Лидерски форум
Currently Browsing: 2018

Решения при направата на гръцко-български интерлинеар на Новия Завет с критичен апарат

От казаното до тук за протестантската традиция и превода на Библията, идва и идеята за един неприет интерлинеарен текст на българската Библия и решенията които той предлага.

Йоановият корпус в настоящото издание бе преведен още през лятото на 1996г. от NеstleAland 27ed. и отпечатан като пилотно издание едва през 2007 год. На конференцията по библейски технологии Bible Tech през 2009/2010г., бе представен модела за паралелни повторения на гръцки и български граматически структури при превода на Новия Завет. Тази парадигма показа защо и как е ненужно да се преминава през английски език в който липсват определени лингвистични особености без които се ограбва красотата на българския език и звучене. Имено този модел ни отвори врата да калибрираме нашия текст с работните копия на Йоан и Марк подготвяни за 28то издание на NеstleAland.

По същото време д-р Майкъл Холмс, ученик и близък съработник на д-р Брус Метзгър, в партньорство с библейския софтуер Логос, започна работа по ново критично издание на Гръцкия нов завет за Дружество за библейска литература в Атланта. Тази нова стъпка в протестантската традиция включи ревизиран Текстус Рецептус, Тишендорф, Уескот и Хорт и вон Соден. Базовият текст дойде от дигиталното издание на Джеймс Таубър от Бостънския университет, който добави аналитичен апарат с морфология към критичното издание. По този текст продължи и по-нататъшната работа, докато наш стар приятел взе сабатикал за да преработи бележките под линия в Марк за NеstleAland 28ed. и така получихме фототипно прототипите на изданието преди то да излезе от печат през 2012г.

Всичко това даде възможност за някои приоритетни предимства и характерни особености в новия интерлинеар:

  1. Текстът е подреден три-редово: гръцки оригинал, буквален превод на български и за първи път аналитичен апарат с подробна морфология на думите
  2. Превеждано е дума по дума, а не фраза по фраза т.е. не просто наложен текст като досегашните издания, а един чисто нов превод, който отваря широко съзнанието на четящия за по-дълбоко разбиране на Словото
  3. Избегнати са ненужните текстови маркери и обяснения, тъй като паралелната стилистика на гръцко-български е много по-удобна от английско-българската акомпанирана със Стронгс
  4. Показано е буквалното значение на текста без излишна динамична еквивалентност, характерна за западните интерлинеарни издания
  5. Буквално от гръцки са преведени сказуемите, дори при спомагателния глагол: биващ, бивайки и характерното щящ. Tака се избягва наслагване на като, който и т.н. когато те не са в оригинала
  6. Преведен e дори определителния члено, както следва в гръцкия пред думата (ако, разбира се, не се смята стилистиката на ап. Павел). Това правило е следвано дори в традицията на номина сакра – Исуса, Отца, Бога
  7. Избегнато е ненужното насилственото налагане на буквализъм при разбираемата новозаветна терминология като Господ/господар, църква/еклесия/събрание и т.н.
  8. Следва се буквално превеждане на дума за дума с падеж и род, което е възможно в 90% от Новозаветния текст
  9. Приложеният критичен апарат освен аналитичната морфология, включва критичното издание на базата на Нестле-Аланд и обозначение на стихове и пасажи с критични промени
  10. И не на последно място, липсващата до момента морфология не само показва защо дадена дума е преведена така, а дава възможност и на четящия да се ориентира в по-сложните граматически структури на гръцкия език и да ги разбере.

Това което остава нужно, са преводаческите бележки и критични решения представени в един надлежен Текстов коментар на Новия завет. Той е вече съставен, но заради ограниченото място и време в това издание, ше злезе в едно отделно приложение. Част от него вече присъстват в отделните публикации по книги, както и в цялото Четвероевангелие, Деяния, Послания и Апокалипсис.

И накрая, както подобава на богослови и свещенослужители, да споделим и нещо от Библията вместо само да говорим за Библията

Ап. Павел пише до младия Тимотей сакралните и мистични слова:

Донеси ми япанджака и книгите, а особено пергаментите.

За япанджака, споменат заедно със идването на зимата, ние погрешно мислим че става дума за връхна дреха като ямурлук. Използваната гръцка дума фелонес се отнася за римската тога-трабея – пурпурно наметало, обозначаващо статута на римско гражданство с което Павел претендира да се яви пред цезаря.

Ако япанджака не ни е много ясен, то книгите са повече от конкретни. Книгата – на гр. библиос и кожения пергамент – на гр. мембрана (само тук в целия Нов завет) се отнасят за личния равински препис на Тората на ап. Павел, заедно с неговите бележки от обучението му при нозете на Гамалиил. За тях Павел пише да му се донесат в Рим от младия Тимотей

И в история на Реформацията така – някой някому трябва да представи книгите:

  • Хус превода на чехите, но и на онези сам той нарича ученици на антихриста
  • Тиндейл превода на англичаните, но и на краля който го изгаря на кладата
  • а мъртвото тяло на Уиклиф е ексхуманитирано даже 40 години след смъртта му за това, че е превел Библията на езика на гонителите си.

Да припомним и думите на Лутер които погрешно се цитират като протест срещу политически и църковно силните на деня, а всъщност се отнасят за книгите му, които обвинителите са разхвърлили на заседателната маса между него и Карл V. Посочвайки към книгите и говорейки най-вече за написаното в тях, Лутер изрича историческите слова:

Тук стоя

Не мога другояче

И нека Бог ми е на помощ!

Аз ви донесох книгите на брой точно 95 тук пред вас. И понеже днес е Вси Светии да споменем един от тезисите, закован на Витенбергските катедрални порти под номер #53 и модифициран специално за настоящето събитие

Враговете на Христа са онези, които забраняват проповядването на Божието Слово от някои преводи, за да може да се продават едни други преводи…

Трудности при направата на гръцко-български интерлинеар на Новия Завет с критичен апарат

За поръчки: Верен, CLC, Amazon 

Горе долу по това време у нас е представен и текст критичния метод в приложение към Библията, като в отделните си прояви това негово присъствие в България директно следва богословските школи на Хале и Тюбинген. Паралелно с това, в България излизат от печат:

  • Граматика на Гръцкия библейски език на Глубоковски  и неговите Екзегетически анализи,
  • Богословие на творението и „историко-критическият метод”  на проф. Иван Марковски,
  • Наука и религия в светлината на психоаналитическата социология на Д-р Иван Кинкел и мн. др.

