Този текст е предназначен за изключително използване на www.bibliata.com. Разпространение или печат с цел продажба, както и промяна, публикуване и използване на статията или части от нея без изричното писмено разрешение на собствениците е забранено. Превод: Радостин Марчев
Авторски права © www.bibliata.com 1996-2006. Всички права са запазени.

ПИСМО

До Иполит, посланник на най-знатния принц, курфюрст граф на Пфалц, Фредерик IV, до седемте обединени датски провинции  от преподобния Яков Арминий, доктор по богословие от Аудеватер, Холандия, известния професор по свещена теология, относно определени твърдения

Да бъдат подложени на внимателно изследване поради възникналите притиворечия сред богословите в реформираните църкви, в което Арминий по-подробно обяснява своите виждания относно определени твърдения, свързани с християнското учение

ВЪВЕДЕНИЕ

За Вас не може да бъде тайна колко широко разпространени, несигурни и чудовищни са слуховете, които се разнасят в Холандия, Германия и Великобритания относно Яков Арминий, професор по богословие; и по какъв начин (аз няма да спра да описвам с каква голяма ревност) някои личности обвиняват този човек в схизма, а други в ерес, някои в престъплението на пелагианите, други го почернят с мръсния знак на социанството, а всички заедно го проклинат като чума за реформираните църкви. Поради тази причина, тези, които уважават паметта на този учен човек и които не без основателна причина желаят да запазят неговата репутация и характер, и да го защитят от подобни груби обвинения и заразни клевети, наскоро публикуваха някои от неговите ерудирани творби, подготвени с възможно най-голяма грижа. Те ги предоставиха на обществото, така че загриженият да открие истината читател да може по-лесно да формира своята преценка относно позицията, която Арминий е защитавал пред своето поколение не от неверни слухове и злобни обвинения, но от автентичните документи като от искрена изповед на обвинявания, който ясно говори в своя защита и кротко отговаря на отправените му обвинения.

Имайки пред вид това, приятелите на Арминий са публикували като самостоятелен трактат неговото “Скромно изследване на един Памфлет, написан преди няколко години от учения богослов Уилям Перкинс относно Предопределението”, към който е приложен коментар на девета глава на посланието към Римляните и неговата “Дисертация относно истинското и правилно значение на седмата глава на посланието кам Римляните.“

Но тези две работи не са нито достатъчни, нито задоволителни за мнозина, които са любопитни или склонни към догадки, нито за някои други известни мъже, които изобилстват с язвителна и заядлива досадителност, понеже не приемат нито цялото, нито смущаващите трудности, представени от Яков Арминий. Някои от тези, които са посещавали неговите академични лекции, твърдят, че той често е представял нововъведения и озадачаващи парадокси относно други точки от православното учение (освен тези, които се съдържат в двете произведения, които бяха споменати току що). Други  хора говорят като за някаква голяма тайна, че Арминий е изпратил “Писмо” до Иполит а Collibus, в което той по-пълно излага своите смущаващи мнения; и че в “някои точки,“ които са разпространени по частен път, докато разглежда основни учения на ортодоксалното богословие, той въвежда своите собствени отровни твърдения.

При това положение, може би ще ни бъде позволено да окажем помощ на този, който не присъства, или по-скоро на този, който е мъртъв и да предложим отговор на обвиненията и осъжденията, които сега споменахме посредством доказателствата на свидетели, които са достойни за доверие и чрез публикуване на самите документи, които ние по този начин сме предизвикани да съставим. Може би чрез тези средства ще бъдем в състояние да премахнем тези злобни инсинуации и подозрения. Можем поне да задоволим желанията на някои хора и да унищожим безпокойството на някои умове, които до този момент се намират в състояние на тревога.

Приемете следователно, любезни читатлю, това “Писмо,“ относно което бяха разпространени толкова много свидетелства и което е било адресирано до Иполит aCollibus посланик на Принц Фредерик IV, курфюрст, граф на Пфалц.

Приемете, по подобен начин и тези “Твърдения,“ които да бъдат внимателно изследвани и обмислени, и които ни дават мненията на Арминий за Единния и Триединен Бог, Божиите атрибути, Божествеността на Божия Син, Предопределението и Божието Провидение, Свободната воля, Божията благодат, Христос и Неговото Задоволяване, Оправданието, Вярата и Покаянието, Обновяването, Кръщението на деца, Господната трапеза и за Магистратите. Внимателно разгледайте и честно съдете това, което той е счел за необходимо да поправи или да баде изяснено по-пълно в ученията на Реформираната царква.

Писанията на този човек не се нуждаят от препоръка от мен или от някой друг: тук няма нужда от това, защото самият продукт ще спечели одобрение.

