Лидерски форум

Учението на Ян Хус за Христовата църква

Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

Преди Лутер, Меланхтон, Цвингли и Калвин няма друг реформатор през ХІV в., който да е бил толкова мразен от защитниците на Средновековната църква на Запад и толкова почитан от онези, които са се борили за реформи в нея. Дори Лутер бил обучаван като студент, че името Хус е на опасен еретик и когато бил посрещнат в Лайпциг с виковете „хусит”, ги възприел като оскърбителни.[1] Едва когато се запознава във Вормс с процеса в Констанц срещу Хус, Лутер с удивление и преклонение признава, че по своите реформаторски възгледи се е оказал „хусит”. В писмо до Спалатин (февр. 1520 г.) германският реформатор пише: „Без да знам, съм преподавал и поддържал учението на Хус; накратко, всички ние сме хусити, без да сме го знаели”.[2]

Трънливият път на чешкия реформатор

Ян Хус е роден в град Хусинец, южна Бохемия, ок. 1371 г.[3] Фамилното му име е било Михайлов[4], но е известен повече с прозвището „Хус” – по родното му място. Още в юношеска възраст заминава за Прага и завършва през 1391 г. Пражкия университет с бакалавърска степен, а три години по-късно му е присъдена и магистърска степен, което е голямо постижение за онази епоха. През 1400 г. Ян Хус е ръкоположен за свещеник. През 1402-3 г. е назначен за ректор на Пражкия университет и изпълнява длъжността на проповедник в новата църква „Витлеем”. От самото начало на публичната си дейност Хус поставя въпроса за неотложността на реформи в Църквата, които трябва да обхванат цялостния й живот. Неговите пламенни проповеди намират одобрение не само сред обикновените слушатели, но са толерирани от архиеп. Збинек Пражки и крал Вацлав ІV (1361-1419)[5]. Затова популярността му нараства светкавично и Хус се превръща във водеща фигура на съпротивата срещу Папската курия.

Историческият период, в който живее Хус, е бурен и повратен. Това е време на „великата схизма”, когато се появяват двама враждуващи папи – римски и авиньонски, а накрая бива избран и трети папа, който трябва да отхвърли авторитета и на двамата. Затова политическите настроения в европейските кралства, включително и в Бохемия, се променят и Ян Хус неизбежно е въвлечен и подхвърлян между различните течения. През 1408 г. Карловският университет в Прага е разделен по въпроса за лоялността между двамата папи – римския Григорий ХІІ и авиньонския Бенедикт ХІІІ. Тъй като крал Вацлав ІV има амбицията да стане „император на свещената империя” – титла, която е особено желана през Средновековието от всички европейски владетели, но наличието на двама папи едновременно създавало политическа несигурност, той обявява в Бохемия политиката на неутралитет. Колегията на университетските преподаватели, състояща се от чехи и чуждестранни представители, трябвало да реши каква линия ще се подкрепя. Хус, заедно с останалите си колеги чехи, се обявява за политиката на неутралитет, с което застава на страната на външната политика на своя крал. Този ход е удачен и отговаря на патриотичната нагласа на по-голямата част от поданиците на краля, въпреки че архиеп. Збинек подкрепя авторитета на римския Григорий ХІІ като свой църковен началник. За да затвърди своята политическа линия в Пражкия университет, крал Вацлав ІV издава декрета „Кутна хора”, според който на чешките преподаватели в университета се дават по-големи привилегии от чужденците и при гласуване на всички въпроси техният вот трябва да бъде утроен, докато вотът на баварците, саксонците и поляците трябва да се счита общо за един. Този декрет обаче не създава очаквания благоприятен ефект. Чужденците напускат университета в знак на протест и се пръскат по различни учебни заведения в Европа. Това предизвиква редица проблеми за чехите и Хус, като най-сериозният е разпространяването на слуха, че в Прага се шири ереста на Уиклиф, за което главна вина носи Ян Хус.

