Архив за етитет: Джон

Джон Уесли: Проповядване на открито; „Целия свят е моя енория”; Опитности с демони

Уесли започва да проповядва на открито

1739. 15 Март – По време на моя престой (в Лондон) аз бях напълно зает с нашето общество на Фетър Лейн както и с множество други, които желаех да поддържам. Немах намерение да напускам Лондон, когато получих писмо от г-н Уайтфийлд и друго от г-н Стюард, които ме умоляваха по най-настоятелен начин да дойда в Бристол без да се бавя. Не ми се искаше да направя това.

Вторник 28 – Моето пътуване беше представено пред нашето общество на Фетър Лейн. Моят брат Чарлс едва спомена за него. Когато обаче се обърна към  Божия пророк той получи следните думи като изговорени към него: „Сине човешки, Аз с един удар ще отнема от тебе желанието на очите ти; а ти да не жалееш или плачеш, нито да потекат сълзите ти” (Езекиил 24:16). Все пак другите наши братя продължаваха да спорят без някаква вероятност да достигнат до единодушно решение, докато накрая всички се съгласихме да решим чрез жребий. И така беше решено, че аз трябва да отида.

Четвъртък 29 – Напуснах Лондон и вечерта поучавах една малка група в Бесингстоук.

Събота 31 – Вечерта достигнах Бристол и там срещнах г-н Уайтийлд. Отначало аз не можех да се съглася със странния начин на проповядване на открито, за който той ми даде пример в Неделя понеже през целия си живот (до съвсем скоро) толкова стриктно се бях придържал към приличието и реда, че смятах едва ли не за грях мисълта, че това може да не бъде направено в църква.

1 Април – Вечерта (г-н Уайтфийлд беше заминал) аз започнах да обяснявам проповедта на нашия Господ на планината (един твърде забележителен прецедент за проповядване на открито макар че предполагам, по същото време са се провеждали църковни служби) на малка група, която имаше навика да се среща един или два пъти седмично на улица Николас.

Понеделник 2 – В 4 след обед реших да бъда по-смел и да изявя по улиците добрата вест за спасението говорейки от върха на едно малко възвишение близо до града на около 3000 души. Текста, върху който говорех беше този (възможно ли е някой да е толкова невеж, че да не вижда как той се изпълнява във всеки служител на Христос?): „Духът на Господа е на мене понеже ме е помазал да проповядвам на сиромасите; да превържа сърцесъкрушените, да проглася освобождение на вързаните и да проглася благоприятната Господна Година.” (Исая 61:1-2; Лука 4:18-19).

Неделя 8 – В 7 сутринта проповядвах на около 1000 човека в Бристол и след това на около 1500 от върха на хълма Ханам в Кингсууд. Аз извиках към тях с думите на евангелския пророк: „О, вие, които сте жадни, елате всички при водите; и вие, които нямате пари, елате, купете и яжте. Да! Елате, купете вино и мляко без пари и без заплащане.” (Исая 55:1). Следобед около 500 души дойдоха в Роуз Грийн (от другата страна на Кингсууд); сред които аз застанах и извиках в името на Бога: „Ако е жаден някой нека да дойде и да пие. Който вярва в Мене реки от жива вода ще потекат от утробата му както казва Писанието.” (Йоан 7:38).

Вторник 17 – В 7 следобед посетих малкото общество в Бак Лейн. Стаята, в която се намирахме имаше подпори, но тежестта на хората накара пода да поддаде и още в началото на проповедта гредата, която я подпираше падна с голя шум. Но пода не потъна повече, така че, макар отначало да бяха донякъде изненадани, хората тихо и с вниманието се върнаха към това, което се говореше.

Понеделник, 7 Май – Бях готов да отпътувам към Пенсфорд където трябваше да проповядвам в църквата, когато получих следната бележка:

„Господине,

Нашият служител беше уведомен, че Вие не сте на себе си и поради тази причина няма да проповядвате в никоя от неговите църкви.” Все пак аз отидох и в Приийстдаун и на около половин миля от Пенсфорд проповядвах Христос нашата „мъдрост и праведност и изкупление и освещение.”

Вторник 8 – Отидох в Бат, но не можах да отида на моравата където бях говорил преди. В резултат ми беше предложено едно много по-удобно място, където проповядвах Христос на около 1000 души.

Сряда 9 – Сдобихме се със собственост върху парче земя близо до двора на църквата св. Яков на Хрос Феър, Бристол, където възнамеряваме да построим стая, достатъчно голяма, за да побере както обществата на улиците Николас и Болдуин така и толкова от техните познати, колкото биха пожелали да дойдат когато разясняваме Писанието. В Събота 12 беше положен първия камък с глас на радост и хваление.

Първата методистка сграда

Отначало аз нямах намерение да бъда въвличан както с разходите по тази работа така и с нейното изпълнение и назначих 11 човека, върху които, разбира се, предполагах, че ще падне отговорността за това. Но аз скоро разбрах своята грешка. Първо, по отношение на разходите: защото цялото начинание нямаше да се осъществи ако аз веднага не бях поел върху себе си заплащането на всички работници. Така преди да разбера какво става аз влязох в дълг за повече от 150 фунта, който трябваше да изплащам както мога понеже обещаното и от двете общества не възлизаше на повече от ¼ от тази сума. Що се отнася до ръководенето на работата аз получих две писма от моите приятели в  Лондон и по специално от г-н Уайтфийлд, че нито той нито те не желаят да имат нищо общо с тази сграда нито пък ще я подкрепят по някакъв начин освен ако аз веднага не освободя всички отговорници и не направя всичко от собствено име. За това можели да бъдат дадени много причини, но една е достатъчно, а именно: „че такива отговорници винаги ще могат да ме контролират и ако аз не проповядвам това, което те желаят могат да ме изгонят от сградата, която аз сам съм построил.” Аз се подчиних на техния съвет, освободих всички отговорници (никой не се противопостави) и поех цялостното ръководство в свои ръце. Вярно е, че нямах нито пари, нито пък някаква човешка вероятност да ги осигуря, но аз знаех, че „Господна е земята и всичко що е в нея,” а в Неговото име не можех да се съмнявам.

