(не) само за лидери
Currently Browsing: 2017

Мартин Лутер и Томас Мюнцер

Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

В първото и единствено засега официално издание на съвместен сборник със съчинения на Мартин Лутер и Томас Мюнцер у нас двамата са представени като „велики оратори” на немската култура.[1] Това издание бе подготвено по повод 500-годишнината от рождението на Лутер. Теологичните системи на Лутер и Мюнцер обаче се разглеждат през призмата на „историческия материализъм” и догматическите формулировки на пионерите на марксическата идеология. Така например, в предговора на Богдан Мирчев Реформацията е определена като „етап на раннобуржоазната революция в Германия”[2], което представлява едно ехо от интерпретирането й от Фридрих Енгелс, който открито симпатизира повече на Мюнцер. Без да отричаме значението на социално-политическия аспект на реформаторското движение, ще посочим, че свеждането на Лутеровото реформаторско богословие само до него свидетелства за грубата едностранчивост на марксистите, които не са способни да видят духовно-нравствения елемент в учението на витенбергския реформатор. Лутер има социални и политически възгледи, но ги изразява като християнин, като вярващ човек и в дълбоката си същност се отличава от ценителите на т.нар. „революционна идеология” на истмата. По-подходящ за историците на „революционната доктрина” е Томас Мюнцер и неговото бързо отдалечаване от реформаторските идеи на Лутер доказва същностното различие между двамата. Но и той не е революционер-материалист, защото бунтарските му възгледи са пронизани от крайната християнска концепция за есхатологичния „край” на всяко земно царство. В настоящата кратка статия ще се опитаме да направим съпоставка и разграничение по същество на реформаторските идеи на Лутер и Мюнцер. В изследователската литература на немското реформаторско движение идеологията на Мюнцер и неговите съратници се определя като „радикална”. Тя е белязана от омраза към противниците и води до ексцеси, които са неприемливи от гледната точка на християнския морал.

Причини за отдалечаването на Томас Мюнцер от реформаторското учение на Лутер

Радикалният реформатор Томас Мюнцер (1490-1525) в началото на Лутеровия сблъсък с Тецел и папската институция изразява своите симпатии към витенбергския реформатор.[3] Взаимните адмирации обаче не траят дълго време и много скоро става ясно, че двамата се оказват носители на противоположни богословски възгледи и социални идеологии – обстоятелство, което ги превръща в непримирими врагове. Мюнцер саркастично квалифицира Лутер като „витенбергския папа”[4] и „бездуховна плът във Витенберг”[5], но по отношение авторитарния тип поведение това би могло да се отнесе до самия него. В очите на Мюнцер Лутер и неговите съмишленици са „книжници”, лишени от ръководството на Божия Дух, за каквото претендира той.[6] Нещо по-лошо, Лутеровият възглед за спасителната вяра е обявен за „фалшива вяра”.[7] От своя страна, Лутер неведнъж се изразява пренебрежително за Мюнцер и неговите съратници като „спиритуалисти”, чиито възгледи са еретически и отвеждат непросветените германци към гибел. В съвременното изследване на германската Реформация надделява становището, че разминаването на двамата реформатори се дължи преди всичко на различните им изходни точки. Мюнцер е много по-силно повлиян от германския мистицизъм от Лутер и това се отразява върху неговата есхатология. Непримиримостта срещу управляващата класа в идеологията на Мюнцер го поставя в близка зависимост от идеологията на таборитите[8]. Непосредствените обстоятелства в тогавашна разпокъсана Германия обаче довеждат бунтарските настроения на таборитите до крайност.

Томас Мюнцер е типичен представител на онази група ентусиазирани германски бунтари на ХVI в., които стават известни в историята на Реформацията като „пророците от Цвикау”[9]. Мюнцер започва да проповядва през 1520 г. в църквата „Св. Катерина” в Цвикау за необходимостта истинският християнин да премине през горнилото на страдания, след което ще изпита особено „просветление на сърцето”. Самият той преживява мистични опитности и претендира за директно ръководство от Духа, за каквото насърчават старозаветните пророци и ап. Павел. Любимата книга, която Мюнцер тълкува, е пророческата книга на Даниил, на чиито духовни подвизи иска да подражава. Интересът му към библейския апокалиптизъм го насочва към темите на прор. Езекиил. Оказва се обаче, че личната убеденост на Мюнцер в пророческата му дарба не е впечатлила градските власти и той е прогонен от Цвикау през пролетта на 1521 г. Следват нови репресии в Алщет и Мюлхаузен. Той се оказва нежелан в Тюрингия и Саксония еднакво от католици и лутерани. Неприязънта му към всичко и всички в обкръжаващия го свят се изостря неимоверно много. Така лумва пламъкът на бунтарството, който ще помете десетки хиляди сподвижници и него самия. В своите огнени проповеди Мюнцер призовава към изтребване на „безбожните владетели” до крак, като обещава безусловна победа. Проповедите му са особено манипулативни и привличат много ревностни последователи. Десетки хиляди селяни застават под белите знамена с дъгата на библейския завет.[10] За да подсили убеждението сред последователите си, че е „богоизбран”, той им внушава, че притежава свръхестествената способност да улавя вражеските куршуми. Жестоката военна реалност обаче се разминава диаметрално с неговия патос! На 15 май 1525 г. слабо организираната и въоръжена селска армия, която Лутер окачествява като „разбойнически и безчинстващи шайки”[11], бива разбита при Бад Франкенхаузен (Тюрингия) от професионалните войници на князете на Хесе, Брунсвик и Саксония. Падат десетки хиляди жертви, а Мюнцер е заловен и 12 дни по-късно – екзекутиран.