На Рождество 1933г., Сталин нарежда продажбата на кодекс Синаитикус на Британската библиотека за нищожните £100,000 и това става преломен момент в историята на превода на Библията. В България, обаче, през следващия половин век, ако не се смята ревизията на Новия завет от д-р Харалан Попов и библейския речник и конкорданс на д-р Стефан Банков, преводът на протестантската Библия ще бъде в застой.

През 1993г., верни на своята традиция издателство ВЕРЕН излизат с една уникална нова ревизия на протестантския Нов завет. Следват и други издания, повечето от които обаче се присъединяват към онази объркваща текстова традиция от началото на 20 век.

Така например след като през есента на 1996г., за първи път в интернет качихме Библията в дигитален формат (Bibliata.com), много бързо сформирани, а и старо реставрирани издателства просто свалиха и отпечатаха текста. Така се стигна до куриозни издания като: двутекстова Библия със Стар Завет е от 1940г и Нов Завет набиран от изданието 1937г. или Нов Завет от 1937г. проверен и колиран с печатно издание от 1924г. и променен до неузнаваемост – като стъпка назад в историята на Ревизираното издание. Особено фрапиращ бе случаят с един частичен текст, изпратен до частни библейски програми като e-Sword и Olive Tree, в който българското Евангелие според Йоан бе само до шеста глава. Всичко това доведе до едно окончателно объркване в това, кой какъв текст е набирал и ревизирал, преправял и издавал. А и самите издатели до момента, не са публикували тази информация, защото много от тях дори не са запазили списък с промените които са направили.

И в този ред на развитие, стигаме до периода 2005–2015г., в който на протестантската общност е представена т.нар. Червена Библия. Този текст се явява стъпка назад не просто към черковно-славянските прототипи, а предявява конкретна про-руска преводна насоченост и е наречен „червена” не само заради аления цвят на корицата си, а заради силно изразеното агентурно присъствие на Държавна сигурност сред членовете на преводаческия екип. А от там, и директна държавна намеса в текста на Божието Слово, акт който дори за православната симбиоза между църква и държава е сакрално табу. Да не говорим пък за нарушените протестантски ценности като:

  • Разделяне на църква от държава
  • Свещеничество на всеки вярващ
  • и Библия на говоримия матерен език.

Нужно е завръщане към първообраз, но кой точно първообраз?

Ако се приеме един приет католически текст катo Текстус Рецептус, то кой точно от неговите стотици варианти, които значително се различават в граматика и съдържание от повечето византийските съвременници на Codex B/Aleph. Множеството корекции и редакции на Текстус Рецептус от Реформацията до наши дни съвсем ясно показва, че текста който реформаторите познават като Приет текст, съвсем не е Приетия текст който използват преводачите на Библията днес.

Тогава, кой точно Текстус Рецептус да използваме за база на един нов буквален превод? Дали католическата ревизия на Еразъм, който драстично добавя и дублира директно от латинската Вулгата? Или коя от четирите ревизии на Стефанус, който в повечето случаи не издържат сравнение с новозаветните ръкописи датиращи от до 2–4в. Или коя от деветте ревизии на Беза в услуга на Калвиновата ортодоксия и теократичната утопия на Женева? Дали  т.нар ре-версия (обратен превод) на Скривенер, който превежда оторизираното издание King James обратно на гръцки език, и така окончателно затваря омагьосания кръг на всичко що някога е било прието или неприето в т.нар. Приет текст.

Днес разполагаме с над 1200 автентични новозаветни ръкописа, от които Текстус Рцептус използва едва шест и то датиращи между 11–15в. Ясно е, че един нов по-превъзходен от предните преводи няма как да бъде направен от един приет текст като Текстус Рецептус. Това може да стане само чрез е нов и неприет – Textus Haud Receptu, или както казва самата Библия: „Ново вино в нови мехове”!

И нов превод с нов текст.

Истината е, че никога в протестантската история, единен приет текст не е успял да революционизира превода на Библията на говоримите езици:

  • Хус – широко използва старолатински фрагменти
  • Уиклиф – старо английски
  • Лутер – старонемски и дори готското звучене заимствано от Вулфила

А да не отваряме въпроса за частичния превод на учениците на Кирил и Методий, който не е преследван толкова заради славянската азбука, колкото заради западните базови текстове които инкорпорира. За пример, молитвата Отче наш ясно резонира в по-късната Катар патер на катарите-албигойци. А думи като възпя, възнесе и възкръсна са структурно равни на латинското резурехтио и няма нищо общо със симплистичния термин да стана/да възкръсна използван в гръцката и еврейската лексика. /следва/

Проблеми при направата на гръцко-български интерлинеар на Новия Завет с критичен апарат

За поръчки: Верен, CLC, Amazon 

Във вече отминаващото начало на 21 век в България e повече от ясно, че има нужда от един:

  • независим от направеното до момента
  • необвързан със западна философия на превеждане
  • и неприет преводен текст, който да се използва като база за ревизиране на Българската Библия

Проблемът  в настоящите издания идва от продължителното наслагване на  ревизии върху ревизии, основани на по-стари от тях ревизии и варианти. И така, докато текста на Библията се отдалечи до неузнаваемост от всеки наличен първо-оригинал или първо-превод.

Това съвсем не е нов проблем.

Онези от нас които изследват обстойно Българската Библия през последния четвърт век, неминуемо стигат до прото-превода на Неофит Рилски (първо издание от 1840г. с неревизиран текст). А след обстойното публикуване на преводаческите му бележки от Ива Трифонова, стигаме и до заключението, че с малки отклонения към гръцкия превод на Иларион, Неофит стриктно следва общоприетия черковно славянски текст, който е имал на разположение.

Един колаж на превода, който направихме преди години, ясно показа че Неофит паралелно ползва, а на места и копира цели параграфи от Четвероевангелието на Сапунов и от двете колони на билингвата на Бистришки. Намесата на Славейков като ревизор (и във никакъв случай като преводач) на Новия завет, наред с търновското звучене на езика налага на места и фразеология, която Неофит нито е имал в предвид нито пък е срещал в базовия текст на Новия Завет, който използва за своя превод.