Неделя 13 – Обичайните ми публични задължения сега са както следва: Всяка сутрин аз чета молитви и се моля в Нюгейт. Всяка вечер обяснявам част от Писанието на едно или повече от обществата. В Понеделник следобед проповядвам на открито близо до Бристол; във Вторник в Бат; в Сряда в баптистките воденици; всеки Четвъртък близо до Пенсфорт; всеки Петък в Кингсууд; в Събота следобед и Неделя сутрин в Боулинг Грийн (който се намира близо до центъра на града); в Неделя от 11 близо до хълма Ханам, в 2 в Клифтон и в 5 на Роуз Грийн. И така ще продължавам толкова дни за колкото ми достигнат силите.

Живите аргументи на Уесли

Неделя 20 – Виждайки мнозина от богатите в църквата в Клифтън моето сърце изпитваше голама болка за тях и аз искрено желаех някои дори и от тях „да влязат в Божието царство.” Но колкото и да желаех аз не знаех как да ги предупредя да “бягат от идващия гняв” докато моят Завет не се отвори на думите: „Не съм дошъл да призова праведните, но грешните на покаяние.” (Марк 2:17); Когато размишлявах над тях душата ми беше толкова разширена, че аз можех да викам силно (макар и не като нещастния Архимед) „Дайте ми опорна точка и ще повдигна земята.”

Изпратените от Бога светкавици и дъжда не възпряха около 1500 души да се съберат в Роуз Грийн. Нашия текст от Писанието беше: „Гласът Господен е над водите; Бог на славата гърми; Господ гърми над големите води, гласът Господен е силен; гласът Господен е величествен” (Псалм 29:3-4). Вечерта Той говори на трима, в душите на които имаше буря и ураган и те веднага намериха покой. През цялото това време аз непрестанно бях питан както от хора, които целенасочено бяха дошли в Бристол, за да изпитат тази странна работа така и от случайни посетители „Как е възможно това?” и бях предупреждаван безброй пъти (най-вече поради грубо неразбиране на случващото се) да не вземам под внимание видения или сънища или да си въобразявам, че греховете на хората са простени поради силните им викове, или сълзи, или външни проявления. На един, който многократно ми беше писал поради тази причина аз отговорих както следва: „Несъгласието между нас е основно, ако не и единствено относно фактите. Вие отричате, че сега Бог действа чрез тези ефекти или поне, че действа по този начин. Аз утвърждавам и двете неща защото съм ги чул със собствените си уши и съм ги видял с очите си. Аз съм виждал (доколкото нещо от този вид може да бъде видяно) мнозина променени в един миг от дух на страх, ужас, отчаяние в дух на любов, радост и мир и от грешните желания, които до този момент са царували в тях в чисто желание да вършат Божията воля. Това са нещата, на които съм бил и на които сега почти ежедневно съм свидетел със собствените си очи. Какво мога да кажа относно виденията или сънищата? Познавам няколко човека, в които тази голяма промяна е била изработена чрез видение или чрез ярка картина поставена пред очите на умът им на Христос, или на кръста, или в Неговата слава. Това е факта; нека всеки го разбира както желае. Тази промяна е била извършена (не само чрез проливането на техните сълзи, или от падането, им земята или от викането; това не са плодовете както Вие изглежда предполагате доколкото аз мога да отсъдя, но) от целия курс на техния живот дотогава в много отношения лош; а от това време свят, праведен и добър. Аз ще ви покажа човек, който до този момент е бил лъв, а сега е агне; такъв който е бил пияница, а сега е крайно трезвен; развратник, който сега се гнуси дори да се допре до осквернената от плътта дреха. Тези са моите живи свидетелства за това, което твърдя, а именно, че Бог сега както и тогава дава прощение на греховете и дара на Святия Дух на нас и на децата ни. Да, и доколкото зная прави това внезапно и често посредством видения и сънища. Ако това не е така аз се оказвам лъжесвидетел пред Бога. Защото чрез Неговата благодат аз свидетелствам за тези неща и ще продължавам да го правя.”

„Целия свят е моята енория“

„Вие казвате, че не можете да примирите някои части на моето поведение с характера, който аз от дълго време подкрепям нито пък някога ще направите това. Следователно, аз се отричам от този характер при всеки възможен случай. Аз казах на всички на нашия кораб, на всички в Савана, на всички във Фредерика и навсякъде с ясни думи, че аз не съм християнин, аз единствено гоня изподир, дано да уловя нещо.”

* * * *

„Ако попитате с какво право върша това то е следното: Желанието да бъда християнин и убеждението, че съм задължен да извърша всяко добро, за което имам благоприятен случай. и накъдето смятам, че е най-добре е мое задължение да отида. Воден от този принцип аз отидох в Америка; поради този принцип посетих Моравската църква; и поради същия сега аз съм готов (Бог да ми помага) да отида в Абисиния, или Китай, или където е угодно на Бога да ме призове.

Относно Вашия съвет, да се установя в колежа там аз нямам работа понеже сега нямам нито длъжност нито ученици. Дали другата част на  Вашето предложение ще бъде удачна за мен т.е. „да се заема с лекуването на душите” ще имам достатъчно време да обмисля ако това ми бъде предложено. Но междувременно Вие смятате, че трябва да остана спокоен, понеже иначе, ако се намесим в работата на други и работя с хора, които не ми принадлежат, ще взема чуждо служение.. По подобен начин Вие питате: „Как събирам християни, които не са под моя отговорност да пеят псалми, да се молят и да слушат обяснение на Писанието?” и смятате, че според католическите принципи е трудно да оправдаете това, когато се върши в енориите на други хора. Позволете ми да говоря ясно. Ако под католически принципи вие имате в предвид други освен тези на Писанието те нямат никаква тежест за мен. Аз не приемам друго правило независимо дали се отнася до вярата или практиката освен светите писания. Но според библейските принципи аз не смятам, че е трудно да се оправдае това, което правя. Бог в Писанието ми заповядва, според силата ми, да наставлявам невежите, да поправям злите, да утвърждавам добродетелта. Хора ми забраняват да правя това в други енории; т.е. да правя това изобщо виждайки, че аз нямам собствена енория и вероятно няма да имам. Тогава кого да слушам, хората или Бога?”