Утопичната идеология на псевдо-пророка Томас Мюнцер

Идеологията, пропагандирана от Томас Мюнцер е изцяло утопична. Именно поради утопичното сходство с марксизма[12] той е възхваляван от марксистите през последните две столетия, които го оценяват като историческа фигура по-високо от Лутер и неговите сподвижници. Идеологията на Мюнцер обаче не е социална, а теологична утопия.[13] Тя се основава на анахроничната интерпретация на утопичните картини на пророците Исайя, Даниил и есхатологичното Христово царство. Сгрешено е схващането за „свършъка на века”, сгрешено е времето, когато той ще настъпи, погрешни са методите, с които Божието царство трябва да се възвести на земята. Затова Лутер, въпреки крайно суровите си оценки за бунтарската есхатология на Мюнцер, е прав по принцип, че неговото дело не само че не е било „богоугодно”, но представлява опасна ерес за германците, довела до многобройни жертви и смазване на селячеството. Лутер пише: „Селяните отколе не за Евангелието се борят, а всекиму е видно, че са станали вече вероломни и размирни убийци, грабители и богохулници”.[14] Лутер е ужасен от размерите на ненавистта и жестокостта, вихрещи се по време на селските бунтове: „грабят и светотаствено плячкосват манастири и замъци”[15]. Нека проследим накратко дали е основателна критиката на Мартин Лутер, в която може да се види и един спасителен изход на библейски обоснована есхатология.

Както и при други исторически значими случаи, Лутер тутакси откликва на военните събития в Германия през 1525 г. Той написва няколко документа по възникналите проблеми, в които поставя като база за съпоставяне принципите на Св. Писание. В Срещу разбойническите и безчинстващи шайки на селяните (май 1525 г.) Лутер напомня за „по-добрата поука” на Проповедта на планината, в която се възвеличават „миротворците”, а се отхвърлят военолюбците.[16] Тук Лутер защитава ценността на подчинението на мирската власт според препоръката на ап. Павел (Римл. 13 гл.). Като аргумент за това той използва обстоятелството, че върховната власт в Германия е християнска и затова християни не могат да избиват християни. Лутер осъжда „плячкосването на манастири и замъци” като светотатствено, с което дава ясно да се разбере, че такива действия не могат да бъдат „богоугодни”, както определя това Мюнцер. Използването на Евангелието като основа за безчинствата, извършвани по време на бунтовете, е непростим грях и е дело на Сатаната. Затова Лутер е принуден да заключи песимистично: „Бесовщината е безмерна и повсеместна”.[17] Следователно не може да има никакъв аналог между това, на което Лутер и неговите съвременници са свидетели, и библейското учение за „свършека на века” и „Христовата победа”.

Крайно неправилно би било Лутер да бъде обвиняван в пристрастие по отношение на мирската власт в Германия в ущърб на бунтуващите се селяни. В неговото Увещание за мир (април 1525)[18] ясно е изразена идеята за необходимостта от взаимни отстъпки на двата воюващи лагера. Преди всичко вината за военните действия и последвалите убийства, палежи и грабителство трябва да бъде споделена. Владетелите трябва да поемат своята вина поради потисничеството на селяните, предизвикало тяхното негодувание. Те трябва да се вслушат в някои от исканията на селяните и да гарантират тяхното удовлетворяване. Справедливостта, която не е била дадена от законните съдии, трябва да бъде възцарена веднага по един християнски начин, който е съобразен с Христовите наставления. Лутер обвинява двете враждуващи страни в нарушение на Втората заповед от Декалога, която представя Един всемилостив Бог: „показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и пазят Моите заповеди” (Изх. 20:6). Според Лутер свободата и благата на земята не могат да се постигнат с човешки усилия, особено когато се отнемат от едни, за да се дадат на други. Христовото изкупление, което е победата над Сатана, не е наше дело. Есхатологичният триумф трябва да бъде изстрадан в земния ни живот. Следователно борбата за социална правда няма нищо общо с християнската концепция за есхатологичното царство. Тя не може да бъде следствие на революционни идеологии и манифести, а се постига с вслушване и изпълнение на християнското учение за братолюбието.

[1] Лутер, М. и Т. Мюнцер. Оратори на немската реформация. Прев. В. Брюкнер и Б. Парашкевов. С., Наука и изкуство, 1984.

[2] Пак там, 6.

[3] Lohse, B. Martin Luther: An Introduction to His Life and Work. Philadelphia: Fortress Press, 1986. 57 f.

[4] George, T., op. cit. 166.

[5] Lohse, B., op. cit . 105.

[6] Мюнцер, Т. „Проповед пред князете”. – В: Лутер, М и Т. Мюнцер. Цит. съч. 251.

[7] Мюнцер, Т. „Изрично опровержение на фалшивата вяра” (пак там, 287).

[8] Таборитите са радикалното крило на последователите на Ян Хус, чиято библейска основа за постоянен бунтарски дух е буквалното приемане на някои текстове на Стария завет. Те напълно отхвърлят авторитета на мирската власт.

[9] В края на 1521 г. във Витенберг и Цвикау се появяват трима мистични проповедници – Томас Дрешел, Николас Щорх и Марк Щюбнер, които обявяват Лутеровата реформа за недостатъчна. Няколко месеца по-късно Лутер се среща с тях във Витенберг, но не одобрява учението им и те биват прогонени последователно от Витенберг, Цвикау и Ерфурт.

[10] Jones, R. T. The Great Reformation. Leicester: IVP, 1985. 89.

[11] Лутер, М. и Т. Мюнцер. Цит. съч. 59-64.

[12] Фридрих Енгелс описва с възторг революционната дейност на Томас Мюнцер в съчинението си Селската война в Германия, публикувано през 1850 г. Маркс, К. и Фр. Енгелс. Избрани произведения в 10 т. Т. ІV. С., Партиздат, 1984. 41-60).

