Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

Паул Алтхаус започва своя анализ на Лутеровата есхатология с обобщението: „За вярата спасението е настояща реалност“.[1] Това наблюдение на големия познавач на Лутеровата теология е не само напълно оправдано от теологична гледна точка, но  може да ни послужи като изходна позиция, за да разберем причините за дълбоката разлика между Лутеровата и радикалната есхатологии. Мартин Лутер се интересува от „тук-и-сега“ на реформаторската вяра, затова не щади усилия в неравностойния двубой с вековната римокатолическа традиция. По наболелите социално-икономически проблеми на своята епоха реформаторът от Витенберг прави широка крачка встрани и оставя на мирската власт да търси решения. Затова Лутер се противопоставя на селските бунтове и не одобрява намесата на някои благородници с хуманистични възгледи, които са симпатизирали на германската Реформация, но са радикализирали своята идеология. Дори когато тълкува военните победи на Османската империя в сърцето на Европа като есхатологичен „бич Божи“, реформаторът отдава правото на един от най-отявлените си врагове – крал Карл V – да се противопостави на тази голяма опасност за християнството през ХVI в. Действията на папата и кръстоносните походи според него представляват погрешни ходове от страна на Църквата. По този начин Лутер показва, че есхатологичните събития не са в правомощията на никой земен човек – владетел или църковник. Бог, Който е Промислител в човешката история, знае и може да постъпи правилно и никой друг не бива да се намесва в божествения промисъл. Когато се говори за победител в есхатологичния смисъл, то такъв е само Христос, защото така съобщава Св. Писание. Отделният вярващ или Църквата не трябва да правят никакво усилие, за да „ускоряват“есхатологичното настъпване на Божието царство. Това не само би било невъзможно, но по начало е противно на Божията воля. Само Бог знае кога и ще допусне това да се случи.

Мартин Лутер за есхатологичния край на човешката история

В предреформаторската епоха се забелязват две основни тенденции за тълкуване есхатологичния край на човешката история, който е представен от Йоан Богослов в глава 20 от книгата Откровение.Тук последният библейски автор събира в една картина всички главни теми на Св. Писание – за Божието войнство и Божия противник, за победата на Христос, за живота, смъртта и възкресението на човечеството, за Божия съд, за ада и обновлението на вселената. Западната църковна тълкувателна тенденция за библейско-есхатологичните събития, която най-вече произтича от Тихоний[2] и блаж. Августин, „приземява“ своето схващане, като го обвързва с победата на християнството през IV в.[3] Хилядагодишното царство представлява не финалният акорд на човешката история, а самото разгръщане на историята на християнската Църква. Победата на Христос и Неговите светии се разглежда в светлината на утвърждаването на Църквата в езическия свят. Такава интерпретация е доста ограничена не само в географски и исторически смисъл, макар да има своите непосредствени основания, но е твърде стеснена в богословски аспект. За разлика от широкия диапазон на есхатологията в до-Константиновата епоха, когато „свършекът на века“ се е разбирал като абсолютния финал на човешката история, в теологията на Западната Църква все по-осезаемо се налага разбирането, че в кн. Откровение е представена съдбата на отделния човек.

Успоредно с традиционната тенденция обаче започва да си прокрадва път и една друга есхатологична интерпретация, която разбира „свършека“ като установяване на Христовото хилядагодишно царство на земята. Това теологично отклонение от официалното русло, свързвано с името на абат Йоахим от Флора (ок. 1132-1202)[4], е известно с определението „хилиазъм“ и бележи засилване особено в края на всяко хилядолетие и настъпването на значими природни, епидемични или социално-икономически катаклизми. В своето тълкуване на кн. Откровение Йоахим създава предпоставки за разбирането, че Антихрист ще бъде коронована личност. Неговите последователи, наричани „йоахисти“ или „спиритуалисти“ в редиците на францисканския орден, виждали Антихрист в лицето на императора на Свещената Римска империя Фридрих II. През XVI в. съкрушителният напредък на Османската империя в централна Европа и политическите последици от Реформацията създават предпоставки за хилиастични настроения в западното християнство.