* * * *

„Аз гледам на целия свят като на моя енория; имам в предвид дотолкова, че в която и част на света да се намирам аз смятам за приемливо, правилно и за свое неотклонно задължение да изявявам на всички, които желаят да слушат добрата вест за спасение. Това е работата, за която зная, че Бог ме е призовал и аз съм сигурен, че Неговото благословение я придружава. Тогава аз имам голямо насърчение да бъда верен на работата, която Той ми е поверил да върша. Аз съм Негов слуга и като такъв съм задължен според ясните насоки на Неговото слово „доколкото мога да върша добро на всичките човеци.” Неговото провидение е в пълно съгласие с Неговото Слово което ме кара да се откажа от всички останали неща, за да се посветя единствено на това „и да не се уморявам да върша  добро.”

Разговори с Уайтфийлд.

Петък 6 Юли – След обед бях с г-н Уайтфийлд, който току що беше дошъл от Лондон, в баптистките воденици където той проповядва относно “Святия Дух, Когото всички вярващи ще приемат” като порица справедливо макар и строго тези, които проповядват, като че ли няма Святи Дух.

Събота 7 – имах възможност да говоря с него относно външните знаци, които често придружават вътрешната работа на Бога. Намерих, че възраженията му са основани най-вече на големи изопачавания на действителните факти. Но на следващия ден той имаше възможност да се запознае по-добре с въпроса: защото едва беше започнал да приканва грешниците да повяват в Христос когато 4 човека близо до него паднаха почти в един и същ момент. Един от тях лежеше без да дава никакви признаци на съзнание. Втория трепереше неудържимо. Цялото тяло на третия беше обхванато от силни конвулсии, но той не издаваше никакъв звук освен стенание. Четвъртия също така беше в конвулсии, и с много сълзи викаше силно към Бога. Вярвам, че от този момент ние и двамата ще оставим Бог да върши Своето дело по начин, който Му е угоден.

Петък 23 – В петък следобед аз напуснах Бристосл заедно с г-н Уайтфийлд сред силен дъжд. Но облаците скоро се разпръснаха, така че имахме спокойна, тиха вечер и сериозно общество в Търнбъри.

Вторник 17 – Аз яздех до Брадфорд, на 5 мили от Бат, където отдавна бях канен да отида. Изчаках служителя и му казах, че желая да проповядвам в неговата църква. Той отговори, че не е обичайно да се проповядва през седмицата, но ако дойда в Неделя той би се радвал на моята помощ. Тогава аз отидох при един господин, който беше присъствал когато проповядвах в Бат и с най-искрен вид ми пожела успех в името на Господа. Но това беше минало. Сега аз го намерих доста хладен. Той започна да спори по няколко въпроса и накрая ми каза открито, че един от моите собствени колеги от Оксфорд го е информирал, че те винаги са гледали на мен като на малко луд. Все пак няколко души, които не бяха на неговия ум осигуриха удобно място (наречено Биър фиелд или Бари фиелд) на върха на един хълм, в подножието на който лежеше градът. Тук аз предложих Христос на около 1000 души за „мъдрост, праведност, изкупление и освещение.” След това се върнах в Бат и проповядвах върху: „Какво трябва да направя за да се спася?” на множество по-голямо от всякога. Чудно ми беше, че „богът на този свят” е толкова спокоен когато, при моето завръщане от мястото където бях проповядвал бедния Р….д Мърчънт ми каза, че повече няма да ми позволява да проповядвам на негова земя. Попитах го защо. Той отговори, че хората изпочупили дърветата му и крадели негови вещи. „И, освен това,” добави той, „като ви допуснах тук си навлякох омразата на своите съседи.” О страх от човеци! Кой е над него, освен тези, които истински се „покланят с дух и истина?” От него не са освободени дори тези, които се намират с единия крак в гроба! Нито дори тези, които обитават в къщи от кедри и трупат злато като прах и сребро като морския пясък.

Тълпа смущава проповедта

Събота 21 – Започнах за втори път да обяснявам проповедта на нашия Господ на планината. Сутринта, на 22 Неделя, докато говорех върху „Блажени нищите по дух” на около 3000 души, имахме много възможности да покажем на хората на какъв дух сме: защото когато по средата на проповедта се появи една банда и хвана един от слушателите (да учени според закона, какво стана с Магна Харта на английската свобода и собственост? Не са ли те единствено шум, когато по всякакъв повод банди се ширят по земята?) всички останали стояха спокойни и никой не отвори устата си и не вдигна ръка, за да им се възпротиви.

Понеделник 2 Септември (Лондон) – Разговарях надълго с моята майка, която ми каза, че доскоро тя рядко е чувала за такова нещо както прощение на греховете или че Божия Дух свидетелства на нашия Дух и много по-малко си е представяла, че това е общо притежание на всеки истински вярващ. „Следователно,” каза тя „аз никога не съм дръзвала сама да искам това. Но преди 2 или 3 седмици, когато моят син Хол подавайки ми чашата каза: „Кръвта на Нашия Господ която беше проляна за теб” тези думи се появиха в сърцето ми и аз знаех, че Бог заради Христос е простил всичките ми грехове.” Аз попитах дали нейния баща (д-р Анесли) не е имал същата вяра и дали не го е чувала да проповядва това на други. Тя отговори, че самият той я е имал и малко преди смъртта си е заявил, че за повече от 40 години не ходи в тъмнина, в страх и не се съмнява, че е „приет във Възлюбения.” Но въпреки това тя не можа да си спомни да го е чувала да проповядва нито веднъж точно за това. Заради това тя смяташе, че той е гледал на това като на специално благословение дадено единствено на малцина, а не обещано на всички Божии хора.

