Лидерски форум
Currently Browsing: 2017

Учебни Библии за студенти

Учебен Нов завет

Учебно издание на Новия Завет от 2013г., включва: PИ 1940, история на Новият Завет през вековете и българската Библия, xармония на Евангелията и предговор към всяка книга, yроци за молитва, хваление, Святия Дух и църквата, пророчества, притчи, титли и чудеса на Исус Христос, библейски карти и план на последните времена и много други.

bibliaБиблия – Пълноценен живот в Святия Дух, съкратен вариант на едноименния многотомен коментар писан от петдесятни учени. Един от тях е д-р Френч Ерингтън, автор на коментара върху Коринтяните  и мой преподавател от семинарията. При последния час в класа му, този удивителен човек и богослов от световна величина, написа по памет на черната дъска с безупречен коине-гръцки цялата 14 глава на 1 Коринтяни, за нескрито удивление и искрен ужас на всички присъстващи семинаристи, които трябваше да преведем написаното за да вземем изпита.

Молитвен Нов Завет (2015) Нов завет с молитви и обяснения. Той съдържа коментари по текста, исторически бележки, карти, схеми и молитви по текста. Предвидено е широко бяло поле за лични записки и молитвени нужди. Заради тази характеристика и дизайнерското решение на корицата, още преди две години, това издание бе наречено от контролния екип по предварителния прочит: „Бяла Библия.” Подробна информация за изданието ще бъде представена в дните преди Петдесятница. Издава се по случай 95 години от началото на Петдесятното движение в България.

„ОТВОРЕНА БИБЛИЯ“ на д-р ХАРАЛАН ПОПОВ  е голямата мечта на един богослов, изцяло отдаден на Божието дело и широко известен със своята начетеност и пламенни проповеди. Животът му не бе лесен и той, подобно на апостолите, бе преследван и понесе неимоверни мъчения, за да се прослави Христовото име. С присъщата си енергия и плам д-р Харалан Попов започва реализацията на един чудесен, но не лек за изпълнение проект, наречен „Отворена Библия“ – настолно учебно издание на Библията. Той не доживя да го види изпълнен, но делото му бе продължено от мисия „Врата на надежда“.

Гръцко-български интерлинеар на базата на текст критичните издания на Новия завет Nestle-Aland 27-28/UBS-4. Дословен превод от старогръцки c aналитичен Нов Завет с критичен апарат, на базата на Nestle-Aland 27/28 и UBS-5. Предназначен е за специалисти в областта и всички, които имат интереси към преводите на Библията. Изданието е посветено на онези сериозни ученици на Библията, които предпочитат оригинала вместо зачестилите библейски ревизии с религиозна и идеологическа насоченост. Информация за изданието може да получите в издателство Верен: http://veren.bg/

ДЕН на БИБЛИЯТА: Не на червената “Библия”

Д-р Теол. Доний К. Донев

Днес е Деня на Библията. Но на коя Библия точно? Нали не на червената “Библия,” която от две-три години насила се налага на евангелските църкви в България?

След две десетилетия с разнообразни издания на Българската Библия, протестантската общност у нас вече разполага с плеяда печатни тиражи. За съжаление сред тях са и някои куриозни издания, като „метъл Библия,“ „екшън Библии,“ „двутекстова” Библия със Стар завет от 1940г и Нов завет набиран от изданието 1937г. В някои пък присъства Нов завет от 1937г. (или 1940) проверен и колиран с печатното издание от 1924г. – определено, стъпка назад в историята на протестантското Ревизираното издание. Особено фрапиращ е случая с един силно фрагментиран български Нов завет, публикуван в библейски програми като e-Sword и Olive Tree и за щастие не достигнал до печат, който съдържа Евангелие според Йоан само до шеста глава.

Всичко това води до едно окончателно объркване в това кой какъв текст е набирал, ревизирал, преправял и издавал. А и самите издатели не публикувт информация по въпроса, защото мнозинството дори не са запазили списък с промените които са правили по Библията.

В този ред на развитие на българските преводи и ревизии на протестантската Библия, стигаме до периода 2005–2015г. в който на евангелската общност в България е представена т.нар. червена „Библия.” Която се явява стъпка назад не просто към черковнославянския прототип, но предявява и конкретна про-руска преводна насоченост. И е наречен червена „Библия” не само заради аления цвят на корицата си, а заради силно изразеното агентурно присъствие на Държавна сигурност сред членовете на преводаческия екип. А от там и директна държавна намеса в текста на Божието Слово. Акт, който дори за православната симбиоза между църква и държава, е сакрално табу.

Въпреки, че отпечатването й е платено от създаденото и спонсорирано от протестантски църкви Библейското дружество, червената „Библия” не е протестантска Библия. В изданията на страниците на софийския университет „Климент Охридски”, тя е ясно посочена като „интерконфесионален превод.” Такъв превод може да бъде постигнат единствено ако богословските различия на участващите вероизповедания се пренебрегнат. Което го прави невъзможен.

На практика, всеки такъв „интерконфесионален превод” в историята се съобразява с преобладаващото богословие в преводаческата комисия – в случая, православното. Това потвърждава и бившия изпълнителен директор на Библейско дружество, Теодор Ангелов (аг. Петров), който казва: всички библеисти, работещи върху него, са православни богослови. За напред разчитаме Св. Синод да даде одобрението си за новия превод.

Православната ориентация на червената „Библия” е подробно дискутирана в годишника на Висшия евангелски богословски институт от 2011-2012г., който ни информира за:

  • неоправдано от текстовите източници про-руско звучене, като например в Матей 1:1-17 и Матей 2:28
  • случаи в които не се превежда, а се интерпретира текста, като например в Тит 3:5
  • насилствено наложено православно богословие в превода, като например в Откровение 1:10
  • доктринални елементи, които не са в текста на Библията, като например в подзаглавие пред Отровение 13:11

Могат ли тези промени и тенденции в т.нар. „нов превод” на червената „Библия,” да бъдат обяснени с поставените цели и задачи на преводаческата комисия в екип:

  • проф. протопрезвитер д-р Николай Шиваров (агент Балкански; Шнайдер),
  • проф. д-р Славчо Вълчанов,
  • доц. д-р Иван Желев Димитров (СС агент Ангелов),
  • д-р Емил Трайчев,
  • ст. преподавател Румен Стефанов
  • и проф. д-р Светлина Николова – стилист от Кирило-Методиевския център при Българска академия на науките.

Дали за тези промени са спомогнали и представителите на църкви и християнски изповедания у нас, както и научни институти на БАН и филологическите факултети, които участват в прегледа на готовите текстове? Има ли връзка с това, че най-малко трима от комисията и представителите са осветлени агенти на Държавна сигурност, срещу двама се водят съдебни дела за установяване на принадлженост към службите, а мнозина са все още непроверени?

Защо и от кого тогава, червената „Библия” се налага така насилствено като стандарт в евангелските църкви? Каква е целта на една такава църковно-агентурна „симбиоза,” чиято цена е не нещо друго а Божието слово Библията? Етично и християнско би било да се отговори на всички тези въпроси, преди този „нов превод,” отпечатан с протестантски пари, да се продава на протестантските вярващи в България за нова печалба от т.нар. „библейска индустрия“. 

Наскоро, някой почти мимоходом бе споменал, „че църквата в България не е готова за такъв „превод.” Нашата обща молитва е: църквата никога да не бъде готова за един такъв милиционерски подход, който може да се характеризира единствено като червена „Библия.” Защото докато някои подобни издания също имат червени корици, то това е проядено от червено и отвътре.