Западната намеса на мисионерите от иврит, въпреки че сравняват главно с гръцката Септуагинта, игнорира познанията по български език на еврейската диаспора в Цариград и „филтрира” превода на Стария Завет през английски и чак тогава на български. Проблемите наследени от първо-преводачите на българската протестантска Библия, сумарно представляват факторите възпрепятстващи един нов превод от оригиналните езици в България през последните сто години и поставят началото на една объркваща преводаческа традиция.

След обстоятелен и многократен личен прочит на архивата на библейското дружество в Кембридж, в частност тази от втората половина на 19 век под каталожен номер BSA/E3/1 от книга 4-та до книга 20та, заедно с вътрешната или т.нар служебна архива, която понастоящем се съхранява в техния сателитен офис, стигаме до заключение, че въпреки че целия процес по ревизиите на Цариградската Библия и ревизираното издание от 1918-1924г. е описан с прецизна точност по дати, книги, проблематични пасажи, ревизори, четци и т.н., накрая не е толкова ясно кой какво и от какво е ревизирал и сравнявал. И дали ревизията на англоговорящите четци продължава да следва същия базов текст и методология използвана от българските ревизори. Изключение прави само индекса на промени започващ от стр. 162 в кореспонденцията на мисионерите Баркър и Томсън. Но дори той  свидетелства за смесване на текст и метод, явни и при паралелното сравнение на късните издания на Цариградската Библия с английската Ревизирана версия, и последвалите български ревизирани издания от 1918, 1924, 1937, 1938 и 1940г. с American Standard Version (1901). Всички тези объркващи промени в текста на българската Библия се случват в разгара на либералното богословие, разделянето на Българското евангелско дружество и настъплението на Петдесятното движение в България… /следва/

 

Ролята на българския протестантизъм в национално-освободителното ни движение

borimechkataИнститут за българска протестантска история (2006)

„Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.”
Посл. на св. ап. Яков 2:17

Раждането на първите български протестантски църкви съвпада по стечение на историческите обстоятелства с най-решителните моменти в борбата на българския народ за национално освобождение. Към 1870-те българският народ е постигнал забележително ниво на национална еманципация, изградил е мрежа от български просветни институциии е извоювал църковна независимост от Цариградската патриаршия. Във всички тези етапи на Възраждането основен противостоящ на българската кауза фактор се явяват религиозни и политически гръцки лидери. На преден план излиза необходимостта да се извоюва политическа свободаза българския народ от Османската империя.

За каузата на национално освобождение – куриери, командири, бойци
Изграждането на национална комитетска мрежа от Васил Левскиподготвя условията за избухването на общонационално българско въстание. Но залавянето и обесването на Васил Левски поставя начело на революционното движение личности със значително по-скромни качества от създателя на националната комитетска мрежа. След значителни организационни проблеми и множество провали българската национална революция избухва през април 1876 г. само в един от четирите революционни окръга. Тактиката на ръководството на въстанието е военните действия да продължат максимално дълго време и да предизвикат намесата на великите сили. Ръководителите на въстанието отлично си дават сметка за вълната от насилие, която ще предизвикат въстанието – погромът над българските селища от правителствените сили и башибозука са средството, което българските ръководители искат да използват за спечелването на Великите сили закаузата на българската политическа свобода.

В тези драматични събития българските евангелски християни се проявяват като общност, посветена да носи кръста на своя народ. Още при подготовката на въстанието книжарите, разнасящи протестантската книжнина в българските селища, са използвани от ръководството на революцията като куриери на комитетите. Като куриери на Вътрешната революционна организация служатбългарските евангелски проповедници Велико Петранов от Панагюрище, Н. Бояджиев и Н. Кочев от Пазарджишко, Благо Сарандов и Петър Мусевич от Македония и др. Иван Нейков е използван като личен куриер от Георги Бенковски, а В. Караиванов от Чирпан е дори арестуван по подозрение на турските власти, но е освободен след намесата на американските мисионери. Пазарджишкият евангелски християнин Стоян Ангелов отговаря за сигурната закрила при обиколките на лидерите на националното освободително движение Васил Левски и Георги Бенковски. Двамата се крият и нощуват редовно в гостилницата на Ангелов при обиколктие си из Южна България.

Хвърковатата чета и черешовите топове
Българските протестанти от въстаналите селища се включват във въстанието наравно с православните си сънародници. В селища със значимо евангелско присъствие като Церово и др. са съставени отделни клетвени листове за православните българи и за българите протестанти, бойци във въстаническите отряди. Българите протестанти от Церово съставят отделен взвод с войвода К. Телийски и помощник Никола Кочов. Основният боен отряд в Априлското въстание е т. нар. Хвърковата чета с командир Георги Бенковски. Командир-десетник на въстаническата кавалерия на Бенковски е Иван Чеширов, евангелски проповедник от църквата в Церово. Наред с Хвърковатата чета, друг символ на Априлското въстание е Черешовото топче. Проектът и изпълнението на това самобитно артилерийско изобретение е евангелският християнин от Панагюрище, майстор Стоил Финджиков. Самият той е високо ценен от ръководителите на революцията като патриот и стратег. На решителното историческо събрание на Оборище именно той е помолен да произнесе молитвата за благословение на делото за Освобождението на България. След Освобождението на България за своята революционна дейност Стоил Финджиков е награждаван с държавни ордени от българското правителство, а на мястото, където било разположено черешовото топче в Зли Дол е издигнат негов паметник.

Турция ще падне
Друг евангелски християнин – Петър Дойчев от Панагюрище активно участва в ръководството на бойните действия при Панагюрище и Стрелча. Като приближен на Панайот Волов и Георги Бенковски на него са възлагани важни разузнавателни мисии. След Освобождението Петър Дойчев завършва богословие в САЩ и е дългогодишен пастор на Евангелската църква в Чирпан. Любопитен факт е, че друг от символите на въстанието – цифровата формула “1876 – Туркия ке падне” е дело на евангелския християнин Петър Вежинов. Други двама протестанти от Панагюрище, Стефан Балабанов и Рад Манев, активно се включват в подпомагането на революцията. Първият обезпечава голямата част от въстаническите униформи, а Рад Манев като оръжеен майстор изработва оръжията за въстаниците.

