът чакал с очудване, но търпеливо. Най-после г-н Уилкс пристигнал и попитал кандидата с обикновения си носов говор: „И така, момче, ти искаш да станеш мисионер.“ „Да, господине“. „Обичаш ли Господ Исус Христос.“ „Да, господине“. „Е добре, сега ще те изпитам. Можеш ли да изречеш думата котка, буква по буква?“ Младият човек бил смутен и просто не знаел как да отговори на такъв абсурден въпрос. Вероятно той се колебаел между възмущение и подчинение, но след миг отговорил твъ­рдо, „к-о-т-к-а, котка“.

„Мнoro добре“, казал г-н Уилкс. „Сега можеш ли да изречеш „ку­че?“. Младилт мъченик се двоумил, но г-н Уилкс казал спокойно: „О, нищо, не е толкова издигнато, за да го кажеш без да се сра­муваш“. Младият Йов отговорил: „к-у-ч-е, куче“. „Е добре, виждам, че можеш да изговаряш думите по букви. Сега да проверим аритметиката. Колко правят две по две?“ Чудно ми е, че г-н Уилкс не е получил отго­вор по начина на мускулното християнство, но търпеливото момче дало правилния отговор и било освободено.

На събранието на комисията Уилкс казал;: „Иснренно препоръ­чвам този младеж; аз прегледах неговата препоръка и характера му и освен това го подложих на един необичаен изпит такъв, какъвто малцина биха издържали; изпитах неговото себеотрицание – той беше дошъл рано сутринта. Изпитах характера му и неговото смирение. Той може да изрича буква по буква „котка“ и „куче“ и може да смята „две по две прави четири“ Той може да стане извънредно добър мисионер“.

Разбира се, това което стария джентлемен е направил с извън­редно лош вкус, ние можем да направим и с по-голямо благоприличие. Трябва да проверим дали можем да търпим тероризираме, доса­да, клевета, подигравка и изпитания и дали можем да станем измет на всичко и да бадем смятани за нищо заради Христа. Ако можем да понесем всичко това, тогава имаме някои от характерните бе­лези, които показват, че притежаваме редки качества, отговаря­щи за един истински слуга на Господ Исус Христос.