Затова е важно, кой, как, от къде, под чие влияние и с каква цел превежда Библията. Щом целта на Божието Слово е да достигне всеки човек с посланието за спасение от грях и вечен живот, то никой няма правото да превежда и издава Библията небрежно. А когато цената на едно човешко търсене е толкова висока, нормално е не всеки отговор да бъде задоволителен. И ако отговорите се намират в една сравнително малка книга като Библията, то нашето търсене на истинската Библия не може да бъде просто упражнение по висша схоластика или изследване само по смисъла на богословската екзегетика, а отговор на основните екзистенциални въпроси за човешкото съществуване, смисъла на късия човешки живот и есхатологичната реализация на Божието провидение, конкретно за нашите индивидуални житейски съдби в контекста на вечността. Защото ако без истинска Библия, няма истинска Реформация, то към каква точно „рефорамация“ на личността и църквата ни води червената „Библия“?

Днес е Деня на Библията. Не на червената “Библия!”

Затова, четете Библията! Не червената „Библия.”

Историческата оценка на реформаторските движения в България

Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

Немският изследовател на Лутеровия живот и дело Хелмут Голвитцер писа по повод честването на 450-годишнината от началото на Реформацията във Витенберг (31 октомври 1517 г.), че макар в Германия всеки да претендира за известни познания за реформатора и неговите съратници през ХVІ в. – някои по-малко, а други много повече – остава валидно признанието, че „действителният Лутер е непознатият Лутер”[1]. През последните пет столетия е създадено огромно количество изследователска и популярна литература, в която са отразени едни или други аспекти на Лутеровия живот и дело, откривани са нови факти и са правени оригинални анализи, предлагани са оригинални идеи или са повтаряни известни неща, задавани са много и различни въпроси. И все пак проблематиката на явлението, известно в историята с определението „Реформация”, остава неизчерпана и отворена за нови анализи и описания. Трябва да признаем, че не обемът на наличната литература, а поддържането на непрекъснат интерес към това европейско явление може да бъде мерило както за правилното отношение, така и за степента на постиженията в тази област.

В Западна Европа подготовката за отбелязването на 500-годишнината от събитието във Витенберг, когато неизвестният августински монах Мартин обявява намерението си за диспут по повод продажбата на индулгенции, е започнала отдавна. Организират се научни форуми и църковни тържества, издават се нови изследвания и се преиздават творби на автори, които са си спечелили признанието на класически познавачи на реформаторските движения. Така е в Германия. Така е в Швейцария. Така е в Швеция, Холандия, Обединеното кралство. Така е в много други страни, независимо дали населението им в по-голямата си част се числи към Римокатолицизма или към някоя протестантска и евангелистка конфесия. Явление като Реформацията през ХVІ в. не принадлежи само на Лутер, Меланхтон, Цвингли, Буцер, Мено Симонс, Калвин, Джон Нокс. То не зависи и не се влияе от благословията на короновани особи или неприязънта на папи и прелати. То е неизбежен факт и неотделима част от социалната, културна и теологична история на нашата цивилизация.

Опити за отбелязване на годишнини от Реформацията в Германия у нас

В България, интересът към Реформацията като историческо, социално, културно и теологично явление по традиция е бил ограничен. Причините за това са различни. Преди промените през 1989 г. у нас тегнеше догматизмът на марксистката идеология, чиито клишета се тиражираха в оскъдните изследвания или по-скоро – описания на събитията, свързани с живота на Лутер и Реформацията. Сборникът Лутер, М. и Т. Мюнцер. Оратори на Немската реформация с преводите на В. Брюкнер и Б. Парашкевов бе издаден през 1984 г. по повод 500-годишнината от рождението на Мартин Лутер (1483 г.)[2]. Авторът на предговора на това издание Богдан Мирчев смята, че Българското православие е възприело като „несъществен проблем” вековната богословска полемика между Рим и дейците на немската и Швейцарската реформация.[3] Така той обяснява слабата популярност на реформаторските идеи у нас. Трябва да посочим, че главната причина за липсата на популярност и заинтересованост на православните дейци по българските земи от темата се дължи не само на исторически причини, т.е. на фокусирането върху местните национално-църковни проблеми, но и на ниското просветно ниво на православните служители. Тежестта на пълното информационно затъмнение в периода на българското Възраждане в средите на Православието на Балканите е безспорна. Вселенската патриаршия е успяла да заглуши спомена за високопросветения патриарх Кирил І Лукарис (1572-1636), който не само е проявявал жив интерес към благотворното влияние на реформаторските идеи, но се е опитал да се възползва от него, за да изведе своето духовенство от дебрите на невежеството. Средновековното мракобесие обаче бързо задушава неговите прогресивни инициативи след мъченическата му смърт. Ретроградността не обича идеи като четенето на Св. Писание на разбираеми от хората езици или съпоставянето на догмите, онаследени от традицията, с библейския текст. Повсеместното богословско невежество, обхванало голяма част от православните територии, предпочита комфорта на инерцията и леността. Докато на Запад ври и кипи от непрестанни дебати по богословски, философски и социални проблеми, на Изток не се появява или не оцелява нито една значима идея. Стагнацията е особено удобна и за османските владетели, покорили по-голямата част от православния Изток. Все пак, от първите десетилетия на ХІХ в. се забелязва едно раздвижване на Балканите, когато започва дейността на протестантските мисии на Балканите.[4] Преводите на Новия Завет (от 1819 г. нататък) и на цялата Библия (1871 г.), за която изключителни заслуги има Британското библейско дружество, са ярко свидетелство за нуждата от нови и свежи вълни на Балканите, които раздвижват многовековната духовна стагнация тук. Появата на първите евангелистки деноминации – конгрешанска в Ю. България и методистка в С. България – спомага за появата и разпространението на литература (книги и периодика), която хвърля известна светлина върху някои от аспектите на реформаторското движение.

Също през ХІХ в. се наблюдава спорадичен интерес на някои български учени към живота и делото на някои герои на Реформацията. Това са историци, които специализират на Запад и се докосват до протестантската проблематика. Особено привлекателна се оказва личността на чешкия предвестник на Реформацията Ян Хус. Историческият интерес на български изследователи към живота и делото на великия чех започва от средата на ХІХ в. Монографии за Хус пишат Спиридон Палаузов и Иван Шапкарев, а дисертация за предхуситските идеи подготвя Христо Гандев. Десетилетия след това отново се наблюдава застой по темата в българската изследователска наука. Заслужават да бъдат отбелязани обаче няколко изследователи, които, макар и да разглеждат Реформацията преди всичко с оглед на историческия й характер и значимост, са отдали дължимото внимание на това европейско явление. Проф. Йордан Николов е автор на две статии[5], в които се проследяват интересни контакти на източноправославни представители с германските реформатори от първото и следващите поколения. В по-ново време излезе неговата студия за живота и делото на Ян Хус.[6] Интерес към проблема за отражението на реформаторските идеи в родната ни история проявява гл. ас. д-р Веселка Гъркова.[7] Напоследък излезе едно оригинално изследване на проф. Георги Василев, в което авторът проверява пътя на възможното дуалистично влияние на богомилското учение върху някои аспекти в творчеството на Уиклиф и други английски мислители в периода ХІV–ХVІІ в.[8] За богословието на Реформацията обаче няма изчерпателни изследвания.

Публикации на български преводи на творби на реформаторите и нови изследвания на реформаторското дело

Що се отнася до представянето на реформаторски творби в превод на български език, трябва да признаем, че те също са ограничени по брой. Излезлият през 1984 г. сборник с някои от основните съчинения на Мартин Лутер и Томас Мюнцер, за който споменахме по-горе, дълго време бе единственият по рода си. Издателство „Нов човек” предостави през последните години преводи на Лутеровите творби Коментар върху Посланието към галатяните (2002 г.) и Робството на волята (2016 г.), както и на някои Калвинови съчинения.[9] Те обаче са преводи от англ. език, а не от латински или немски и това донякъде снижава тяхната стойност.  Огромното по обем творчество на Лутер, Меланхтон, Цвингли, Калвин и другите дейци на западноевропейската Реформация все още остава неизвестно за българските читатели. Същото може да се каже и за техния живот и дело. Като изключим някои биографични книги за Лутер и Калвин на популярно ниво, които също са превод от западни езици, оригинални изследвания на реформаторското мислене у нас не са издавани дори и от протестантски изследователи.