Есхатологията на Мартин Лутер, възбудила недоволството на радикалите, се родее с традиционната църковна есхатология в своето категорично отхвърляне на хилиазма. Според Лутер Откр. 20 гл. трябва да се разбира като описание на църковната история. За разлика от Римокатолицизма обаче, Лутер вижда началото на „свършека на века“ в победите на Сюлейман Великолепни (1494-1566) над много християнски страни, а в лицето на папата съзира образа на Антихриста.[5]Освен това Лутер възприема установяването на Христовото царство веднъж завинаги в смисъл на възстановяване чистотата на Христовото учение в Европа, както то е било разпространявано от апостолите в периода на Ранната църква. Господството на Сатана според Лутер не е над света на невярващите, а в самата официална Църква. Така че в исторически и богословски аспект Лутер се отдалечава от Тихоний и блаж. Августин. Лутер представя есхатологичния образ на Невястата Христова не като видима Църква, като институционална структура, а като скрита „общност на светиите“ (лат. communio sanctorum). Лутер е убеден, че „Господният ден“ е онзи сюблимен есхатологичен момент, когато Христос ще разруши традиционно-църковната креатура на Сатана, за да очисти натрупаните петна и бръчки по лицето на възлюбената Му невяста.

Интересен компонент в Лутеровата есхатология е неговата концепция за същността на „Господния ден“[6]. Тази концепция обаче претърпява развитие у Лутер. В ранната форма на Лутеровото схващане за „Господния ден“  се поставя фокусът върху нейното противопоставяне на традиционния църковен възглед. В римокатолическата есхатология това е „Ден на гнева“ или „Ден на скръбта“, поради което само мисълта за него предизвиквала ужас и мъка у християните. Всеки католически вярващ трепери пред перспективата неговата душа да застане пред Всемирния съдия и да няма никаква увереност, че животът му ще бъде одобрен. Смъртта във времето на Лутер е често явление, но не поради естествени причини. Войните, социалните бунтове, църковните разпри са главната причина средновековният човек да си изгради ужасяващата представа за смъртта като наказание свише.[7] Лутер прави опит да смекчи и осветли черните й краски. Още в една от ранните си проповеди през 1519 г. той насърчава своите слушатели с призива да се подготвят за смъртта като „път към Бога“: „Трябва да обърнем очите си към Бога, към Когото води и ни насочва пътеката на смъртта. Още тук намираме началото на тясната порта и правата пътека към живота (Мат. 7:14).“[8] На много други места – в лекции, коментари, проповеди – Лутер подчертава схващането, че смъртта, приета в истинската вяра в Христос, е избавление от този живот на грях и неправди и въвеждане в отвъдния живот на вечното Божие царство.

На въпроса: „Кога ще настъпи свършекът?“ Лутер дълго време избягва конкретните отговори. Той се придържа стриктно към Христовото предупреждение: „А за оня ден и час никой не знае – нито небесните ангели, нито Синът, а само Отец“(Мат. 24:36).  Христовата позиция има два аспекта: „Първо, че много и големи знамения ще се появят. Друго, че и тогава последният ден ще дойде непредвиден, ден, който от началото на света не е бил никога виждан до последния миг пред вратата ни“.[9] Следователно, от една страна, трябва да се обръща сериозно внимание на всички индикации в обкръжаващата ни действителност за наближаващия „Господен ден“, но от друга страна, не бива да се правят опити за човешки „изчисления“ кога ще настъпи той. Когато реформаторът анализира Откр. 20:3-7, текст, който обикновено се използва в подкрепа на хилиастичната концепция, той го отнася не към „свършека на века“, а към историята на Църквата, следвайки в този пункт блаж. Августин (De civ. Dei 20.9).[10] С тази библейски обоснована предпазливост Лутер се разграничава от всички радикални опити на своите съвременници да убедят останалите, че „свършекът“ е настъпил и това налага да се предприемат революционни стъпки, каквито се предвиждат в апокалиптичните текстове на Библията. интерпретации.