ПИСМО от преподобния Яков Арминий, доктор по богословие, родом от Аудеватер, Холандия до негово превъзходителство благородния госпосин Иполит ACOLLIBUS посланик на най-знатния принц, курфюрст  граф на Пфалц , до седемте обединени холандски провинции Яков Арминий желае здраве и успехи

Най-почитаеми господине,

Когато наскоро бях приет за разговор с Вас, Вие бяхте така добър да ме осведомите за слуховете, за които сте разбрали, че се разпространяват в Хайделберг относно моята неортодоксалност по определени въпроси, свързани с нашата вяра. И Вие ми дадохте тази информация, не само, за да можете да чуете лично от мен цялата истина относно това, но и още повече, за да може чрез намесата, произлизаща от Вашия добър пост, съмненията относмо мен, които бяха толкова грозно представени и разпространявани, да бъдат премахнати от умовете на други хора така, както го изисква истината. По време на този разговор аз се опитах с усърдие и сериозност да изпълня Вашите задължаващи изисквания и като дадох честен и открит отговор на всяко от запитванията, които Вие прекрасно зададохте, аз веднага представих своите виждания относно тези въпроси. Защото, освен че бях длъжен да направя това поради своето задължение като християнин и особено като духовник, този курс на поведение се изискваше и поради голямата прямота, снизхождение и доброжелателност, които Вие проявихте към мен.

Но моето обяснение беше прието с такова съгласие от Ваше превъзходителство (което аз приписвам на един акт на Божествена благодат кам мен), че ме убеди, че във връзка с този случай е необходимо тези мои твърдения да бъдат записани и да Ви бъдат изпратени, не само, за да можете по този начин по-сигурно и твърдо да формирате своята присъда относно предмета, когато внимателно разсъждавате върху него, но също така и за да можете да представите моите писмени отговори на други, така че те да бъдат в състояние да опровергаят клеветите и да защитят моята невинност. Следвайки Вашия благоразумен съвет и силно надявайки се на същото, сега аз се подчинявам на Вашето по-нататъшно желание в това писмо, като умолявам Ваша светлост да има добрината да прочете внимателно неговото съдържание със същата искреност и спокойствие, които показхте, когато слушахте тяхното устно изложение. Ако не ме лъже паметта, Ваше превъзходителство ще намери в него всичко, което не само ще бъде необходимо да заличи, но също така и окончетелно да изкорени всяко неверно подозрение относно мен, от умовете на тези добри хора, които знаят, че всеки е най-добрият тълкувател на собствените си твърдения и че най-високата оценка се дава на този, който внимателно и в присъствието на Бога дава свидетелство за значението собствените си писания.

Точките от учението, относно които Ваше превъзходителство отправи въпроси, бяха, доколкото ми служи паметта, следните: Божествеността на Божия Син, Божието Предопределение, Благодатта и свободната воля и Оправданието. Освен тези, Вие запитахте и за нещата, засягащи нашите мнения в отговор на въпросите на бащите на Холандия, относно начина за свикване и провеждане на синод. Но тъй като последните са свързани с този най-велик мъж, Джон Утенбогърт, служиел на църквата в Хага, що се отнася до мен, аз оставям те да бъдат обяснени от него, още повече, че той живее много по-близо до Ваше превъзходителство.

По отношение на всички тези доктринални въпроси аз с увереност твърдя, че никога не съм казвал нито в църквата, нито в университета нещо, което да престъпва свещеното Писание, което трябва да бъде за нас свято правило за мислене и говорене, или което се противопоставя на Датската Изповед на вярата, или на Хайделбергския Катехизис, които са нашето най-пълно формулирано съгласие. В доказателство на това твърдение аз мога да представя като най-ясно и неоспоримо свидетелство тезисите, които съм съставил във връзка с тези няколо точки и които са били дискутирани в публични диспути в университета; но тъй като не е във възможностите на всеки да прочете тези тезиси и би било трудно те да бъдат предоставени, сега аз разглеждам всяка от тях специално дотолкова, доколкото съм сметнал за необходимо.

1.            БОЖЕСТВЕНОСТТА НА БОЖИЯ СИН

Относно божествеността на Божия Син аз съм учил и все още уча, че Отец никога не е бил без Своя Син и без Своя Дух, но че Духът и Синът не следва да бъдат разбирани в Отца като Негови качества, като мъдрост, доброта, справедливост или сила, но като релано съществуващи личности, на които принадлежат битие, живот, разбиране, воля, способност да действат или да извършват действия, като всичко това, взето заедно, е доказателство за наличието на личност, но те са такива в Отца, както също така са и от Отца в определен ред на произход, не като че са родствени на Отца по отношение на връзката си с Него и че те са от Отца   чрез сътворение или чрез решение, но чрез една най-прекрасна и необянима еманация, която, по отношение на Сина, древната църква нарича раждане, а по отношение на Святия Дух е била наречена изхождане или вдъхване. Аз не мога да кажа, дали е било от Отца и Сина както се изразяват латинските Отци или от Отца чрез Сина, както гръцките отци предпочитат да дефинират това, защото този въпрос, аз признавам, далеч надхвърля моите способности. Ако по някой предмет ние следва да мислим и да говорим трезво, по мое мнение това следва да бъде този.

