Архив на категория: Основи на лидерството

Мартин Лутер за кръщението на децата

baptism of childrenД-р Вениамин Пеев

Възраженията на анабаптистите срещу педобаптизма (кръщаването на деца) произтичат от своеобразна интерпретация на последиците от първичния грях. Мено Симонс сравнява Адамовия грях, който се предава по наследство на всички негови потомци, с отровното ухапване на змията. След като всички са били „отровени от змията”, то у хората се насажда „склонността към злото”.[1] Това важи не само за възрастните, но и за децата. Дотук менонитската концепция се движи в руслото на традиционното схващане за грехопадението, но само дотук! По собствени наблюдения Мено Симонс достига до извода, че детето често е необуздаемо като „неопитомен кон”. Следователно самата човешка природа от най-ранна детска възраст е склонна към съпротива, към бунт срещу доброто, срещу Бога и Неговото Слово. Детското съзнание е замъглено и затова кръщаването на деца е безполезно. Детето трябва да дойде до нужната възраст, когато ще може да осъзнава постъпките си като лоши без Бога. Христос наистина е премахнал на кръста вината и последиците от Адамовия грях, но това може да важи само за онези, които го знаят и го разбират, като го приемат съзнателно. Подходящата за кръщение възраст се определя от способността на младия човек да различава между доброто и злото. Това би било сигурен знак, че може да се извърши кръщение при такъв случай.

Мартин Лутер напълно отхвърля аргументите на анабаптистите против кръщаването на деца. Доста остро в проповеди, богословски трактати и лична кореспонденция германският реформатор подлага на подробен преглед всички аргументи за „кръщението по вяра”. В своята проповед върху Мат. 8 гл. от 1525 г. Лутер защитава ревностно практиката на педобаптизма. Най-напред той се противопоставя на възражението за „осъзнаването” на вярата в определена възраст. Лутер изхожда от философско-богословската  предпоставка на блаж. Августин, че „разум” и „вяра” са враждебни една спрямо друга категории. Разумът винаги се опълчва срещу вярата и Божието Слово – смята реформаторът, – следователно не може да бъде надежден съдник.[2] От друга страна, децата нямат разума на възрастните, но „са по-податливи на вяра от по-възрастните и рационални хора”.[3] Лутер дори смята, че когато децата чуят Божието Слово с ушите си, това става несъзнателно, което спомага вярата да се установи непосредствено в сърцата им. Според германския реформатор важи принципът: „Колкото по-малко разум има човек, толкова по-близо е вярата”.[4] Тук могат да бъдат представени някои основателни възражения срещу Лутеровата теза. На първо място, реформаторът прекомерно противопоставя категориите „разум” и „вяра”. Неговото основание е разбираемо само доколкото той е прав, че римокатолическите тенденции при формулирането на различни догмати използват човешкия разум и подчиняват вярата на човешки предпоставки и логика. Но ако такива тенденции водят до крайност, също така крайно е да се поставя вярата в такава позиция, щото да изземва напълно функциите на разума. Всяка интерпретация на дума, изречение или стих от Божието Слово изисква намесата на разума. Всичко, което човек чува с ушите си, изисква осмисляне – една способност, която се развива с течение на времето. От гледната точка на съвременното разбиране за психологията е много трудно да оправдаем такава крайна позиция, каквато изразява Мартин Лутер.

Особен интерес в Лутеровата критика срещу анабаптистката концепция за „кръщението по вяра” представлява един трактат, написан в епистоларна форма и хипотетично адресиран към двама свещенослужители (януари/февруари 1528).[5] Както личи от началото на този трактат-писмо, Лутер е подбуден да пише по темата от богословската и мисионерска дейност на Балтазар Хюбмайер. Конкретен повод ще да е била мъченическата смърт на анабаптиста. Историкът на протестантизма и църковните символи на вярата Филип Шаф посочва 5 пункта от анабаптистката доктрина за кръщението, срещу които възразява остро Лутер в посочения документ. Нека групираме тези 5 пункта в три главни раздела, като се опитаме да ги анализараме обективно.

Първата анабаптистка теза е, че кръщението на деца няма библейска основа.  Това касае както липсата на изрична заповед, така и схващането, че децата не могат да изразяват своята вяра. В подкрепа на своето възражение Лутер се позовава на Великата благовестителска повеля на Христос в Мат. 28 гл. Реформаторът смята, че щом като Христос в Мат. 28:19 и сл. заповядва да бъдат кръщавани „всичките народи”, то обхватът на Великата повеля касае както възрастни, така и деца. Друг подкрепящ аргумент са случаите, при които се извършват кръщения на цели фамилии (Деян. 2:38-9; 16:15, 33; І Кор. 1:16). Един коректен екзегетически анализ на посочените от Лутер пасажи обаче ще ни разкрие по-различна картина. Всъщност за реални кръщения става дума само в последните три пасажа. В Деян. 2:39 имаме обещание, в което думата tois teknois, преведена като „чадата”, означава „потомците” и не предполага непременно „малки деца”. При останалите случаи е използвана думата oikos, която в метафоричното си значение има смисъл на „голямото семейство”, в което се включва и помощният персонал, т.е. слугите (вж. Лук. 10:5; Деян. 7:10; Тит 3:4-5 и др.).[6] В нито един от тези пасажи няма категорично основание да се смята, че децата се включват в процедурата на кръщението, което може да бъде обяснено и със социалния статус на децата в новозаветната епоха.[7] В подкрепа на екзегетическия анализ, който изключва участието на децата (или поне няма изрично указание) в посочените стихове, може да послужи и една по-адекватна интерпретация на Великата повеля. Акцентът на Христовата заповед не пада тук върху различните възрастови групи, а под „всички народи” се подчертава включването на „езичниците”, а не само на „юдеите”, което се потвърждава особено от благовестителската политика, провеждана от ап. Павел след Йерусалимския събор (Деян. 15 гл.). Думата, използвана в Мат. 28:19 за „народи” (гр. ethnoi), напълно съответства на евр. дума goyyim, т.е. „езичници”.[8]