 „Божието царство“ в Мюнстер

Есхатологичните въжделения на радикалното крило на германската Реформация, обхващащо различни групи, намират куриозен израз в няколко случая. Един от най-ревностните последователи[11] на Томас Мюнцер – Ханс Хут (ок. 1490-1527) – предсказва много близко начало на Второто пришествие на Христос.[12]Заедно с анабаптистките идеолози Денк и Хюбмайер, Ханс Хут проповядва три вида кръщение: кръщение във вода „по вяра“, кръщение от Духа и кръщение в кръв.[13] Последният вид кръщение говори за доброволно мъченичество на верните, което би ускорило идването на Христос на земята. Разгромът на селяните и обезглавяването на Томас Мюнцер се превръщат в „свидетелство“ за наближилия „свършек“. Ханс Хут обаче се отказва от военолюбивата проповед на Мюнцер, вероятно отрезвен от неуспеха на своя учител. Наказанието над властниците щяло да дойде „от Божиите ръце“ с Второто идване на Христос. За да бъдат готови за това, истинските християни трябвало да заживеят според принципите на ранно-апостолската църква, отбелязани в Деян. 4-5 гл.  Според Хут Христос щял да изпълни ранно-християнското пророчество през 1528 г. – на празника Петдесетница. Тълкувайки текста на Откр. 7:4 за „числото на подпечатаните, сто и четиридесет и четири хиляди подпечатани от всичките племена на израилтяните“ като отнасящи се към онези германци, които Хут кръщава с „кръщение по вяра“, той се заема да достигне този голям брой. Вероятно Хут е искал да обедини в едно трите вида кръщение, защото „подпечатвал“ кръщаемите с кръстен знак върху челата им. Историята опровергава този есхатологичен възглед на Хут. През август 1527 г. той е арестуван заедно с други анабаптисти в Аугсбург. Изтезаван жестоко и хвърлен в затвора, той умира на 6 декември същата година от задушаване по време на пожар, вероятно предизвикан от самия него.

Един от най-куриозните случаи на възприемане анабаптистката есхатология е „месианското царство“ или „Новият Йерусалим“ в гр. Мюнстер.[14]Анабаптистът Мелхиор Хофман също прави опит да определи дата за Христовото пришествие, виждайки в себе си изпълнението на пророчеството за повторната поява на прор. Илия, който щял да приготви „пътя за Господа“ през 1534 г. в Страсбург. Неуспехът на апокалиптичната му прогноза се компенсира с относителен успех в благовестителското му дело в Холандия. В Емден Хофман кръщава „по вяра“ около 300 души, които се пръсват из териториите, в които населението е възприело реформаторските идеи. Един от неговите обръщенци, харлемският хлебар Ян Матийс, също се обявява за боговдъхновен пророк, който се самоотъждествява с Енох – вторият от „двамата свидетели“ в Откр. 11:3 (първият, разбира се, трябва да бъде Мелхиор Хофман) – и вижда ролята си на глашатай за настъпването на „вечното царство на нашия Господ и на Неговия Христос“(ст. 15). Матийс упълномощава 12 души да бъдат негови „апостоли“. Самозваният пророк пренасочва изпълнението на есхатологичните пророчества за установяването на Христовото царство към гр. Мюнстер, който завзема с оръжие. Съмишлениците му избиват или прогонват всички, които отказват да приемат „кръщение по вяра“. Така в Мюнстер не остава нито един католик или лутеран. Самият Матийс обаче бива убит навръх празника Възкресение Христово (4.ІV.1534) и е заместен от най-фанатичния си „апостол“ Ян Бойкелс от Лайден. Бойкелс установява своего рода теократично господство в града, като обявява Мюнстер за „Новия Йерусалим“, а за себе си присвоява „месианската корона“. Законодателната и изпълнителна власт е поверена в ръцете на 12 старейшини, но управлението е изключително безнравствено, жестоко, безумно авторитарно. Налага се многоженството, което вероятно е подбудено от намаляването на мъжката част от населението поради постоянните военни действия. За кратко време тази псевдо-религиозна диктатура удържа позициите си. Скоро градът е подложен на продължителна обсада от армията на мюнстерския епископ, който, подпомогнат от бегълци отвътре, успява да превземе крепостта на 25.VІ.1535 г. Бойкелс и неговите фанатични поддръжници са екзекутирани[15], а по-голямата част от населението на Мюнстер също е подложено на жестока сеч. Така бива затворена поредната неуспешна страница на радикалната есхатология в Германия, което потвърждава тезата за духовна и социална незрялост на радикализма като цяло.