Изследването на д-р Вениамин Пеев Социални и богословски аспекти на Реформацията, подготвен за публикуване от издателство „Комунитас”, е посветено на 500-годишния юбилей на събитието във Витенберг. То е част от един по-широк проект на автора, който включва излезлите досега монографии за основния реформаторски възглед за оправданието[10] и живота и делото на Жан Калвин.[11] Социални и богословски аспекти на Реформацията преследва скромната цел да отговори на очевидната потребност на българските представители на протестантизма да се запознаят по-обстойно с основите на своето учение, което касае както църковната област, така и социалните и културни взаимоотношения с останалите членове на обществото. Авторът се надява, че и други любознателни читатели, независимо от своята конфесионална, религиозна или нерелигиозна принадлежност, биха могли да намерят полезна за себе си информация и насока по разгледаните аспекти на реформаторските движения през ХVІ в. Изследването е насочено към възможно най-широк кръг читатели. То се основава на данните в най-важните извори, отразяващи появата и развитието на Реформацията, а също и на постиженията на западноевропейски изследователи през последните две столетия. В библиографията са посочени имената на значими познавачи на разглежданата проблематика през ХІХ в. като Шаф, Улман, Ричард, Фишер, Мерл д’Обине и др. Ценността на техните изследвания е свързана с отличното им познаване на изворите. Сред най-важните изследователи на ХХ в. заслужават да бъдат посочени имената на Шпиц, Лозе, Брехт, Оберман, Ебелинг, Алтхаус, Дикенс, Уикс. Без познаването на техните съчинения всеки опит да бъде представено реформаторското учение би бил беден.

С оглед на предстоящата 500-годишнина изследвания като Социални и богословски аспекти на Реформацията представляват опит да се изпълни духовната ни отговорност към историята на европейската култура и теологията в частност.[12] Епохата, в която живеем, налага необходимостта да излезем от вековната си нисша на идейна ограниченост и религиозно самодоволство. Днешното общество трябва да разбере, че надвисналата опасност от фундаментализъм и посегателства към свободата на демократичното ни право да изповядваме християнството такова, каквото сме го възприели от учението на неговия Основател, ни предупреждава да не допускаме повече замозатварянето в една или друга християнска конфесия. Средновековните вражди между римокатолици, протестанти и православни трябва да останат само като един срамен спомен, който не съответства на епохата на постмодернизма и глобализацията. Днес имаме нужда повече от всякога да разберем и приложим на дело Христовия принцип: „Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да ги спаси” (Лук. 9:55 б). Затова реформаторските идеи трябва да се излагат, анализират и разпространяват по-широко и задълбочено. Нашата надежда е, че ще се появят и други подобни или дори по-успешни опити. Тяхното количество и качество са мярка за нашето чувство на съпричастност към по-голямата ни родина – Европа. Изследването Социални и богословски аспекти на Реформацията отговаря на тази цел, защото е резултат от общите идеи и усилия на представители на различни страни, култури и конфесии, но обединени от общия си интерес към делото на Реформацията.

[1] Gollvitzer, H. “Begegnung mit Luther”. – In: Martin Luther – 450 Jahre Reformation. Bad Godesberg: INTER NATIONES, 1967. 7.

[2] Лутер, М. и Т. Мюнцер. Оратори на Немската реформация. Прев. В. Брюкнер и Б. Парашкевов. С., Наука и изкуство, 1984.

[3] Пак там, 5.

[4] Вж. по-подробно в: Стоянов, Хр. Протестантските мисии в България през ХІХ в. – В: Годишник на Духовната академия „Св. Кл. Охридски”, т. ХХVІ, 3 (1976-77), С., СИ, 1981. 20-26.

[5] Николов, Й. Немската реформация и някои църковни дейци от българските земи през ХVІ в. – В: Българско-германски отношения и връзки. Т. 1. С., 1972. 11-34; Немските реформатори, балканските провинции на Османската империя и мисията на Димитър Мизиеца в Германия. – В: Българско-германски отношения и връзки. Т. 2. С., 1979. 9-44.

[6] Николов, Й. Ян Хус – предвестник на европейската реформация: 590 г. от изгарянето му на кладата – 06.07.1415. С., Славянско дружество в България, 2005.

[7] Гъркова, В. Саксония и югоизточна Европа ХV-ХVІІ в. С., Св. Климент Охридски, 1999, особ. 63-76.

[8] Василев, Г. Българската „ерес” и Английската реформация. Богомило-катарски влияния върху Уиклиф, Лагланд, Тиндейл, Милтън и Блейк. С., Изток-Запад, 2011.

[9] Тези преводи не са направени от оригиналните езици на изворите.

[10] Пеев, В. Павел, Августин и Лутер: Екзистенциалност на оправданието. В. Търново, Абагар, 2014.

[11] Пеев, В. Жан Калвин: Философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Абагар, 2011.

[12] През мес. октомври 2017 г. в гр. Пловдив предстои провеждането на двудневна Международна научна конференция с участието на научни работници от Висшия евангелски богословски институт  и Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Тази сериозна инициатива, чийто организатор е ВЕБИ, срещна радушен прием от представителите на местната власт и пловдивската интелигенция.

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

 

Лутеровият характер

Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

В съвременните протестантски общности често се говори и поучава за придобиването на християнски характер, който да бъде „Христоподобен”, „благ”, „смирен”, „одобрен” от Бога и т.н. Посочват се новозаветни пасажи като: „Вършете всичко без роптание и без препиране, за да бъдете безукорни и незлобиви, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение, между които блестите като светила на света, като явявате словото на живота” (Филип. 2:14-6). Акцентува се върху това, че Сам Христос поел участта Си на доброволна жертва, без да роптае и се съпротивлява. Дори се цитират Неговата препоръка като правило за поведение: „Не се противете на злия човек; но ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата” (Мат. 5:39). Тези и други библейски модели и поучения се натрапват върху християнското слушателство, като се моделират хора, губещи инстинкта си за духовна самозащита и усета си за истина и справедливост. Такава тенденция е вид толстоизъм, но не и автентично християнство. Всъщност противниците на християнството искат да видят християни, които не желаят и са неспособни да реагират срещу изкривяването на библейските истини, опорочаването на спасителните принципи, фарисейското псевдодуховно поведение. Такова ли е обаче схващането на библейските автори за истинския пророк, за реалния Христос, за верния ап. Павел? Такъв ли е бил характерът на Лутер, на Цвингли, на Калвин? Който познава добре Св. Писания, си спомня, че успешните Божии служители никога не са били бездушни и апатични, когато е трябвало да защитават принципите на своята вяра. Христос, Който не държи бича и не укорява книжниците и фарисеите, не представя цялостния характер на Богочовека. Ап. Павел, който не дръзва да оспори вечната валидност на законовите разпоредби и не мъмри лъжебратята, заявявайки, че не иска да знае нищо и никого освен разпнатия Христос, не е достоверният пример на християнството като цяло и протестантството в частност. Лутер никога не би бил Лутер, ако не бе намерил сили и дръзновение да отхвърли папството, да изгори папската була и да заяви с риск да изгуби живота си: „Стоя тук непоклатим и инак не мога. Да ми помага Бог! Амин”. Не случайно най-близките съратници на Мартин Лутер като Меланхтон сравняват огнения харктер на реформатора със старозаветния прор. Илия и новозаветния ап. Павел. Самият Лутер е разбирал същността на Евангелието като „меч”, който поражда „сеч” сред неговите противници. В едно писмо до верния си другар Спалатин той пише: „Не си мисли, че Евангелието може да бъде разгласено без шум, разбъркване, бунт. Не можеш да направиш перо от меч. Божието Слово е меч: то е война, отхвърляне, разбъркване, унищожение, отрова. То посреща Ефремовите чада, както казва Амос, като мечка на пътя или като лъвица в леса”.[1] Затова Лутер се изявява като непримирим античен воин в духовната битка с паписти, анабаптисти, радикални представители на Реформацията и хора, които изопачават или пренебрегват „чистото” Евангелие.

