Лидерски форум

Историческата оценка на реформаторските движения в България

Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

Немският изследовател на Лутеровия живот и дело Хелмут Голвитцер писа по повод честването на 450-годишнината от началото на Реформацията във Витенберг (31 октомври 1517 г.), че макар в Германия всеки да претендира за известни познания за реформатора и неговите съратници през ХVІ в. – някои по-малко, а други много повече – остава валидно признанието, че „действителният Лутер е непознатият Лутер”[1]. През последните пет столетия е създадено огромно количество изследователска и популярна литература, в която са отразени едни или други аспекти на Лутеровия живот и дело, откривани са нови факти и са правени оригинални анализи, предлагани са оригинални идеи или са повтаряни известни неща, задавани са много и различни въпроси. И все пак проблематиката на явлението, известно в историята с определението „Реформация”, остава неизчерпана и отворена за нови анализи и описания. Трябва да признаем, че не обемът на наличната литература, а поддържането на непрекъснат интерес към това европейско явление може да бъде мерило както за правилното отношение, така и за степента на постиженията в тази област.

В Западна Европа подготовката за отбелязването на 500-годишнината от събитието във Витенберг, когато неизвестният августински монах Мартин обявява намерението си за диспут по повод продажбата на индулгенции, е започнала отдавна. Организират се научни форуми и църковни тържества, издават се нови изследвания и се преиздават творби на автори, които са си спечелили признанието на класически познавачи на реформаторските движения. Така е в Германия. Така е в Швейцария. Така е в Швеция, Холандия, Обединеното кралство. Така е в много други страни, независимо дали населението им в по-голямата си част се числи към Римокатолицизма или към някоя протестантска и евангелистка конфесия. Явление като Реформацията през ХVІ в. не принадлежи само на Лутер, Меланхтон, Цвингли, Буцер, Мено Симонс, Калвин, Джон Нокс. То не зависи и не се влияе от благословията на короновани особи или неприязънта на папи и прелати. То е неизбежен факт и неотделима част от социалната, културна и теологична история на нашата цивилизация.

Опити за отбелязване на годишнини от Реформацията в Германия у нас

В България, интересът към Реформацията като историческо, социално, културно и теологично явление по традиция е бил ограничен. Причините за това са различни. Преди промените през 1989 г. у нас тегнеше догматизмът на марксистката идеология, чиито клишета се тиражираха в оскъдните изследвания или по-скоро – описания на събитията, свързани с живота на Лутер и Реформацията. Сборникът Лутер, М. и Т. Мюнцер. Оратори на Немската реформация с преводите на В. Брюкнер и Б. Парашкевов бе издаден през 1984 г. по повод 500-годишнината от рождението на Мартин Лутер (1483 г.)[2]. Авторът на предговора на това издание Богдан Мирчев смята, че Българското православие е възприело като „несъществен проблем” вековната богословска полемика между Рим и дейците на немската и Швейцарската реформация.[3] Така той обяснява слабата популярност на реформаторските идеи у нас. Трябва да посочим, че главната причина за липсата на популярност и заинтересованост на православните дейци по българските земи от темата се дължи не само на исторически причини, т.е. на фокусирането върху местните национално-църковни проблеми, но и на ниското просветно ниво на православните служители. Тежестта на пълното информационно затъмнение в периода на българското Възраждане в средите на Православието на Балканите е безспорна. Вселенската патриаршия е успяла да заглуши спомена за високопросветения патриарх Кирил І Лукарис (1572-1636), който не само е проявявал жив интерес към благотворното влияние на реформаторските идеи, но се е опитал да се възползва от него, за да изведе своето духовенство от дебрите на невежеството. Средновековното мракобесие обаче бързо задушава неговите прогресивни инициативи след мъченическата му смърт. Ретроградността не обича идеи като четенето на Св. Писание на разбираеми от хората езици или съпоставянето на догмите, онаследени от традицията, с библейския текст. Повсеместното богословско невежество, обхванало голяма част от православните територии, предпочита комфорта на инерцията и леността. Докато на Запад ври и кипи от непрестанни дебати по богословски, философски и социални проблеми, на Изток не се появява или не оцелява нито една значима идея. Стагнацията е особено удобна и за османските владетели, покорили по-голямата част от православния Изток. Все пак, от първите десетилетия на ХІХ в. се забелязва едно раздвижване на Балканите, когато започва дейността на протестантските мисии на Балканите.[4] Преводите на Новия Завет (от 1819 г. нататък) и на цялата Библия (1871 г.), за която изключителни заслуги има Британското библейско дружество, са ярко свидетелство за нуждата от нови и свежи вълни на Балканите, които раздвижват многовековната духовна стагнация тук. Появата на първите евангелистки деноминации – конгрешанска в Ю. България и методистка в С. България – спомага за появата и разпространението на литература (книги и периодика), която хвърля известна светлина върху някои от аспектите на реформаторското движение.