Трябва да подчертаем обаче, че куриози като горните са по-скоро единични случаи и не характеризират анабаптисткото движение като цяло.[16]Мено Симонс (1496-1561) категорично отрича правотата на претенциите за духовност, предявени в мюнстерските събития.Неговото отношение към частите на Св. Писание по начало е по-различно. За разлика от радикалните реформатори като Мюнцер, Хофман, Бойкелс и техните съратници, които извеждат войнствените си доктрини и други учения от Стария Завет, Мено Симонс предпочита новозаветните писания. Според Мено Симонс Давидовата политика се свързва единствено с физическия, старозаветния Израил и по никакъв начин не би намерила потвърждение в Новия Завет. Християните използват „меча“ само като символ, а не в буквалния смисъл и значението на този символ е „Божието Слово“ а не метално оръжие (вж. Ефес. 6:17).[17]Той показва многократно, че буквализмът е разрушителен за авторитета на новото разклонение на реформаторското движение. Мено Симонс съветва истинските християни „да разпънат плътта и пожеланията и похотите, да окастрят сърцето, устата и цялото тяло с ножа на божественото Слово от всички нечисти помисли, неподходящи думи и действия“.[18]Учението на анабаптисти като Мено Симонс, основано върху Новия Завет, не само спасява реномето на Реформацията, но установява една засилваща се тенденция през вековете към изграждането на Христоподобен характер и формирането на нов тип християнска етика, съответстваща на претенциите за лично ръководство на Божия Свят Дух в живота на всяка повярвала личност.

Надвисналият над Европа „Господен ден“

В последните години от своя живот Мартин Лутер ретушира някои от своите есхатологични възгледи, като им придава апокалиптични нюанси.[19] В съчинението си Предупреждението на д-р Мартин Лутер към скъпия му германски народ (1531 г.)[20] реформаторът предупреждава сънародниците си, че действителният „свършек“ е много близо, но Църквата не е готова да го посрещне. Лутер търси подкрепа в политическите събития във и извън Германия. Един от сигурните белези за това според него е сериозната заплаха на Османската империя. Засилващите се юдеофобски настроения в германското общество също се тълкуват като знак, че упорството на юдеите срещу опитите за покръстване трябва да предизвика Божието наказание. Неразрешимият конфликт с Папската институция също засилва апокалиптичните въжделения в цялото германско общество, на които Лутер не е чужд.

Един от най-любопитните аспекти на Лутеровия апокалиптизъм през последния период от живота му е неговото контекстуализиране на възгледа за страшния „Господен ден“. Според Лутер сигурен белег за наближилия „свършек“ е твърдото му убеждение, че той е идентифицирал Антихрист. Турското нашествие в централна Европа е индикация за „свършека“, но Пророкът Мухаммад не е Антихрист, защото „той върши нещата твърде очевидно“ и поради своята пряка разпознаваемост не може да заблуди „нито вярата, нито разума“ на вярващите.[21] Според Лутер като Антихрист трябва да бъде посочен само папата. В Шмалкалденските клаузи е подчертано: „Папата е действителният Антихрист, който се е самоиздигнал над и противопоставил на Христос, защото папата не позволява на християните да бъдат спасени освен чрез неговата власт, която няма никакво значение, тъй като тя не е нито установена, нито изисквана от Бога“.[22] Лутер се позовава на Павловото предупреждение: „Никой да не ви измами по никой начин; защото това няма да бъде, докато първо не дойде  отстъплението и не се яви човекът на греха, синът на погибелта, който така се противи и се превъзнася над всеки, който се нарича Бог или на когото се отдава поклонение, щото той седи както Бог в Божия храм и представя себе си за Бог“ (II Сол. 2:3-4).