Когато през 1409 г. Съборът в Пиза избира трети папа с името Александър V, който трябва да анулира юрисдикцията на Григорий ХІІ и Бенедикт ХІІІ, новият папа се заема енергично със задачата да се пребори с „уиклифската ерес”. На 20 декември с.г. той издава була, с която упълномощава Пражкия архиепископ да започне официални действия срещу всякакъв вид литература и поддръжници на Уиклиф. Развихря се варварска вендета. В Прага са изгорени много уникални ръкописи, сред които и преводът на Хус на Trialogus на Уиклиф. Всички последователи на възгледите на английския теолог са екскомуникирани. Въпреки че папа Александър V е обявен за „антипапа” на Събора в Констанц, на който са осъдени Йероним и Хус, той успява да нанесе сериозна вреда върху реформаторската кауза в Бохемия.

Съборът в Констанц (1414-1418), който се възприема от Римокатолическата църква за ХVІ „Вселенски събор”, е един от най-жестоките примери в историята на средновековната Църква за действия, които показват пълната липса на справедливост, християнски морал и човешки облик на заседатели, обвинители и съдии.[6] Инициативата за свикването на този събор принадлежи на унгарско-хърватския крал Сигизмунд (1368-1437), полубрат на Вацлав ІV, който по това време носи и титлата „крал на римляните”. Идеята на Сигизмунд е подбудена от желанието да се потърси разрешение на проблема с различните папи и да се уталожат страстите около подкрепата и съпротивата на учението на Джон Уиклиф. Подведен от тези благовидни намерения, Ян Хус не преценява обективно опасностите, които го грозят и разчитайки на обещанието на Сигизмунд да му гарантира защита, пристига в Констанц на 3.ХІ.1414. Там Хус продължава да отслужва меса и да проповядва свободно, въпреки своята екскомуникация от преди 4 години. Неговата дързост предизвиква ярост у  противниците и той е арестуван и затворен в един доминикански манастир. Въпреки протеста на крал Сигизмунд, прелатите успяват да го убедят, че той не трябва да съдейства за освобождаването на Хус, защото не е обвързан с гаранции за безопасност към един „еретик”. Новият римски папа Йоан ХХІІІ (Балдасаре Коса) продължава анти-уиклифската политика на своя предшественик Александър V и на 4.ХІІ.1414 упълномощава комисия от трима епископи да проведат пълно разследване на учението и поведението на Ян Хус. Процесът се води в нарушение на правото на Хус да се защити от показанията на подбраните свидетели и отправените към него обвинения за „ерес”. Процесът е прекъснат за Хус за ок. 2 месеца и половина поради обявяването и на Йоан ХХІІІ за поредния „антипапа”. Архиепископът на Констанц премества Хус, окован във вериги, в своя замък Готлийбен на Рейн, където е подложен на мъки и глад. Процесът се подновява на 5.VІ.1515 и той е преместен в затвора на един францискански манастир. По време на заседанията се прочитат части от съчиненията на Хус, но той се съгласява да се разкае само ако обвинителите му успеят да докажат посочените „грешки” в съпостовка с библейското учение. Хус признава изключителната си почит към делото на Джон Уиклиф, но когато става дума за неговата защита на възгледите на англичанина, отрича да е защитавал публично учението му за св. Евхаристия. Хус признава, че се е противопоставил на паските були, които осъждат Уиклиф като „еретик”, защото не го приема като такъв на основание на Божието Слово. На 8 юни в присъствието на Хус са прочетени 39 негови твърдения, които са обявени за „еретически” и той е призован да се разкае за тях. Хус отново подчертава, че му се приписват някои неща, които никога не е учил, а онези възгледи, които е изразявал писмено или устно, трябва да бъдат квалифицирани като „погрешни” или „вредни” само ако бъдат сравнени с ученията на Библията. Тъй като нито едната, нито другата страна отстъпва от своята позиция, връх вземат обвинителите и съдиите. Сигизмунд и Вацлав оттеглят своята благосклонност към Хус, за да не попаднат в категорията „защитници на еретик”. Така се стига до окончателното осъждане на Ян Хус на смърт като „еретик” в катедралата на Констанц на 6.VІІ.1415. След тържествената литургия и епископска реч за задължението на Църквата да унищожава еретиците, Хус, който остава твърдо на позицията на предишните си изявления, демонстративно е лишен от каноничното си право да свещенодейства[7] и е анатемосан, като се прочита смъртната му присъда и той е предаден на светската власт за изпълнение – един типичен пилатовски жест на „освобождаване от отговорност”. Мъжеството на Хус в тези драматични моменти е забележително! Коленичил ниско, осъзнал тъжния факт, че е изоставен от всички пред смъртта, той се моли на Бога да прости на враговете му. Така последната Христова, апостолска и мъченическа молитва – „Отче, прости им, защото не знаят какво вършат” – поставя венеца на славата върху душата на този герой на вярата.