Равнодушието на Великите сили
Въпреки отчаяната борба, въстанието в Панагюрския революционен окръг е задушено с ужасни кланета и опожарявания от правителствените сили и башибозушките отряди. Непосредствените ръководители на въстанието са елиминирани или се крият от непрестанните хайки за залавяне на оцелели въстаници. Официалните институции на Руската и Австро-Унгарската империислед първите ужасяващи сведения за въстанието дават инструкциина своите дипломатически представителства да не повдигат проблема за зверствата при потушаването на въстанието. Русия не желае ескалиране на напрежението с Османската империя и войната не влиза в плановете й на този етап. Съществува реална опасност ключовият момент от стратегията на водачите на българската революция – разгласяването на зверствата на турците из Европа да пропадне. Дългите години изнурителна и опасна подготовка, десетките хиляди избити, осакатени и изнасилени, десетките унищожени селища могат да се окажат напразни усилия и жертви, оставащи без последствия. В този драматичен момент решаваща роля изиграват верните приятели на българския народ – американските евангелски мисионери. В друга статия вече се изведе ролята на вестник “Зорница” за отразяване на Априлското въстание и работата на редакторите и мисионерите за българската кауза. Тук ще се спрем на другите събития довели до успешно постигане на целите на българската национална революция.

Въпреки обстоятелствата
Първите сведения до евангелския мисионер и съавтор на първия български превод на Библията д-р Алберт Лонг в Цариград са изпратени от православния свещеник в Пазарджик отец Тилев и от бъдещия министър- председател на България Иван Евстатиев Гешов от Пловдив. Последният използва за куриер основателя на Евангелското благотворително дружество Андрей Цанов. След като се консултира с директора на Робърт Колеж д-р Уошбърн, д-р Алберт Лонгпревежда писмата на английски език и ги предава с личен апел на британските и американските дипломатически лица в Цариград, с които е във връзка. Така се стига да първата публикация в британския “Дейли Нюз” на 23 юни 1876 г., изготвена от Едвин Пиърс, кореспондент на вестника в Цариград. Министър-председателят на Великобритания Дизраели омаловажава обаче новината и по всяка вероятност такива инструкции получава и британския посланик в Цариград Хенри Елиот. Консервативното правителство на Великобритания поддържа Турция.

Това обстоятелство не спира американците д-р Лонг и д-р Уошбърн – и те подготвятс воя, много по-подробна статия, която отново публикуват в “Дейли нюз”. Редакцията на друг британски вестник “Дейли мейл” изпраща своя кореспондент Джанюариъс Макгахан, американец по произход, на място да проучи случая. 32-годишният журналист има забележителен житейски и професионален път, той участва и в Руско-турската война по-късно – в боен отряд от доброволци се сражава за българската кауза, умира от тиф три месеца след подписването на Сан Стефанския договор. Разгласяването на зверствата спрямо българския народ на Острова от либералните среди и журналисти дава основание на либералната опозиция да принуди консервативния премиер Дизраели да назначи анкетна комисия от британското посолство. Но за неин ръководител Дизраели умишлено назначава най-младият и неопитен служител в посолството Уолтър Беринг, който същевременно има семейни и икономически връзки с турската държава.

Пробивът
Протестантските мисионери са наясно, че така сформираната комисия няма да даде обективна оценка на ситуацията и оказват натиск върху американския пълномощен министър в Цариград Мейнардда състави втора комисия, която да проучи нещата съвместно с Макгахан. Упоритото настояване на мисионерите пречупва колебанието на американския дипломат и генералният консул на САЩ Юджийн Скайлър се отправя на обиколка с Макгахан в опожарените територии. Групата е водена от секретаря на вестник “Зорница” и възпитаник на Робърт колеж Петър Димитров. Обиколката на Скайлър и Макгахан започва на 23 юли и продължава няколко седмици. Междувременно мисионерската станция в Пловдив изпраща Джеймс Кларк и пастор Никола Бояджиев в Батак, където те събират веществени доказателства, които представят на чуждестранните дипломати в Пловдив за клането извършено там. Джеймс Кларк е водач на Скайлър и Макгахан при посещението им в Батак. “Дейли мейл” започва да публикува разтърсващи репортажи на Макгахан и общественото мнение в Европа започва да оказва натиск върху правителствата на Великите сили за промяна на позицията спрямо Османската империя. Към групата на Скайлър и Макгахан се присъединява и руския консул в Одрин княз Цертелев. Османското правителство е принудено да издаде разрешително на групата за безпрепятствени анкети в териториите на въстаналите селища.Дописките на Макгахан печелят за българската кауза опозиционния лидер на Либералната партия Уилям Гладстоун, който оглавява натиска върху британското правителство за намеса в полза на страдащия български народ. На 6 септември 1876 г. той издава брошурата “Уроци по клане” във впечатляващия за времето си тираж от 40 000 броя. Либералът Уилям Гладстоун е авторът за идеята за конференция на Великите сили в Цариград, с която да наложат на Османското правителство освобождаването на българския народ.

Резултатът
Разгласяването на погрома над българския народ довежда до вълна от благотворителност сред английската общественост.За няколко седмици лейди Стандфорд успява да набере огромната за времето си сума от 29 000 ангийски лири, с които подпомага 59 пострадали селища. Впоследствие пастор Иван Тонджоров основава болница в Пловдив с нови средства, събрани за целта от лейди Стандфорд. За тази й дейност поетът Иван Вазов и посвещава стиховете:

Всички що от мраз треперят
Що гладуват, що търпят,
Ти направи да намерят
В тебе майка, твоя път

Значителни суми набира и мисионерът Джеймс Кларк, с които успява да подпомогне над 25 000 българи от пострадалите селища. Той обича силно и искрено България и българите, владее отлично български език, пише и проповядва на него – и завещава да бъде погребан в България след смъртта си.

В резултат натискът във всички европейски страни довежда до свикването на Цариградската посланическа конференция, която постановява създаването на две български автономни области, обхващащи почти всички територии, на които се е развила българската нация. Неизпълнението на решенията на конференцията довеждат само месеци по-късно до Руско-турската Освободителна война, в която конфликтите между европейските Велики сили за първи път не осуетяват настъплението на руската армия.