Друг белег на приближилото пришествие на Христос е гонението срещу истинската Църква от Папската курия. Арестите, мъченията, трибуналите, присъдите, кладите са неизброими. Дейността на Инквизицията е сигурно свидетелство за пълното опорочаване на църковната власт. Според Лутер фалшифицирането на Св. Писания от страна на Римокатолицизма и превръщането на християнското учение в сбор от човешки правила и закони е предсказано от самия Христос: „Мнозина ще дойдат в Мое име и ще рекат: Аз съм Христос и ще подмамят мнозина“(Марк 13:6). Според реформатора „първият звяр“ в Откр. 13 гл. трябва да се тълкува като символ на Римската империя в миналото (ст. 1-11)[23]. „Вторият звяр“ пък се отнася към папската курия, защото папата възстановява властта и територията на империята, придавайки й „духовност“. Особено актуален според Лутер е ст. 6-7, защото изразява сходството между императора и папата в богохулното му отношение към библейския Бог: „И отвори устата си да изрече хули против Бога, да хули името Му и скинията Му, па и ония, които живеят на небесата. И позволи му се да воюва против светиите и да ги победи; и даде му се власт над всяко племе и люде, език и народ“.

Мартин Лутер до края на живота си се противопоставя на всеки опит за математическото изчисляване на „свършека”. Михаел Щифел е надарен химнописец и математик.[24] Той има няколко последователни публикации в областта на математиката в периода 1544-46 г. Като математик, той се съсредоточава върху проблема за „точната дата“ на „свършека“. Щифел си служи с кабалистични методи, които предлагат числена стойност на еврейските букви в старозаветния текст. През 1532 г. той публикува Книжка за изчисляване Христовото пришествие: Апокалипсис в Апокалипсиса. Според автора Христос ще се появи на земята в 8 ч. сутринта на 19.Х.1533 г. Лутер напразно се опитва да разубеди Щифел да не се впуска в такава есхатологична авантюра и оборва резултатите от изчисленията му. Лутер е убеден, че Христос може да се появи всеки миг, но кога? – това не може да знае нито един човек! Лутер не е променил първоначалното си становище за невъзможността да се посочи „точна дата“ за „свършека“, въпреки че е убеден, че той е близо.

Сериозни представители на протестантската теология и мирската власт също се опитват да вразумят Щифел, но той не обръща внимание нито на Лутер и Меланхтон, нито на предупрежденията на саксонския курфюрст – дори когато официално му е забранено да проповядва по тази есхатологична тема. Съвременници на този случай разказват, че с наближаването на 19 октомври 1533 г. десетки германци започнали да се стичат в Лохау, за да станат свидетели на Христовото пришествие. Щифел призовавал хората към покаяние и мнозина изповядали греховете си пред него. Сутринта на 19 октомври той проповядвал ентусиазирано в препълнената църква на темата „Той ще дойде“, но след като нищо особено не се случило, хората се разотишли по домовете си. За да не бъде линчуван от някои разгневени слушатели, Щифел бил откаран под стража при курфюрста, който го наказал само с изселване от Лохау. Лутер ходатайства пред владетеля за Щифел, който е „станал жертва на дребно изкушение“[25] и дори го приема временно в дома си. След смъртта на Лутер обаче Михаел Щифел продължава в Холцдорф да се занимава с нови изчисления за „свършека на света“ и „Божия съд“. Динамизмът на събитията в Западна Европа през първата половина на ХVІ в. създава предпоставки за такива силно изразени есхатологични интерпретации, но историческите реалности внасят своите неизбежни и отрезвяващи корекции.

[1]Althaus, P. The Theology of Martin Luther. Transl. by R. C. Schultz. Philadelphia: Fortress Press, 1966. 404.