На второ място, опровергавайки анабаптистката теза, че деца не могат да се кръщават, Лутер си служи с аналогията на обрязването. Според германския реформатор кръщаването на деца е християнският заместител на обрязването, което е било заповядано на Авраам и се е извършвало през вековете при малки деца (вж. Бит. 17 гл.; Изх. 12:48; Ис. Нав. 5:2-8 и др.). Правдоподобен ли е този извод? Вярно е, че през ІІІ-IV в. кръщаването на деца става популярна църковна практика, която е предизвикана не толкова по богословски, колкото по политически причини предвид несигурността на живота на християните във враждебната Римска империя.[9] В Ранната църква е имало теолози, обосноваващи кръщаването на деца с концепцията за пораженията на първичния грях, онаследен от Адам през всички поколения. На Запад така се аргументират св. Киприан Картагенски, Тертулиан и блаж. Августин, а на Изток – Ориген, св. Йоан Златоуст и други църковни писатели. Така св. Киприан пише, че дори малките деца наследяват „по плът” духовните „рани” на греховността, като посочва Пс. 51:5: „Ето, родих се в нечестие и в грях ме зачна майка ми”. Затова те също се нуждаят от кръщение.[10] Ориген също пояснява в своите омилии, че децата носят пораженията на наследствения грях и трябва да бъдат кръщавани.[11] Интересен обаче е случаят с Тертулиан, който написва специален трактат за кръщението. Макар да допуска педобаптизма поради схващането, че чрез кръщението се осигурява спасение, той препоръчва да се изчака до такава възраст, когато детето ще може да осъзнава необходимостта от него.[12] Неговият съвременник на Изток Ориген, който поради несигурността на християнския живот в епохата на гоненията защитава кръщаването на деца, все пак настоява за предшестващо го покаяние и изповед на вяра в Бога. Поради алегоричния си метод на тълкуване Св. Писание, Ориген подчертава типологичната връзка между казаните неща в Ст. Завет и тяхното изпълнение в Новия. Така се поражда идеята за типологичното значение на обрязването. Няма обаче общоприети богословски твърдения, че педобаптизмът продължава практиката на обрязването. Следователно няма основание да се приема, че в Ранната църква е имало някаква установена повсеместна практика на кръщаване на деца на основата на новозаветни указания. Още по-малко убедително е да се смята, че кръщението на деца е заменило обрязването на деца. На Йерусалимския събор, когато апостолите вземат радикалното решение да изоставят обрязването, ап. Яков предлага езичниците да не бъдат обременявани с тегобата на обрязването (Деян. 15:19). Взето е решение, което тутакси се разпространява на запад от Йерусалим: „Защото се видя за добре на Светия Дух и на нас да ви не налагаме никоя друга тегота, освен следните необходими неща: да се въздържате от ядене идоложертвено, от блудство; от които ако се пазите, добре ще ви бъде” (ст. 28-9). Не се споменава за това, че след като обрязването е отпаднало, то трябва да бъде заменено с кръщение. Първите случаи на кръщение, описани след Йерусалимския събор, са свързани с „домовете” на Лидия и тъмничния началник (16:15, 33), при които също не се споменава за някаква „замяна”.  Интересен е пасажът в Кол. 2:11-13, където ап. Павел противопоставя кръщението и благодатните резултати от него на обрязването. Но апостолът на езичниците използва метафорично образа на кръщението и дори не загатва, че то е някакво продължение или вариант на обрязването. Да не говорим за това, че изложението е обяснително, а не императивно. Целта на Павел е отново да подчертае обезсилването на закона за новозаветните християни.

Третата основна анабаптистка теза е, че кръщаването на деца е неприемливо, защото е постановено от папата, който е Антихрист. Приравняването на папата с Антихрист е дело на самия Мартин Лутер, но германският реформатор няма предвид постановяването на кръщението на деца. Лутер разсъждава така: ако се тръгне в посока на оричане всичко, което е свързано със или произтича от папските едикти, то би следвало да се отрече Св. Писание, защото папата също го използва или да се зачеркне историята на християнството, защото в нея голям дял има папската институция. Лутер припомня удачно, че макар Христос много често да критикува религиозните водачи на Своето време, това не обезсмисля библейското учение и религиозната практика, която е съобразена с него. В известната Си критика срещу книжниците и фарисеите Христос прави следното разграничение: „На Моисеевото седалище седят книжниците и фарисеите; затова всичко, що ви заръчат, правете и пазете, но според делата им не постъпвайте; понеже говорят, а не вършат” (Мат. 23:2-3). С други думи, дори лошите по характер вършители могат да извършват добри дела. Любопитно би било да подчертаем, че по въпроса за кръщението такава принципна позиция са изразявали някои ранни папи като споменатия по-горе Стефан. Остава обаче да отговорим на въпроса дали папата е разпоредил педобаптизма, както твърдят първите анабаптисти. По-горе видяхме, че едва от ІІІ в. нататък започва да се разпространява такава практика, за която има съображения за сигурността на спасението в епоха на политическа несигурност. Блаж. Августин, който самият получава кръщение в достатъчно зряла възраст, горещо подкрепя практиката напедобаптизма. Това произтича от убеждението му за пряката връзка между кръщение и спасение. С други думи, ако детето умре по някаква причина без да е било кръстено, то е обречено на вечна погибел. Според блаж. Августин децата нямат евангелската вяра, която е нужна за спасение, но в това отношение им помагат възрастните (родители, кръстници). Той е авторът на предположението, че „вярата на цялата Църква” гарантира валидността на кръщаемото дете. Ако трябва да се говори за институционална намеса по въпроса за кръщаването на деца, то Тридентският събор е този, който подчертава по особен начин валидността на педобаптизма. От 14-те канона, посветени на св. кръщение, канони 12, 13 и 14 се отнасят до кръщението на деца. Както останалите, така и тези 3 канона плашат с анатема всеки, който се противопоставя на педобаптизма. Забранява се „повторното кръщение”, като не се позволява никому да оспорва заместителната вяра на кръстниците. Не се отдава значение на „християнския живот” в смисъл на спазване определени морални норми, като при провал в това отношение се предвиждат като наказания само лишаване от св. Евхаристия и другите св. тайнства „до покаяние”.[13]

Поддържниците на педобаптизма сред наследниците на реформаторите в Германия и Швейцария оцеляват. Днес освен лутераните можем да посочим такива големи деноминации като англикани, методисти, презвитериани и др. Противниците на педобаптизма обаче също не трябва да се пренебрегват. Към тях спадат моравските братя, баптистите, адвентистите, харизматичните евангелистки представителства и др. Карл Барт бе един от най-влиятелните съвременни богослови, които поддържаха „кръщението по вяра” в достатъчно зряла възраст.[14] Неговата позиция обаче бе дипломатична и миролюбива – макар да бе убеден, че педобаптизмът няма новозаветна база, той  съветваше преминалите през кръщението в детска възраст да не пристъпват към повторно кръщение. Барт приемаше Христос като главния фактор, действителния Кръстител на всеки един човек, но последният имаше за него значението на „втората по важност фигура в драмата”. Затова от кръщаемия трябва да се изискват доброволност и отговорност при тази решителна начална стъпка в християнския живот. Божията благодат, насочена свободно към него, трябва да се приема с готовност за вярност и посвещение.

 

[1] CWMS, 92 (George, T. Theology of the Reformers. Nashville, Tenn.: Broadman Press/Leicester, Engl.: Apollos, 1988. 268).

[2] Althaus, P. The Theology of Martin Luther. Transl. by R. C. Schultz. Philadelphia: Fortress Press, 2011. 366.

[3] WA 17/II, 83 (ibid.).

[4] Ibid., 84 f. (ibid.).

[5] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. Oak Harbor, WA: Logos Research Systems, Inc., 1997. 338.

[6] Abbott-Smith, G. A Manual Greek Lexicon of the New Testament. Edinburgh: T & T Clark, 1999. 313.

[7] На базата на социалната действителност в Античността Джует заключава, че няма новозаветни основания да се подкрепя хипотезата за кръщаването на деца в новозаветната Църква (Jewett, P. K.  Infant Baptism and the Covenant of Grace. Grand Rapids: Eerdmans, 1978. 47 ff.; Guthrie, D. New Testament Theology. IVP, 1981. 738 n. 123.

[8] Особено в случаите, когато думата е в мн. ч., тя се отнася към „езическите народи” (Abbott-Smith, G., op. cit. 199 f.).

[9] Kelly, J. N. D. Early Christian Doctrines. London: A & C Black, ; 5th ed. 207-11.

[10] Cypr. Ep. 64.5.

[11] Orig. Hom. in Luc. 14; In Rom. 5, 9.

[12] Tert. De bapt. 18.

[13] Noll, M. A. (ed.) op. cit. 190-1.

[14] Barth, K. The Teaching of the Church Regarding Baptism. Transl. by E. A. Payne. Eugene, Or.: Wipf & Stock Publ., 2006; repr. Passim.

Роб или свободен е човекът във философията на Бердяев?