Априлското въстание представлява връхна точка в борбата на българския народ за национално освобождение. В тази борба българските протестанти се проявяват като безрезервно предани накаузата за политическа свобода на България. Ключов момент за успеха на стратегията на въстанието е разгласяването на събитията, свързани с положението на българския народ от въстаналите земи, което осъществяват протестантите. Правителствата на Великите сили постигат договорка, събитията около въстанието да не бъдат разгласявани, но именно тук действията на евангелските християни, посветени на българския народ, променят хода на историята. С делата си в онези драматични месеци, в една несигурна и трудна обстановка американските мисионери доказват, че не е възможно да бъде отделено изповядването на истината за вечното спасение в християнската вяра от защитата на истината за случващото се в живота на народи, общества и отделния човек.

ПАСТИРСКИТЕ ПРОЦЕСИ през един нов исторически поглед

проф. д-р Росица Ангелова-Георгиева, ШУ „Епископ Константин Преславски“

В началото на 1948 г. се случват поредица от инциденти с пастири от СЕПЦ. На 6 февруари 1948 г. на ръководителя на петдесятната църква в с. Полско Косово (Великотърновско) е забранено да проповядва, а вследствие е и пребит от околийския началник на милицията. На 15 февруари с.г. в Поморийска околия са арестувани 6 пастори и проповедници от петдесятната църква по обвинение, че нямат открити листове въпреки разрешението, което имат от местната власт за участие в неделни опреснителни курсове. На 17 февруари в гр. Бургас е арестуван още един пастор от църквата195.

Първата жертва е Георги Чернев, председател на СЕПЦ. Според Митко Матеев през май 1948 г. той е арестуван на улицата. Скоро е арестуван и синът на п-р Г. Чернев – Вениамин, а съпругата му е интернирана в Свищов [Матеев 1993: 46]. Христо Куличев обаче твърди, че едва навършилият 24 години Вениамин е арестуван на 17 март 1948 г. Баща му, п-р Г. Чернев, е арестуван през лятото на с.г. на път за църквата в Елхово, която е в близост до турската граница. Това е използвано от органите на Държавна сигурност, за да бъде обвинен, че прави опит да премине нелегално българотурската граница [Куличев 2012: 12].

На 24 юли 1948 г. в дома си е арестуван и п-р Харалан Попов пред очите на съпругата си Рут, дъщерята Рода и сина Пол. Няколко часа по-късно в дома им пристига съпругата на п-р Ем. Манолов Пенка и съобщава, че и нейния съпруг е арестуван [Попов 2013: 9-10]. Ладин Попов е задържан на 18 август 1948 г. 196

След арестуването на пастирите197, съпругите им се обръщат към п-р В. Зяпков, като официален представител на властта в качеството си на председател на Съвета на Обединените Евангелски църкви в България. Той получава един и същи отговор – че задържаните са в Стопанския отдел на Народната милиция във връзка с незаконна обмяна на валута, предимно американски долари [Куличев 2012: 43].

Подготовката на пасторския процес198 започва от средата на 1948 г. 199 Онова, което веднага прави впечатление при четене  на архивните материали от т.нар. „пасторски процес“ през 1949 г., са неговите подчертани политически характер и цели. Могат да бъдат четени и анализирани два важни протокола на Политбюро на ЦК на БКП, отнасящи се пряко към този процес200.

В началото на 1949 г. Политбюро на ЦК на БКП провежда три заседания, по време на които се вземат важни решения за протичането на „пасторския процес“. Това личи от Протоколите на Политбюро през месеците януари – март. В края на януари е взето Решение, състоящо се от 11 точки. Решено е колко и кои да бъдат обвиняемите, кой и как да изготви обвинението, кой да председателства съда и как да се организира процедурата по събиране на показания, които да подсигурят необходимата фактология на обвинението и съда201. Предвижда се процесът да има широк обществен отзвук, за да се предизвика негативното мнение на масите, независимо от факта, че повечето от негодуващите хора дори не знаят за какво става дума. Тези директиви довеждат до нехуманното отношение към обвиняемите и безпардонното незачитане на справедливите реакции на чуждестранните журналисти, дипломати и политици. Нещо повече, чрез специални тезиси „Пасторите от шпионския процес – агенти на англо-американския империализъм” години наред лектори от Доброволната организация за съдействие на отбраната съзнателно убеждават гражданите на Народна република България във вината на протестантските пастори202.

Политбюро замисля „да се организира централен публичен процес, в който да бъдат включени 15 от обвиняемите, шефо-вете на сектите и влизащите в състава на Върховния съвет на „Обединените евангелски църкви“ (т. 1). Чрез привличане под отговорност „шефовете на сектите и влизащите в състава на ОЕЦ“ Политбюро цели да обезглави българския евангелизъм като цяло [Попов 2013: 74].

Прокуратурата и Софийският областен съд отправят най-тежките обвинения и налагат най-тежките присъди на следните водачи на четири евангелски деноминации, които влизат в състава на ОЕЦ: пастирите Васил Зяпков (конгрешанска), Янко Иванов (методистка), Никола Михайлов (баптистка) и Георги Чернев (петдесетна).

Поради тежките обвинения за „шпионаж“ в полза на „империалистическото шпионско разузнаване“ подсъдимите са заплашени отначало с доживотни присъди, които поради международния натиск са заменени с 15 години „строг тъмничен затвор“203. Същевременно се предвижда „да се организират 4 други процеса по линия на отделните секти, в които да бъдат съдени и разобличени останалите обвиняеми“, като някои от съдебните процеси „могат да бъдат организирани в провинцията, без да се вдига голям шум по тях“. Последвалите по-малки съдебни дела са насочени срещу пастирските колегии на отделните деноминации и показват намерението на режима да смаже всяка възможност за отпор от страна на евангелистките водачи [Куличев 2012: 41–42].

Политбюро се готви да упражнява пряк контрол върху процеса посредством редица инициативи. Неговите членове Минчо Нейчев (председател на Президиума на НС), Владимир Поптомов (гл. секретар на НС на ОФ) и Антон Югов (вътрешен министър) отговарят „за общо наблюдение по организацията и изнасянето на процеса“ (т. 5).