Новото име на методизма

Неделя 9 – Обясних на около 10 000 в Морфийлд защо трябва да бъдат спасени. Майка ми беше с мен. В 5 часа в Кенингтън имаше около 20 000 души. Аз отново говорих върху основата на нашата надежда: „Повярвай в Господа и ще се спасиш.” От Кенингтън аз отидох до обществото в Ламбет. Къщата беше пълна и мнозина стояха в градината. Сериозното внимание, което те показаха ми даде добра надежда, че няма да бъдат забравливи слушатели.

Неделя 16 – Проповядвах в Морфийлд на около 10 000 и в Кенингтън Комън на почти 20 000 върху думите на евреите към св. Павел: „Но желаем да чуем от тебе какво мислиш, защото ни е известно, че навсякъде говорят против това учение” (Деяния 28:22). И на двете места описах голямата разлика, между това, което обикновено се нарича християнство и истинското, старо християнство, срещу което, под новото име методизъм се говори на всякъде.

Неделя 23 – Говорих на около 10 000 души в Морстаун с голямо дръзновение върху: „Божието царство не е ядене и пиене, но правда, мир и радост в Святия Дух.” (Римляни 14:17). В Ненингтън обясних пред около 20 000 тази велика истина „Едно е нужно.” След това аз отидох в Ламбет и показах (изглежда за удивление на мнозина от присъстващите) как „този, който е роден от Бога не съгрешава” (1 Йоан 3:9).

Понеделник 24 – Още веднъж проповядвах в Плейстоуи, след което заминах от това място. При завръщането ми един човек галопираше с пълна скорост срещу мен и помиташе хора и коне, но без да нарани никой. Слава да бъде на Този, Който запазва и хора и животни!

Инцидент и една дълга проповед

Следобед посетих едно общество в Дептфорд и след това в 6 проповядвах в Търнър Хол, който побираше (според изчисленията) 2000 души. Блъскацицата както отвън така и отвътре беше огромна. Тъй като отдолу имаше голяма изба в началото на поучението основната подпорна греда, която поддържаше пода се счупи. Той веднага потъна, което предизвика голям шум и объркване сред хората. Но 2 или 3 дена по-рано един човек беше напълнил избата с бъчви с тютюн. Така че след като потъна 1 или 2 фута подът се опря на тях и аз продължих без да бъда прекъсван.

Неделя 7 Октомври – Около 11 аз проповядвах в Рануик, който се намира на 7 мили от Глочестър. Църквата беше твърде препълнена, макар че около 1000 или повече човека стояха на двора. Следобед продължих да говоря върху същите думи: „Какво трябва да направя за д се спася?” Вярвам, че присъстваха няколко хиляди повече отколкото сутринта. Между 5 и 6 приканих всички присъстващи (около 3000) в Стенли, на малка поляна близо до града да приемат Христос като тяхна единствена „мъдрост, оправдание изкупление и освещение.” Беше ми дадена сила да говоря както никога преди и аз направих това в продължение на почти 2 часа. Падането на мрака и няколкото светкавици не намалиха броя на хората, но увеличиха сериозността на слушателите. Завърших деня като обясних част от проповедта на планината на нашия Господ на малка сериозна група в Ебли.

Уесли в Уелс

Понеделник 15 – След настоятелна покана, която бях получил преди известно време аз се отправих за Уелс. Около 4 следобед проповядвах на малка поляна в подножието на Девауден (висок хълм 2 или 3 мили след Чепствоу) на около 400 обикновени хора върху „Христос нашата мъдрост и освещение и оправдание и изкупление.” След проповедта един, за когото вярвах, че е стар последовател на Христос с желание ме прие в дома си. Понеже мнозина ни последваха аз им обявих тяхната нужда от Спасител от следните думи: „Блажени нищите по дух.” На сутринта обясних по-пълно пътя на спасение – „Повярвай в Господ Исус и ще се спасиш,” след което се сбогувах с нашия приятелки домакин и преди 2 пристигнах в Абергавени. В себе си чувствах силно нежелание да проповядвам там. Все пак аз отидох при г-н У…., човека в чиято къща беше проповядвал г-н Уайитфийлд) и му казах, че желая да я използвам. Той каза с цялото си сърце – ако служителя не ми позволи да използвам църквата; след който отказ (защото аз веднага му написах бележка) той ме покани в своята къща. Около 1000 души стояха търпеливо (макар сланата, която падна след настъпването на вечерта да беше студена) докато започвайки от Деяния 28:22 аз просто им обясних ясната, стара религия на англиканската църква, срещу която сега почти навсякъде се говори под новото име методизъм.

Петък 19 – Сутринта проповядвах в Нюпорт върху: „Какво трябва да направя за да се спася?” на най-нечувствителните и зле държащи се хора, които някога съм виждал в Уелс. Един стар човек по време на по-голямата чат от проповедта кълнеше и ругаеше почти непрестанно. Той държеше един голям камък, който много пъти се опитваше да хвърли, но не можа да направи това. Такива борци, толкова ръце вдигнати срещу проповедниците на открито!

В 4 отново проповядвах в Шиър Хил в Кардиф където забелях, че присъстваха мнозина от по-долна класа. Рядко съм имал такава свобода на речта каквато ми беше дадена докато обявявах следните думи: „Божието царство не е ядене и пиене, а правда мир и радост в Святия Дух.” В 6 почти целия град (както ми казаха) се събра, на който аз обясних 6-те последни блаженства. Но моето сърце беше толкова разширено, че аз не можех да завърша и продължих да говоря почти 3 часа.