[13] Изследователят Хейко Оберман правилно определя Селската война в Германия през ХVI в. като „революция на вярата” (Вж. Lohse, B. Martin Luther: An Introduction to His Life and Work. 56). Това означава, че бунтовете, вдъхновени и ръководени от Томас Мюнцер, са на религиозна основа с есхатологична насоченост.

[14] Лутер, М. и Т. Мюнцер. Цит. съч. 61.

[15] Пак там, 60.

[16] Пак там.

[17] Пак там, 61.

[18] WA 18, 291-334; LW 46, 17-43.

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

Очаквайте в поредицата:

9.Мартин Лутер и анабаптистката есхатология

10.Филип Меланхтон като теолог

11.”Аугсбургската изповед на вярата”

12.Лутеровият характер

13.Историческата оценка на реформаторските движения в България

Мартин Лутер като библеист

Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

Една от най-големите заслуги на реформатора Мартин Лутер за развитието на немския език и култура е несъмнено неговият превод на Библията. Пътят на това знаменателно дело е дълъг и труден. Лутер разбира, че за да осъществи библейски превод, е нужно отличното познаване на съдържанието на Св. Писания и усвояването на оригиналните библейски езици. Тези цели Лутер преследва през първата половина на своя живот и това съвпада с неговото обучение в училище и Ерфуртския университет. За реформатора библията не е само обект на хуманистично изследване, а представлява единствената основа на християнската вяра. Това убеждение, граничещо с фанатизъм, е крайъгълният камък на Лутеровата теология. Ето защо успоредно с преводаческата си инициатива той проповядва за важността на Св. Писания, пише коментари по библейските книги, които е превел, съставя сборници с химни по текстове от Стария и Новия Завет, сравнява библейски герои и събития със съвременни дейци.

Именно огромната роля, която Лутер играе като библеист, е създала някои легенди в протестантските среди за първото му докосване до библейския текст. Един от най-близките сътрудници на Лутер, Йохан Матесиус (1504-1565)[1], който е автор на първата пространна биография на реформатора, пише, че като студент в Ерфурт Мартин попаднал в университетската библиотека на копие на латинската Библия (Вулгата), „която никога не бил виждал през живота си”. Тогава той прочел историята за малкия Самуил, бъдещия прочут пророк на Израил (вж. І Цар. 3 гл.), и пожелал да бъде призован от Бога за велико дело като него.[2] На пръв поглед самият Лутер като че ли потвърждава достоверността на този разказ. В неговите Трапезни слова (лятото на 1540 г.) е записано: „В моята младост аз видях Библията в Университетската библиотека и прочетох част от историята на Самуил”.[3] На друго място в Трапезни слова (22 февруари 1538 г.) на Лутер се приписва признанието, че до двадесетата си годишна възраст не бил виждал Библия.[4] Той дори не знаел, че съществуват Евангелията и посланията, както и други книги на Св. Писание. Причината била, както се казва в текста, че той познавал определени библейски пасажи само по изданията на църковните постили[5]. Проявеният интерес към цялото издание на Библията и всекидневното четене глава по глава го подтикнали да пожелае да стане августински монах. И двата случая, описани в Трапезни слова, страдат от неточности и анахронизми. Във втория текст се споменава името на бъдещия благодетел на Лутер, Йохан фон Щаупиц, който бил учуден от ревността на студента да изучава Св. Писания, но исторически е доказано от изследователите на Лутеровия живот, че в тази ранна възраст двамата още не са се познавали. Обяснението, което предлага известният познавач на Лутеровото дело, проф. Артър Скевингтън Ууд (род. 1916 г.), е, че съставителят на Трапезни слова Йохан Матесиус е преразказал по памет разсъждения на реформатора по различни теми, които не са предадени буквално. В своите критични изводи Ууд се позовава на по-ранни изследователи през ХІХ и ХХ век – Чарлс Биърд, Юлиус Кьостлин, Георг Каверау и др.[6] Затова този сборник не може да се приема като надежден източник за изказванията на Лутер, които несъмнено са били украсени от Матесиус.

Запознаването на Мартин Лутер с текста на Св. Писания

Трудно е да се каже със сигурност как се е обучавал Лутер през ранния период на своя живот преди постъпването му в Ерфуртския университет.  Данните за това са оскъдни поради обстоятелството, че Лутеровите биографи и самият реформатор[7] обръщат по-голямо внимание на събитията, свързани с неговото решение да стане монах и следването в Ерфуртския университет. Все пак можем да подкрепим тезата, че юношата от ранна възраст е придобил известни познания за текста на Библията. За такъв извод подсказва учебният план на образователната форма, която била възприета в Германия в края на ХV в. В Мансфелд, където Мартин посещава местното градско училище (нем. Ratschule) в продължение на 9 години, се преподавали граматика, логика и реторика според средновековната система Тривиум.[8] Учениците се разделяли на три възрастови групи, които наред с общообразователните предмети изучавали и части от Библията. Най-малките (нем. Tabulisten)[9] трябвало да научат наизуст текстовете на Господната молитва, Десетте Божи заповеди и „Магнификат”-а (Лук. 1:46-55), както и Символа на вярата и Изповедта на греховете. Преминавайки в по-горната възрастова група (нем. Donatisten)[10], учениците четели и превеждали на немски език по-големи библейски откъси, взети от Псалтира или кратки сборници с избрани текстове от Вулгата. В последната степен на Тривиума към упражненията по латинска граматика били прибавяни нови текстове от Псалтира и други библейски книги, като учениците усвоявали някои херменевтични принципи в заниманията си със Св. Писания. Не е известно дали Мартин е преминал през целия курс на последната степен на обучение (нем. Alexandristen)[11]. Но училището в Магдебург, където Мартин е изпратен от семейството си през 1496 г., дава отлични възможности на юношата да се запознае по-задълбочено с текста на Библията. По-късно той ще изповяда, че според него в малките градски училища в края на ХV в. църковното учение било съхранено неподправено благодарение на библейските текстове, които децата изучавали.[12]