Тъй като тези са моите виждания относно божествеността на Божия Син, няма причина, поради която относно този въпрос аз да понасям мълниите на обвиненията. Все пак, тази клевета първо беше измислена и разпространена из цяла Германия от един, от който подобно поведение беше крайно непристойно; защото той беше мой ученик и би следвало да се въздържа от подобно поведение, бивайки научен от собствения си болезнен опит, че или притежава лоша памет, или пък не заслужава доверие; защото той по-рано беше намерен за виновен в подобна клевета и, като призна открито вината си пред мен, помоли за моята прошка. Но, както научих от един документ, донесен в Лайден от Германия, и който същият младеж беше представил на богословите в Хайделберг, той е взел за основен прицел за своята клевета тези неща, които аз публично съм поучавал относно икономията на нашето спасение, като постановена от Отца чрез Сина и Святия Дух. В обяснение на тази икономия аз бях казал: “че ние следва да имаме внимателно отношение към този ред, който Писанието във всяка част най-внимателно следва; и че ние следва да разглеждаме отделно, кои неща са приписвани като свойнствени на Отца в това отношение, кои на Сина и кои на Святия Дух.“

След това някои други хора намериха друг случай за същата клевета в това, че аз съм казал, че Божият Син не е правилно наречен Autoqeon , “Бог“ в същия смисал, в който думата означава “Бог от Себе Си“.

Това дръзко обвинение в клевета беше подпомогнато от обстоятелството, че аз обяснявах някои пасажи от Стария и Новия завет по начин, различен от този, по който те обикновено са представяни, за да се обясни консубстанциалността или общата природа на Троицата. Но аз мога с лекота още в самия този момент да покажа от самите книги на Стария и на Новия завет, от цялата древност и от мнението на древната църква, както гръцка, така и латинска, както и от свидетелствата на нашите собствени богослови, че нищо не може да баде извлечено от тези съмнителни, погрешно интерпретирани пасажи, което да се противопоставя на православната вяра. В своята способна защита на Калвин срещу трактата на Хуний, наречен “Калвин Юдаиста“ ученият Переус показва, че този последен случай е бил използван напразно; и той ме освобождава от необходимостта да направя това.

Да хабя време за оборването на първата клевета, която беше разпространена от младия студент, не си струва труда. Тези, които знаят, че Отец в Сина примирява света със Себе Си и постановява делото на примирението чрез Духа, по подобен начин знаят, че в диспенсацията на спасението следва да бъде определен ред между лицата на Троицата и техните атрибути не трябва да бъдат бъркани, освен ако не искат да изпаднат в ереста на Патрапешенистите.

Отговаряйки на второто обвинение, свързано с думата Autoqeon, “истински Бог“, следва да бъде даден по-сериозен отговор, защото има не малко хора, които са на противното мнение и все пак нашата църква не гледа на тях като на държащи невярно учение относно Троицата. Това е начинът, по който те представят своето учение: “Тъй като естеството на Отца и на Сина е едно; и защото Той не получава Своя произход от никого, следователно, в това отношение Синът правилно е наречен Autoqeon , т.е “Бог от Себе Си“.

Но аз отговарям, “Природата на Сина не е от никого или от Самия Него“ не е същото, както “Синът е от Себе Си или от никого“. Защото, ако говорим по правилен начин, Синът не е природа, но има Своята природа в определен модус  – Uparcewvна битие или съществуване.

Те добавят – “Синът може да бъде разгледан в две отношения, като Син и като Бог. Като Син Той е от Отца и има Своята природа от Отца. Но като Бог Той има Своята природа от Себе Си или от никого“. Но второто от тези изказвания е по-правилно, защото да има Своята природа от Себе Си, предполага противоречие.

Аз отговарям, че приемем това разграничаване; но то е продължено много по далеч, отколкото е допустимо. Защото като Бог Той има Божествена природа, но като Син Той е от Отца. Така чрез думата “Бог“се обозначава най-общо, че нещо има божествена природа без някакъв определн модус на съществуване. Но думата “Синът“ обозначава определен модус на имане на божествена природа, което е чрез вразка с Отца, т.е. чрез раждане.

Нека да бъдат разгледани следните три двойки, които се противопоставят една на друга:

Да има божественост – да бъде Бог

Да има божественост от Отца – да бъде Син

Да няма божественост от никого – да бъде Отец.

и ще стане очевидно, че помежду си те кореспондират една с друга по следния начин: “да има божественост“ и “да бъде Бог“ – “да има божественост от Отца“ и “да бъде Син“, и “да има божественост от никого“ и “да бъде Отец“ – се съгласуват, докато под думата “Отец“ като потвърждаваща, т.е. не като показваща, че няма природата си от никого; защото това е показано от думата “ingenitus“, вътрешно роден, която се приписва на Отца, макар и не стриктно, но единствено, за да подчертае, че Отец няма Своята природа чрез модуса на раждане. Но думата “Отец“, чрез своята собствена сила и значение, е решаваща по този въпрос: защото, където е установен ред, е необходимо да има начало от някаква първа личност или предмет, иначе би имало объркване, продължаващо движението напред adinfinitum. Но по отношение на произхода, този, който е първи в този ред, няма произход от никого; който е втори, има своя произход от първия, който е трети – има своя произход от първия и втория или от първия чрез втория. Ако това не е реалното положение на нещата, има двойнственост, която би довела до толкова много богове, колкото са успоредните личности; тъй като единството на Божеството в троицата е дефинирано срещу анти-тринитарното единство чрез връзката на произхода и на реда според произхода.