Реформаторският характер на Мартин Лутер

Протестантският теолог Герхард Ебелинг (1912-2001)[2] е напълно прав, че съществува пряка връзка между личността на богослова новатор и учението, което привлича вниманието на мнозинството. Големите богослови като Уиклиф, Тиндейл, Хус, Лутер, Цвингли, Калвин притежават несломими характери, когато утвърждават  възгледите, които проповядват. В Западната църква, можем да видим много твърди и последователни личности, които не се огъват пред опасностите, заплахите и санкциите на църковни и светски власти. Мекушавите християни, политическите хамелеони, инертните последователи на Христос не оставят след себе си крайпътни камъни, които мнозинството иска да следва. Само силните и непреклонните могат да реализират в живота си Христовия принцип: „И който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:38; 16:24; Марк 8:34; Лук. 9:23; 14:27).

Когато говорим за връзката между характера на Лутер и силата на неговите реформаторски идеи, бихме сгрешили много, ако се фокусираме само върху произхода като предпоставка за силата на неговия характер и поведение. Вярно е, че самият Лутер често посочва своя селски произход, от който видимо не се срамува.[3] Филип Шаф удачно обобщава, че Лутер е бил „плебей без нито една капка патрицианска кръв”.[4] До голяма степен произходът на Лутер го приближава до мнозинството негови сънародници, които възприемат идеите и говоренето му като разбираемо послание, с каквото хуманистите не биха могли да се похвалят. Близостта на Лутер до обикновения германец личи в езика, с който си служи в своите речи и проповеди, дебати и реакции срещу отправените му обвинения. Това е език груб, често оскърбителен, но ясен и точен. Лутер не само не усвоява елегантността на латинския език на съвременните му хуманисти, но и не се стреми да я постигне. Той разсъждава и говори като рибаря Петър, макар да се прекланя пред концепциите на Павел. Той гърми като Йеремия и Амос, макар да притежава чувствителното сърце на Давид. Лутер е една много сложна натура, в която се сблъскват и ферментират много противоречиви качества и тенденции, но главната му цел е кристално чиста: да служи на своя народ чрез спасителното слово на Евангелието. Той гледа на себе си напълно искрено като на „беден, нещастен, недостоен грешник”, който е натоварен да изпълни великата задача на „светия”. В своето завещание (6 януари 1542 г.) реформаторът характеризира себе си и своето дело като „добре известни на небето, на земята и в ада”, но тук няма и сянка или ехо от висока самооценка.[5] Ебелинг търси причината за закалката на Лутеровия характер на християнин и богослов в перипетиите, през които бъдещият реформатор преминава. Богословските възгледи на Мартин Лутер са изковани в целия му драматичен, но целеустремен към Бога живот, в който няма хитруване, няма фарисейщина, няма нагаждане според ветровете на времето. Лутер става монах не защото епископът или папата биха харесали неговото решение. Той търси пътя на християнин, който вярва, че „е вдигнал кръста си и така следва правилно Христос”. Лутер се отказва от примамливото и перспективно поприще на юрист, защото юридическото понятие за „истина” и „правда” няма нищо общо с библейското учение за „истина” и „правда”. Личното духовно усъвършенстване стои по-високо от престижната роля на юриста: „Ако някога е имало монах, който би постигнал с усилията си своята цел, то такъв бих бил и аз”.[6] Библията и богословието го привличат неудържимо не защото новият му избор е по-печелившата карта за престижна кариера, а защото се надява това поприще да го приближи до спасението по пътя на богопознанието. За да направи човек такъв избор в живота си, се изисква изключителен характер! Самият Лутер оценява по-късно своя избор като единствено правилен, когато заявява, че „само опитът прави богослова”.[7] Християнският опит обаче трябва да бъде безкомпромисно праволинеен, какъвто е бил духовният опит на Мартин Лутер.

Водачът на германския протестантизъм

Именно твърдостта и постоянството в реформаторските решения на Лутер го правят не само привлекателна личност, но и всепризнат водач на германската Реформация. Достатъчно е да припомним поведението му в Райхстага във Вормс. На 17 април 1521 г.  представителят на императора и архиепископът на Трир  – д-р Йохан Ек, който е съдия на Лутер, се опитва да го притисне от позицията на властимащ. Ек задава два въпроса на подсъдимия: дали книгите, разположени на масата пред него, са негови съчинения и дали подкрепя съдържанието им пред височайшите особи в залата. На тези банални, но коварно поставени въпроси Лутер отговаря много съобразително. Той признава, че е автор на книгите, разположени пред него. На втория въпрос обаче, дали подкрепя публично съдържанието им, той не отговаря веднага, а моли за отсрочка. Когато такава му е дадена в рамките на един ден, той използва времето си за молитва и търси съветите на своите приятели. На следния ден той произнася прочутата си кратка Реч пред Райхстага във Вормс[8], която впечатлява със своята искреност, систематичност и безкомпромисност на убежденията. В края й Лутер заявява: „Ако не стане тъй – да бъда оборен със свидетелства от Свещеното Писание или с други видими осезаеми съображения (тъй като не вярвам нито на папата, нито на църковните събори, понеже е ясно като бял ден, че същите многократно са грешили и против самите себе си са говорили); ако не стане тъй – да ме оборят с писанията, подписани и написани от мен (а съвестта ми се опира върху словата Божии) – нито мога, нито желая да поправя, макар и една само думичка или да се отрека от нея, защото не само трудно, но и опасно и гибелно е да тръгнеш против собствената си съвест”.[9] В този знаменателен пасаж[10] Лутер изразява сбито идеологията на реформаторското движение. Единственият авторитет трябва да бъде Библията. Съборите и Папската курия не могат да бъдат по-висшестоящи от Божието Слово. Те са човешки и погрешими институции. Лутер няма основание да се чувства виновен за написаните от него съчинения, защото те се основават на главния авторитет за християните – Библията. Затова той отхвърля валидността на съда, пред който е изправен, независимо че там присъстват височайши светски особи като императора на Свещената римска империя, курфюрста на Саксония и принцове, както и висши църковни представители и теолози. Етикетът и задължителният протокол са нарушени не само от един груб германец със селски произход, но преди всичко от християнски теолог, който следва неотклонно своите убеждения и принципи. По-късно Лутер подчертава със задоволство, че чрез него „Бог побърква и вбесява всички дяволски и мирски князе”.[11] Изборът за такова поведение свидетелства за изградена личност с непреклонна воля. Във Вормс Лутер въплъщава в себе си Уиклиф и Хус, фокусира в дързостта си негодуванието и решимостта на своите сънародници да отхвърлят папския гнет. Единственият съдия, когото германският реформатор признава, е собствената му съвест, която не го осъжда, а го оправдава и насърчава. А това е така, защото Лутер е убеден, че е следвал единствено Божията воля. Той е знаел прекрасно уверението на ап. Павел, че чистата съвест на вярващия е угодна Богу: „Казвам истината в Христа, не лъжа, и съвестта ми свидетелства с мене в Светия Дух” (Римл. 9:1; срв. 2:15; ІІ Кор. 1:12; І Тим. 1:19; ІІ Тим. 1:3). Лутер успешно контекстуализира Павловия принцип в своята бурна и противоречива епоха.