Събота 20 – Върнах се в Бристол. Никъде не съм виждал толкова красива част от Англия в разстояние на 60 или 70 мили както тези части на Уелс, в което бях. И по-голямата част от жителите наистина са узрели за евангелието.

Ужасна гледка

Вторник 23 – Яздейки към Брадфорд аз четях от книгата на г-н Лоу за новото раждане. Философска, спекулативна, необоснована, празна и безсмислена!

О какво падение!

В 11 проповядвах в Берфиелд на около 3000 души върху естествения дух, духа на робство и на осиновление. Вечерта почувствах силно желание отново да се върна при една млада жена в Кингсвуд. (Факта аз оставям да бъде преценен от всеки както желае.) Отидох. Тя беше 19 или 20 годишна, но изглежда не можеше да чете и пише. Намерих я на леглото; държаха я 2 или 3 души. Тя представляваше ужасна гледка. Болка, ужас и отчаяние извън всякакво описание бяха изписани на бледото й лице. Многобройните гърчове по цялото й тяло показваха как адските кучета гризяха сърцето й. Съпътстващите това крясъци трудно можеха да бъдат понесени. Но нейните каменни очи не можеха да плачат. Тя изкрещя веднага щом думите можаха да си проправят път до устата й „Аз съм прокълната, прокълната; изгубена завинаги! Преди 6 дни можехте да ми помогнете. Но това е минало. Сега аз съм дявола. Аз му се предадох. Негова съм. На него трябва да служа. С него трябва да отида в ада. Аз ще бъда негова. Ще му служа. Ще отида с негов ада. Не мога да бъда спасена. Няма да бъда спасена. Аз трябва, аз ще бъда прокълната!” След това тя започна да се моли на дявола. Ние започнахме: „Събуди се, събуди се Божия деснице!” Тя веднага падна като заспала; но щом си тръгнахме скочи отново с неизразима злоба: „Каменни сърца, разчупете си!Аз съм едно предупреждение за вас. Разчупете се, разчупете си, бедни каменни сърца! Няма ли да се разчупите? Какво още може да бъде направено за каменни сърца? Аз съм прокълната, за да можете вие да се спасите. Сега разчупете се, разчупете се, бедни каменни сърца! Вие няма нужда да бъдете прокълнати, макар че аз трябва.” След това тя впери погледа си в ъгъла на тавана и каза: „Ето го, да, ето го! Ела, добри дяволе, ела! Вземи ме. Ти каза, че ще разплискаш мозъка ми: ела, направи го бързо. Аз съм твоя. Аз ще бъда твоя. Ела точно сега. Вземи ме.”

Ние я прекъснахме като отново извикахме към Бога, при което тя падна като преди; и още една млада жена започна да вие колкото може по-силно. В този момент пристигна и моят брат. Беше около 9 часа. Продължихме да се молим до около 11 когато Бог в един миг даде мир в душата първо на едната измъчвана, а след това и на другата. И те и двете се присъединиха пеейки хваление на Този, Който „кара да млъкне врагът и отмъстителят.“

„Ето Уесли идва в галоп”

Събота 27 -Отново бях в Кингсвуудпри посещавайки един човек, които преди това беше много болен. Точно когато тръгвах започна да вали силен дъжд, така че само за няколко минути бях напълно мокър. Точно по това време една жена (тогава на 3 мили от мен) извикала: „Ето, Уесли идва препускайки колкото може по-бързо.”. Когато пристигнах ми беше доста студено и бях много по-готов за сън отколкото за молитва. Тя избухна в ужасен смях и каза: „Няма сила, няма сила; няма вяра, няма вяра. Тя е моя; нейната душа е моя. Аз я притежавам и няма да я оставя.” Ние помолихме Бога да увеличи вярата ни. Междувременно, нейните болки се усилиха повече отколкото някой можеше да си представи. Изглеждаше, че тялото й щеше да бъде разкъсано на части от силата на гърчовете. Един, който беше напълно убеден, че това не е естествена болест каза: „Мисля, че сатана губи. Страхувам се, че той няма да спре дотук.” Той добави: „Заповядвам ти в името на Господ Исус да кажеш ако ти е заповядано да мъчиш и някоя друга душа.” На това веднага беше отговорено: „Аз имам Л….и, К….р и С…ж….с” (Двама от споменатите живееха наблизо и по това време се намираха в съвършено здраве.) Ние отново се предадохме на молитва и не спряхме преди, около 6 часа, тя да започне да говори с ясен глас и спокойно изражение:

„Хвалете Бога, от Когото е всяко благословение“

Богословието и социалните възгледи на Джон Уиклиф

Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

Английският богослов, философ и политически анализатор Джон Уиклиф (ок. 1331-1384) основателно е определян като „утринната зора на Реформацията”.[1] Някои от основните реформаторски възгледи, които отличават протестната богословска и соиално-политическа вълна през ХVІ в. от средновековната църковна идеология, се намират в зародиш в мисленето и дейността на Уиклиф.[2] Той отхвърля авторитета на Папската курия в доктриналната сфера и го замества с ученията на Библията. Може би най-значимата заслуга в дейността на Джон Уиклиф е неговият опит да подготви такъв превод на Св. Писание, който неговите сънародници да могат да ползват като основа на своята християнска вяра. Възприемайки Августиновия възглед за предопределението, той изгражда своята еклезиология върху убеждението, че истинската Църква е невидима и се състои само от онези вярващи, които Бог е предопределил за спасение. Уиклиф категорично отхвърля „чудото на транссубстанцията” (лат. transsubstantiatio = „пресъществяване”) в учението за св. Евхаристия като богословски и философски несъстоятелна и исторически неоправдана. Той се обявява срещу целибата като небиблейска практика, която нанася повече вреда върху морала на църковните служители и вярващите.[3] Уиклиф отрича и ползата от монашеството, като критикува остро широко распространената практика на материално забогатяване на абати и епископи. В политическите му възгледи се забелязва тенденцията да издигне авторитета на светските управници над властта на прелатите, което става характерна особеност не само за Англиканската църква от времето на Хенри VІІІ, но отличава и политическата доктрина на германските и швейцарските реформатори. Трябва да подчертаем още тук обаче, че Уиклиф не развива една от най-специфичните доктрини на Реформацията – „оправданието само чрез вяра”, което ще направи по-късно Мартин Лутер.