Също през ХІХ в. се наблюдава спорадичен интерес на някои български учени към живота и делото на някои герои на Реформацията. Това са историци, които специализират на Запад и се докосват до протестантската проблематика. Особено привлекателна се оказва личността на чешкия предвестник на Реформацията Ян Хус. Историческият интерес на български изследователи към живота и делото на великия чех започва от средата на ХІХ в. Монографии за Хус пишат Спиридон Палаузов и Иван Шапкарев, а дисертация за предхуситските идеи подготвя Христо Гандев. Десетилетия след това отново се наблюдава застой по темата в българската изследователска наука. Заслужават да бъдат отбелязани обаче няколко изследователи, които, макар и да разглеждат Реформацията преди всичко с оглед на историческия й характер и значимост, са отдали дължимото внимание на това европейско явление. Проф. Йордан Николов е автор на две статии[5], в които се проследяват интересни контакти на източноправославни представители с германските реформатори от първото и следващите поколения. В по-ново време излезе неговата студия за живота и делото на Ян Хус.[6] Интерес към проблема за отражението на реформаторските идеи в родната ни история проявява гл. ас. д-р Веселка Гъркова.[7] Напоследък излезе едно оригинално изследване на проф. Георги Василев, в което авторът проверява пътя на възможното дуалистично влияние на богомилското учение върху някои аспекти в творчеството на Уиклиф и други английски мислители в периода ХІV–ХVІІ в.[8] За богословието на Реформацията обаче няма изчерпателни изследвания.

Публикации на български преводи на творби на реформаторите и нови изследвания на реформаторското дело

Що се отнася до представянето на реформаторски творби в превод на български език, трябва да признаем, че те също са ограничени по брой. Излезлият през 1984 г. сборник с някои от основните съчинения на Мартин Лутер и Томас Мюнцер, за който споменахме по-горе, дълго време бе единственият по рода си. Издателство „Нов човек” предостави през последните години преводи на Лутеровите творби Коментар върху Посланието към галатяните (2002 г.) и Робството на волята (2016 г.), както и на някои Калвинови съчинения.[9] Те обаче са преводи от англ. език, а не от латински или немски и това донякъде снижава тяхната стойност.  Огромното по обем творчество на Лутер, Меланхтон, Цвингли, Калвин и другите дейци на западноевропейската Реформация все още остава неизвестно за българските читатели. Същото може да се каже и за техния живот и дело. Като изключим някои биографични книги за Лутер и Калвин на популярно ниво, които също са превод от западни езици, оригинални изследвания на реформаторското мислене у нас не са издавани дори и от протестантски изследователи.

Изследването на д-р Вениамин Пеев Социални и богословски аспекти на Реформацията, подготвен за публикуване от издателство „Комунитас”, е посветено на 500-годишния юбилей на събитието във Витенберг. То е част от един по-широк проект на автора, който включва излезлите досега монографии за основния реформаторски възглед за оправданието[10] и живота и делото на Жан Калвин.[11] Социални и богословски аспекти на Реформацията преследва скромната цел да отговори на очевидната потребност на българските представители на протестантизма да се запознаят по-обстойно с основите на своето учение, което касае както църковната област, така и социалните и културни взаимоотношения с останалите членове на обществото. Авторът се надява, че и други любознателни читатели, независимо от своята конфесионална, религиозна или нерелигиозна принадлежност, биха могли да намерят полезна за себе си информация и насока по разгледаните аспекти на реформаторските движения през ХVІ в. Изследването е насочено към възможно най-широк кръг читатели. То се основава на данните в най-важните извори, отразяващи появата и развитието на Реформацията, а също и на постиженията на западноевропейски изследователи през последните две столетия. В библиографията са посочени имената на значими познавачи на разглежданата проблематика през ХІХ в. като Шаф, Улман, Ричард, Фишер, Мерл д’Обине и др. Ценността на техните изследвания е свързана с отличното им познаване на изворите. Сред най-важните изследователи на ХХ в. заслужават да бъдат посочени имената на Шпиц, Лозе, Брехт, Оберман, Ебелинг, Алтхаус, Дикенс, Уикс. Без познаването на техните съчинения всеки опит да бъде представено реформаторското учение би бил беден.