Богословско-философски възгледи на Ян Хус

Тук ще разгледаме три от възгледите на Хус. Два от тях са атакувани най-сурово на Събора в Констанц: за Църквата и за св. Евхаристия. От 39-те обвинения срещу Хус 26 са взети от съчинението му За Църквата, което по своето заглавие напомня за фундаменталния труд на Джон Уиклиф De Ecclesia[8]. Обвинението за еретическо възприемане и разпространение на възгледа за св. Евхаристия е отхвърлено от Хус, но неговото разбиране също стои близко до възгледа на Уиклиф. Един от най-смелите възгледи на чешкия реформатор е неговото противопоставяне на бирническата практика на индулгенциите и това го представя действително като един достоен предтеча на Мартин Лутер, чийто бунт срещу средновековните отклонения на папството започва именно с отричане духовното предназначение на индулгенциите.

В съчинението си За Църквата (1413 г.) Ян Хус се опира на три съгласни помежду си фундамента: Библията, Августин и Уиклиф.[9] В новозаветните писания ясно е подчертано, че Църквата не може да се основава върху авторитета на човек. Следователно нито ап. Петър, нито папата могат да се смятат за „глава на Църквата”. Когато Христос дава насърчението на ап. Петър: „Пък и Аз ти казвам, че ти си Петър и на тая канара ще съградя Моята църква” (Мат. 16:18 а), Той няма предвид апостола, смятан от традицията за „първия римски епископ”. Под „канарата”, която е основният градивен камък на Църквата, трябва да се разбира единствено Исус Христос. Той е „Главата на Църквата” и този възглед се подкрепя от целия Нов Завет. Ап. Павел е категоричен, че въпреки многообразието на състава на Църквата, „никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос” (І Кор. 3:11; срв. 12-14 гл.). Папата, прелатите и свещениците носят авторитета на Христос, доколкото подражават на Него в учението и обходата си, за да имат право да заявят, че имат „ум Христов”. Хус е категоричен: „Авторитетът на Петър пребъдва в папата, доколкото той не се отклонява от закона на Господ Исус Христос”.[10] Реалните безобразия, изразяващи се в егоизъм, алчност, симония, похот и т.н., в никакъв случай не говорят в полза на онези, които претендират да бъдат „Христови наместници”. Разграничението, което прави Христос, е недвусмислено: „От плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни или смокини от репеи?” (Мат. 7:16). Затова, изхождайки от личните си наблюдения, Хус – подобно на Уиклиф – стига до извода, че съставът на видимата Църква е сбор от достойни и недостойни членове, независимо дали са представители на клира или миряни. Постовете и служението в Църквата не гарантират духовна принадлежност, а само формална такава!  Мерилото за истинското осиновление от Бога е вярата в Христос, образувана от любовта като изпълнение на двойната Христова заповед и прилагането на добродетелта постоянство в тази вяра. Затова Хус отхвърля като обезсмислено понятието „общност” (лат. communio) и говори за „избрани” и „неизбрани” хора.