Една от най-привлекателните черти на Лутер е неговото смирение като водач на Реформацията. Всички негови опоненти гледат на себе си като носители на особен „авторитет”, посегателството срещу който е равносилно на „кощунство”. За Лутер обаче има само един абсолютен авторитет – Христос. Без Христос всеки и всичко в Църквата е грешник и зло. В своя Коментар върху посланието към галатяните, който представлява огнена апология на реформаторската идея за „оправданието само чрез вяра в Христос”, Лутер противопоставя Христос на човешките понятия за „мъдрост” и „почтеност”. „Без Христос мъдростта е двойна глупост, а почтеността е двоен грях – убеден е реформаторът, – защото те не само не схващат мъдростта и правдата на Христос, но също препятстват и хулят Христовото спасение. Павел правилно нарича света зъл и нечестив, защото в най-доброто си състояние светът е най-лош. Най-чудовищните пороци са малки грешки в сравнение с мъдростта и правдата на света. Това препятства хората от приемане на Благовестието за правдата на Христос. Белият демон на духовния грях е далеч по-опасен от черния демон на плътския грях, защото колкото по-мъдри и по-добри са хората без Христос, толкова е по-вероятно да пренебрегват и да се противопоставят на Благовестието”.[12] Алюзията към „белия демон” според нас се отнася до гордостта и самочувствието на дявола, който традиционно се възприема от римокатолицизма като Луцифер, т.е. „носител на светлината” (вж. Ис. 14:12). На земята папата е онзи самозван авторитет в духовната област, който винаги се облича в бели одежди и се титулува „светейшество”. Лутер е убеден, че външната „белота” на папството не съответства на действителното духовно състояние на неговите представители, защото тяхната гордост е прогонила Христос от богословието и служението им. „Духовната гордост” е характеристика на „нечестивите”, не на онези, които следват Христос (вж. Пс. 10:2; Пр. 16:18; Марк 7:20-22). Затова Лутер внимава да не попадне като духовен водач под влиянието на „белия демон” на гордостта. През 1522 г., когато реформаторското движение се разпространява из цяла Германия и носителите на идеите за промяна започват да се наричат „лутерани”, той се противопоставя на тази тенденция: „Първото нещо, което искам от хората, е да не използват моето име и да не се наричат „лутерани”, а християни. Какво е Лутер? Учението не е мое. Нито съм се разпнал за някого… Как съм стигнал аз, една нещастна смърдяща торба с червеи, до точката, където хората наричат Христовите чада с лошото ми име?”.[13] Такова е истинското смирение на Христовия водач, който винаги се възприема като един от безбройните грешници в Църквата без ролята и делото на Христос. Също така и любимият на Лутер ап. Павел възкликва: „На мене, най-нищожния от всички светии, се даде тая благодат, да благовестя между езичниците неизследимото Христово богатство” (Гал. 1:15-6; Ефес. 3:8; ІІ Тим. 2:8-9).

Благодарение на Лутер протестантизмът отхвърля църковната практика да се  идеализират духовните водачи. Реформаторското движение въвежда такова понятие за „светията”, което не само се отличава от нереалистичното схващане на Западната Църква, но представлява едно продължение на новозаветното разбиране за Христовите последователи като хора от този свят. „Нашата святост – пояснява реформаторът – е на небето, където е Христос. Тя не е на света, пред очите на хората, както стоката е изложена на пазара”.[14] Лутер не се срамува да посочва своите недостатъци като човек от плът и кръв. Те обаче избледняват на фона на стремежа му Христос да бъде издигнат като „Начинател и Усъвършител на вярата” (вж. Евр. 12:2). Готхолд Лесинг (1729-1781) разкрива този протестантски възглед за християнина, когато изповядва в писмо до свой приятел защо се прекланя пред Лутер и неговото дело: „Аз изпитвам такава почит към Лутер, че когато всичко бъде взето под внимание, имам удоволствието да призная, че съм открил някои малки недостатъци у него, иначе бих изпаднал в опасността да го обожествявам. Човешките черти, които откривам у него, са еднакво скъпоценни за мен, както и най-ослепителните му съвършенства. Всъщност аз се уча повече от тях, отколкото от съвършенствата, взети заедно. Затова смятам, че си струва да ги изявявам”.[15] Адолф фон Харнак (1851-1930) подчертава обстоятелството, че макар различните германски конфесии да не възприемат всичко казано и написано от Лутер като задължително за своето християнско учение и практика, „почти всяка партия между нас има своя Лутер и смята, че притежава истинския”.[16] Един обективен подход за проследяване и анализиране делото на Лутер – героя на германския протестантизъм – изисква честност в говоренето за него и стремеж към разкриване както положителните, така и негативните черти и резултати. Идеализирането на образа и характера му са вредни не само в исторически, но и в духовно-етически смисъл.

[1] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. Oak Harbor, WA: Logos Research Systems, Inc., 1997. 406.

[2] Ebeling, G. Luther: An Introduction to His Thought.  Transl. R. A. Wilson. Philadelphia: Fortress Press, 1972. 31.

[3] WA, TR 3, no. 3838; LW 54, 282; WA, TR 4, no. 4035 и др. м. (Brecht, M. Martin Luther. In 3 vols. Vol. I: His Road to Reformation 1483-1521. Transl. by J. L. Schaaf.  Minneapolis: Fortress Press, 1993. 2).

[4] Schaff, Ph., op. cit. 405.

[5] Ibid., 404.

[6] WA 21, 254; WA 42/I, 134; WA 51, 34 (Brecht, M., op. cit. 70).

[7] WA, TR 1, 16 № 46 (1531).

[8] Лутер, М. и Т. Мюнцер. Оратори на немската реформация. Прев. В. Брюкнер и Б. Парашкевов. С., Наука и изкуство, 1984. 137-41.

[9] Пак там, 140-1.

[10] По думите на Майкъл Мулет стилът на тази реч има „епохално значение” и заслужава да бъде квалифицирана като „световна класика” на ораторското изкуство (Mullet, M. Luther. Methuen & Co, Lancanshire Pamphlets, 1986. 25).

[11] Brecht, M., op. cit. Vol. III: The Preservation of the Church. 1532-1546. 220.

[12] Лутер, М. Коментар върху Посланието към галатяните. Прев. Б. Маринов. ИК CMN, 2002. 17-8.

[13] WA 8, 685 (George, T., op. cit. 53).

[14] LA 35, 411; WA DB 7, 420.

[15] Lessing, G. E. Briefe an den Herrn P. betr. Fall Lemnius (1753): Bornkamm, H. Luther im Spiegel der deutschen Geistesgeschichte. 1955. 118 (Ebeling, E., op. cit. 33).

[16] Schaff, Ph., op. cit. 404 n. 989.