С оглед на предстоящата 500-годишнина изследвания като Социални и богословски аспекти на Реформацията представляват опит да се изпълни духовната ни отговорност към историята на европейската култура и теологията в частност.[12] Епохата, в която живеем, налага необходимостта да излезем от вековната си нисша на идейна ограниченост и религиозно самодоволство. Днешното общество трябва да разбере, че надвисналата опасност от фундаментализъм и посегателства към свободата на демократичното ни право да изповядваме християнството такова, каквото сме го възприели от учението на неговия Основател, ни предупреждава да не допускаме повече замозатварянето в една или друга християнска конфесия. Средновековните вражди между римокатолици, протестанти и православни трябва да останат само като един срамен спомен, който не съответства на епохата на постмодернизма и глобализацията. Днес имаме нужда повече от всякога да разберем и приложим на дело Христовия принцип: „Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да ги спаси” (Лук. 9:55 б). Затова реформаторските идеи трябва да се излагат, анализират и разпространяват по-широко и задълбочено. Нашата надежда е, че ще се появят и други подобни или дори по-успешни опити. Тяхното количество и качество са мярка за нашето чувство на съпричастност към по-голямата ни родина – Европа. Изследването Социални и богословски аспекти на Реформацията отговаря на тази цел, защото е резултат от общите идеи и усилия на представители на различни страни, култури и конфесии, но обединени от общия си интерес към делото на Реформацията.

[1] Gollvitzer, H. “Begegnung mit Luther”. – In: Martin Luther – 450 Jahre Reformation. Bad Godesberg: INTER NATIONES, 1967. 7.

[2] Лутер, М. и Т. Мюнцер. Оратори на Немската реформация. Прев. В. Брюкнер и Б. Парашкевов. С., Наука и изкуство, 1984.

[3] Пак там, 5.

[4] Вж. по-подробно в: Стоянов, Хр. Протестантските мисии в България през ХІХ в. – В: Годишник на Духовната академия „Св. Кл. Охридски”, т. ХХVІ, 3 (1976-77), С., СИ, 1981. 20-26.

[5] Николов, Й. Немската реформация и някои църковни дейци от българските земи през ХVІ в. – В: Българско-германски отношения и връзки. Т. 1. С., 1972. 11-34; Немските реформатори, балканските провинции на Османската империя и мисията на Димитър Мизиеца в Германия. – В: Българско-германски отношения и връзки. Т. 2. С., 1979. 9-44.

[6] Николов, Й. Ян Хус – предвестник на европейската реформация: 590 г. от изгарянето му на кладата – 06.07.1415. С., Славянско дружество в България, 2005.

[7] Гъркова, В. Саксония и югоизточна Европа ХV-ХVІІ в. С., Св. Климент Охридски, 1999, особ. 63-76.

[8] Василев, Г. Българската „ерес” и Английската реформация. Богомило-катарски влияния върху Уиклиф, Лагланд, Тиндейл, Милтън и Блейк. С., Изток-Запад, 2011.

[9] Тези преводи не са направени от оригиналните езици на изворите.

[10] Пеев, В. Павел, Августин и Лутер: Екзистенциалност на оправданието. В. Търново, Абагар, 2014.

[11] Пеев, В. Жан Калвин: Философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Абагар, 2011.

[12] През мес. октомври 2017 г. в гр. Пловдив предстои провеждането на двудневна Международна научна конференция с участието на научни работници от Висшия евангелски богословски институт  и Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Тази сериозна инициатива, чийто организатор е ВЕБИ, срещна радушен прием от представителите на местната власт и пловдивската интелигенция.