Свободата е пробив в този свят” (Бердяев)

Проблемът за “робството” и “свободата” на човека, разглеждан многократно от Бердяев, има дълбок религиозно-философски смисъл. Той произтича от самата двойствена природа на човека, която създава напрежение и две различни опции. Личността може да направи своя избор или да се поддаде на съблазънта да изпадне в робска зависимост от някаква необходимост, авторитет, власт, земни и социални обстоятелства. И обратно, тя може да се противопостави, разбунтува и освободи от тяхната зависимост. Тогава личността става освободена и съществува като свободна. За да постигне своята “свобода” обаче, личността трябва да осъзнае дилемата за “робството” и “свободата”. Тя трябва да приеме, че “човек е пресечната точка между два свята” (Съчинения в 6 т., 3, 55). Тази Бердяева максима представлява трансформация на древногръцкия възглед, че човек е “мярката на всички неща” (Протагор, Демокрит). Но докато антропологизмът на гърците бил твърде принизен, приземен и материализиран, Бердяев представя една религиозно-философска концепция, която преминава през традиционното християнство, но се обогатява с прозренията на мистици като кабалистите и особено с антропологичните възгледи на Якоб Бьоме и Фр. Баадер. Дори само с избора на своите източници на вдъхновение Бердяев показва широтата и полета на своята философия за човешката свобода.

Съвършената “свобода” обаче се придобива само в царството на Духа (Царството на Духа и царството на кесаря, 85). Само Христос-Богочовекът може да направи човечеството и отделната личност “наистина свободни”. Според Бердяев съвършена свобода в политическия смисъл не съществува. Човек винаги е “роб” на една или друга държавна система – независимо от позицията си в нея. “Свободата” е духовна, вътрешна, а не земна, външна категория! Тя може да се дари на другите само от съвършено свободна личност, каквато е Христос.

Двойствеността на човешката природа
В религиозно-философски смисъл човекът притежава двойствена природа. Бердяев разглежда тази концепция в няколко свои произведения. Например, в “Смисълът на творчеството” той пише: “Човекът е не само от този свят, но и от друг свят, не само от необходимостта, но и от свободата, не само от природата, но и от Бога” (Съчинения в 6 т., 3, 56). Неговата двойственост обуславя двете противоположни тежнения – към състоянието на робство и полета на свободата. В религиозната философия винаги се е наблюдавала тази усложненост на антропологията. Позитивистите, натуралистите и марксистите са опростявали учението за човека, представяйки го като материален продукт, изправило се на два крака животно, произлязло от тинята и връщащо се пак в нея. В религиозната философия обаче, развила се върху благодатната почва на юдаизма или християнството, антропологичната концепция представлява преплитане на два аспекта – земен и небесен. В Кабалата, например, се говори за “земен Адам” и “небесен Адам” (пак там, 69; срв. Зохар). Първият е “образ на света”, а вторият – “образ на Бога”. От тази двойственост следва дълбокото и нестихващо напрежение между двете същности, което създава не само проблеми в поведението и живота на отделния човек, но създава трудности за всички, нагърбили се със задачата да конструират философска антропология. Бердяев предупреждава да не се вмъква психологизъм в антропологията, каквато е тенденцията в епохата на модерността. От религиозна гледна точка бихме могли да кажем, че двойствеността на човека се усеща и у ап. Павел. В известната 7-ма гл. на Римляни апостолът изповядва: “Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша” (ст. 19). Това вътрешно напрежение не е психологическо поради несигурност на волята. То е духовно, защото произтича от “греха, който живее в мене” (ст. 14, 17, 20). Но то е такова поради двояката същност на човека. Павел говори за “плътта ми” (ст. 14, 18; срв. ст. 23) и “вътрешния си човек”, който изпитва “услада в закона Божи” (ст. 22). Цялата тази антиномия, представена от апостола, е не само етическа, но и онтологична, т.е. тя доразвива юдейската религиозно-философска антропология за двойствената природа на човека като съвкупност на “земната пръст” и вдъхнатия “Божи Дух” (срв. Бит. 2:7). Юдеите вярвали, че човекът представлява бойно поле, на което се борят Бог и Сатана за владението над него. Може би ехо от този възглед ще открием и в изказването на ап. Юда: “А Михаил Архангел, когато се препираше с дявола за Моисеевото тяло …” (Юда, 9). Причастната форма “диакриноменос”, която се използва тук, произлиза от глагола “диакрино” със значение на “решавам с оръжие” и “воювам”.

Осъзнаването на двойствеността и последствията от това
Осъзнаването на двойствеността на човешката природа е предпоставка за постигането на истинската “свобода” на личността. “Човекът се осъзнава като принадлежащ на два свята, природата му се раздвоява и в неговото съзнание побеждава ту едната природа, ту другата” – казва Бердяев (Съчинения в 6 т., 3, 55). Физическата, земната, плътската природа е склонна да попадне под веригите на необходимостта, ограниченията и робството. А това води до властта на детерминизма. Боговдъхнатата, небесната, духовната природа, която е оживотворяваща, гарантира летежа в сферата на свободата. “Странно същество – раздвоено и двусмислено, имащо облик царствен и облик робски – констатира Бердяев за човека, – същество свободно и приковано, силно и слабо, свързало в едно битие величието с нищожеството, вечното с тленното” (пак там).

Такава раздвоеност у човека са виждали и други християнски мислители. Бердяев цени особено много Паскал, за когото човек е “мислеща тръстика” – крехка и податлива на порива на вятъра, но мислеща и осъзнаваща своето високо положение в природата като “Божи образ”. Човекът е също “средина”, разпъната между два края или два бряга. Но същевременно той е способен да бъде “съдник” на нещата и обстоятелствата, защото осъзнава всичко, въпреки че се затруднява да възприеме крайностите (Мисли, № 434, 193). “Защото най-сетне какво е човек във вселената? – пита Паскал. – нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо” (пак там, № 72, 71). Затова според френския мислител човек е едновременно “хранилище на истина” и “тресавище на несигурност и заблуждение”, на “гордост” за вселената и за нейна “измет” (пак там, № 434, 193). Човек не може да бъде само едното или другото, той е и двете едновременно, затова той е едновременно прикован и устремен към полет. Той е роб и свободен, но големият въпрос е дали осъзнава това! И ако го осъзнава, как постъпва?…

Според възгледа на Бердяев, развит пространно в “За робството и свободата на човека”, човек е структуриран като “господар”, “роб” и “свободен”. На основание на своята нагласа или избор той попада в едно или друго, или трето състояние (пак там, 82-93). И трите състояния показват определен тип съзнание. Състоянието на “робството” често граничи с липса на осъзнаване достойнството на човека. Състоянието на “господаруването” често се изявява като егоцентричност, имаща съзнанието, че другите съществуват заради “господаря”. Затова “господар” и “роб” са много тясно свързани като тип съзнание и вид състояние. Най-извисена е степента на “свободния”, защото тогава човекът има съзнание за собствената си ценност, потенциал, възможности, но той е “обърнат” към другите и към всичко около себе си, следователно на свободния човек му липсва егоцентризмът и консуматорската нагласа и поведение. Само свободният човек се осъзнава “като свободно и духовно същество”. Само той може да бъде творческа личност. Само той може да изявява в пълнота “Божия образ”, вдъхнат му от Твореца на всемира и човечеството.

Бердяев поставя особен акцент върху потребността от “осъзнаването” на собствената си природа и състояние от човека. Неговото наличие или липса го тласка, поставя и определя в една или друга, или трета категория. Като характерен белег на “робството” Бердяев посочва “отчуждението”. Това е видимо както в религиозната, така и в социалната сфера. Затова, ако човек “се отчужди” от Бога или Църквата, те му стават “господари”, а той се превръща в техен “роб”. Между тях се надига напрежение и дори антагонизъм. Идентично е положението, когато личността “се отчужди” от семейството, обществото, държавата. Но “роб” при такова състояние е не само робът, а и господарят. Валиден е принципът: “Поробването на другия е едновременно поробване на себе си”. Следователно, ако вярващият човек се отчужди от Бога или Църквата, не само той става “роб”, но превръща в “роби” и Бога, и Църквата. Бердяев доразвива политическата мисъл на Платон, че онзи властник, който се е превърнал в тиранин, всъщност “сам е роб”. В духовната област свидетелство за “робска тирания” може да се установи в резултатите от грехопадението. Твърде опасно е, че “съществува вечна тенденция към тирания” в живота на цялото човечество – особено в онези негови части и поделения, които са се отчуждили от Бога и християнството.