Но понеже като доказателство може да се види какви са били мненията на древните относно този въпрос, аз ще добавя от древните отци – както от гръцките, така и от латинската църква, няколко пасажа, които са във връзка с предмета.

ВАСИЛИЙ ВЕЛИКИ

Според естеството на причините на тези неща, които са от тях, ние казваме, че Отец има предимство пред Сина (Ever. lib. 1.).

– понеже Синът има своя източник от Отца. Според това, Отец е по-голям, като причина за произхода. Поради което и нашият Господ казва: “Отец Ми е по-голям от Мен.“, т.е, защото Той е Отец.

Но какво друго значение може да има думата “Отец“,  освен причина и начало на Този, който е роден от Него? (пак там)

Отец е коренът и основата на Сина и на Святия Дух. (Слово против Савелий и Арий)

Когато казвам “една природа“, аз не разбирам две (личности), различни една от друга, но Синът, съществуващ от източника от Отца, не Отец и Сина от една по-висша природа. Защото ние не ги наричаме “братя,“ но принаваме, че те са “Отец и Син“. Но природата е една, защото Синът е от Отца, не направен по заповед, но роден от природата; не отделил се от Отца, но докато остава съвършен Той съвършено отразява обратно светлината. Но ти няма да можеш да използваш тези наши твърдения срещу нас като престъпление и да кажеш “Той проповядва двама богове; той твърди множественост на Божеството“ няма два бога, нито има двама бащи. Този, който създава два отделни източника, проповядва два бога. (Пак там)

Ключът за познаването на Бога е от един Дух, чрез един Син, към един Отец. И противно, естествената доброта, естествената святост и царственото достойнство са предадени от Отца чрез единородния Син на Духа. Така ние изповядваме личностите (в Божеството) и в същото време чистото учение за единството не е накърнено (За Святия Дух гл. 18)

ГРИГОРИЙ НАЗИАНСКИ

Естеството е общо и еднакво за Сина с Отца, макар Синът да го има от Отца (Четвърто богословско слово).

Как е възможно едно и също нещо да бъде по-велико от себе си и в същото време да бъде равно на себе си? Не е ли ясно тогава, че думата “по-голям“, която е отнесена към Отца по отношение на Сина, трябва да означава причината, но думата “еднакво“, която е употребена за Сина относно Неговото равенство с Отца трябва да се отнася до Природата? (пак там)

Наистина, може да се каже правилно, но не толкова достойно, че “по отношение на човешкото Отец е по-голям от Сина“. Защото какво е тук чудното, че Бог е по-голям от човека? (пак там)

АМБРОЗИЙ

Въпреки че Христос ни изкупи, все пак “всички неща са от Бога“, защото от Него е всяко бащинство. Необходимо е, следователно, личността на Отца да има първенство. (За 2 Коринтяни 5:18)

Виж също така и неговата забележка за 1 Коринтяни 15.

АВГУСТИН

Ако това, което ражда, е първоначалният източник на това, което е родено Отец, е източникът на Сина, защото Той го ражда. (За троицата, кн.5, гл. 14)

Той не е казал, “когото Отец ще изпрати от Мене“, а казва: “когото Аз ще изпратя от Отца“, т.е ясно показва, че Отец е източникът на цялото Божество. (пак там кн.4, гл. 10)

Следователно, това е казано относно Отца: “Той работи“, защото от Него също така е и началото на делата, от когото съработещите личности (в троицата) имат своето съществуване: Защото, както Синът е роден от Него и Святият Дух основно изхожда от Този, от Когото е роден Синът и с Когото същият Дух е общ със Сина. (Пак там кн. 10, гл. 11, пар. 1).

Наистина, Бог Отец не е Бог от друг Бог; но Бог Син е Бог от Бог Отец. Но Синът е толкова от Отца, колкото Отец не е от никого. (срещу Максим кн. 2, гл. 23, пар. 2)

ИЛАРИЙ

Няма Бог, който да е вечен и без начало, и който да е Бог на този Бог, от Когото са всички неща. Но Отец е Бог на Сина, от Когото Той е роден Бог. (кн.4, гл. 60)

Истинската вяра изповядва, че Бог е толкова роден от Бог, колкото светлината е от светлината, която, без да наврежда на себе си, предлага своята собствена природа, така че да може да бъде дадено това, което има и да може да има това, което дава и т.н. (кн. 6, гл. 87)

От тези пасажи е ясно, че според мението на древната църква, че Синът, дори и бивайки Бог, е от Отца, защото Той приема Своята божественост, според която е наречен “Бог“, бивайки роден от Отца; макар че името на Бога не показва този начин на битие или съществуване. От тези цитати е също така явно, че понеже Отец е източникът на Сина и на Святия Дух, Той е наречен източник на цялото Божество наистина, не защото Бог има Своето начало и произход, но защото Божеството е предадено от Отца на Сина и на Святия Дух. Следователно, вярно ли е следното изказване: “Божият Син, доколкото е Бог, е от никого; и по отношение на Своята природа е от Себе си и от никого“? Защото Този, Който е приел своята природа, бивайки роден от Отца, е от Отца по отношение на Своята природа.