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

Очаквайте в поредицата: 13.Историческата оценка на реформаторските движения в България

Аугсбургската изповед на вярата

Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

Аугсбургската изповед на вярата (1530 г.), която е последният мащабен опит през ХVІ в. за помирение между двете църковни партии, има драматична история.[1] Западна Европа е изправена пред едно от най-страшните нашествия след хуните през V век – придвижването на османските турци на запад, които през мес. септември 1529 г. спират пред стените на Виена. Могъщият султан Сюлейман Великолепни (1494-1566)[2] е наясно с разделянето и враждите между  европейските страни и се вклинява точно там, където зее пролуката, предизвикана от религиозно-политическите спорове.[3] Самочувствието на отоманските турци се подхранва от завоевателните им успехи на Балканите и в Средна Европа. След като прегазват Унгария, нашествениците се заклеват „в брадата на Пророка”, че много скоро молитвите и призивите на мюезините ще се чуят от кулата на „Св. Стефан” в центъра на Виена, както се чуват в цариградската „Св. София”. За щастие на християните в Западна Европа тези мераци не се изпълняват и османските турци са отблъснати на юг, претърпявайки тежки загуби с повече от 80 000 убити войници.[4]

Император Карл V е разтревожен поради поляризирането на настроенията в свещената Римска империя в този драматичен момент и търси начини за помирение между враждуващите страни, което да бъде постигнато с най-малки сътресения. Свиканият през 1530 г. Райхстаг в Аугсбург има огромно значение за формиране лутеранската доктрина като официално установена за населението в няколко германски княжества. Филип Меланхтон прави следното важно обобщение за Аугсбургска изповед на вярата: „Това е почти сумата на нашето учение. Може да се види, че нищо в нея не противоречи на Писанието или учението на Католическата църква или Римската църква, както е позната от древните писатели. Следователно за нас съдят недправедливо, ако ни смятат за еретици. Нашите несъгласия са за някои злоупотреби, които са се вмъкнали в Църквата неоправдано”.[5] Както показват последвалите събития обаче, римокатолическите представители не споделят такова мнение.

Райхстагът в Аугсбург

Карл V обявява свикването на райстага в Аугсбург още през януари 1530 г. с начална дата 8-и април, но процедурата по откриването му се проточва.[6] Императорът пристига чак на 15-и юни, близо месец и половина след делегацията на реформаторите. Карл V иска да организира мощен всеевропейски отпор срещу войските на Сюлейман І, които са прегазили Сърбия и Австро-Унгария и се готвят за нова обсада на Виена. Това може да стане само ако двата лагера – на римокатолици и протестанти – се помирят в острите си религиозни спорове. Императорът добре разбира, че компромиси от двете страни едва ли са възможни, затова още преди започването на сесиите се пускат в действие всякакви интриги и задкулисни игри. Лутер не е желан делегат на този форум, защото над него все още тегне присъдата от райхстага във Вормс, пък и неговото присъствие не би допринесло за очакваното „помирение”. Витенбергският реформатор, който е принуден да остане в крепостта Кобург, напълно одобрява текста на Аугсбургската изповед на вярата[7], което подсказва, че той стои в основата на неговата подготовка.[8] Императорът дава вид на неутрален арбитър, но е склонен да възприеме като законни предпоставки за предстоящите сесии на Райхстага в Аугсбург взетите решения във Вормс, което му се внушава от католическите представители. Знаейки това, протестантските реформатори се мъчат да спечелят благоволението му, като дипломатично го ласкаят за неговата политическа мъдрост и добродетели. Особено Меланхтон се отличава в своите щедри ласкателства към Карл V.[9] Дори лутераните открито се дистанцират от швейцарските и страсбургските си колеги, които, разбира се, в никакъв случай не са техни врагове. Но и тези добре пресметнати ходове на протестантите не допринасят кой знае колко голяма полза за реформаторската кауза.

Делегацията на реформаторите, водена от саксонския курфюрст Йохан и ок. 70  благородници с техните ескорти, включва на-близките съратници на Лутер, който остава в Кобург: Филип Меланхтон, Юстус Йонас, Георг Спалатин и Йохан Шнайдер (Агрикола).[10] Те се явяват на 2.V.1530 г. в Аугсбург с вече готов вариант[11], съдържащ всички основни доктринални положения, които вече са разработвани в много от публикациите на Лутер и Меланхтон. Старателно обаче са избегнати някои конфликтни постановки, изрази и квалификации на противната страна, които биха могли да разпалят, а не да потушат буйния огън на враждите. Меланхтон провежда няколко делови срещи със секретаря на императора Алфонсо де Валдес, който също настоява за смекчаване на тона и сбитост на съдържанието.[12] Но още преди официалното откриване на райхстага на 20.VІ.1530 г. става ясно, че в сесиите ще участват представители на два напълно противоположни лагера. Тон за различието дава самият император. Веднага след пристигането си той се включва в помпозния средновековен празник Corpus Christi, който се характеризира с шествие извън църковната сграда. Императорът разпорежда протестантските принцове да се включат в шествието, но получава мълчалив отказ, който е една смела проява от тяхна страна.[13] На реформаторите и техните съмишленици е било ясно, че тази демонстрация от позицията на политическата сила представлявала предизвикателно хвърлена ръкавица към тях. Въпреки забраната на Карл V протестантите да не провеждат своите богослужения с проповеди на публично място, те организират такива в частни домове, където разкриват доктриналните си позиции.[14] Реформаторите имат пълната подкрепа на протестантски настроените благородници, което е безспорен плюс за тяхната кауза. Бранденбургският маркграф Георг заявява пред императора,  че е готов да загуби главата си, но не и да се откаже от Бога.[15] А саксонският курфюрст Йохан се противопоставя на искането на Карл V документът на протестантите да бъде четен пред Райхстага само на латински език: „Ние сме на германска земя и аз се надявам, че Ваше Величество ще разреши германския език”.[16] В случая сякаш е постигнато компромисно решение на проблема, но моралната победа е на страната на протестантите.

Едно от най-знаменателните събития в цялата история на Реформацията в Германия през ХVІ в. – представянето на Аугсбургската изповед на вярата – се осъществява на 25.VІ.1530 г. в параклиса на аугсбургския епископски дворец.[17] Текстът се чете в продължение на 2 часа на глас от вице-канцлера на Саксония, д-р Кристиян Байер, в присъствието на 200 делегати. Императорът също присъства, но тъй като не знае местното наречие, отказва да слуша и най-безцеремонно заспива. Римокатолическите прелати и теолози обаче слушат внимателно и за мнозина от тях дипломатичният стил на Меланхтон е изненадващ. Прозорците на параклиса са отворени и отвън огромна тълпа слуша четенето на немския текст със затаен дъх, като някои си водят записки. Очакванията за остра полемичност не се оправдават. Дори благородници от противния на протестантите лагер като херцог Вилхелм са впечатлени и не позволяват излишни дебати. Д-р Грегор Брюк, който е автор на Предговора и Епилога на Изповедта, връчва на императора два варианта на латински и немски език, с което е подчертано зачитането на върховната светска власт.[18] В обръщението си към младия император д-р Брюк казва, че тази Изповед „ще надделее дори над портите на ада с благодатта и помощта Божия”. Протестантските представители показват високото си чувство на отговорност към документа. Той е подписан от седем от най-влиятелните принцове в Германия: саксонския курфюрст Йохан, ландграф Филип Хесе, бранденбургския ландграф Георг, люнебургския херцог Ернст, саксонския херцог Йохан Фридрих, брауншвайг-люнебургския херцог Франц и принц Волфганг Анхалтски.[19] Подписват също така и двамата градоначалници на свободните градове Нюрнберг и Ройтлинген.

Католическите представители в крайна сметка се противопоставят на чутото, отричайки документа. На 27-и юни група теолози[20] и римският легат решават да съставят официално Опровержение, прочетено на 3 август пред Райхстага. Смятайки, че са разгромили противниците си, католиците настояват те да се откажат от своята Вероизповед. На свой ред Меланхтон съставя Защита на Аугсбургската изповед на вярата, която е предоставена на Карл V на 22-и септември, който обаче отказва да я приеме. Все пак императорът проумява през годините на конфронтацията, че ако два часовника показват различно време, то „абсурдно е човек да се мъчи да накара двама мъже да мислят еднакво по религиозните въпроси”.[21] Проблемите в религиозната сфера не могат да се решават от позицията на силата, защото рано или късно това, което е потискано и смазано, след време отново ще излезе на повърхността на историята. Лутер е убеден, че събитията в Аугсбург, колкото и неблагоприятни да изглеждат за реформаторите, се ръководят от Божия промисъл. Това схващане му дава сила да насърчава както своите колеги богослови, така и курфюрста Йохан. Надеждите на протестантите за окончателното им признание на Райхстага в Аугсбург обаче не се оправдават. Това важи и за цвинглианите, които връчват свой документ от името на швейцарските реформатори (8.VІІ.1530). Буцер и Капито напразно търсят положителен отклик у императора с документ от името на гражданите в Страсбург, Меминген, Линдау и Констанц. Те са посрещнати с хладна незаинтересованост.