Създадена е „комисия за непосредствено ръководство на процеса“ (т. 6), състояща се от помощник министри на правителството, в която влизат: Димитър Георгиев (гл. прокурор), Руси Христозов (първи пом.-министър на МВР), Владимир Топенчаров (зам. министър на външните работи), Илия Тимев (пом. министър на правосъдието) и Георги Ганев. Полит-бюро определя за прокурори на централния процес срещу 15-те пастири главния прокурор на републиката Димитър Георгиев и прокурора при Софийска областна прокуратура Тодор Цаков (т. 7). В обвинителните речи на двамата прокурори дори не се прави опит да бъде прикрита политическата основа – тя се натрапва на вниманието от самото начало204.

Тоталитарният режим налага своя контрол и върху съдебната система. В т. 8 е посочено, че Политбюро определя за председател на съда Константин Унджиев и съдебните заседатели Лука Вълчев и Велю Джевизов [Куличев 2012: 52]. Политбюро определя и времето, когато трябва да започне, да протече и да приключи „пасторският процес“. Крайният срок „за връчване на обвинителния акт на обвиняемите е 7 февруари т.г.“ (т. 3). Т. 4 определя започването на главния процес да стане „най-късно до 25.II.1949 г.“ и да приключи до 2-3 март с.г. Съдебният процес започва на 25 февруари в препълнената централна зала на Софийския областен съд при пълна публичност, с огромен интерес от страна на българи и чужденци [Попов 2013: 71]. Специални кореспонденти от чужбина са представители на „Юнайтед прес“, „Ройтер“, „Ню-Йорк Таймс“, „Телепрес“, „Интърнешънъл Нюс Сървис“, „Сент-Лойс пост“ и други периодични издания.

Но Политбюро подчертава директивата за политическото ядро на „пасторския процес“ в последната т. 11, състояща се от три подточки. В обвинителния акт (на главния прокурор и областния прокурор) трябва да се има предвид: (а) „основният момент в обвинителния акт трябва да бъде политическото обвинение за шпионаж, изменничество и предателство на обвиняемите срещу собствената им родина“; (б) „обвинението и процесът да бъдат юридически издържани и законно обосновани“; (в) „изхождайки от политически съображения, въпреки че мнозина от обвиняемите заслужават най-тежко наказание, при произнасянето на съда да се избегне издаването на смъртни присъди“.

Съдия К. Унджиев се обръща към обвиняемите след прочитането на тежките присъди: „Пред съда се разкри, че вие сте извършили най-тежките престъпления срещу българския народ – шпионаж и предателство, вършени през най-съдбоносните дни на българската държава, като широко сте злоупотребили с дадената голяма религиозна свобода на вероизповеданията в НРБ. По цял свят, във всички държави, по всички закони тия престъпления се наказват с най-тежкото наказание – смърт. Съдът обаче приема, че признанията, които вие направихте, са искрени и са плод на истинско разкаяние и поради това ви наложи по-меко наказание“ [Матеев 1993: 178].

Присъдата, произнесена на 8 март 1949 г. е за петнадесетте евангелски пастири205. От СЕПЦ са арестувани Г. Чернев, Х. Попов206, Иван Зарев, А. Динов, Д. Кинарева, Й. Дрянов. Йончо Дрянов е обвинен в „шпионаж”, „предателство” и „оклеветяване” на новата отечественофронтовска власт. Обвинението е, че е предавал на ръководителите на ОЕЦ сведения от военен и стопански характер. Присъдата му е десет години строг тъмничен затвор207. Харалан Попов е обвинен, че изпълнява разузнавачески задачи, а пастир Куриян е интерниран в Попово208.

Докато български евангелистки водачи като пастирите В. Зяпков, Я. Иванов, Н. Михайлов, Г. Чернев, Х. Попов и още неколцина получават тежки присъди за опозиционната си дейност в подкрепа на водещи политически опоненти на комунистите като Никола Петков и Гемето (Г. М. Димитров)209 и „шпионаж в полза на чужди държави”, пастири като Александър Захариев и Ангел Динов излизат някак бързо от затвора и се приспособяват съм новата власт. Още повече, че техните присъди са условни. А през
същата 1949 г., само 4 месеца след шумния процес по дело № 1166 от 5 юли 1949 г. на Софийски областен съд, съвсем безшумно са осъдени други 9 души от протестантската деноминация210.

Скоро след пасторския процес в София се провежда съвещание на ръководното тяло на Петдесятната църква, което има за цел да организира подготовката и провеждането на 14-ия годишен събор на СЕПЦ [Зарев 1993: 137]. Софийското съвещание се председателства от п-р А. Динов, тъй като ръководителят на СЕПЦ п-р Г. Чернев е с доживотна присъда. Избира се ново ръководство на СЕПЦ, начело с п-р А. Динов211. За Й. Дрянов съвещанието е 14-ия събор на СЕПЦ, но за В. Пеев сбирката не следва да се определя като „събор”. По своят същност тя е предварително съвещание, на което присъстват ограничен кръг пастири, инициирано от п-р А. Динов, от което събитие не са запазени и документи. Като съвещание сбирката се приема и от И. Зарев [Дрянов 2015: 38; Зарев 1993: 137].

Новият ръководител на СЕПЦ А. Динов се „грижи” за пастирите и техните семейства. В църквата, в която той служи чистачка е Рут Попова212. Тя получава и малък хонорар, за това че свири на органа по време на служба. Скоро обаче е освободена, тъй като властите предупреждават Динов, че помага на семействата на затворените пастори [Попов 2013: 83].
Петдесетте години на 20 век според Павел Игнатов са години на контролирана толерантност. Отварят врати евангелските църкви, деблокирани са църковните сметки, възстановяват се редовните богослужения. Дирекцията на вероизповеданията разрешава провеждането на две конференции на СЕПЦ през пролетта и есента на 1950 г. [Игнатов 2004: 25].

Конференцията, проведена през есента на 1950 г. в Пловдив слага началото на централизацията на СЕПЦ. Печатен орган за връзка на съюзното ръководство и отделните петдесятни църкви стават т.нар. „Послания”, чийто главен редактор е п-р А. Динов. Посланията се печатат на циклостил в ограничен тираж. Освен тях е отпечатана и „Библейска география” [Игнатов 2004: 25].