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

 

Петдесятното съживление през есента на 1927г. като предпоставка за създаването на Съюза на евангелските петдесятни църкви в България

Доний К. Донев

Сем. Ноколови (cir. 1925)

Изпращането на п-р Николай Николов като мисионер на американските Асамблеи на Бога в България е отговор на задълбочена криза в българското евангелско движение. На първо място либералното богословие, което навлиза от запад по време на балканските войни главно чрез баптистки и конгрешански църкви, позволява бързо и безвъзвратно разпространение на консервативното (в някои случаи до крайност) петдесятно учение на Заплишни и Вороанев през 1921г. Заминаването на Воронаев и неговите сподвижници дефакто оставя без ръководство новоорганизираните петдесятни общества. Това обуславя определени различия в петдесятните практики и църковно ръководство в следващите няколко години. Когато през май 1924 сем. Заплишни са принудени да напуснат България, тези различия дефинират ефективното разделение между българските петдесяни. Църквите като тези в Перник, Плевен, Вердикал и Варна са само част от нарастващия проблем, който по-късно ще доведе до официалната съюзна кореспонденция за ограничаване практикуването на дарбите на Духа, наред с други методи за църковно ръководство и санкциониране. Младото петдесятно движение е пред разпад и единствения изход за неговото историческо оцеляване е бързо и централизирано обединение. Имено това „обединение” дефинира българската петдесятна история в следващите сто години.

Дали п-р Николов е достатъчно подготвен за ситуацията, която заварва в България, е въпрос на който тепърва ще отговарят по-задълбочени изследвания. Кръстен със Св. Дух в края на 1921г. и завършил две годишен петдесятен колеж, самият той споделя опасенията, че не ще бъде приет от по-старите вярващи в България. Въпреки, че и самите „по-стари” петдесятни вярващи там са също като него кръстени със Св. Дух от 1921г.

Едва когато Олга и Дионосий Заплишни се срещата с Николов в Америка след политическото им изгонване от България, идеята за евентуална мисия започва да се реализира. За това повлиява и писмо от майката на Николай Николов, която през 1925г. пише на сина си: „Моля те, ела и ни помогни. Това дело, толкова чудно благословено от Бога в началото, скоро ще се разпадне.” Самият Николов споделя наблюденията на някои български петдесятни „че ако помощ не дойде скоро, цялото движение ще претърпи поражение.” След едногодишна подготовка и координиране с централата на Асамблеи на Бога в Спрингфийлд, сем. Николови пристига в България в края на 1926г. Обещано им е едногодишно спонсорство от 60 щ.д. на месечно (или 8 400 стари лева). Средната работна заплата в България е около 2 000 лв., а в Америка започва драситечен финансов спад към икономическа депресия. Евентуалното продължаване на петдесятната мисия в България зависи единствено от нейните резултати през 1927г.

По тази причина без никакво забавяне, първите петдесятни събрания Николов започва в приземния етаж на дома на майка си, Мария Иконописова. До Спрингфийлд съобщава, че в страната има само пет силно фрагментирани петдесятни общества. До края на 1926г., Николов посещава три такива в София, Перник/Дивотино  и Банкя/Вердикал. В последствие през 1928 и трите ще се разграничат под ръководството на Борис Грозданов.

Кръст и корона в емблемата на СЕПЦ

Заради тежките зимни условия, бургаската църква наема салон до театъра с около 200 седящи места докато има само 25 посетителя. Духовният глад е толкова голям, че можеш „да отидеш в едно село само два-три пъти и да основеш църква,” пише в доклада си Николов. В отговор, мисийското ръководство му поставя три основни цели:

  • обединяване на Петдесятните общества в централизирана организация като част от американските Асамблеи на Бога,
  • организиране и регистриране на петдесятните църкви според българското законодателство
  • и обучение на водачи и служители за целите на движението.

От успеха на горните цели зависи, дали мисията ще бъде спонсорирано и след 1927г. Към момента Николов е без опит в църковна организационна работа, не е основал нито една църква през живота си, опита му като служител е единствено краткото му преподаване в библейското училище Ветил, а посетените от него „стари петдесятни” църкви в страната вече показват несъгласие с водената от него политика.

Въпреки това, упоритата работа в поставените кратки срокове и целевата програма, която Николов следва, скоро дават успех. Всяка седмица се провеждат пет редовни богослужения, три библейски класа, освен пътуванията до околните села където са основани църкви. Сформират се църковен хор, младежка група, молитвено служение. Петдесятното дело в Бургас привлича вниманието на местната интелигенция – „хора от по-високата класа,” както Николов ги нарича, „които преди стояха на страна, сега показват интерес.”