Богословските възгледи на Джон Уиклиф

Историкът на Реформацията Оуен Чадуик пише, че когато лолардите, хуситите и валдензите „поглеждали към скалата, от която са били откъртени, те поглеждали към Библията и очаквали да видят полускрити тайните следи на библейската религия дори сред корумпираните прояви на ХV в.”.[4] Тези нетрадиционни групи вярващи възприемат фундаменталния възглед на Уклиф, че достоверна основа на християнската вяра и практика следва да бъде единствено Библията.[5] Тази концепция е развита в съчинението му Истината за Св. Писание (1378 г.). Библейският текст предоставя достоверната норма за оценяване и възприемане или отхвърляне решенията на съборите и декретите и енцикликите на папата. В Библията е казано всичко, което е достатъчно човек да получи прощение на греховете си и спасение от вечното наказание в ада. Уиклиф отхвърля авторитета на папството освен на базата на Св. Писания и от гледна точка на историята. Ако ап. Петър трябва да се смята за първия римски епископ, то той има правомощия по въпросите на вярата, доколкото те са му дадени от Христос. Връчването на „ключовете на небесното царство” на Петър от Христос е акт на божествена благодат и милост, но това не означава, че Петър е изместил Христос, Чиято власт е вечна (Мат. 16:19). Важността на Библията като източник на вярата касае не само клира, но и обикновените вярващи. Затова те трябва да четат Св. Писания ежедневно.  За да бъде достъпна до всеки грамотен англичанин, Библията трябва да бъде преведена и разпространявана на родния език. В епохата на схоластиката има различни опити за буквални преводи на части от библейския текст (Евангелията, Деянията, Псалтира) от стандартната Вулгата.[6] Те подготвят в съзнанието на англичаните пътя към възприемане на един цялостен библейски превод. Най-напред Уиклиф реализира със свои сътрудници превода на Новия Завет (1380 г.), а четири години след неговата смърт е готов и Старият Завет (1388 г.).[7] Преводът на двете части на Библията е буквален и следва стриктно текста на Вулгата, но самият факт, че Св. Писание е предадено на местния английски език, смятан от Църквата за профанен, е сам по себе си голямо постижение. Наличието на такъв превод е сериозна предпоставка за конструирането на местна, английска теология, каквато е тази на Джон Уиклиф.

В съчинението си Властта на папата (1379 г.) Уиклиф развива концепцията за Папската курия като човешка институция. Като такава, тя се стреми към пълна светска власт, простираща се над графове, князе и крале. Но папата няма нито небесни, нито земни правомощия да упражнява такава власт. С тази концепция Уиклиф се доближава много до философските и политически възгледи на Уилям от Окам (ок.1285-1347), който отхвърля възможността прелатите да се намесват в светските дела. В духовната област папата също не разполага с неограничени правомощия и власт, защото той трябва да покаже съответствие между моралния си облик и високия пост, който заема. Ако действително се смята за приемник на св. Петър, всеки папа трябва да има неговия характер и поведение, като изпълнява съветите на апостола да „живее благоприлично” (вж. І Петр. 2:12). Във връзка с критиката срещу папската курия Уиклиф развива възгледа си за папата като Антихрист.[8] Макар да има исторически и фактологични основания да негодува срещу неморалния облик и църковната политика на мнозина папи, Уиклиф по-скоро е силно повлиян от апокалиптичните настроения на своите съвременници поради трагичната епоха, в която живеят. Войните с Франция, чумната епидемия и нарастващият антагонизъм между клира и обикновените вярващи създават такова напрежение, което търси адекватната интерпретация на теолозите. Затова мнозина обвиняват водачите на Църквата за увеличаващите се беди на населението. Уиклиф обаче стига до там, че отъждествява с Антихрист не само папата, но и цялата Римокатолическа църква, която квалифицира като „църквата на прокълнатите”.

Това силно осъдително определение произтича според Уиклиф от сблъсъка между метафизичната предпоставка[9], че Бог като Творец преди създанието на световете е планирал Църквата да бъде съвършена, и реалното й порочно състояние, попадайки под властта на Антихрист. Тази метафизична предпоставка слага отпечатък и върху всички останали богословски възгледи на Уиклиф: за Христос, за Църквата, за св. Евхаристия, за предопределението, за спасението, за есхатологията и т. н. Съчинението За Църквата (1379 г.) разглежда проблема за „истинската” и „лъжливата” Църква. Еклезиологията на Уиклиф е също силно обвързана с възгледа му за Библията като основен авторитет, но тя е зависима и от възгледа му за предопределението – Августинова теза, която е доведена до крайност. Според Уиклиф „истинската” Църква е предсъществуваща като архетип в съзнанието и намерението на Бога. В земен смисъл тя придобива адекватно изражение само в ранната апостолска църква. Постепенно в по-голямата си част Църквата се деформира и отдалечава от архетипния си безупречен образ.  Този архетипен образ не се изгубва у Бога и продължава да се вижда само у онези, които не са станали подвластни на деморализиращата сила на Антихрист. Така „истинската” Църква се оказва предопределена да бъде съхранена от апостолски тип. Тя не може да бъде част от видимия свят, защото не принадлежи на него! За разлика от блаж. Августин, Уиклиф категорично отхвърля всяка възможност за „смесване” между „истинската” и „лъжливата” Църква.[10] Затова Църквата не е обединяване на „всички вярващи в едно тяло”, а представлява „тялото на избраните”, т.е. „предопределените от Бога”. На базата на библейското учение и реформаторската си еклезиология Уиклиф категорично отхвърля римокатолическия възглед за „чистилището”, защото не „заслугите на светиите”, а Божият избор решава съдбата на вярващите и невярващите.