Ето защо най-препоръчително е осъзнаването и състоянието на “свободния” човек. Истинската свобода не е свободата на състояние, при което около нас или над нас няма господари. Истинската свобода се формира в самото съзнание за освободеност от външни заробващи отношения и зависимости. Истинската свобода е дълбоко вътрешно и духовно състояние! Това състояние не зависи от никакви външни обстоятелства и фактори. Затова Бердяев е убеден, че “само свободният е личност, дори и целият свят да иска да го пороби” (пак там, 84). А това означава, че външната тирания – физическа, религиозна, идеологическа, политическа и т.н. – не може да обезличи личността. А личността е човек-творец на света около себе си. Личността може да въздейства, да преобразява, да пречиства света, в който се изявява като “свободна”. Само така би следвало да разбираме Христовото уточнение, че Той не дава на Своите последователи “свобода”, каквато светът дава на другите, а тази свобода е истинска (Йоан 8:36). За отбелязване е обстоятелството, че Христос казва това на юдеите, които смятаха, че по принцип са “свободни” като “Авраамово потомство” (ст. 33). Христовият отговор ясно показва, че религиозната традиция може да “заробва”, а не да “освобождава” човека. Само Божият Син освобождава! Следователно не деноминационната принадлежност или мястото и приносът в църковната история правят вярващия човек “свободен”, а само Христос.

Христос като най-освободеният и свободен Човек

Христос има уникалната способност да освобождава истински не защото това е казано в Новия Завет или защото е постулирано в църковната догматика. Въпреки че всичко това е вярно за християните и Бердяев несъмнено го приема, той отива още една крачка по-нататък. Той представя Христа като уникален и съвършен пример на най-освободения и свободен Човек. “Христос е свободен, най-свободен от синовете човешки” – убеден е философът (За робството и свободата на човека, 83). Първо, Христос не е бил “господар” в теологичен или социален смисъл. Второ, Христос не е бил обвързан със зависимост от материалния свят и човешкото общество. Следователно не е бил и “роб”. Бердяев прави интересна съпоставка с римския цезар, който в Античния свят е бил на най-високото господарско стъпало както в политическия, така и в религиозния смисъл. Известно е, че римският цезар изпълнявал длъжностите на princeps senatus (първи сенатор), цензор, консул и трибун. Същевременно той бил рontifex maximus (върховен жрец), защото бил смятан за религиозен началник на езическия култ. Но не само това! Римският цезар от времето на Октавиан Август се самообожествявал като “благодетел” на народа си (вж. Светоний, Дванадесетте цезари, кн. I-II).

Всички тези завоювани позиции обаче, които малцина в Античната епоха са дръзвали да оспорят, нямат никаква стойност според Бердяев. Той заявява: “Цезарят, имперският герой, е роб, роб на света, роб на волята за могъщество, роб на човешките маси, без които не би могъл да осъществи волята си за могъщество” (За робството и свободата на човека, 83). Следователно, бидейки “господар” във формалния, земния смисъл, в духовния смисъл той си остава “роб”.  Тази философска и теологична антиномия се поддържа от Бердяев и в други негови съчинения. Като тоталитарна държавническа система, римската империя предизвиква само заробване. Такива заробващи системи са още фашистката и комунистическата държава (Царството на Духа и царството на кесаря, 56). По начало нито една тоталитарна система не притежава действителен суверенитет. Само в царството на Духа, което е установено от Христос, може да се живее в пълна свобода, вдъхновяваща поданиците му за творчество и благополучие. Затова, както подчертава Бердяев, налице е един вечен конфликт между Христос-Богочовека и Кесаря-човекобога, между съвършения Освободител и земния господар-роб. Това е вечният конфликт между стремежа към свобода и падането под робство.

И така, както “робството”, така и “свободата” са дълбоко духовни и осъзнати състояния. Човек може да бъде “роб” на външни обстоятелства и фактори, но по-страшно е робуването “на самия себе си”. Такава личност не е осъзнала дилемата и страшните поражения от липсата на самоосъзнаване. И обратно, “заробването” отвън може да се окаже твърде слабо, дори незначително, ако личността е осъзнала своята духовна “свобода в Христа”. Бердяев припомня, че “човек може да бъде вътрешно свободен дори и в окови, може да бъде свободен, когато го изгарят на клада” (пак там, 85). Това самосъзнание са имали ранните християнски мъченици и всички герои на вярата, които не са трепнали пред заплахите и изтезанията в царството на кесаря. Такова самосъзнание за истинска освободеност в Христа трябва да имаме днес в една епоха, в която чужда власт и външни за духа ни съблазни се опитват да ни обхванат с пипалата на икономическа и идеологическа зависимост, а понякога дори и с примките на фалшива духовност.

Турция вещае свещени войни в Европа

Турският външен министър Мевлют Чавушоглу обяви, че „свещени войни ще започнат скоро“ в Европа, въпреки поражението на водача на крайната десница в Холандия Герт Вилдерс на парламентарните избори, съобщават световните осведомителни агенции. Чавушоглу не приветства победата на Народната партия за свобода и демокрация на премиера Марк Рюте.

„Изборите приключиха в Холандия… когато се вгледаш в многото партии, виждаш, че няма разлика между социалдемократите и фашиста Вилдерс„, изтъкна турският първи дипломат.

Всички имат един и същ манталитет. Къде ще отидете? Накъде водите Европа? Вие започнахте да разрушавате Европа. Вие дърпате Европа към пропастта. Свещени войни скоро ще започнат в Европа„, коментира още Чавушоглу.Турция и Холандия са въвлечени в дипломатически спор заради отказа на холандските власти да позволят на турски министри да агитират пред турската диаспора преди референдума за увеличаването на правомощията на турския президент Реджеп Тайип Ердоган.

Жертвите на комунистическия режим

1 февруари е обявен за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Тази година се навършват 72 години от първите присъди на т. нар. Народен съд. 1 февруари 1945 г. е денят, в който посрещат смъртта регенти, депутати, офицери, министри, общественици, жертви на Първи състав на Народния съд.

Комунистическият режим влиза в учебниците

На 1 февруари 1945 г. Народният съд осъжда на смърт трима регенти, шестдесет и седем депутати, министри, генерали и полковници. Присъдите са изпълнени на същия ден. Много от близките на подсъдимите са изселени преди или по време на процеса. Според доклад на Държавна сигурност за девет месеца в страната са изселени 28 131 души и хиляди са убити.

Денят на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим се чества на 1 февруари по предложение на президентите на България Желю Желев (1990-1997) и Петър Стоянов (1997-2002).
1 февруари 1945 г. е денят, в който посрещат смъртта регенти, депутати, офицери, министри, общественици, жертви на Първи състав на Народния съд.