В Катедралното училище (нем. Domschule), където според някои изследователи Мартин продължава своето обучение, влияние имат няколко преподаватели, които принадлежат към „Братството на общия живот”[13] – християнска общност, възникнала в Холандия през ХІV в., която намира добър прием и сред германците. Идеите за един екзистенциален вид християнство се свързват преди всичко с имената на Геерт Грооте (1340-1384) от Девентер[14] и св. Тома Кемпийски (ок. 1380-1471), чието практическо ръководство Подражание на Христа[15] е добре познато у нас. Грооте е високо просветен за времето си човек, притежава енциклопедичен ум. Изучава усърдно библейските езици, което му позволява да се ангажира с превод на Св. Писания.[16] След като отказва примамливото предложение да се посвети на преподавателска дейност, се оттегля в манастир, където изучава самостоятелно в продължение на три години Св. Писания. Интензивната работа с библейския текст убеждава холандеца, че в Евангелията се съдържат всички необходими правила за изграждане на християнски характер и начин на живот, които биха били угодни на Бога. Останалата част от живота си прекарва като свободен проповедник, спечелил известност с блестящите си ораторски умения и нравствена безупречност. Грооте оставя след смъртта си многобройни последователи, организирали се в Братства, които поставят във фокуса на своя живот четенето и изучаването на Библията като основно ръководство на християнската вяра. Библейските пасажи не само се учат наизуст, но се търси екзистенциалното им възприемане и прилагане в реалния живот. Учението на Проповедта на планината и Павловите послания става „плът и кръв” в сърцата и поведението на вярващите. Разбира се, ролята на св. Тома Кемпийски като един от глашатаите на тази духовна тенденция има първостепенно значение за укрепването на нейното въздействие през следващите векове.

Има основания да се предположи, че Мартин Лутер се е запознал по-задълбочено с текста на Св. Писание именно в Катедралното училище на Магдебург.[17] Представителите на Братството, сред които Мартин живее през този период, са известни в църковната история като ревностни разпространители на Библията или сборници с библейски пасажи от Стария и Новия Завет. Личният секретар на късния Лутер, Вайт Дитрих[18] (1506-1549), пише, че в Магдебург Мартин си купил постил, който бил известен с наименованието Plenarium. Той съдържал около 240 пасажа от двата Завета, както и 270 откъса, свързани с дните, посветени на римокатолическите светии. Така младият Лутер имал възможност да се запознае много добре с определена част от съдържанието на Библията още преди да постъпи в Ерфуртския университет. През 1505 г., когато Лутер прави монашеския си обет в Августинския манастир, получава като дар пълно копие на Вулгата, подвързана „с червена кожа”.[19] Според Правилото на ордена, който принадлежи към установената традиция на „Модерното посвещение”, младият монах е трябвало да чете всеки ден от Св. Писания и е бил подпомаган при тълкуването на текста от прекия си духовен наставник. Когато през 1508 г. Лутер се премества във Витенберг, неговите занимания с библейския текст продължават и на следната година му е присъдена научната степен „бакалавър по Библията”. Докторската му степен (19.Х.1512 г.)[20] също е свързана с изследване на Библията. По-късно той ще се определи като „заклет доктор на Св. Писания”. Проф. Андреас Боденщайн (Карлщад), който обявява присъждането на научната степен в областта на библеистиката, подчертава, че от този момент д-р Мартин Лутер придобива правото да чете лекции, да поучава и да излага публично богословието на Църквата, както и да участва в дебати по теологични въпроси. Два от характерните знаци, които Лутер получава на тази церемония, са затворена и отворена Библия, което символизира неговото право да разкрива пред слушателство тайните на Св. Писание.  Само два дни по-късно (21.Х.1512 г.) д-р Мартин Лутер е назначен за лектор в новоучредения университет,[21] където води различни курсове по библейски книги, сред които се открояват лекциите му за Псалмите и Павловото послание към римляните. Както е видно, през всички години на своето обучение и като университетски преподавател Мартин Лутер се занимава много интензивно с библейския текст, който усвоява почти наизуст. Това му помага по-късно да осъществи грандиозния труд по превода на Библията на немски език. Без отличното усвояване на съдържанието на Св. Писания Лутер едва ли би постигнал високото качество на своя превод.

Подготовката на Лутер за превод на Библията. Новият Завет

Лутер е запален от идеята да изучава библейски еврейски език почти веднага след публикуването на Ройхлиновата граматика De Rudimentis Hebraicis (1506 г.).[22] Към граматиката авторът прибавя еврейско-латински речник и това улеснява до голяма степен ентусиасти като младия библеист от Витенберг. След шест години Йохан Ройхлин издава на оригиналния библейски език и в латински превод Седем покайни псалми и това събитие съвпада с подготовката на Лутер за лекционния курс върху Псалтира. Новоназначеният витенбергски професор е убеден, че ползотворно изследване на библейските псалми може да бъде осъществено само ако бъде овладян библейският еврейски език. Благодарение на инициативата на германския хуманист да популяризира оригиналния език на Стария Завет Лутер напредва бързо в усвояването му и се подготвя за колосалното дело – превода на Библията на немски език.