В този аспект, касаещ „избирането”, Хус продължава възгледа на блажени Августин (354-430), когото той приема за последен стълб на правилно конструираната еклезиология, защото е сравнима с новозаветното учение. Августин поставя акцента върху Божията благодат като „предхождаща” или „изпреварваща” човешката воля и  създаваща условия за Божието благоволение и спасение.[11] Поради водещата роля на Божията благодат, която е в хармония с Божието предузнание, едни хора са „предопределени” за богоугоден живот, а други – за погибел.[12] Тази Августинова теза се среща в няколко от богословско-философските му трактати, но най-задълбочено е разгледана в трактата За предопределението на светиите. Всяко благо, което идва от Бога, включително и вярата в Него, е незаслужен дар, плод на благодатта. Както блаж. Августин е бил убеден, така и Хус смята, че вярващият не може да направи абсолютно нищо, за да угоди на Бога нито приживе, нито след смъртта си. Според чешкия реформатор самата еклезиологична концепция за „единството на Църквата” е обусловена от принцип, който той определя като „връзката на предопределението”.[13] Интересно е да се отбележи тук, че като изхожда от предпоставката, че човек не може да достига сам до духовните истини без Бог да му ги открие, Хус отрича правото на клира да решава дали дадено учение е правилно или еретично освен ако не го съпостави изцяло с казаното в Св. Писания.

Възгледът на Хус за св. Евхаристия не се различава в своя нюанс от схващането на Джон Уиклиф.[14] Като по-умерен реформатор от Лутер, Хус приема седемте църковни тайнства, както и св. Евхаристия. Но както в учението си за Църквата, Хус е убеден, че главният източник за евхаристийния възглед трябва да бъде учението на Св. Писания, за което има ясни указания в Евангелията и ап. Павел. Хус приема заедно с Уиклиф възгледите на такива католически авторитети като св. Амвросий Медиолански и блаж. Августин. Той се противопоставя на новите тълкувания, които прибавят схоластите като св. Тома от Аквино и Дънс Скот. На тази база той отрича концепцията за  „пресъществяването”[15] като напълно небиблейска. Никъде в новозаветните текстове не се казва, че хлябът и виното „се превръщат” в Христовите плът и кръв! Хус излага този реформаторски възглед особено настоятелно в проповедите си в началото на ХV в. и въпреки папската забрана срещу учението на Уиклиф през 1403 г. той продължава пламенно да го разяснява и афишира.

Проблемът с разпространението на индулгенциите е характерен за средновековната Църква. Всеки път, когато папската курия иска да набере средства за някакви строежи или военни кампании, тя прибягва до индулгенциите. Така преди Събора в Констанц през 1411 г. антипапа Йоан ХХІІІ пуска в обръщение индулгенциите из Западна Европа, за да посрещне разходите по обявения от него кръстоносен поход срещу крал Ладислав Неаполски (1377-1414), който отначало е поддръжник на съперника му Григорий ХІІ. Пропагандата в полза на индулгенциите, проведена в Прага,  отначало се оказва успешна, защото в църквите се трупали наивни хора, за да получат документ за простени грехове срещу заплащане. Разбира се, търговията с индулгенциите имала и своите противници, един от които е Ян Хус. Той проповядва енергично срещу тази практика и през 1412 г. излиза с публично обръщение против нея. Хус ползва буквално последната глава от съчинението на Уиклиф За Църквата, където се разглежда този проблем. Той написва и трактата За опрощението от наказанието и вината, в който настоява, че цялата папска политика е порочна. На първо място, папата сам върши грях, като подбужда вярващите и участва във война. Неговите отговорности пред Бога са духовни и той би трябвало да се моли за другите и да прощава дори на враговете си, както повелява Божието слово. Христос е заръчал: „Обичайте неприятелите си, правете добро на тия, които ви мразят; благославяйте тия, които ви кълнат, молете се за тия, които ви правят пакост” (Лук. 6:27-28). На второ място, човек получава прошка за греховете си само следствие истинско покаяние, а не поради издаването на някакъв документ, зад който не стоят духовни, а материални цели. Според Хус свещеникът или епископът има право само да обяви, а не да даде Божията прошка чрез Христос. В Новия Завет само Христос даваше прошка с думите: „Прощават ти се греховете; иди си и не съгрешавай повече” (Мат. 9:2; Марк 2:7, 9; Лук. 5:20 и др.). Няма съмнение, че противопоставянето на Хус срещу индулгенциите в Прага е било убедително, защото на много места избухват бунтове и чехите показват, че са прозрели какви са действителните намерения на папата. Мъченическата смърт на чешкия реформатор не е напразна!