Следователно, аз заключавам, че тези, които желаят да мислят и да говорят заедно с православната древност, трябва да се въздържат от този начин на изразяване, защото, приемайки го, те се превръщат в защитници на противните ереси на Тритеистите и Савелианите. И когато четем предговора на Диалозите на Св. Августин за Троицата от Теодор Беза, виждаме, че той извинява Калвин, казвайки, че той не разглежда внимателно разликата между двата израза: “Той е Син perse от Себе Си“ и “Той е Син ase от Себе Си“.

Ако някой желае да научи от мен нещо повече по този въпрос, аз няма да откажа съгласието си за мирна конференция с него, била тя писмена или устна. Сега преминавам към другите теми, в дискутирането на които аз ще се спра набързо.

2.            БОЖИЕТО ПРОВИДЕНИЕ

Моето мнение относно Божието провидение е следното: То присъства в и управлява над всички неща; и всички неща според техните природа, качества, количества, отношения, действия, страсти, места, време, позиции и навици са предмет на неговото управление, опазване и насочване. Аз не изключвам нито точно определениете, земните, ниските или условните неща, нито дори свободната воля на хората и ангелите, както на добрите, така и на злите. И дори повече, аз не отнемам от управлението на Божието привидение дори самите грехове, независимо, дали ние вземаме под внимание тяхното начало, развитие или завършване.

1. По отношение на началото на греха аз приписвам следните действия на Божието провидение:

Първо: Позволението, което не е бездейно, но което обединява в себе си четири позитивни действия:

(1) Съхранението на създанието според неговата природа, живот и способности.

(2) Грижа да не бъде противопоставена еднаква или по-голяма сила.

(3) Представяне на обект, срещу който да бъде извършен грехът.

(4) Определена отстъпка от неговото съдействие, което поради зависимостта на втората от първата причина се явява едно необходимо съдействие.

Второ: Определяне на аргументи и случай,  даващ възможност за   извършването на греха.

Трето: Определянето на време, място, начин и подобни обстоятелства.

3. По отношение на развитието на греха аз приписвам също така следните четири действия на Божието управление:

Първото е насочването на греха, който е вече започнат към определен обект, който самият Бог желае, независимо дали самото създание желае или не желае такъв край, не, по-скоро, макар че то желае друг, съвсем различен край.

Третото действие е предписанието и определянето на времето, през което Той желае или позволява грехът да бъде извършен.

Четвъртото действие е определянето на неговата големина, посредством което се поставят граници на греха, така че той да не може да нарастне и да придобие по-голяма сила.

Всички тези действия, както относно началото, така и относно развитието на греха, аз разглеждам отделно по отношение на самото действие и по отношение на вредата или престъпването на закона, курс, който според моето менние, е необходим и полезен.

3. Последно, по отношение на края и завършването на греха аз приписвам на Божието провидение или наказание според суровостта, или прощение според благодатта; които се занимават с греха по отношение на това, че той е грях, и че той е нарушение на закона.

Но аз най-внимателно избягвам две причини за обвинение – че Бог не може да бъде направен автор на греха и че свободата не е отнета от човешката воля. Това са две точки, които, ако някой знае как да избегне, няма да мисли за действие, което аз в този случай не съм приписал най-пълно на Божието провидение, при положение, отдавайки дължимото на Божието върховенство.

Но аз съм направил едно най-общо обяснение на тези мои твърдения в тезисите, които на два пъти са били дискутирани публично във връзка със същия предмет в университета. Поради тази причина, следователно, аз заявявам, че съм много изненадан и то не без основателна причина, че съм обвинен с подобна клевета  – че държа неправилни мнения относно Божието провидение. Ако ми бъде позволено да направя предположение, аз смятам, че тази клевета произлиза от факта, че аз отричам, че по отношение на Божия декрет Адам е трябвало да съгреши по необходимост – твърдение, което аз наистина отричам категорично и смятам, че не следва да бъде толерирано, освен ако думата “по необходимост“ бъде приета в значението на “непогрешимо“, както е направено от някои хора; макар че подобна промяна не е в съгласие сетимологията на двете думи, защото необходимостта е състояние на битието, но непогрешимостта е състояние на ума. Все пак, аз лесно бих се съгласил с изпозването на първата от тези думи, при положение, че двете причини за безпокойство, които току що споменах, бъдат внимателно избягвани.

4.            БОЖИЕТО ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ

По отношение на въпроса за предопределението моите мнения за него са следните: то е най-важният и благодатен декрет на Бога в Христос, чрез който Той е определил да оправдае и осинови вярващите, и да им даде вечен живот, но да осъди невярващите и непокаяни човеци; както аз обясних в тезисите относно същия предмет, когато той беше дискутиран публично и в които никой не намери нищо, което да бъде обявено за погрешно или невеярно. Единствено според мнението на някои хора тези тезиси не съдържат всички неща, които принадлежат на този декрет; или по-скоро предопределенеито, относно което има такова голямо противоречие в настоящото време не е предметът, разглеждан в тези тезиси. Аз наистина признавам това; защото намирам, че това е най-добрият начин да бъде дискутирано предопределенето, което е основата на Християнството, на нашето спасение и на увереността в спасението, и което апостолът разглежда в 8 и 9 глава на посланието кам Римляните и в първата глава на посланието към Ефесяните  – Но декретът, който аз тогава описах, не е този, чрез което Бог е решил да спаси някои определени личности и, за да може да направи това, е решил да ги надари с вяра, но да осъди останалите и да не им даде вяра. Все пак, мнозина заявяват, че това е видът предопределение, което апостолът разглежда в току що цитираните пасажи. Но аз отхвърлям това, което те  твърдят.