Съдържанието на „Аугсбургската изповед на вярата”

Интересна е историята на двата текста на Аугсбургската изповед на вярата.[22] Оригиналният германски вариант е предаден, заедно с други документи, на Тридентския събор (1545-8), след което следите му се губят. Същата е съдбата и на латинското копие, написано от Меланхтон, което изчезва от брюкселските архиви при управлението на третия херцог Алба[23] в Нидерландия (1567-73). Още по времето на Райхстага в Аугсбург обаче се публикуват печатни варианти на Изповедта по различни записки, така че текстът не е окончателно изгубен. Днес той се е съхранява на много от западноевропейските езици.[24] Текстът е анализиран подробно от протестантски и римокатолически автори.

Въпреки апологетичното намерение на автора на Аугсбургската изповед на вярата, в окончателния си вариант документът е написан дипломатично. Това обстоятелство се отчита както от самия Лутер, така и противниците на лутераните. Посочено е, че целта е да се покаже какво учат и проповядват публично протестантите[25]. Не са ретуширани такива конфликтни положения като принципът sola scriptura, оправданието чрез вяра и други подобни. Премълчани са силно проблематичните концепции на католиците за върховенството на папата по въпросите за вярата и религиозната практика, чистилището[26], индулгенциите. Освен изненадата на католическата партия, едно от най-важните постижения на този документ е скрепяване на връзките между различните фракции сред самите лутерани, които също одобряват миролюбивия му дух.

В Предговора и Епилога, съставени от д-р Грегор Брюк, са изложени поводът, целите и искреното желание за помирение в Аугсбургската изповед на вярата. В Предговора[27] е подчертано, че документът е подготвен според заповедта на императора Карл V да бъде свикан Райхстаг в Аугсбург, на която откликват с покорство курфюрстите и принцовете, които са го подписали.[28] Подчертано е намерението на богослови, политически фигури и протестантски общности, които подкрепят съдържанието на Изповедта, да се потърсят пътища за единение между противопоставящите се партии. Подписалите документа протестантски политици декларират, че са готови „да отстраним всичко, което може би не е било правилно интерпретирано или разглеждано от всяка една от двете страни, за да можем всички ние да прегърнем и се придържаме към една единствена истинна религия и да живеем заедно в единство  и в едно общение и Църква, тъй като всички ние сме войници на един и същ Христос”.[29] Двете партии имат общ политически враг в момента – турците, които са определени като „традиционния наш враг и на християнската религия”, срещу когото всички трябва заедно да се противопоставят. В Предговора е отделено значително място на необходимостта от Общ събор на Западната Църква, като се напомня на императора с почтителност, че той също е дал такава инструкция на първия Райхстаг в Шпайер (1526 г.).[30] Негово Величество е помолен да съдейства лично пред папата това да стане възможно. За съжаление, надеждите на протестантите са напразни, както ще покажат последвалите действия на Карл V и техните противници от католическия лагер.

Съдържанието на Аугсбургската изповед на вярата представя следните 28 теологични и практически теми: (1) за Бога; (2) за първичния грях; (3) за Божия Син; (4) за Оправданието; (5) за Службата на свещенството; (6) за Новото покорство; (7) за Църквата; (8) за Това, какво е Църквата; (9) за Кръщението; (10) за Господната вечеря; (11) за Изповедта; (12) за Покаянието; (13) за Употребата на тайнствата; (14) за Порядъка в Църквата; (15) за Църковните церемонии; (16) за Гражданското управление; (17) за Христовото пришествие за съд; (18) за Свободната воля; (19) за Причината за греха; (20) за Добрите дела; (21) за Поклонението на светиите; (22) за Двата вида в тайнствата; (23) за Брака на свещениците; (24) за Месата; (25) за Изповедта; (26) за Различието на храните; (27) за Монашеските клетви; (28) за Църковната власт. Всички тези фундаментални теми, които изразяват протестантските становища в църковната и гражданската сфера, са разделени в Аугсбургската изповед на вярата в два главни раздела: теоретично-богословски и практичен, като първият обхваща 3/4 от темите, а вторият – 1/4. С това може да се обясни, например, повторението на темата за „Изповедта” в клаузи (11) и (25). При първия случай само е посочено, че „не е необходимо да се изброяват всички простъпки и грехове, тъй като това е невъзможно (Пс. 19:12: „Кой съзнава своите прегрешения?”[31])”. При втория случай е подчертано, че „обичаят” на изповедта е запазен в практиката на протестантите, но е посочено, че не „гласът или словото на човека” постигат опрощението, а „Словото Божие”, т.е. Св. Писание гарантира това.

Апологетичността на Аугсбургската изповед на вярата е видима при онези случаи, които се противопоставят, макар и деликатно, на римокатолически и други протестантски възгледи (цвинглиани, анабаптисти и радикални германски реформатори).[32] Възраженията срещу Римокатолицизма са видими в клаузите, отнасящи се за: (4) Оправданието (чрез вяра); (5) Евангелското служение; (6) Новото покорство; (7, 8) същността на Църквата; (12) Покаянието; (14) Ръкополагането на свещеници; (15) Църковните церемонии; (16) Гражданското управление; (20) Добрите дела; (21) Христовото посредничество. По този начин Лутер и Меланхтон показват, че дипломатичността и готовността за единение не означават компромис с принципите на Св. Писание, от които традиционната Църква видимо се е отдалечила. По седем теми реформаторите остават напреклонни: (22) отказът на двата елемента на св. Евхаристия за миряните; (23) целибатът на свещениците; (24) жертвата на месата; (25) задължителната тайна изповед; (26) церемониалните празници и пости; (27) монашеските клетви; (28) светската власт на епископите.

Не по-малко са случаите на имплицитно или явно несъгласие и с постановките на швейцарските и някои германски реформаторски групи. Това е особено осезаемо в клаузите за: (9, 10, 13) Тайнствата; (11) Изповедта и Опрощението; (17) есхатологичния проблем за Хилядагодишното царство. Най-конфликтната точка с цвинглианите е (10) за Господната трапеза, която откровено изразява несъгласие с тезата на Цвингли за „символичност”. Тук Лутер стои много по-близо до Римокатолицизма: „Учи се сред нас, че истинските тяло и кръв Христови наистина присъстват във вечерята на нашия Господ под формата на хляб и вино и там се разпределят и приемат. Следователно, противната доктрина се отхвърля”.[33] Твърде неодобрително е и отношението към  анабаптистите, с които лутераните се различават по въпросите за: (9) Кръщението на малки деца и въпроса за спасението на некръстените; (16) Гражданското управление; (17) Хилядагодишното царство и други есхатологични теми. Тук в латинския текст трикратно се повтаря глаголът  damnamus („осъждаме” или „анатемосваме”)[34]. Лутераните категорично подчертават нежеланието си да бъдат обърквани или смесвани с други реформаторски представителства, както прави това д-р Йохан Ек.