Но изнурителната програма с ежедневно обучение и богослужения скоро добавят към не малкото трудности на мисията. Събранията са спрени през юни 1927г. след като Николов неочаквано заболява от малария. Спрени са и редовните курсове за нови служители, между които все още няма готови да поведат делото. Съдбата на петдесятната мисия в България е отново под въпрос.

Интересът на американските асамблеи също е изчерпан и в период от осем месеца в официалните публикации липсва информация за България. Затова пък, съпругата на Николов, Марта Негел, застава плътно зад служението в един от най-трудните моменти, както в проповядване и преподаване, така и в организацията на младото движение. Въпреки липсата на официални публикации, нейната настоятелна комуникация с централата в Спрингфийлд продължава. Изправеното пред един нов своеобразен крах младо петдесятно движение в България, е спасено единствено от последвалото  възстановяването на Николов съживление през есента на 1927.

ЕПЦ Бургас през 1928г.

Информация за последвалия прогреса на мисията черпим от писмото на Н. Николов до петдесятните църкви на 29 декември 1927 г. в което пише: „Една от целите ми е била с идването ми в България на съзнателните петдесятни братя за съединяването на всички духовни сили. По време на обиколката миналата година разбрах, че вярващите искат свикването на един събор, в който да се реши въпроса за организирането на петдесятното движение в България. Виждам обаче, че някои братя ме приемат като носител на някакво ново учение и под натиска на своите предубеждения странят от мен. Направих опит през декември 1926 г. да свикам събор за обединение и организиране. Свиках събор и след тридневно разискване, приехме правилник по който да се води организационен живот в църквите ни. Но скоро организацията ни и правилника останаха без стойност. Затова реших отново да разпратя това писмо, като изложа в няколко точки условията, при които според моето мнение, едно пълно разбирателство би постигнало резултати, от който да стане обединението и организирането.”[1] За да не се провали отново в обединяването на петдесетните общества, Николов се отнася директно към централата в Спрингфийлд. По тяхна молба, Дионисий Заплишни пише до България призовавайки църквите да изпратят представители на консултативните събрания за учредяването на Съюза (такива се провеждат в Бургас, Варна, Русе и др. градове) и „да не се безпокоите за Колю Николов. Той носи здраво учение”.[2] /следва/

[1] Държавен архив Русе, ф. 319 К, оп. 1 а.е. 1, л. 1.

[2] ДА Русе, ф. 319 К, оп. 1, а.е. 1, л. 2.

ПРОРОЧЕСТВА на ДЖОНИ НОЕР за БЪЛГАРИЯ 2014

Арменската диаспора и началото на Петдесятното движение в България

Съществуват определени прецедентни фактори в историята на Петдесятното движение в България, а и в българския протестантизъм като цяло, които са неразривно свързани с протестантската вяра разпространена в арменската диаспора у нас:

  • Армения е първата официална християнска държава в историята през 301г. когато Григорий (арм. Григор Лусаворич) и цар Тиридат (арм. Търдат) провъзгласяват християнството за официална религия на Армения
  • По тази причина, а по-късно и заради анти-арменския геноцид в Турция (1915-1923г.), първите западни мисионери в Ориента се насочват имено към арменските диаспори
  • Първият български протестант Гавраил Илиев и неговата ранна протестанска дейност в България са подбудени от връзките му с арменски търговски партньори в Цариград и първата евангелска църква на Балканския полуостров основана там в арменския кв. Пера
  • Всички ново български издания на Библията в Цариград, в. Зорница и почти всички български книги издадени в Цариград и Смирна са отпечатани в седемте действащи арменските печатници на Агоп Минасиян, Агоп X. Бояджиян, Тадей Дивитчиян, Х. Матеосян, и т.н.
  • Сградата на конгрешанската църква в Бургас, в която се дава началото на петдесятното движение в България, е дарение от фамилията на Ермине Тороманян – арменски бежанци (мигранти), които пристигат в България от Цариград
  • Петдесятната църква в Сливен просъществува благодарение на служението на п-р Агоп Куриян
  • Началото на петдесятната църква в Пловдив (първоначално наименувана Българска евангелска църква божия през 1919г.) е свързано с името на Мъгърдич Мелконян

Какви лидери са нужни на България?