Четиринадесетият годишен събор на Съюза на Евангелските петдесятни църкви е свикан на 24 и 25 май 1951 г. в Ямбол213. По това време сградата на Евангелската петдесятна църква в Ямбол вече е отнета214. Въпреки това съборът се провежда. Присъстват само пастирите на Петдесятната църква в България215.

Съборът се председателства отново от младия п-р А. Динов. Според В. Пеев тази практика216 – председателят на някакво съвещание в рамките на пастирската колегия или дори само ръководството на СЕПЦ да обявява себе си за председател на Съюза – продължава в следващите десетилетия на тоталитарния режим в страната и управлението на деноминацията до Петнадесетия „годишен събор” на СЕПЦ, проведен отново в Ямбол в края на 1989 г.217 Това е висок скок в йерархията за А. Динов, тъй като 36-годишния пастор на малката Подуенска общност прескача образованите и с опит служители като Ем. Манолов, Б. Кузманов, Е. Куриян. Архивите обаче насочват към правилното обяснение – Държавна сигурност и тоталитарната държава вече са сложили тежките си ръце върху СЕПЦ чрез него. Самият той обещава: „Съзнавам също, че провежданата вътрешна политика на народното правителство за изграждане на социализма в страната ни, както и външната за вечна дружба с Съветския съюз е единствено правдива, която е от полза за целия народ, а не само за една класа и която ни гарантира целостта и независимостта на родината. Ето защо аз се разкайвам за миналата си дейност, осъзнавам я като вредна и противонародна и решително заявявам, че за в бъдеще ще се наредя под редиците за осъществяване на социализма и комунизма в страната ни, провеждана от народното ни правителство”218.

През 1952 г. спира отпечатването на „Посланията” и се поставя началото на „Неделни библейски уроци”. Разрешено е отпечатването на песнарка и книгата „Систематични библейски уроци”. Провеждат се курсове за подготовка на пастири [Игнатов 2004: 25]. Като че ли остротата на спазване на Закона за вероизповеданията, приет през 1949 г., се притъпява. Забелязва се известно смекчаване на отношението към вярващите. Нещо повече, през 1956 г. Комитетът по вероизповедните въпроси разрешава отпечатването на книгата за живота на Бранхам220 – „Това, което става по света” [Игнатов 2004: 38].

През 1960 г. ръководството на СЕПЦ с Окръжно №51 е принудено да напомни на поместните църкви да спазват член 20, забраняващ духовна работа с подрастващи до 18-годишна възраст. Скоро след това ръководството е критикувано, че разпространява книгата на Бранхам221. Нещо повече – наложено е отстраняването на п-р Никола Стефанов от Ямбол по същата причина [Игнатов 2004: 38].

Въпреки тези трудности състоянието на Петдесятната църква според документи на ЦК на БКП е следното: „Евангелската петдесятна църква, която е най-многочислената протестантска секта у нас има основани: църкви в 128 населени места, от които 70 са организирани след 9.ІХ.1944 г.; общества с членски състав от 1 до 3 души – в 95 населени места, от които 53 са образувани след 9.ІX.1944 година. За действената връзка с тези църкви и общества Съюзът на петдесятните църкви (централното ръководство) е обособил 11 „районни“ междинни организации (надзирателска), на които е поделена цялата страна. Същата притежава общо 36 недвижими имота, от които 32 са придобити след 9.ІХ.1944 година”222. Документът косвено потвърждава факта, че Петдесятната деноминация е най-многобройната в страната сред евангелската общност. До 1989 г. Петдесятната църква в България не провежда събори, както и библейски курсове223.

Завършва един съзидателен период в развитието на Петдесятната църква в България. Период, в който тя организира своята структура вертикално и хоризонтално; издава своя периодика, духовна литература, календари и др.224 Макар и късна деноминация в рамките на протестантството в българските земи, тя успява да се приспособи и нещо повече – да заеме водещо място сред деноминациите в ОЕЦ и да постигне, за три десетилетия повече от това, което другите успяват за век. Ниското образование на съюзните кадри не дава възможност СЕПЦ да изгради силно ядро от проповедници, които да продължат и разрастват делото със същата сила и величина. Често ръководството се държи елитарно и дели църквите и обществата в Северна и Южна България. За това допринасят личностните особености и взаимоотношения сред ръководството на СЕПЦ. Чуждата финансова помощ за Съюза довежда до отдалечаване на една част от пасторите от вярващите и тяхното деморализиране материално. Макар СЕПЦ да не стои встрани от обществено-политическия живот225, тя изпитва трудности както другите религиозни общности. /Следва…/

195 ЦДА, ф. 166, оп. 2, а.е. 31, л. 72–73.

196 Popov, L. with D. Coomes. The Man They Couldn’t Break (London/Sydney/Auckland/Toronto: Hodder & Stoughton, 1973), 13.

197 Част от пастирите оставят свои спомени за събитията – Михайлов, Т. Пастирска голгота. С., 1992; Инсценираният процес срещу евангелските пастори 1948–1949 г. в София. Спомени. С., 1993; Попов, Х. Българската Голгота. С., 2005.

198 Процесът срещу евангелските пастори буди сериозен изследователски интерес във времето – Лечева, М. Из френската дипломатическа преписка за процесите срещу католици и протестанти (1949 – 1954). – ИДА. Т.62. С., 1992, с. 130–165; Калканджиева, Д. Българската православна църква и държавата 1944 – 1953. С., 1997, с. 281–285; Параскевов, В. Съдебните процеси срещу евангелските пастори и Трайчо Ко-стов и българо–британските отношения през 1949 г. – В: Преломни времена. Юбилеен сборник в чест на 65–годишнината на професор Любомир Огнянов. С., 2006, с. 399–413; Лефтеров, Ж. Политиката на Българската комунистическа партия към евангелските църкви (краят на 40-те – началото на 60-те години на ХХ в.) – В: Реформацията – история и съвременни измерения. Международна научна конференция. НБУ, 27–28 октомври 2005 г. С., 2007, с. 275–298; Грозев, К. Процесът срещу протестантските пастори: личности в сблъсъците на времето. – В: Исторически личности и идеи. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Искра Баева. С., 2011, с. 101–109.