Община Белене получи безвъзмездно имот за изграждане на мемориал на остров Персин

На 1 февруари 1945 г. Народният съд осъжда на смърт трима регенти, шестдесет и седем депутати, министри, генерали и полковници. Присъдите са изпълнени на същия ден. Много от близките на подсъдимите са изселени преди или по време на процеса. Според доклад на Държавна сигурност за девет месеца в страната са изселени 28 131 души и хиляди са убити. Това е второто масово избиване на държавен елит от комунистите след атентата в църквата „Света Неделя“ и най-масовия трибунал в Европа след Втората световна война. Това преживява България след 1 февруари 1945 г. — датата, на която 147 човека са осъдени на смърт от Първи и Втори състав на т. нар. Народен съд. Присъдите са изпълнени още същата нощ и дотогавашната държавност на България потъва в замръзналата пръст на столичните гробища. Датата, наречена Кървавия четвъртък, е само началото

Кървавият четвъртък праща 147 на смърт

Безмилостният реваншизъм на българските комунисти, подкрепени от окупационните съветски войски, е отговор на терора срещу тях във военните години. Той е описан от Орлин Василев, който разкрива многобройни хроники от полицейските архиви, макар и с пропагандна цел. Става ясно, че срещу партизаните, техните укриватели и срещу членовете на БКП като цяло се е действало също безмилостно. Изследователи дори намират любопитни съвпадения между броя на избитите до 09.09.1944 г. и официалния брой на осъдените след това. Основната причина за мащабите на терора след Девети септември обаче е в прякото влияние на СССР. Масовото изтребване на всички възможни политически опоненти там е практика още от 1917 г.
Учреденият след 09.09.1944 г. съдебен ред е противоконституционен, защото нарушава членовете, според които министри могат да бъдат съдени само от държавен съд, по решение на парламента, а самите депутати не носят отговорност за своите действия като такива, припомнят Поля Мешкова и Диню Шарланов в „Българската гилотина“. В Народния съд се пренася духът на съветското правораздаване, но този процес се смята за неизбежен. В онзи период държавата реално се управлява от кадри на БКП, които са били преследвани, живели са в нелегалност, някои от тях са лежали по затворите, а други са били политически емигранти в СССР, припомня бившият партизанин, по-късно емигрант Петър Семерджиев.
Цялата процедура стартира с обявената от премиера Кимон Георгиев правителствена програма, включваща Народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народните свободи и над мирното население. Съществуващите институции директно отиват на боклука, а съдържанието на наредбата допълнително е подменено до началото на съдебните процеси. Александър Везенков обяснява в изследването „9 септември 1944 г.“ как юристът Нисим Меворах, писал първоначалния проект на закона, после не могъл да го познае. Слага се начало на порочната практика да се съди не по индивидуална вина, а по колективна. Премахва се обжалването.
Със съдействието на правосъдния министър Минчо Нейчев, за главен народен обвинител е избран адвокат Георги Петров. Двамата движат заедно още от оперетния метеж, наречен Септемврийско въстание. Повечето обвинители имат загинали близки. Първоначалните срокове за работата на съда не са спазени, защото липсват важни архивни материали от външното и вътрешното министерство, иззети от спецслужбите на Съветския съюз. И още една гротеска: съденето на регентите и част от министрите започва в тяхно отсъствие, защото и те са на следствени разпити в Москва. Кога и как е връчен Обвинителният акт, пита адвокатът на княз Кирил и предизвиква смут в залата.
Свидетелствата за практиките на Народния съд са много, допирните точки с безпристрастното правосъдие — нищожни. 
На всеки адвокат се падат по десетина обвиняеми
В залите на съда, както и около тях непрекъснато скандират хора. Масовките са организирани, но част от участниците са дълбоко мотивирани заради убитите си роднини. Стъписан журналист от Великобритания, която също е пострадала във войната, описва видяното като „антична трагедия“. Нужната информация за народните маси се осигурява от радиото и новия вестник „Народен съд“. „Никой от подсъдимите, мисля аз, не хранеше илюзии“, спомня си царица Йоанна в своите „Спомени“. — Всички знаеха, че трябваше да умрат.“ Някои пренебрегват страха. „Генерал Трифонов, който беше запитан дали се признава за виновен, отговори смело: „Да, виновен съм единствено, че не заповядах да отрежат главите на всички вас, когато бях в състояние да го направя“, преразказва царицата.
Самите присъди са обсъдени предварително между обвинители и членове на Политбюро. На срещата главният обвинител Георги Петров признава, че в процесите става дума за „различна вина, а някои може би нямат вина“. Надделява мнението на Георги Димитров, препредадено от Трайчо Костов: „Никой не трябва да бъде оправдаван. Никаква хуманност!“ Комисия на ЦК на БКП изисква предварително „окончателните“ присъди и ги „съобразява“ с изискванията на Димитров, все още координатор от Москва. Опитите на адвокати на подсъдимите да предупредят, че Народният съд плюе по конституцията, са определени от обвинителите като „излишни отклонения, които отнемат от ценното време на съда“. На конкретни въпроси защитата получава отговор „няма време“. Присъдите на Първи и Втори съдебен състав допълнително са утежнени до максимум. Георги Димитров, който доуточнява броя на осъдените с числа и проценти, лично посочва 1 февруари за произнасяне на присъдите.
На 2 февруари околийските управления в страната получават заповед „да осигурят ред и спокойствие“, ако се наложи.
Самата царица Йоанна не само оживява, но дори не е арестувана и разпитвана, само защото е страняла от политическия живот, твърди историкът Милен Куманов в предговора на нейните „Спомени“. Княгиня Евдокия например също оживява, но след кошмарен престой в Дирекция на народната милиция. След като на осъдените не е позволена последна среща с роднини и близки тримата нови регенти пожелават среща с царицата за съболезнования. Един от тях й препоръчва да бъде доволна, че е останала жива. Йоанна Савойска използва аудиенцията, за да пожелае да напусне страната.
Народният съд е само едно от следвоенните съдилища, но е най-стряскащото заради мащабите. В Нюрнбергския процес срещу нацистите на скамейката сядат 24 човека, а осъдените на смърт са 12. Военният трибунал за Далечния Изток отнема едва 7 живота. България преживява над 130 масови процеси с над 10 000 подсъдими и над 2600 официални смъртни присъди (данните варират), придружени с конфискации. Отделно са „неофициалните“. А Кървавият четвъртък е най-бруталната проява в нежеланието за помирение с миналото. За разлика от нашия бивш съюзник Германия, която след катарзиса инкорпорира обратно кадри от нацисткия период и в съдебната система, и в спецслужбите, та дори и политиката, България е принудена от Съветския съюз да скъса с миналото си с кръв, типично по негов образец — с унищожение от политическите върхове до интелектуалните кръгове на писателите и учените. В крайна сметка високата цена, която България плаща в опита да излезе на чисто от войната, е ненужно висока, показва историята. След изравняването на сметките отново започва мъчителен градеж от нулата.

Джон Уесли: Проповядване на открито; „Целия свят е моя енория”; Опитности с демони

Уесли започва да проповядва на открито

1739. 15 Март – По време на моя престой (в Лондон) аз бях напълно зает с нашето общество на Фетър Лейн както и с множество други, които желаех да поддържам. Немах намерение да напускам Лондон, когато получих писмо от г-н Уайтфийлд и друго от г-н Стюард, които ме умоляваха по най-настоятелен начин да дойда в Бристол без да се бавя. Не ми се искаше да направя това.

Вторник 28 – Моето пътуване беше представено пред нашето общество на Фетър Лейн. Моят брат Чарлс едва спомена за него. Когато обаче се обърна към  Божия пророк той получи следните думи като изговорени към него: „Сине човешки, Аз с един удар ще отнема от тебе желанието на очите ти; а ти да не жалееш или плачеш, нито да потекат сълзите ти” (Езекиил 24:16). Все пак другите наши братя продължаваха да спорят без някаква вероятност да достигнат до единодушно решение, докато накрая всички се съгласихме да решим чрез жребий. И така беше решено, че аз трябва да отида.

Четвъртък 29 – Напуснах Лондон и вечерта поучавах една малка група в Бесингстоук.