[2] Тихоний или Тиконий (ІV в.) е донатистки богослов, чиято херменевтика Liber Regularum е оказала голямо влияние върху блаж. Августин като тълкувател на Св. Писание и е оставила трайни следи в западната средновековна екзегетика. Неговото тълкуване по Откровението на св. Йоан Богослов е изгубено, но се цитира от по-късни екзегети.

[3]Ibid., 418 ff.

[4]Абат Йоахим от Флора се основава наОткр. 14:6, за да развие концепцията си за такава победа на християнството през „епохата на Св. Дух“ в световната история, при която ще се установи „вечното благовестие … на обитаващите по земята и на всеки народ и племе, език и люде“. Тогава латинците и гърците ще се обединят в „ново духовно царство“, а юдеите ще бъдат покръстени в името на Христос.

[5]WA, DB 7, 49; LW 35, 405 (Althaus, P., op cit. 419).Вж. също: Lohse, B. Martin Luther’s Theology: Its Historical and Systematic Development. Transl. and ed. by R. A. Harrisville. Fortress Press, Minn. 2011. 333. Едно от най-често цитираните му обобщения е: „Папата е духът на Антихриста, а турчинът е плътта на Антихриста. Двамата си помагат един на друг, за да ни задушат – последният с тяло и меч, а първият с доктрина и дух“ (Lohse, B., op. cit. 334).

[6]Еврейският израз „Денят Господен” (евр. yom adonay) се среща в пророческите слова и предупреждения към Израил преди вавилонския плен (Ис. 2;  Йоил 1:15; 2:1-2, 11 и др.). Свързва се с Божия съд, който ще бъде придружен от катастрофални бедствия.

[7]Lohse, B., op. cit. 325.

[8]Ibid., 332.

[9]WA 10/I, 93 (Lohse, B., op. cit. 333).

[10]WA 53, 152 ff. (ibid., 334).

[11]Ханс Хут отначало приглася на агресивната идеология на своя кумир Томас Мюнцер: „Поданиците трябва да избият всички властници, защото подходящото време е дошло“ (Jones, R. T., op. cit. 90).

[12]George, T., op. cit. 256.

[13]Jones, R. T., op. cit. 86.Хут приема „кръщение по вяра“ от Ханс Денк.

[14]Вж. Spitz, L. W. TheProtestantReformation 1517-1559. NY: Harper & Row Publ. 1985. 171 f.; Chadwick, O. The Pelican History of the Church. Vol. III: The Reformation. Penguin Books, 1972. 190-2; Jones, R. T., op. cit. 95-7.

[15]Железните клетки, в които са били затворени и изложени на показ водачите на мюнстерската теокрация, се пазят и днес в кулата на мюнстерската църква Св. Ламберт.

[16]Вж. Jones, R. T., op. cit. 97.

[17]CWMS, 42 (ibid.).

[18]Bainton, R. H.The Reformation of the Sixteenth Century. Boston: The Beacon Press, 1965; 13th pr. 107.

[19]Lohse, B. Martin Luther: An Introduction to His Life and Work. 38 f.

[20]WA 30/III, 276-320; LW 47, 11-55.

[21]WA 53, 394; LW 37, 367 (Althaus, P., op. cit. 421).

[22]WA 50, 217; BC, 300 (ibid.).

[23]WA, DB 7, 413 ff.; LW 35, 405 ff. (ibid., 421-2 n. 71).

[24]Brecht, M. Martin Luther. Vol. III: The Preservation of the Church. 1532-1546. Transl. J. L. Schaaf. Philadelphia, Minn.: Fortress Press, 1999. 8 f.Щифел е бивш монах от Августинския орден в Еслинген, който изпълнява длъжността личен проповедник на благородниците от фамилията Йоргер(Горна Австрия) за периода 1525-28 г. Поради своите симпатии към реформаторското движение в Германия е уволнен от своята позиция и със съдействието на Лутер бива назначен като пастор в Лохау.

[25]WA, Br 6, 544 f. (ibid., 9).

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

Очаквайте в поредицата:

10.Филип Меланхтон като теолог

11.”Аугсбургската изповед на вярата”

12.Лутеровият характер

13.Историческата оценка на реформаторските движения в България