199 Телеграфното представяне на пасторския процес в книгата е по текста на Пеев, В. Политическите параметри в обвиненията на „пасторския процес“ през 1949 г. – Това е и джентълменска договорка между двамата.

200 До 1989 г. единствено достъпни публикации са изданията на Дирекцията на печата „Процесът срещу евангелските пастори-шпиони“ (1949) под редакцията на Юрдан Кочев и пропагандни статии в официозите на БКП и ОФ.

201 ЦДА, ф. 166, оп. 5, а.е. 611; [Калканджиева 1997: 281–283]

202 ДА Габрово, ф. 91, а.е. 47, л. 1–3.

203 АКРДОПБГДСРБНА, Присъда № 248/8.03.1948, II съд. – 837 „М”, т1.

204 Подробно вж. Калканджиева 1997: 281–283; Лефтеров 2012: 228–229.

205 В първият съдебен процес на 8 март 1949 г. се прочитат следните присъди: 1. П-р Васил Зяпков – 48-годишен, религиозен представител на Обединени евангелски църкви (ОЕЦ) в България, ръководител на Евангелските съборни (конгрешански) църкви и пастир на Първа евангелска църква в София, с присъда „доживотен строг тъмничен затвор”. 2. П-р Янко Николов – 48-годишен, заместник религиозен представител на ОЕЦ и върховен надзирател на Евангелските методистки църкви, с присъда „доживотен строг тъмничен затвор”. 3. П-р Никола Михайлов – 49-годишен, председател на Върховния съвет на ОЕЦ и секретар на съюзното настоятелство на Баптистките църкви, с присъда „доживотен строг тъмничен затвор”. 4. П-р Г. Чернев – 46-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ и председател на Петдесятните евангелски църкви, с присъда „доживотен строг тъмничен затвор”. 5. П-р Ламбри Мишков – 41-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ, с присъда „15 години строг тъмничен затвор”. 6. П-р Георги Васев – 48-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ, с присъда „15 години строг тъмничен затвор”. 7. П-р Х. Попов – 41-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ, с присъда „15 години строг тъмничен затвор”. 8. П-р Йончо Дрянов – 41-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ, с присъда „10 години строг тъмничен затвор”. 9. П-р Иван Ангелов – 44-годишен, с присъда „10 години строг тъмничен затвор”. 10. П-р Здравко Безлов – 28-годишен, с присъда „15 години строг тъмничен затвор”. 11. П-р Захари Райчев – 50-годишен, с присъда „10 години строг тъмничен затвор”. 12. П-р Л. По-пов – 36-годишен, с присъда „5 години строг тъмничен затвор”. 13. П-р Митко Матеев – 39-годишен, с присъда „6 години и 8 месеца строг тъмничен затвор”. 14. П-р А. Динов – 40-годишен, с присъда „1 година условно”. 15. П-р Александър Георгиев – 65-годишен, с присъда „1 година условно”.

206 За преживяванията му вж. Попов 2013.

207 Излежава 8 години и е освободен от затвора през 1956 г. – Пеев, В. , http://protestantstvo.com/arhivite-govoryat-zabraveniyat-p-r-jonch/Забравеният п-р Йончо Дрянов… 21 май 2015 г. ; Присъда № 118/8 март 1949. (II съд. – 837, т. 1, с. 202).

208 Първата евангелска петдесятна църква …, с. 34.

209 Работническо дело, бр. 51, 3 март 1949; Матеев, М. На словото Ти уповавах …, с. 69.

210 Това са п-р Стефан Градинаров – Съборни (конгрешански) църкви; П-р Симеон Илиев – Съборни (конгрешански) църкви; П-р Илия Илиев – Методистки църкви; П-р Спас Милушев – Методистки църкви; П-р Симеон Попов – Методистки църкви; П-р Атанас Георгиев – Баптистки църкви; П-р Христо Нейчев – Баптистки църкви; П-р инж. Милан Костов – Баптистки църкви; П-р Дико Мавродиев – Петдесятни църкви.

211 Според Х. Попов ”комунистите веднага избраха Ангел Динов за председател на евангелските общества. През цялото време на неговото задържане ДС явно го беше подготвяла за тази задача”. – Попов, Х. Изтезаван заради вярата си…, с. 81.

212 АКРДОПБГДСРСБНА, III раз. 1262: Рут Харалан Иван Попова.

213 В Ямбол се провежда и първият възстановителен 15 събор на СЕПЦ през 1989 г.

214 Новозаветен Ямбол …, с. 81.

215 Първата евангелска петдесятна църква …, с. 35.

216 Като “председатели на СЕПЦ” се самообявяват пред пастирската колегия Иван Зарев и Динко Желев, което оспорва тяхната легитимност.
217 Пеев, В. Архивите говорят: пастир Ангел Динов и монополът на комунистическата власт и ДС над СЕПЦ. – http://protestantstvo.com/arhivite-govoryat-p-r-angel-dinov-i-mono/; Нигохосян, Т. Бранхамизмът. http://www.blagovremie.com/.
218 Цит. по: Пеев, В. Пастир Ангел Динов… – http://protestantstvo.com/arhivite-govoryat-p-r-angel-dinov-i-mono/

220 Уилям Марион Бранхам (1909 – 1965).

221 Сведения за Бранхам и учението му вж. Нигохосян, Т. Бранхамизмът. – Благовремие, декември 2012. http://www.blagovremie.com/.

222 Пояснителна записка към окръжното относно регистрацията на про-тестантските секти и верската общност „Бяло братство” (дъновисти). – АМВнР, ф. 10, оп. 10, а.е. 1109, л. 1–7. Оригинал. Машинопис.

223 Зарев, И. История …, с. 137.

224 ДА Русе, ф. 319 К, оп. 1, а.е. 3, л. 39.

225 СЕПЦ скърби за бомбардировките над София през януари 1944 г. – ДА Русе, ф. 319 К, оп. 1, а.е. 3, л. 81.

За пълният текст на изследването виж: СЪЮЗЪТ НА ЕВАНГЕЛСКИТЕ ПЕТДЕСЯТНИ ЦЪРКВИ МЕЖДУ ТОЛЕРАНТНОСТТА И ГОНЕНИЯТА (1944–1949)

« Previous Entries