Събота 31 – Вечерта достигнах Бристол и там срещнах г-н Уайтийлд. Отначало аз не можех да се съглася със странния начин на проповядване на открито, за който той ми даде пример в Неделя понеже през целия си живот (до съвсем скоро) толкова стриктно се бях придържал към приличието и реда, че смятах едва ли не за грях мисълта, че това може да не бъде направено в църква.

1 Април – Вечерта (г-н Уайтфийлд беше заминал) аз започнах да обяснявам проповедта на нашия Господ на планината (един твърде забележителен прецедент за проповядване на открито макар че предполагам, по същото време са се провеждали църковни служби) на малка група, която имаше навика да се среща един или два пъти седмично на улица Николас.

Понеделник 2 – В 4 след обед реших да бъда по-смел и да изявя по улиците добрата вест за спасението говорейки от върха на едно малко възвишение близо до града на около 3000 души. Текста, върху който говорех беше този (възможно ли е някой да е толкова невеж, че да не вижда как той се изпълнява във всеки служител на Христос?): „Духът на Господа е на мене понеже ме е помазал да проповядвам на сиромасите; да превържа сърцесъкрушените, да проглася освобождение на вързаните и да проглася благоприятната Господна Година.” (Исая 61:1-2; Лука 4:18-19).

Неделя 8 – В 7 сутринта проповядвах на около 1000 човека в Бристол и след това на около 1500 от върха на хълма Ханам в Кингсууд. Аз извиках към тях с думите на евангелския пророк: „О, вие, които сте жадни, елате всички при водите; и вие, които нямате пари, елате, купете и яжте. Да! Елате, купете вино и мляко без пари и без заплащане.” (Исая 55:1). Следобед около 500 души дойдоха в Роуз Грийн (от другата страна на Кингсууд); сред които аз застанах и извиках в името на Бога: „Ако е жаден някой нека да дойде и да пие. Който вярва в Мене реки от жива вода ще потекат от утробата му както казва Писанието.” (Йоан 7:38).

Вторник 17 – В 7 следобед посетих малкото общество в Бак Лейн. Стаята, в която се намирахме имаше подпори, но тежестта на хората накара пода да поддаде и още в началото на проповедта гредата, която я подпираше падна с голя шум. Но пода не потъна повече, така че, макар отначало да бяха донякъде изненадани, хората тихо и с вниманието се върнаха към това, което се говореше.

Понеделник, 7 Май – Бях готов да отпътувам към Пенсфорд където трябваше да проповядвам в църквата, когато получих следната бележка:

„Господине,

Нашият служител беше уведомен, че Вие не сте на себе си и поради тази причина няма да проповядвате в никоя от неговите църкви.” Все пак аз отидох и в Приийстдаун и на около половин миля от Пенсфорд проповядвах Христос нашата „мъдрост и праведност и изкупление и освещение.”

Вторник 8 – Отидох в Бат, но не можах да отида на моравата където бях говорил преди. В резултат ми беше предложено едно много по-удобно място, където проповядвах Христос на около 1000 души.

Сряда 9 – Сдобихме се със собственост върху парче земя близо до двора на църквата св. Яков на Хрос Феър, Бристол, където възнамеряваме да построим стая, достатъчно голяма, за да побере както обществата на улиците Николас и Болдуин така и толкова от техните познати, колкото биха пожелали да дойдат когато разясняваме Писанието. В Събота 12 беше положен първия камък с глас на радост и хваление.

Първата методистка сграда

Отначало аз нямах намерение да бъда въвличан както с разходите по тази работа така и с нейното изпълнение и назначих 11 човека, върху които, разбира се, предполагах, че ще падне отговорността за това. Но аз скоро разбрах своята грешка. Първо, по отношение на разходите: защото цялото начинание нямаше да се осъществи ако аз веднага не бях поел върху себе си заплащането на всички работници. Така преди да разбера какво става аз влязох в дълг за повече от 150 фунта, който трябваше да изплащам както мога понеже обещаното и от двете общества не възлизаше на повече от ¼ от тази сума. Що се отнася до ръководенето на работата аз получих две писма от моите приятели в  Лондон и по специално от г-н Уайтфийлд, че нито той нито те не желаят да имат нищо общо с тази сграда нито пък ще я подкрепят по някакъв начин освен ако аз веднага не освободя всички отговорници и не направя всичко от собствено име. За това можели да бъдат дадени много причини, но една е достатъчно, а именно: „че такива отговорници винаги ще могат да ме контролират и ако аз не проповядвам това, което те желаят могат да ме изгонят от сградата, която аз сам съм построил.” Аз се подчиних на техния съвет, освободих всички отговорници (никой не се противопостави) и поех цялостното ръководство в свои ръце. Вярно е, че нямах нито пари, нито пък някаква човешка вероятност да ги осигуря, но аз знаех, че „Господна е земята и всичко що е в нея,” а в Неговото име не можех да се съмнявам.

Неделя 13 – Обичайните ми публични задължения сега са както следва: Всяка сутрин аз чета молитви и се моля в Нюгейт. Всяка вечер обяснявам част от Писанието на едно или повече от обществата. В Понеделник следобед проповядвам на открито близо до Бристол; във Вторник в Бат; в Сряда в баптистките воденици; всеки Четвъртък близо до Пенсфорт; всеки Петък в Кингсууд; в Събота следобед и Неделя сутрин в Боулинг Грийн (който се намира близо до центъра на града); в Неделя от 11 близо до хълма Ханам, в 2 в Клифтон и в 5 на Роуз Грийн. И така ще продължавам толкова дни за колкото ми достигнат силите.

Живите аргументи на Уесли

Неделя 20 – Виждайки мнозина от богатите в църквата в Клифтън моето сърце изпитваше голама болка за тях и аз искрено желаех някои дори и от тях „да влязат в Божието царство.” Но колкото и да желаех аз не знаех как да ги предупредя да “бягат от идващия гняв” докато моят Завет не се отвори на думите: „Не съм дошъл да призова праведните, но грешните на покаяние.” (Марк 2:17); Когато размишлявах над тях душата ми беше толкова разширена, че аз можех да викам силно (макар и не като нещастния Архимед) „Дайте ми опорна точка и ще повдигна земята.”

Изпратените от Бога светкавици и дъжда не възпряха около 1500 души да се съберат в Роуз Грийн. Нашия текст от Писанието беше: „Гласът Господен е над водите; Бог на славата гърми; Господ гърми над големите води, гласът Господен е силен; гласът Господен е величествен” (Псалм 29:3-4). Вечерта Той говори на трима, в душите на които имаше буря и ураган и те веднага намериха покой. През цялото това време аз непрестанно бях питан както от хора, които целенасочено бяха дошли в Бристол, за да изпитат тази странна работа така и от случайни посетители „Как е възможно това?” и бях предупреждаван безброй пъти (най-вече поради грубо неразбиране на случващото се) да не вземам под внимание видения или сънища или да си въобразявам, че греховете на хората са простени поради силните им викове, или сълзи, или външни проявления. На един, който многократно ми беше писал поради тази причина аз отговорих както следва: „Несъгласието между нас е основно, ако не и единствено относно фактите. Вие отричате, че сега Бог действа чрез тези ефекти или поне, че действа по този начин. Аз утвърждавам и двете неща защото съм ги чул със собствените си уши и съм ги видял с очите си. Аз съм виждал (доколкото нещо от този вид може да бъде видяно) мнозина променени в един миг от дух на страх, ужас, отчаяние в дух на любов, радост и мир и от грешните желания, които до този момент са царували в тях в чисто желание да вършат Божията воля. Това са нещата, на които съм бил и на които сега почти ежедневно съм свидетел със собствените си очи. Какво мога да кажа относно виденията или сънищата? Познавам няколко човека, в които тази голяма промяна е била изработена чрез видение или чрез ярка картина поставена пред очите на умът им на Христос, или на кръста, или в Неговата слава. Това е факта; нека всеки го разбира както желае. Тази промяна е била извършена (не само чрез проливането на техните сълзи, или от падането, им земята или от викането; това не са плодовете както Вие изглежда предполагате доколкото аз мога да отсъдя, но) от целия курс на техния живот дотогава в много отношения лош; а от това време свят, праведен и добър. Аз ще ви покажа човек, който до този момент е бил лъв, а сега е агне; такъв който е бил пияница, а сега е крайно трезвен; развратник, който сега се гнуси дори да се допре до осквернената от плътта дреха. Тези са моите живи свидетелства за това, което твърдя, а именно, че Бог сега както и тогава дава прощение на греховете и дара на Святия Дух на нас и на децата ни. Да, и доколкото зная прави това внезапно и често посредством видения и сънища. Ако това не е така аз се оказвам лъжесвидетел пред Бога. Защото чрез Неговата благодат аз свидетелствам за тези неща и ще продължавам да го правя.”