Аз признавам, че има определен вечен Божий декрет, според който Той е постановил средствата, необходими за вярата и спасението, и е направил това по начин, за който е знаел, че ще бъде подходящ за Неговата справедливост, т.е. на Неговата милост и строгост. Но относно този декрет аз не мисля, че е необходимо да се знае нещо повече от това, че вярата е обичайният дар на щедрата милост на Бога; и че неверието отчасти трябва да баде приписано на падението и на злото на хората, и отчасти на справедливата отплата на Бога, Който изоставя, ослепява и закоравява грешниците.

Но относно предопределението, чрез което Бог е постановил  да спаси и да даде вяра на някои определени хора, но да прокълне останалите и да не им даде вяра – това твардение е толкова различно представяно, дори от богословите от нашата професия, че това голямо различие в мненията лесно показва трудността да се определи каквото и да е, свързано с него. Защото, докато някои от тях разглеждат обекта на предопределението най-общо, т.е избирането и осъждението, човека като грешник и паднал в Адам, други предлагат човека като създаден и поставен в inpurisnaturalibus. Някои от тях разглеждат за обект създадения човек или, както те се изразяват, човекът, който е възможно да бъде спасен и осъден, като способен да бъде създаден и да падне. Други от тях представят за обект на избирането и осъждението, което те наричат Неизбиране и Изоставяне, човека, разгледан общо и абсолютно, но за обект на осъждението, на което те дават названието Предварително осъждение и Потвърждаващо Осъждение, човека като грешник и виновен в Адам. Последно, някои от тях предполагат, че този обект трябва да бъде човекът изцяло като готов да бъде създаден, като създаден и като паднал.

Аз съм наясно, че, когато това разнообразние от мнения бъде представено, като възражение се отговаря, че в основата на материята има пълно съгласие, макар че съществуват някои различия, свързани с обстоятелствата. Но аз съм в състояние да докажа, че предходните мнения се различават в много от нещата, които принадлежат към самата същност на този вид на предопределението, и че това единодушие или съгласие не съществува другаде, освен в умовете на тези, които поддържат подобни твърдения и които са готови да приемат тези, които се отклоняват от тях по отношение на тези въпроси.

Такова едно съгласие като това ( което те сами защитават) е от най-голяма необходимост в Християнската църква  – тъй като без него не е възможно да се запази мирът. Аз бих желал също така, да изпитам от тях също такова доброжелателно чувство по отношение на мен и на моите мнения. В този вид предопределение, който разгледах, аз не съм казал нищо, което да не е одобрено от всички. Аз се различавам единствено в тази точка – че не смея с чиста съвест да потвърдя никое от предходните мнения. Аз също така съм готов да представя причината за тези скрупули на своята съвест, когато това се намери за необходимо и е възможно да бъде направено по подобаващ начин.

4. БЛАГОДАТТА И СВОБОДНАТА ВОЛЯ

Относно благодатта и свободната воля аз уча следното, според Писанието и православното единство: Свободната воля е неспособна да започне или да усъвършенства никое истинско и духовно добро без благодатта. За да не може да се каже за мен, че като Пелагий използвам измама по отношение на думата “благодат“, чрез това понятие аз имам предвид тази благодат, която е в Хростос и тази, която принадлежи на обновлението. Аз твърдя, следователно, че тази благодат е просто и абсолютно необходима за обновлението на ума, за правилното ориентиране на чувствата и за скланянето на волята към това, което е добро. Благодатта е тази, която действа в ума, чувствата и волята; която влага добри мисли в ума, вдъхновява добри желания в действията и насочва волята към извършването на добрите мисли и добрите желания. Благодатта предшества, съпътства и следва; тя вдъхновява, подпомага, действа така, че ние да желаем и съработва, за да не желаем напразно. Тя отблъсква изкушенията, подпомага ни и ни дава сила сред изкушенията, помага на човека срещу плътта, света и сатана, и в тази велика битка дава на човека насладата на победата. Тя изправя отново тези, които са били победени и са паднали, дава им нова сила и ги прави по-предпазливи. Благодатта започва спасението, произвежда го и го усъвършенства и завършва.

Аз изповядвам, че умът на естествения и плътски човек е замъглен и тъмен, че неговите чувства са покварени и неподредени, че неговата воля е упорита и непокорна, и че самият човек е мъртъв в греха. И аз добавям към това, че учителят, който приписва колкото е възможно повече на Божията благодат, заслужава моето най-голямо одобрение при положение, че така представя действието на благодатта, че не накърнява Божията справедливост и не отнема свободната воля на тези, които са зли.