Уроци от живота на Гидеон (Съдии 6:11-8:35)

Когато праведните са на власт, народът се радва; но когато нечестивият началства, народът въздиша. (Притчи 29:2 )

Всяка организация от хора има нужда от лидери. Няма ли лидери, организацията се разпада. Но дори, когато хората имат нужда от лидер, те винаги питат: „Защо да следвам именно теб?” Преди да следват видението, преди да признаят резултати, хората имат нужда да разпознаят лидера. Това е разликата между лидерите и хората, които просто вървят сами неизвестно накъде.

В България днес има много политически, икономически и дори духовни лидери, които никой не следва. Много вероятно е, скрити зад своето лично разбиране за прогрес, такива лидери да оценяват себе си като успели или постигнали нещо. Но оценка, базирана на икономически дивиденти, политическа позиция или чисто човешко чувство за победа е твърде временна и доста инфантилна. Ултимативният тест за лидерство не се е променил. Истинските лидери са лидери с истински последователи. Лидери без последователи не са лидери.

Библията осъзнава нуждата от разпознаване на лидера и многократно разказва историята на лидери, които хората следват не толкова заради видение, разбиране или умение, а заради самите тях. Ето седем характеристики описани в историята на Гидеон (Съдии 6:11-8:35), които хората търсят в лидера:

1. Призив: Няма по-силна мотивация за околните от това да видят лидер, който живее и ръководи с ясното съзнание, че е призован(а) именно за това време, за тези хора и за тази цел. Именно Божия призив в живота на Гидеон промени първо неговото лично отношение към Божията мисия за Израел, а след това и отношението на хората към него като лидер, който Бог издига. Без ясно разпознаване на призива, няма нито лидерство нито последователи.

2. Разбиране: Хората следват лидер, който разбира истинската ситуация, разпознава проблема, има мъдрост да го разреши и най-вече лидер, който усеща вътрешната нагласа и нужда на хората. В историята на Гидеон, Бог даде мъдрост, за да разбере слабостта на Медиамците и нуждата на Израел. Когато Гидеон повика хората на война, той вече знаеше, че победата е сигурна, защото имаше вътрешно разбиране за това какво и как е нужно да се направи. Това правило важи в политиката, в бизнеса и в църквата. Хората не разбират лидери, които не ги разбират и не се интересуват от лидери, които не се интересуват от тях.

3. Харизма: Хората следват лидери, които ги карат да се чувстват добре. В това няма нищо лошо. Още повече, че това е Библейски принцип, както псалмопевецът казва: „при тихи води ме завежда, освежава душата ми.” Истинското лидерство е успокоение за следващите. Когато Гидеон повика хората на битка с Гидеон, те се разбунтуваха, защото такъв призив съвсем не ги успокояваше. Но Гидеон показа важността на тяхното участие като им припомни, че бяха хванали водачите на Мидиам (Съдии 8:1-30). Призива да осъзнаят своята роля на историческата сцена, убеди хората да последват Гидеон.

4. Талант: Хората следват хора с таланти. Те искат да са близо до талантливи лидери и да се учат от тях на успех. Това може да се види във всяка организация. Талантът на Гидеон беше неговата сила, разпозната от изпратения до него ангел (Съдии 6:12, 14). Използвайки дадения му от Бога талант, Гидеон успя да води народа на Израел.

5. Умение: Съвсем естествено хората са привлечени от лидери, които могат да завършат започнатото. Никой не обича да се чувства не успял. Гидеон дори не помисли да присъедини Ефрем към начинанието си преди да беше доказал своето умение да завърши започнатото.

6. Комуникация: Лидерът, който не умее да комуникира с хората около себе си, е обречен да остане сам. Когото Гидеон говореше на хората, те го разбираха и следваха. Невъзможно е да се разбере и следва лидер, който не може да обясни своя призив, видение и стратегия.

7. Характер: Нужен е характер, за да се изгради и подържа доверие. Гидеон устоя, когато другите не успяха. Той показа решителност и кураж в контекста на заплахи и война. Но въпреки това, именно характера му доведе до лично падение и падението на цялата нация. Така както го следваха в битката, така Израел последва Гидеон в грехопадението и идолопоклонството. Защото, когато всички битки са спечелени и всички победи са извоювани, лидерите трябва да продължат да се борят срещу слабостите на своя характер. Изгубят ли тази битка, те губят всичко.

« Previous Entries