Райхстагът в Аугсбург отново показва, че приказките за „помирение” и търсене пътища към „единение” от страна на императора и католическите теолози и прелати са били само една формалност, лишена от смисъл и перспектива. На 5-и юли Карл V разпорежда папските богослови да отговорят на реформаторската Изповед и д-р Йохан Ек, д-р Йохан Фабер, д-р Конрад Вимпина и д-р Йохан Кохлеус представят на императора на 3.VІІІ.1530 г. Католическото опровержение. Първата чернова е с огромен обем – цели 280 страници. По този повод протестантският богослов Йохан Бренц (1499-1570) от Вюртемберг отбелязва саркастично в писмо до Миконий: „Те [т.е. римокатолиците – б.м.] казват, че подготвят цяла каруца с коментари за нашата Изповед. Ек най-вече, онзи добряк, е техният главатар. Останалите са двайсет и трима. Би могло да се каже, че има Илиада на софистите”.[35] Императорът приема само 12 страници от целия обем. Опровержението също претърпява няколко редакции, защото първоначалният тон е нападателен и рязък и постепенно се намира по-допустим вариант. Направен е и превод на немски език, който е прочетен гласно от секретаря на Карл V Александър Швайс в същия параклис, където д-р Байер е чел протестантската Изповед на 25-и юни. Императорът открито подкрепя съдържанието на Опровержението, с което разкрива истинското си лице на пристрастен арбитър. Той заслужено бива укорен задочно от Лутер, който заявява, че Карл V няма никакво право, дадено му от Св. Писание, да се намесва по въпросите на библейската вяра.[36]     Католическото Опровержение не съдържа нито една оригинална и конструктивна идея. Целта е да се сложи кръст на реформаторската Изповед, като се посочат „всички нейни грешки”, за да бъде дискредитиран целият документ.

[1] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. Oak Harbor, WA: Logos Research Systems, Inc., 1997. 385 ff.; Richard, J. W. Philip Melanchthon: The Protestant Preceptor of Germany (1497-1560). NY & London: The Knickerbocker Press, 1898. 190 ff. Brecht, M. Martin Luther: Shaping and Defining the Reformation 1521-1532. Transl. by L. L. Schaaf. Philadelphia: Fortress Press, 1990. 369 ff.

[2] Сюлейман е единственият син на султан Селим І. Той заема престола през 1520 г.

[3] Spitz, L. W. The Protestant Reformation 1517-1559. NY: Harper & Row Publ., 1987. 326-34.

[4] Schaff, Ph., op. cit. 385.

[5] Chadwick, O. The Pelican History of the Church. Vol. 3: The Reformation. London:  Penguin Books, 1972. 65 f.

[6] Schaff, Ph., op. cit. 385; вж. idem, The Creeds of Christendom, with a History and Critical notes in 3 vols. Vol. 1: The History of Creeds. Vol. I. NY, 1876. 246-62; Brecht, M., op. cit. 369.

[7] В писмо до саксонския курфюрст Лутер (15.05.1530) изказва пълната си подкрепа за написания от Меланхтон текст, който нямал нужда от никакви подобрения или поправки (Brecht, M., op. cit. 387).

[8] Всъщност Меланхтон се консултира с него за всяка нова редакция на текста след заминаването си от Кобургската крепост преди той да бъде представен официално в Аугсбург (Richard, J. W., op. cit. 195 ff.; Brecht, M., op. cit. 370 f.).

[9] CR II, 430 ff. (Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. 385 n. 949). Ричард е напълно прав, че „от всички велики мъже на столетието Филип Меланхтон единствен притежава познанието, търпението, мекотата на характера, литературните умения и дипломатичния такт, необходими за съставянето на фундаменталното Верую на германския протестантизъм” (Richard, J. W., op. cit. 202).

[10] Ibid., 194. Както подчертава Мартин Брехт обаче, Лутер продължава да играе главна роля и да присъства „духовно” във всяка една инициатива на реформаторите (Brecht, M., op. cit. 385).

[11] Този документ, допълван и редактиран многократно от Меланхтон, се базира на три предишни Изповеди на вярата на лутераните: от Марбург (4.10.1529), от Швабах (16.10.1529) и от Торгау (20.03.1530), които са съставени от най-видните реформаторски теолози и са оторизирани от лутеранските принцове (Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. 392; Brecht, M., op. cit. 387 f). Междувременно д-р Йохан Ек също е приготвил сбирка от 404 тезиса, съдържащи цитати от Лутер, Меланхтон, Цвингли, Боденщайн, Йохан Денк, Балтазар Хубмайер и други реформатори. В писмо до Лутер (11.05.1530 г.) Меланхтон определя сбирката като „най-дяволските клевети” (Richard, J. W., op. cit.  195).

[12] Ibid., 198.

[13] Brecht, M., op cit. 390.

[14] Трябва да отбележим, че Меланхтон е склонен да приеме забраната, но не среща подкрепата на Лутер и влиятелни хора като канцлера д-р Брюк (Brecht, M., op. cit. 387 f.).

[15] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. 386.

[16] Ibid.

[17] Карл V не разрешава четенето на документа на германски език в официалната зала, където се провежда райхстагът, затова четенето става в епископския дворец (Brecht, M., op. cit. 393 ff.).

[18] Императорът обаче приема само латинския текст, а немския предава на курфюрста на Майнц.

[19] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. 387.

[20] В тази колегия влизат римокатолическите теолози Ек, Фабер и Кохлеус (Spitz, L. W., op. cit. 115).

[21] Ibid.

[22] Вж. успоредно представени латинският текст и превод на англ. ез. в: Schaff, Ph. The Creeds of Christendom, with a History and Critical notes in 3 vols. Vol. 3: The Evangelical Protestant Creeds with translations. NY: Harper & Bros., 1877. 3-73.

[23] Става дума за херцога генерал Фернандо Алварес де Толедо (1507-1582), известен със своята жестокост и непримиримост към лутераните.

[24] Тук се позоваваме и на един стандартен английски превод, който се намира в: Noll, M. A. (ed.) Confessions and Catechisms of the Reformation. Apollos. 1991. 84-121.

[25] Терминът „протестанти” става популярен след първия райхстаг в Шпайер.

[26] Лутер обаче написва по време на сесиите на райхстага в Аугсбург силно апологетичното си съчинение „Отричане на чистилището” (WA 30/II, 360-90; Brecht, M., op. cit.397 f.).

[27] “The Augsburg Confession. Preface” (Noll, M. A., ed., op. cit. 84-7).

[28] Филип Шаф не одобрява раболепието в стила на д-р Брюк (Schaff, Ph., op. cit. 395).

[29] Noll, M. A. (ed.) op. cit.  85.

[30] Алюзията към първия райхстаг в Шпайер не е случайна. През 1526 г. император Карл V води война с турците и се намира в много критично положение. Най-тежкият морален удар за него обаче е подлата политическа игра на папа Климент VІІ (1523-1534), който заедно с французите се обръща против него. Карл V отправя тежки обвинения срещу предателството на папата (Spitz, L. W., op. cit. 322). След като Климент VІІ бива наказан от императора за неговото предателство и е прогонен от Рим, той става съюзник на Карл V и по силата на Барселонския мирен договор (29.06.1529) двамата обединяват усилията си за „смазване” на „германската ерес” (ibid., 323).

[31] В СИ: Пс. 18:13: „Кой ще съгледа своите грешки?” И в двата случая обаче се избягва действителния смисъл на глагола – „различава”.

[32] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. 393 f.

[33] Noll, M. A. (ed.), op. cit. 90. В съвременните си варианти „отхвърлянето” е изразено по-меко. В ръкописите, които са по-близо хронологически до оригинала, се индикира „пълно неодобрение”.

[34] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. 393.

[35] CR 2, 280 (http://bookofconcord.org/confutatio.php).

[36] Brecht, M., op. cit. 403.

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

Очаквайте в поредицата:

12.Лутеровият характер

13.Историческата оценка на реформаторските движения в България

« Previous Entries