Политическите възгледи на Джон Уиклиф

Политическата философия на Уиклиф изхожда от същите библейски предпоставки, които римокатолическите идеолози като св. Тома от Аквино (ок. 1225-1274) или Жил от Рим (умр. 1316 г.) използват, за да защитят правото на папата да упражнява власт в църковните и светските дела. Със съчинението си За църковната власт (лат. De Ecclesiastica Potestate) Жил установява папските принципи за превъзходството на Папската курия над светската власт. Историческият претекст за такава политическа теория е възникналият конфликт между папа Бонифаций VІІІ (1294-1303) и френския крал Филип ІV Хубави. Съперничеството между папата и църковните прелати, от една страна, и светските владетели, от друга, е характерна особеност за епохата, в която живее Джон Уиклиф. То показва неизбежността на критика и опозиция срещу папските претенции за мирска власт.

Подобно напрежение е налице и в английското кралство. Затова английският богослов, който е един от приближените на херцога на Ланкастър Джон (1340-1399)[11], се намесва ективно в неразрешения спор. Уиклиф следва преди всичко богословската система на блаж. Августин, представена в За Божия град, според която материалните блага, въпреки че се притежават от хората с Божието знание, не са плод на благодат. Материалното имущество, което едни нямат, а други го притежават в изобилие, е следствие от грехопадението. Различията между бедни и богати са причинени от греховете на алчност, кражби, несправедливост. Идеалната държава според Уиклиф е такава политическа организация, в която собственикът не е един или шепа хора, а всички обитатели. Този утопичен възглед несъмнено отразява есхатологичното описание в Исайя 11 гл. и живота в апостолската комуна в Деян. 4-5 гл.  Той е и опит да се пренесе едемската идилия в средновековната епоха, което на практика не би било възможно да се случи.

Критиката на Уиклиф срещу неоправданата тенденция на църковния клир и монашеството през ХІV в. да трупа материални блага и да тъне в разкош е основателна. В своите проповеди и съчиненията Trialogus, Dialogus и Opus evangelicum Уиклиф посочва, че манастирите са изменили на първоначалното си предназначение да бъдат места за духовно възвисяване и развитие. Вместо това, те са се превърнали в територия, управлявана от Антихрист. В съчинението си Възражения срещу калугерите (1380 г.) Уиклиф нарича монасите „врагове на религията”, „напаст за обществото”, които не се стремят към очистване от земните съблазни, но им се поддават на драго сърце и дават лош пример на обикновените вярващи. Техните проповеди свидетелстват за пълно непознаване на Св. Писания и дори му противоречат. Вместо да отхвърлят материалното, те го прегръщат и стават негови роби. Така се налага крайният извод, че манастирите са неподатливи на реформиране и трябва да бъдат закрити, като кралят и земните владетели ще вземат натрупаните манастирски богатства, за да ги раздадат на онези, които нямат нищо. Този краен възглед за монашеството и богатствата на Църквата в Англия е бил споделян от някои светски благородници, но едва крал Хенри VІІІ застава решително срещу корупцията на клира и монашеството, като изхожда от своите политически съображения. Реформите на Тюдоровата династия са насочени преди всичко срещу огромните богатства на английските манастири.

Уиклиф развива политическите си възгледи, които дават право на земните владетели да управляват своите поданици, в съчиненията За божественото управление, За божествените мандати и За държавното управление. Той използва богословския и юридически термин dominium, който има смисъла на „владение”.[12] В Средновековието терминът се свързвал преди всичко с „владението” на Бога или дявола. Божието владение може да бъде разгледано в 6 аспекта: сътворение, поддържане, управление, даване, получаване и заемане. Така Бог е единственият истински Владетел, Който може съвършено да поддържа и се грижи за Своето творение. Той може да отговаря на потребностите на всяко живо същество поотделно, защото ги познава „по име”. Но той може да дава правото на хора за владение в сътворения свят. Що се отнася до даването, получаването и заемането, те се реализират благодарение на Божията благодат. Затова никой човек не може да постъпва като Бога, без да му е дадена Неговата благодат. Единствено Бог може да „дава” материални неща, защото е Притежатал на Своето творение. Земният владетел може само да „заема” временно, защото онова, което дава, не е негово, а на Бога. Когато говори за човешкото владение, Уиклиф го разглежда като: естествено, държавно и евангелско. Моделът за единствено правилното и справедливо владение за всеки земен владетел е даден в Декалога (Изх. 20 гл.) и двете „големи заповеди” на Христос (Мат. 22:37-40). Библията предоставя  примери за всеки един от трите вида владение. „Естественото владение” е представено още в Бит. 1:26: „И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по нашата прилика; и нека владеят над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко влечуго на земята”. Според Уиклиф в тази заповед личи липсата на право за притежание, егоизъм, алчност и облагодетелстване. Тук няма загатване за това, нещата и тварите, над които човек ще владее, да бъдат обособени като „мои” или „твои” – те са на всички. Грехопадението обаче замъглява правилното разбиране на тази заповед в съзнанието на владетелите.

„Държавното владение” в своите разновидности е резултат от грехопадението. Тогава се прилага собствеността над материалното, което е чисто човешка тенденция. Придобилите земни блага пренебрегват факта, че всичко принадлежи единствено на Бога (вж. Пс. 24:1). Те забравят, че земните блага са общи и трябва да се ползват от всички еднакво, защото Бог ги дава като наследство на всички. Разбира се, Уиклиф няма разбирането за някаква форма на демократично владение. Той е убеден, че владението и управлението на аристократите – графове, херцози, князе и крале – съответства на някои от добрите библейски примери, каквито са съдиите, които изпълняват Божията воля за контрол над народа. Уиклиф разглежда монархията като един правилен обществен строй. Кралят е необходим начело на държавното управление, за да установява ред и да бъде отговорен пред Бога. Не е добре мнозина да управляват от името на мозинството хора, защото всички са подвластни на различни грехове. Разбира се, истински справедливо и ползотворно за всички владение и управление в една монархия може да се постигне само ако кралят е справедлива личност. Любопитно в случая е, че Уиклиф сочи Юлий Цезар като добър пример на справедлив владетел, защото смята, че той е упражнявал божествена справедливост в Рим. Също така Уиклиф не отхвърля тираничната власт на краля, стига тя да контролира финасите и богатствата на Църквата.