През второто десетилетие на ХVІ в. Еразъм Ротердамски (1466-1536) започва да публикува гръцкия текст на Новия Завет. Първото издание излиза на 1.ІІІ.1516 г. в Базел[23] и само няколко месеца по-късно няколко екземпляра достигат до Витенберг. Лутер подготвя по това време своя лекционен курс върху Павловото послание към римляните и веднага включва в работата си Еразмовото издание. Лутер вече се е запознал с гръцкия език благодарение на по-младия си приятел и колега в Августинския манастир Йохан Ланг (1486-1548)[24], но действителният му учител по гръцки език става Филип Меланхтон, който пристига във Витенберг през 1518 г. Лутер бързо разбира, че в лицето на Меланхтон е намерил най-способния и верен сътрудник за превода на Св. Писания. Преди да пристъпи към 27-те книги на Новия Завет, Лутер е придобил преводачески опит, подготвяйки своите лекционни курсове по различни библейски книги. Също така той съставя постили със свой превод на библейските пасажи с богослужебно предназначение. Тъй като първото издание на Еразмовия Нов Завет има грешки, през 1519 г. излиза от печат второ подобрено издание[25], което Лутер решава да използва за своя превод на Новия Завет на германски език.[26] Това издание е придружено с паралелен превод на латински език и допълнителни пояснителни бележки, които помагат на реформатора в неговата работа. Когато започва превода на новозаветния текст в крепостта Вартбург, Лутер всъщност продължава една традиция в Германия, установена през втората половина на ХV в. и продължила до неговото време.[27] Страсбургският печатар Йохан Ментел издава цялата Библия на немски език (1466 г.), която в основата си има един по-ранен превод, направен в Бавария. Десетилетие по-късно Гюнтер Цайнер от Аугсбург ревизира изданието на Ментел. Тази тенденция да се преиздава Библията на различни наречия в Германия продължава и през следващите десетилетия преди началото на Реформацията. По свидетелството на Андреас Боденщайн (ок. 1480-1541) в съчинението му Кои книги са библейски в началото на 20-те години на ХVІ в. на германски език циркулират достатъчен брой Библии, за да могат грамотните хора да ги четат.[28] Авторът насърчава своите сънародници да се снабдяват с лични екземпляри на Св. Писания, за да усвоят по-добре реформаторските възгледи, сравнявайки ги с библейски пасажи.

В края на 1521 г. в съзнанието на Лутер е узряло намерението да се заеме с превод на Новия Завет.[29] От една страна, той се убеждава, че наличните преводи на германски наречия са резултат от потребността обикновеният читател, който не знае латински език, да се запознае със съдържанието на свещения текст. Като се вземе предвид обстоятелството, че преводите на Новия Завет в повечето случаи са направени от Вулгата, то става ясно, че те не отговарят на реформаторската идея християнското учение да бъде проверено чрез превод от оригиналния гръцки език. От друга страна, наличните преводи са плод на индивидуални инициативи и не могат да придобият всеобщо признание.[30] Когато Лутер издава своя превод през септември 1522 г.[31], той вече е национален герой, водач на германската кауза срещу Рим. Въпреки краткия срок на преводаческата му работа (единайсет седмици), той има като вдъхновители и консултанти други признати авторитети в теологията, каквито са Меланхтон[32], Спалатин и др. Новото издание, отпечатано от Мелхиор Лотер-младши, е снабдено с гравюри на Лукас Кранах. Всъщност имената на Кранах и Кристиан Дюринг фигурират като издатели на този проект. Огромният интерес към изданието личи и от факта, че само за два месеца след публикуването на новия превод на Новия Завет са продадени около 5 000 броя, а до края на 1925 г. са направени още 50 преиздавания.[33] В Германия до днес Лутеровият превод на Новия Завет остава без конкуренция и името на реформатора стои на титулната страница на всяка последвала ревизия.

Задачата, която Лутер си поставя при превода на Новия Завет, е наистина отговорна и до голяма степен новаторска. Неговият резултат е много по-добър от опитите на останалите преводачи, защото не се доверява на буквалния принцип. Особено по отношение на различните термини в новозаветния текст Лутер и неговите сътрудници подхождат по различен начин, като разпределят задълженията си да открият германските съответствия не в наличните речници, а в говоримия език. Често се разпитват не само представители на аристокрацията и интелигенцията, но и обикновени, дори неграмотни хора. Хуманистът Георг Спалатин (1484-1545), един от най-верните сътрудници на Лутер, проучва имената на скъпоценните камъни, споменати в Откровение 21 гл., като се консултира с ковчежника на курфюрста Фридрих. Лутер разпитва мулетарите, които извеждат гостите на Вартбургската крепост по непристъпните пътеки, за думи и действия, свързани със земеделието, скотовъдството и селския бит. Меланхтон изпълнява важната роля да проверява дали преводът съответства на сложните понякога граматически конструкции. По този начин, заобиколен от изключително ценни сътрудници, редактори и издатели, Лутер успява да фокусира вниманието на всички слоеве на тогавашното германско общество. Също така изборът на най-удачната за епохата си форма на немския език – hoch Deutsch („висок германски”), който е популяризиран от хуманистите, оказва въздействието на обединител на поданиците на германските княжества и се превръща в инструмент за успеха на Реформацията. Така се поставя началото на немския книжовен език, на който ще говорят аристократи и бюргери и ще пишат писатели и поети. Нещо повече, Лутер използва в преводите си на Библията такава форма на език, който може да бъде разбран както в северните, така и в южните части на германските княжества. Изследователите смятат, че постижението на Лутеровия превод в това отношение е между 80 и 90 %.[34] Много лексикални[35] и граматически форми стават стандартни за немците, обогатявайки и коригирайки различните диалекти. Преводът оказва силно влияние и върху синтаксиса на немската реч. Изданието на Новия Завет обаче има преди всичко огромно духовно значение. Съвременният изследовател Хайнц Блум смята, че Лутер се изявява като ненадминат интерпретатор на оригиналния еврейски текст в смисъл, че съумява да го преведе по напълно разбираем начин за своите сънародници.[36] Особено Павловите послания са предадени в духа на християнските и обществени нагласи, които се формират през първите две десетилетия

[1] Той прави първата голяма сбирка на Лутеровите Трапезни слова (Brecht, M. Martin Luther in 3 vols. Vol. III: The Preservation of the Church. 1532-1546.Transl. by J. L. Schaaf. Minneapolis: Fortress Press, 1999. 245).