Аз не разбирам, какво повече може да се изисква от мен. Нека само то да ми бъде посочено и аз ще се съглася да го изповядам или ще покажа, че не мога да направя подобно твърдение. Следователно, аз питам, с какво право мога да бъда клеветен по тази точка, тъй като аз съм обяснил тези мои мнения с достатъчна яснота в тезисите за свободата воля, които са били дискутирани публично в университета.

5.      ОПРАВДАНИЕТО

Последната точка е за оправданието, относно което моето мнение е следното: Вярата и единствено вярата (макар че няма само вяра без дела) е вменена за праведност. Единствено чрез това ние сме оправдани пред Бога, очистени от греховете си и сме сметнати, признати и обявени за праведни от Бога, Който произнася Своята присъда от трона на благодатта.

Аз не се впускам в дискусия по въпроса относно активната или пасивната праведност на Христос, т.е. тази на Неговия живот и на Неговата смърт. По този въпрос аз вървя в свобода: аз казвам, “Христос е бил направен от Бога за мен праведност“.  – “ Той е бил направен за мен, така че посредством вяра аз да мога да бъда праведен пред Бога в Него“.

Все пак аз няма да откажа да разисквам този въпрос с братя, при положение, че такава конференция бъде осъществена без горчивина (тоест да бъде възможно личното мнение на всеки един да бъде прието), от която трудно може да произлезе нещо друго, освен разрушение и нарастнало кипене на умовете на хората, особено ако тази дискусия се осъществи между тези, които силно си противоречат и са твърде страстни в своята ревност.

Но някои хора ме обвиняват в следното като в престъпление – че аз казвам, че единствено актът на вярата, т.е самото вярване ни е вменено за правда и то в същинския смисъл, а не като метонимия. Аз признавам това обвинение, тъй като имам ап. Павел в Римляни 4 и в други пасажи за свой предшественик в изпозването на тази фраза. Но заключението, което те извличат от това твърдение, т.е., че “Христос и Неговата праведност са изключени от нашето оправдание, и че нашето оправдание по този начин е приписано на заслугите на нашата вяра“, аз по никакъв начин не намирам за възможно за тях да извлекат от моите твърдения. Защото думата “да вменя“ означава, че вярата не е самата праведност, но щедро е вменена за праведност; чрез което обстоятелство всички достойнства са отнети от вярата, освен това, което е чрез щедрото и снизходително мнение на Бога. Но това щедро решение и оценка не са без Христос, но по отношение на Христос, в Христос и поради Христос, Когото Бог е определил като умилостивение чрез вяра в Неговата кръв.

Аз твърдя, следователно, че вярата ни е вменена за праведност поради Христос и Неговата праведност. При това формулиране, вярата е обекта на вменяване; но Христос и Неговото покорство са доставящата или заслужаващата причина за оправданието. Христос и Неговото покорство са обектa на нашата вяра, но не и обектът на оправданието или Божието вменяване, като че ли Бог вменява Христос и Неговата праведност на нас за праведност. Това не е възможно да бъде, тъй като покорството на Христос е самата праведност, взета според най-строгото изискване на закона. Но аз не отричам, че покорството на Христос ни е вменено; т.е. то е приписано или сметнато за нас, или за наша облага, защото самото това нещо – че Бог дава праведността на Христос да бъде извършена за нас и за наша полза  – е причината, поради която Бог ни вменява нашата вяра за праведност, която има Христос и Неговата праведност за свой обект и основа, и защото Той ни оправдава чрез вяра или посредством вяра. Ако някой посочи грешка в това мое мнение, аз бих бил благодарен, защото е възможно за мен да бъркам, но аз  не желая да бъда еретик.

Гореописаното, до колкото си спомням, са точките, които Ваше превъзходителство ми спомена, придружени от моето обяснение, направено с искреност на ума. И също така искрено аз бих желал те да бъдат оценени от всички, които ги видят. Тази единствена услуга аз желая да получа от своите братя, които са свързани с мен в Господа чрез изповядването на същата религия, те поне да повярват, че аз имам някакво чувство в съвестта си по отношение на Бога. И тази услуга следва да може да бъде лесно извършена от тях, чрез щедростта на Христос, ако те пожелаят да изследват Неговия характер и природа.

От каква полза за мен може да е едно разногласие, което произлиза единствено от небрежност на ума или от разделение в Христовата църква, на която чрез благодатта на Бога и Христос аз изповядвам да бъда член? Ако моите братя смятат, че аз съм се заел с такова начинание от амбиция или алчност, аз смирено заявявам в Господа, че те не ме познават. Но аз мога да заявя, че съм толкова свободен от тези пороци, като че ли никога не сам бил гъделичкан от тях, при никакв случай, дори и в най-съблазнителните изкушения – чрез това да мога да извиня или облекча това под един или друг претекст. По отношение на амбицията, аз не я притежавам, освен в този похвален вид, който ме движи в тази служба – да изследвам с цялата си сериозност Свещеното Писание за божествената истина; и нежно, и без противоречие да я заявявам, когато съм я намерил, без да задължавам никого или да се трудя да ги накарам да се съгласят, колко по-малко чрез едно желание да “имам власт над вярата на другите“, но вместо това целта ми е да спечеля някоя душа за Христос, така че да мога да бъда ароматно благоухание за него и да получа заслужена репутация в събранието на светиите. Това добро име аз се надявам да получа чрез благодатта на Христос след дълго и търпеливо устояване; макар сега да съм под укор от моите братя и “станал като измет на света измет за всички“ за тези, които заедно с мен хвалят и призовават единия Бог Отец и единия Господ Исус Христос в един дух и с една вяра, и които имат същата надежда заедно с мен да достигнат до небесното наследство чрез благодатта на нашия Господ Исус Христос.