[1] Chadwick, O. The Pelican History of the Church. Vol. III: The Reformation. Penguin Books, 1972. 50, 55.

[2] Цит. по: Jones, R. T. The Great Reformation. IVP, 1985. 19.

[3] Според стандартната биография на Ян Хус. Fudge, T. The Trial of Jan Hus. Medieval Heresy and Criminal Procedure. Oxford Univ. Press, 2013. 2-30.

[4] Ibid., 2.

[5] Крал Вацлав ІV е интересна коронована особа. Носел е титлите: крал на Бохемия, крал на римляните и Германия и херцог на Люксембург. Името му се свързва и с многотомната „Вацлавска Библия” в превод на немски език и превъзходни 654 миниатюри по библейски сюжети.

[6] Вж. Fudge, T., op. cit. 2-30.

[7] Ритуалът е много драматичен. Събличат се свещеническите одежди и всички отличия, премахва се свещеническата тонзура и на главата се поставя навит на руло свитък с надпис „ересиарх”. Облечен във власеница, осъденият бива отведен и окован на позорния стълб на кладата. Пословична е репликата на Хус, който се обърнал към възрастна жена, носеща наръч съчки, за да разпали загасващия огън: O sancta simplicitas (О, свещена простота).

[8] Всъщност това съчинение представлява сбито изложение на еклезиологията на Джон Уиклиф.

[9] Вж. Ferguson, S. And D. Wright (eds.). New Dictionary of Theology. Leicester, England/Downers Grove, Ill., USA: IVP, 1988. 323 f.

[10] Thomson, S. H. (ed.). Magistri Johannis Hus Tractatus de ecclesia. Boulder, Colo.: Univ. of Colorado Press, 1956. 169 (George, T. Theology of the Reformers. Leicester: Apollos, 1988. 37).

[11] Enchir. 32. Вж. Пеев, В. Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. В. Търново, “Абагар”, 2014. 104.

[12] Пак там, 109-112.

[13] Oberman, H. Forerunners of the Reformation. The Shape of Late Medieval Thought. James Clarke & Co. Cambridge, 1966. 218-237.

[14] Lane, T. The Lion Book of Christian Thought. Oxford/Batavia/Sydney, 1984. 112 f.

[15] Всъщност първият богослов, изложил концепцията за „пресъществяването”, е бенедектинският монах Пасхазий Радберт (ок. 785-ок. 860) в трактата За тялото и кръвта на Господа (831 г.). Като догма този възглед е възприет на ІV Латерански събор (1215 г.).

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

Очаквайте в поредицата:

5.Предпоставки за реформаторското движение в Германия

6.Мартин Лутер преди 1517 г.

7.Мартин Лутер като библеист

8.Мартин Лутер и Томас Мюнцер

9.Мартин Лутер и анабаптистката есхатология

10.Филип Меланхтон като теолог

11.”Аугсбургската изповед на вярата”

12.Лутеровият характер

13.Историческата оценка на реформаторските движения в България

Comments are closed.