[2] Mathesius. Historien von des ehrwirdigen Manns Gottes, Doctoris Martini Luthers, Anfang, Lehr, Leben und Sterben. 1566. 20 (Wood, A. S. Captive to the Word. Martin Luther: Doctor of Sacred Scripture. London: The Paternoster Press, 1969. 12).

[3] WA TR 5.75.

[4] Ibid., 3. 598.

[5] Сборници с перикопи (библейски пасажи, четени по време на месата).

[6] Wood, A. S., op. cit. 13.

[7] Може би главната причина Лутер да  не обича да се връща към юношеските си спомени е строгата, понякога жестока дисциплина, прилагана в училище. По-късно той сравнява училищната обстановка с „ад и чистилище” за децата поради боя с пръчка, използван като възпитателна мярка. Такива наказания били прилагани за ученик, който се явявал неподготвен за училище, ругаел и дори казвал нещо на германски език (WA 15. 46; LW 54. 235. Вж. Brecht, M. Martin Luther. Vol. I: His Road to Reformation 1483-1521. Transl. by J. L. Schaaf. Minneapolis: Fortress Press, 1993. 12 f.). Освен това според Лутер средновековната образователна система е неефективна, защото осакатявала знанията на децата за родния им език, като им втълпявала лош латински, несъответстващ на стандартите на класическия (Brecht, M., op. cit. 14).

[8]  Brecht, M., op. cit. I. 13 f.; Wood, A. S., op. cit. 16.

[9] Наименованието произлиза от лат. дума tabula – дъска, върху която пишели начинаещите ученици.

[10] Наименованието произлиза от името на автора на латинския учебник – Елий Донат (ХІV в.), за когото Лутер се изказва ласкаво в своите спомени за ученическите си години (LW 41.350; 54. 211, 235; Wood, A. S., op. cit. 16 n. 1).

[11] По името на автора на латински текст, написан в хекзаметър – Александър дьо Вийедийо (ХІІ в.).

[12] LW 54.452.

[13] В Германия тяхната общност се наричала Nullbrüder (нем. nolle – качулка) поради изключително скромния им начин на живот. Те се издържали от милостиня и били кротки и смирени хора, въпреки че не давали монашески обет (Brecht, M., op. cit. 16). Известни са още с определението „Модерното посвещение” (лат. Devotio Moderna) и се характеризират със стремежа към практическото прилагане на Христовото учение във всекидневния живот. Учението и дейността на такива общности представляват реакция срещу схоластиката (Jones, R. T. The Great Reformation. Leicester: IVP, 1985. 21 f.).

[14] Първият биограф на Грооте е св. Тома Кемпийски (Ullmann, C. Reformers before the Reformation, Principally in Germany and the Netherlands. Vol. II. Transl. by R. Menzies. Edinburgh: T & T Clark, 1877. 59-81).

[15] По традиция това съчинение се приписва на св. Тома Кемпийски. Първият превод на Подражание на Исуса у нас е на католическия свещеник Методий Устичков (ІІ-ро прераб. изд. 1921 г.). Последното засега издание е озаглавено Подражание на Христа. Под ред. на А. Николова. С., Изток-Запад, 2006.

[16] Ullmann, C., op. cit. 60.

[17] Вж. Wood, A. S., op. cit. 17.

[18] Лат. Vitus Diterichus.

[19] LW 54.14.

[20] Лутер се ангажира с подготовка за докторската степен по настояване на Йохан фон Щаупиц (1465-1524). Високата такса от 50 гулдена, дължима за присъждането на тази степен, е дарение на курфюрст Фридрих Мъдри (Brecht, M., op. cit. I. 125-8). По време на церемонията за присъждане на докторската степен Лутер изрича стандартната клетва, че ще бъде „верен” на Римокатолическата църква и ще „поддържа мира” между учените на църквата (ibid., 126). Както е известно, последвалите бурни събития водят до нарушаването на тази и други клетви, изречени от Лутер и останалите реформатори в името на библейското учение, следвано от тях.

[21] В действителност преподавателската му дейност във Витенберг започва през зимния семестър на учебната 1513-14 г.

[22] Wood, A. S., op. cit. 19.

[23] Подготовката за публикуване новозаветния текст на гръцки език започва още през 1514 г., когато Еразъм се договаря с издателя Йохан Фробен от Базел да направи такова издание (Geisler, N. L. and W. E. Nix. A General Introduction to the Bible. Chicago: Moody Press, 1982; 15th printing. 383-5).

[24] Brecht, M., op. cit. І. 41 f. Самият Ланг прави превод на Евангелието според Матей (1521) по второто Еразмово издание на Новия Завет (1519 г.). Този превод обаче е твърде буквален и бързо бива забравен.

[25] Трябва да уточним, че едва четвъртото издание на Еразмовия Нов Завет (1527 г.), което е съобразено с текста в Biblia Complutensia, става основа на гръцкия вариант, придобил известност в областта на библеистиката като Textus Receptus. През следващите десетилетия на ХVІ в. продължават да се издават подобрени издания на гръцкия Нов Завет, за които се трудят Еразъм, Робер Стефан, Теодор Беза и др. В наше време изданието на Nestle-Aland служи за основа на много съвременни протестантски преводи на Новия Завет.

[26] Brecht, M. Martin Luther. Vol. II: Shaping and Defining the Reformation. 1521-1532. Minneapolis: Fortress Press, 1994. 47.

[27] Ibid., 46.

[28] Ibid.