„Евангелското владение” е свързано с личността и делото на Христос. Христологията на Уиклиф представлява едно философско и политическо разбиране за Христовото значение в съвременната му епоха. Според Уиклиф Христос трябва да бъде възприет такъв, какъвто е описан в Новия Завет. Той не притежава нищо![13] От една страна, Христос доброволно се е лишил от всички права на Бога, както това подчертава ап. Павел: „Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като на Себе си образ на слуга и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст” (Фил. 2:6-8). Богочовекът също така не е притежавал нито дом, нито материална издръжка. Евангелистите пишат за Него: „Лисиците си имат леговища и небесните птици гнезда; а Човешкият син няма где глава да подслони” (Мат.  8:20; Лук. 9:58). Христос не се задържа на нито едно място. Той проповядва, пророкува, изцелява, дава храна на Своите слушатели на различни места, затова лолардите възприемат този модел на „странстващи” Христови служители. Христос, според Уиклиф, е първият Човек след Адам, Който демонстрира на дело чистотата и съвършенството на естественото владение, т.е. видимо е обстоятелството, че на Него Му принадлежи всичко, но той се отказва от Своето право на притежание, за да бъде споделено всяко материално и духовно благо с другите. По този начин Христос илюстрира смисъла и значението на Божията същност, която е „любов” (лат. caritas)[14]. Апостолите възприемат модела на Христос, което е видно в Деян. 4-5 гл. Затова ап. Петър декларира пред Красните врата на храма: „Сребро и злато аз нямам” (Деян 3:6), а ап. Павел пише за „любовта”: „Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее” (І Кор. 13:4). Следователно християнската Църква трябва да възприеме като неотменим този „Христов закон” (лат. Lex Christi), който изисква от нея да бъде бедна в материален смисъл, но богата духовно. Уиклиф е убеден, че Църквата не е подвластна на закони, които се основават на материално притежание и владение, които са прерогатив на светските владетели. Нейната организация и живот трябва да се ръководят единствено от духовните принципи на Библията и живота и делото на Христос и Неговите апостоли.

Социално-политическите възгледи на Уиклиф несъмнено имат близка връзка с идеологията на германските и швейцарските реформатори, които също настояват материалното владение и всичко свързано с неговото използване и разпределение да премине в ръцете на светските управници. Но схващането на Уиклиф среща и сериозна критика. То е оспорвано от редица автори от средите на францисканците, които също претендират, че подражават на Христос, но не отричат правото да Църквата да има материално владение. Така например францисканецът Уилям от Уудфорд или Уидфорд[15], който е познавал Уиклиф и е бил негов колега в Оксфорд, се противопоставя енергично на богословските и политически възгледи на Уиклиф. Според Уилям, Уиклиф поставя прекомерен и неоправдан акцент върху чистотата и хармонията в Едем, където са живели само двама души и действието на човешката воля не е било противопоставяно така на Божията, както след грехопадението. Затова всички негативни аспекти на човешкото общество трябва не само да бъдат разглеждани като следствие от грехопадението, но и като неизбежни в живота на човечеството.

[1] Michael, E. „John Wycliffe on Body and Mind”. – In: Journal of the History of Ideas (2003) 343.

[2] Dickens, A. C. The English Reformation. Fontana Press, 1988. 41 f.

[3] Неотдавнашните сексуални скандали, разтърсили Римокатолическата църква за пореден път, доказват основателността на критиката на Уклиф по този проблем.

[4] Chadwick, O. The Pelican History of the Church. Vol. III: The Reformation. Penguin Books, 1972. 369.

[5] Leff, G. “John Wycliffe’s Religious Doctrines”. 319-28; Lane, T. The Lion Book of Christian Thought. Oxford/Batavia/Sydney, 1992. 111 f.

[6] Geisler, N. and W. Nix. A General Introduction to the Bible. Chicago: Moody Press, 1982. 401 f.

[7] Ibid., 403 f. Вероятно текстът на Ст. завет е завършен от съратника на Уиклиф – Никълъс от Хиърфорд.

[8] Leff, G., op. cit. 322 ff.

[9] Ibid., 320.

[10] Уиклиф има предвид тезата на блаж. Августин за препокриването на „земния” и „Божия град”.

[11] Херцог Джон е третият син на крал Едуард ІІІ, който се ползвал с подкрепата на двора. Наричан е още Джон от Гонт (Гент).

[12] Вж. Souter, Al. A Glossary of Later Latin. Oxford: At the Clarendon Press, 1966. 112. Става дума за „владение” над имущество.

[13] Вж. Leff, G., op. cit. 319.

[14] Социалният смисъл на caritas и днес на Запад е свързан с благотворителността.

[15] За неговия живот се знае, че е бил активен като автор в периода 1380-1411. Съчиненията му били много популярни и е смятан за един от най-острите критици на еретиците в онзи период .

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

Очаквайте в поредицата:

4.Учението на Ян Хус за Христовата църква

5.Предпоставки за реформаторското движение в Германия

6.Мартин Лутер преди 1517 г.

7.Мартин Лутер като библеист

8.Мартин Лутер и Томас Мюнцер

9.Мартин Лутер и анабаптистката есхатология

10.Филип Меланхтон като теолог

11.”Аугсбургската изповед на вярата”

12.Лутеровият характер

13.Историческата оценка на реформаторските движения в България