„Целия свят е моята енория“

„Вие казвате, че не можете да примирите някои части на моето поведение с характера, който аз от дълго време подкрепям нито пък някога ще направите това. Следователно, аз се отричам от този характер при всеки възможен случай. Аз казах на всички на нашия кораб, на всички в Савана, на всички във Фредерика и навсякъде с ясни думи, че аз не съм християнин, аз единствено гоня изподир, дано да уловя нещо.”

* * * *

„Ако попитате с какво право върша това то е следното: Желанието да бъда християнин и убеждението, че съм задължен да извърша всяко добро, за което имам благоприятен случай. и накъдето смятам, че е най-добре е мое задължение да отида. Воден от този принцип аз отидох в Америка; поради този принцип посетих Моравската църква; и поради същия сега аз съм готов (Бог да ми помага) да отида в Абисиния, или Китай, или където е угодно на Бога да ме призове.

Относно Вашия съвет, да се установя в колежа там аз нямам работа понеже сега нямам нито длъжност нито ученици. Дали другата част на  Вашето предложение ще бъде удачна за мен т.е. „да се заема с лекуването на душите” ще имам достатъчно време да обмисля ако това ми бъде предложено. Но междувременно Вие смятате, че трябва да остана спокоен, понеже иначе, ако се намесим в работата на други и работя с хора, които не ми принадлежат, ще взема чуждо служение.. По подобен начин Вие питате: „Как събирам християни, които не са под моя отговорност да пеят псалми, да се молят и да слушат обяснение на Писанието?” и смятате, че според католическите принципи е трудно да оправдаете това, когато се върши в енориите на други хора. Позволете ми да говоря ясно. Ако под католически принципи вие имате в предвид други освен тези на Писанието те нямат никаква тежест за мен. Аз не приемам друго правило независимо дали се отнася до вярата или практиката освен светите писания. Но според библейските принципи аз не смятам, че е трудно да се оправдае това, което правя. Бог в Писанието ми заповядва, според силата ми, да наставлявам невежите, да поправям злите, да утвърждавам добродетелта. Хора ми забраняват да правя това в други енории; т.е. да правя това изобщо виждайки, че аз нямам собствена енория и вероятно няма да имам. Тогава кого да слушам, хората или Бога?”

* * * *

„Аз гледам на целия свят като на моя енория; имам в предвид дотолкова, че в която и част на света да се намирам аз смятам за приемливо, правилно и за свое неотклонно задължение да изявявам на всички, които желаят да слушат добрата вест за спасение. Това е работата, за която зная, че Бог ме е призовал и аз съм сигурен, че Неговото благословение я придружава. Тогава аз имам голямо насърчение да бъда верен на работата, която Той ми е поверил да върша. Аз съм Негов слуга и като такъв съм задължен според ясните насоки на Неговото слово „доколкото мога да върша добро на всичките човеци.” Неговото провидение е в пълно съгласие с Неговото Слово което ме кара да се откажа от всички останали неща, за да се посветя единствено на това „и да не се уморявам да върша  добро.”

Разговори с Уайтфийлд.

Петък 6 Юли – След обед бях с г-н Уайтфийлд, който току що беше дошъл от Лондон, в баптистките воденици където той проповядва относно “Святия Дух, Когото всички вярващи ще приемат” като порица справедливо макар и строго тези, които проповядват, като че ли няма Святи Дух.

Събота 7 – имах възможност да говоря с него относно външните знаци, които често придружават вътрешната работа на Бога. Намерих, че възраженията му са основани най-вече на големи изопачавания на действителните факти. Но на следващия ден той имаше възможност да се запознае по-добре с въпроса: защото едва беше започнал да приканва грешниците да повяват в Христос когато 4 човека близо до него паднаха почти в един и същ момент. Един от тях лежеше без да дава никакви признаци на съзнание. Втория трепереше неудържимо. Цялото тяло на третия беше обхванато от силни конвулсии, но той не издаваше никакъв звук освен стенание. Четвъртия също така беше в конвулсии, и с много сълзи викаше силно към Бога. Вярвам, че от този момент ние и двамата ще оставим Бог да върши Своето дело по начин, който Му е угоден.

Петък 23 – В петък следобед аз напуснах Бристосл заедно с г-н Уайтфийлд сред силен дъжд. Но облаците скоро се разпръснаха, така че имахме спокойна, тиха вечер и сериозно общество в Търнбъри.

Вторник 17 – Аз яздех до Брадфорд, на 5 мили от Бат, където отдавна бях канен да отида. Изчаках служителя и му казах, че желая да проповядвам в неговата църква. Той отговори, че не е обичайно да се проповядва през седмицата, но ако дойда в Неделя той би се радвал на моята помощ. Тогава аз отидох при един господин, който беше присъствал когато проповядвах в Бат и с най-искрен вид ми пожела успех в името на Господа. Но това беше минало. Сега аз го намерих доста хладен. Той започна да спори по няколко въпроса и накрая ми каза открито, че един от моите собствени колеги от Оксфорд го е информирал, че те винаги са гледали на мен като на малко луд. Все пак няколко души, които не бяха на неговия ум осигуриха удобно място (наречено Биър фиелд или Бари фиелд) на върха на един хълм, в подножието на който лежеше градът. Тук аз предложих Христос на около 1000 души за „мъдрост, праведност, изкупление и освещение.” След това се върнах в Бат и проповядвах върху: „Какво трябва да направя за да се спася?” на множество по-голямо от всякога. Чудно ми беше, че „богът на този свят” е толкова спокоен когато, при моето завръщане от мястото където бях проповядвал бедния Р….д Мърчънт ми каза, че повече няма да ми позволява да проповядвам на негова земя. Попитах го защо. Той отговори, че хората изпочупили дърветата му и крадели негови вещи. „И, освен това,” добави той, „като ви допуснах тук си навлякох омразата на своите съседи.” О страх от човеци! Кой е над него, освен тези, които истински се „покланят с дух и истина?” От него не са освободени дори тези, които се намират с единия крак в гроба! Нито дори тези, които обитават в къщи от кедри и трупат злато като прах и сребро като морския пясък.

Тълпа смущава проповедта

Събота 21 – Започнах за втори път да обяснявам проповедта на нашия Господ на планината. Сутринта, на 22 Неделя, докато говорех върху „Блажени нищите по дух” на около 3000 души, имахме много възможности да покажем на хората на какъв дух сме: защото когато по средата на проповедта се появи една банда и хвана един от слушателите (да учени според закона, какво стана с Магна Харта на английската свобода и собственост? Не са ли те единствено шум, когато по всякакъв повод банди се ширят по земята?) всички останали стояха спокойни и никой не отвори устата си и не вдигна ръка, за да им се възпротиви.