[29] Началото на превода се отнася към месец ноември или декември  (Schaff, Ph. History of the German Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. Oak Harbor, WA: Logos Research Systems, 1997. 194).

[30] В изследователската литература за отношението или зависимостта на Лутер от по-ранните преводи на Библията на германски език няма единно становище. Някои като Густав Рьоте смятат, че преводът на Цайнер е бил ползван основно от него, а Хайнрих Борнкам опровергава такава хипотеза (Lohse, B. Martin Luther: An Introduction to His Life and Work. Piladelphia: Fortress Press, 1986. 112 f.).

[31] WA Br 2. 573, 580; LW 49.15 (ibid., 47).

[32] Лутер се прекланя пред Меланхтон като класицист и често сочи неговите коментари върху новозаветни книги като модел на реформаторската екзегетика. Скромният Меланхтон обаче гледа на себе си като лингвист, а не като реформаторски теолог.

[33] Spitz, L. The Protestant Reformation 1517-1559. New York et al.: Harper & Row, 1987. 89.

[34] Brecht, M., op. cit. II. 49.

[35] Например, саксонските думи  Hügel („хълм”) и Krippe („ясла”) стават общоприети германски думи. В някои случаи той сам съставя по-сложни думи:  Sündenbock („козел отпущения”) Dachrinne („водосточна тръба” ) и др.

[36] Lohse, B., op. cit. 113.

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

Очаквайте в поредицата:

8.Мартин Лутер и Томас Мюнцер

9.Мартин Лутер и анабаптистката есхатология

10.Филип Меланхтон като теолог

11.”Аугсбургската изповед на вярата”

12.Лутеровият характер

13.Историческата оценка на реформаторските движения в България

Bibliata.com празнува пълнолетие с ГОЛЯМОТО ЧЕТЕНЕ на БИБЛИЯТА

Господи, оживявай делото Си всред годините, Всред годините го изявявай. (Авакум 3:2)

Bibliata.com празнува пълнолетие с ГОЛЯМОТО ЧЕТЕНЕ на БИБЛИЯТА

Присъствай лично:

ОБЦ – РУСЕ

ул Аксаков № 8 (бившата синагога)

16.9.2017 от 9:00 часа

ГЛЕДАЙ на ЖИВО: http://bibliata.com/

Включи се със своята църква: Публикувай на ЖИВО във Фейсбук как четете Библията с таг #bibliata

СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ ОТ РУСЕ И РЕГИОНА,

В връзка с празнуването на „500 ГОДИНИ РЕФОРМАЦИЯ” тази събота, 16 септември, от 9.00 започва скоростно четене на БИБЛИЯТА в храма на ул. АКСАКОВ 8 в гр. РУСЕ. Панорамно за няколко часа ще прочетем Библията за да  видим събитията пророчествата и обещанията на БОГ! Това е като да изгледаш един 27 сериен филм от край до край!

След изпълване на сърцето мислите и ума с 100% БОЖИЕ СЛОВО, се случват различни чудеса, някой се изцеляват, други получават отговори на своите молитви!

ВСЕКИ КОЙТО ВЯРВА В ХРИСТОС Е ДОБРЕ ДОШЪЛ!

През деня се пости, т.е. не се обядва, а се слуша Божието слово и всеки следи текста. Ако нямате БИБЛИЯ (НОВ ЗАВЕТ) ще ви подарим.

ОТДЕЛЕТЕ ЕДИН ДЕН ЗА ГОСПОДА, И ЩЕ БЪДЕТЕ СТОКРАТНО БЛАГОСЛОВЕНИ!

Епископ Петър Георгиев

 

“Не критикът има значение,

не човекът, който изтъква как силните се препъват

или къде онези, които вършат полезни дела,

са могли да ги на правят по-добре.

 

Уважение заслужава човекът,

който действително излиза на арената,

чието лице е белязано от прах, пот и кръв,

който се стреми към целта без страх,

който греши, който отново и отново не улучва целта,

защото няма усилие без грешки и недостатъци;

 

който знае какво е да си безкористен

посвещава себе си на достойна кауза;

 

който в най-добрия случай накрая познава триумфа на високите постижения,

а в най-лошия, ако не успее, поне не успява докато предизвиква величие

така че мястото му никога не ще бъде сред студени и плахи души,

които не познават нито победа, нито поражение…”

 

Теодор Рузвелт 26–ти президент на САЩ

из реч изнесена в Сорбоната, Париж – 1910г.

Петдесятното съживление през есента на 1927г. като предпоставка за създаването на Съюза на евангелските петдесятни църкви в България

Доний К. Донев

Сем. Ноколови (cir. 1925)

Изпращането на п-р Николай Николов като мисионер на американските Асамблеи на Бога в България е отговор на задълбочена криза в българското евангелско движение. На първо място либералното богословие, което навлиза от запад по време на балканските войни главно чрез баптистки и конгрешански църкви, позволява бързо и безвъзвратно разпространение на консервативното (в някои случаи до крайност) петдесятно учение на Заплишни и Вороанев през 1921г. Заминаването на Воронаев и неговите сподвижници дефакто оставя без ръководство новоорганизираните петдесятни общества. Това обуславя определени различия в петдесятните практики и църковно ръководство в следващите няколко години. Когато през май 1924 сем. Заплишни са принудени да напуснат България, тези различия дефинират ефективното разделение между българските петдесяни. Църквите като тези в Перник, Плевен, Вердикал и Варна са само част от нарастващия проблем, който по-късно ще доведе до официалната съюзна кореспонденция за ограничаване практикуването на дарбите на Духа, наред с други методи за църковно ръководство и санкциониране. Младото петдесятно движение е пред разпад и единствения изход за неговото историческо оцеляване е бързо и централизирано обединение. Имено това „обединение” дефинира българската петдесятна история в следващите сто години.