Надявам се Бог да даде ние да се срещнем нежно в Неговото велико име и в Християнска конференция относно тези неща, които се отнасят до религията. О, да можеше светлината от този свещен и щастлив ден по-бързо да осияе над мен. В това събрание аз се наемам, чрез Божията благодат, да покажа такава умереност на ума и такава любов за истината и мира, каквата следва да бъде изисквана от един слуга на Исус Христос.

Междувременно (докато това събрание може да бъде свикано), нека моите братя сами да останат спокойни и да ми позволят да замълча, за да мога да бъда в мир и нито да ги ядосвам, нито да създавам някакви трудности. Ако те мислят за мен по друг начин, нека да започнат (църковни) действия срещу мен; аз няма да бягам или да се крия от властта на компетентен съдия, нито пък ще заложа своето име, като откажа да се явя.

Ако се предполага, че умовете на тези, които ме слушат, са прекалено пристрастни в моя полза от разстояние, поради някакво политическо лукаквство, което аз провеждам, и че случая е воден чрез хитрост по такъв начин, че за моите братя не е нито желателно да ме изправят пред съдиите, нито смятат за достатъчно  безопасно да оставят под моите грижи младите студенти и следователно трябва да лепнат черно петно на моята репутация, така че моите слушатели да могат да бъдат изплашени и да избягат, то, за да не бъде резултатът такъв, че отлагането на такава конференция би била свързана с определена опасност, ето, сега аз предлагам себе си и заявявам, че мога в тяхно присъствие да представя, защитя и настоявам тези високи персони, на които е дадена силата да обявят свикването на конвенция от този вид или да я позволят и да не ни карат да чакаме повече, и да продължаваме в това страдание и безпокойство на ума, но или сами да предложат бързо лекарство или да позволят то да бъде предложено от други, но все пак според техния ред и под тяхното ръководство. Аз няма да откажа да се явя пред което и да е събрание, независимо, дали е съставено от служиелите на нашата Обединена Нидерландия или от представители, свикани от всяка от седемте провинции, или дори от всички служители на Холандия и Фризланд, към която провинция нашият университет в Лайден принадлежи, или да бъдат избрани някои служители от тези, при полежение, че целият случай бъде проведен под юрисдикцията на нашите законни магистрати. Нито пък аз бягам или се страхувам от присъствието на учените мъже, които могат да бъдат поканени от други страни, при положение, че те присъстват на конференцията с безпристрастна позиция и се подчиняват на същите закони, под които и самият аз ще бъда поставен.

За да изразя всичко в едно – нека да бъде свикана конференция, съставена от много или малко членове, при положение, че от тях бъде предложена някаква надежда за успех, надежда повтарям, на която аз бих бил способен, чрез силни аргументи да докажа липсата на добра основа. Ето ме, в този ден, не, в същия този час, подготвен и готов да вляза в нея. Защото аз съм изморен ежедневно да бъда клеветен с мръсни петна на пресни клевети и не желая да бъда натоварен с необходимостта да почиствам себе си от тях. В това свое поведение аз съм напълно различен от еретиците, които или са избягвали църковните събори, или така са нареждали нещата, че да могат да бъдат уверени в броя на техните защитници и да очакват сигурна победа.

Но аз свърших. Защото аз отнех Вашето внимание, най-почтени господине, за значително време; и аз сериозно посегнах на тези ценни моменти, които Вие посвещавате на неща от по-голяма важност. Ваше превъзходителство ще бъде снизходителен да прости свободата, която аз имах в изложението на това писмо до Вас, тъй като тя се изискваше от мен от определна степен на необходимост  – не че презирам Вашия патронаж и защита, простиращи се дотолкова, доколкото Божията истина и мирът, и победата на Христовата църква биха Ви позволили да благоволите.

Аз моля и умолявам всемогъщия Бог, дълго да пази Ваше превъзходителство в сигурност и да  Ви надари дори в още по-голяма степен с дух на мъдрост и разсъдливост, чрез които Вие да бъдете направен способен да изпълнявате задълженията, които са Ви възложени и по този начин да посрещнете нуждите на най-достойния принц, курфурст граф на Пфалц. И след като щастливо сте изпълнили тези задължения, благо и милостиво да Ви бъде дадено благоприятно завръщане във Вашата родина и при семейството Ви.

Така се моли най-покорният слуга на Ваше превъзходизтелство

Яков Арминий

Професор по богословие в университета в Лайден

Лайден, 5 Април, 1608.