Дали п-р Николов е достатъчно подготвен за ситуацията, която заварва в България, е въпрос на който тепърва ще отговарят по-задълбочени изследвания. Кръстен със Св. Дух в края на 1921г. и завършил две годишен петдесятен колеж, самият той споделя опасенията, че не ще бъде приет от по-старите вярващи в България. Въпреки, че и самите „по-стари” петдесятни вярващи там са също като него кръстени със Св. Дух от 1921г.

Едва когато Олга и Дионосий Заплишни се срещата с Николов в Америка след политическото им изгонване от България, идеята за евентуална мисия започва да се реализира. За това повлиява и писмо от майката на Николай Николов, която през 1925г. пише на сина си: „Моля те, ела и ни помогни. Това дело, толкова чудно благословено от Бога в началото, скоро ще се разпадне.” Самият Николов споделя наблюденията на някои български петдесятни „че ако помощ не дойде скоро, цялото движение ще претърпи поражение.” След едногодишна подготовка и координиране с централата на Асамблеи на Бога в Спрингфийлд, сем. Николови пристига в България в края на 1926г. Обещано им е едногодишно спонсорство от 60 щ.д. на месечно (или 8 400 стари лева). Средната работна заплата в България е около 2 000 лв., а в Америка започва драситечен финансов спад към икономическа депресия. Евентуалното продължаване на петдесятната мисия в България зависи единствено от нейните резултати през 1927г.

По тази причина без никакво забавяне, първите петдесятни събрания Николов започва в приземния етаж на дома на майка си, Мария Иконописова. До Спрингфийлд съобщава, че в страната има само пет силно фрагментирани петдесятни общества. До края на 1926г., Николов посещава три такива в София, Перник/Дивотино  и Банкя/Вердикал. В последствие през 1928 и трите ще се разграничат под ръководството на Борис Грозданов.

Кръст и корона в емблемата на СЕПЦ

Заради тежките зимни условия, бургаската църква наема салон до театъра с около 200 седящи места докато има само 25 посетителя. Духовният глад е толкова голям, че можеш „да отидеш в едно село само два-три пъти и да основеш църква,” пише в доклада си Николов. В отговор, мисийското ръководство му поставя три основни цели:

  • обединяване на Петдесятните общества в централизирана организация като част от американските Асамблеи на Бога,
  • организиране и регистриране на петдесятните църкви според българското законодателство
  • и обучение на водачи и служители за целите на движението.

От успеха на горните цели зависи, дали мисията ще бъде спонсорирано и след 1927г. Към момента Николов е без опит в църковна организационна работа, не е основал нито една църква през живота си, опита му като служител е единствено краткото му преподаване в библейското училище Ветил, а посетените от него „стари петдесятни” църкви в страната вече показват несъгласие с водената от него политика.

Въпреки това, упоритата работа в поставените кратки срокове и целевата програма, която Николов следва, скоро дават успех. Всяка седмица се провеждат пет редовни богослужения, три библейски класа, освен пътуванията до околните села където са основани църкви. Сформират се църковен хор, младежка група, молитвено служение. Петдесятното дело в Бургас привлича вниманието на местната интелигенция – „хора от по-високата класа,” както Николов ги нарича, „които преди стояха на страна, сега показват интерес.”

Но изнурителната програма с ежедневно обучение и богослужения скоро добавят към не малкото трудности на мисията. Събранията са спрени през юни 1927г. след като Николов неочаквано заболява от малария. Спрени са и редовните курсове за нови служители, между които все още няма готови да поведат делото. Съдбата на петдесятната мисия в България е отново под въпрос.

Интересът на американските асамблеи също е изчерпан и в период от осем месеца в официалните публикации липсва информация за България. Затова пък, съпругата на Николов, Марта Негел, застава плътно зад служението в един от най-трудните моменти, както в проповядване и преподаване, така и в организацията на младото движение. Въпреки липсата на официални публикации, нейната настоятелна комуникация с централата в Спрингфийлд продължава. Изправеното пред един нов своеобразен крах младо петдесятно движение в България, е спасено единствено от последвалото  възстановяването на Николов съживление през есента на 1927.

ЕПЦ Бургас през 1928г.

Информация за последвалия прогреса на мисията черпим от писмото на Н. Николов до петдесятните църкви на 29 декември 1927 г. в което пише: „Една от целите ми е била с идването ми в България на съзнателните петдесятни братя за съединяването на всички духовни сили. По време на обиколката миналата година разбрах, че вярващите искат свикването на един събор, в който да се реши въпроса за организирането на петдесятното движение в България. Виждам обаче, че някои братя ме приемат като носител на някакво ново учение и под натиска на своите предубеждения странят от мен. Направих опит през декември 1926 г. да свикам събор за обединение и организиране. Свиках събор и след тридневно разискване, приехме правилник по който да се води организационен живот в църквите ни. Но скоро организацията ни и правилника останаха без стойност. Затова реших отново да разпратя това писмо, като изложа в няколко точки условията, при които според моето мнение, едно пълно разбирателство би постигнало резултати, от който да стане обединението и организирането.”[1] За да не се провали отново в обединяването на петдесетните общества, Николов се отнася директно към централата в Спрингфийлд. По тяхна молба, Дионисий Заплишни пише до България призовавайки църквите да изпратят представители на консултативните събрания за учредяването на Съюза (такива се провеждат в Бургас, Варна, Русе и др. градове) и „да не се безпокоите за Колю Николов. Той носи здраво учение”.[2] /следва/

[1] Държавен архив Русе, ф. 319 К, оп. 1 а.е. 1, л. 1.

[2] ДА Русе, ф. 319 К, оп. 1, а.е. 1, л. 2.

ПРОРОЧЕСТВА на ДЖОНИ НОЕР за БЪЛГАРИЯ 2014

« Previous Entries