Понеделник 2 Септември (Лондон) – Разговарях надълго с моята майка, която ми каза, че доскоро тя рядко е чувала за такова нещо както прощение на греховете или че Божия Дух свидетелства на нашия Дух и много по-малко си е представяла, че това е общо притежание на всеки истински вярващ. „Следователно,” каза тя „аз никога не съм дръзвала сама да искам това. Но преди 2 или 3 седмици, когато моят син Хол подавайки ми чашата каза: „Кръвта на Нашия Господ която беше проляна за теб” тези думи се появиха в сърцето ми и аз знаех, че Бог заради Христос е простил всичките ми грехове.” Аз попитах дали нейния баща (д-р Анесли) не е имал същата вяра и дали не го е чувала да проповядва това на други. Тя отговори, че самият той я е имал и малко преди смъртта си е заявил, че за повече от 40 години не ходи в тъмнина, в страх и не се съмнява, че е „приет във Възлюбения.” Но въпреки това тя не можа да си спомни да го е чувала да проповядва нито веднъж точно за това. Заради това тя смяташе, че той е гледал на това като на специално благословение дадено единствено на малцина, а не обещано на всички Божии хора.

Новото име на методизма

Неделя 9 – Обясних на около 10 000 в Морфийлд защо трябва да бъдат спасени. Майка ми беше с мен. В 5 часа в Кенингтън имаше около 20 000 души. Аз отново говорих върху основата на нашата надежда: „Повярвай в Господа и ще се спасиш.” От Кенингтън аз отидох до обществото в Ламбет. Къщата беше пълна и мнозина стояха в градината. Сериозното внимание, което те показаха ми даде добра надежда, че няма да бъдат забравливи слушатели.

Неделя 16 – Проповядвах в Морфийлд на около 10 000 и в Кенингтън Комън на почти 20 000 върху думите на евреите към св. Павел: „Но желаем да чуем от тебе какво мислиш, защото ни е известно, че навсякъде говорят против това учение” (Деяния 28:22). И на двете места описах голямата разлика, между това, което обикновено се нарича християнство и истинското, старо християнство, срещу което, под новото име методизъм се говори на всякъде.

Неделя 23 – Говорих на около 10 000 души в Морстаун с голямо дръзновение върху: „Божието царство не е ядене и пиене, но правда, мир и радост в Святия Дух.” (Римляни 14:17). В Ненингтън обясних пред около 20 000 тази велика истина „Едно е нужно.” След това аз отидох в Ламбет и показах (изглежда за удивление на мнозина от присъстващите) как „този, който е роден от Бога не съгрешава” (1 Йоан 3:9).

Понеделник 24 – Още веднъж проповядвах в Плейстоуи, след което заминах от това място. При завръщането ми един човек галопираше с пълна скорост срещу мен и помиташе хора и коне, но без да нарани никой. Слава да бъде на Този, Който запазва и хора и животни!

Инцидент и една дълга проповед

Следобед посетих едно общество в Дептфорд и след това в 6 проповядвах в Търнър Хол, който побираше (според изчисленията) 2000 души. Блъскацицата както отвън така и отвътре беше огромна. Тъй като отдолу имаше голяма изба в началото на поучението основната подпорна греда, която поддържаше пода се счупи. Той веднага потъна, което предизвика голям шум и объркване сред хората. Но 2 или 3 дена по-рано един човек беше напълнил избата с бъчви с тютюн. Така че след като потъна 1 или 2 фута подът се опря на тях и аз продължих без да бъда прекъсван.

Неделя 7 Октомври – Около 11 аз проповядвах в Рануик, който се намира на 7 мили от Глочестър. Църквата беше твърде препълнена, макар че около 1000 или повече човека стояха на двора. Следобед продължих да говоря върху същите думи: „Какво трябва да направя за д се спася?” Вярвам, че присъстваха няколко хиляди повече отколкото сутринта. Между 5 и 6 приканих всички присъстващи (около 3000) в Стенли, на малка поляна близо до града да приемат Христос като тяхна единствена „мъдрост, оправдание изкупление и освещение.” Беше ми дадена сила да говоря както никога преди и аз направих това в продължение на почти 2 часа. Падането на мрака и няколкото светкавици не намалиха броя на хората, но увеличиха сериозността на слушателите. Завърших деня като обясних част от проповедта на планината на нашия Господ на малка сериозна група в Ебли.

Уесли в Уелс

Понеделник 15 – След настоятелна покана, която бях получил преди известно време аз се отправих за Уелс. Около 4 следобед проповядвах на малка поляна в подножието на Девауден (висок хълм 2 или 3 мили след Чепствоу) на около 400 обикновени хора върху „Христос нашата мъдрост и освещение и оправдание и изкупление.” След проповедта един, за когото вярвах, че е стар последовател на Христос с желание ме прие в дома си. Понеже мнозина ни последваха аз им обявих тяхната нужда от Спасител от следните думи: „Блажени нищите по дух.” На сутринта обясних по-пълно пътя на спасение – „Повярвай в Господ Исус и ще се спасиш,” след което се сбогувах с нашия приятелки домакин и преди 2 пристигнах в Абергавени. В себе си чувствах силно нежелание да проповядвам там. Все пак аз отидох при г-н У…., човека в чиято къща беше проповядвал г-н Уайитфийлд) и му казах, че желая да я използвам. Той каза с цялото си сърце – ако служителя не ми позволи да използвам църквата; след който отказ (защото аз веднага му написах бележка) той ме покани в своята къща. Около 1000 души стояха търпеливо (макар сланата, която падна след настъпването на вечерта да беше студена) докато започвайки от Деяния 28:22 аз просто им обясних ясната, стара религия на англиканската църква, срещу която сега почти навсякъде се говори под новото име методизъм.

Петък 19 – Сутринта проповядвах в Нюпорт върху: „Какво трябва да направя за да се спася?” на най-нечувствителните и зле държащи се хора, които някога съм виждал в Уелс. Един стар човек по време на по-голямата чат от проповедта кълнеше и ругаеше почти непрестанно. Той държеше един голям камък, който много пъти се опитваше да хвърли, но не можа да направи това. Такива борци, толкова ръце вдигнати срещу проповедниците на открито!

В 4 отново проповядвах в Шиър Хил в Кардиф където забелях, че присъстваха мнозина от по-долна класа. Рядко съм имал такава свобода на речта каквато ми беше дадена докато обявявах следните думи: „Божието царство не е ядене и пиене, а правда мир и радост в Святия Дух.” В 6 почти целия град (както ми казаха) се събра, на който аз обясних 6-те последни блаженства. Но моето сърце беше толкова разширено, че аз не можех да завърша и продължих да говоря почти 3 часа.

Събота 20 – Върнах се в Бристол. Никъде не съм виждал толкова красива част от Англия в разстояние на 60 или 70 мили както тези части на Уелс, в което бях. И по-голямата част от жителите наистина са узрели за евангелието.

Ужасна гледка

Вторник 23 – Яздейки към Брадфорд аз четях от книгата на г-н Лоу за новото раждане. Философска, спекулативна, необоснована, празна и безсмислена!

О какво падение!

В 11 проповядвах в Берфиелд на около 3000 души върху естествения дух, духа на робство и на осиновление. Вечерта почувствах силно желание отново да се върна при една млада жена в Кингсвуд. (Факта аз оставям да бъде преценен от всеки както желае.) Отидох. Тя беше 19 или 20 годишна, но изглежда не можеше да чете и пише. Намерих я на леглото; държаха я 2 или 3 души. Тя представляваше ужасна гледка. Болка, ужас и отчаяние извън всякакво описание бяха изписани на бледото й лице. Многобройните гърчове по цялото й тяло показваха как адските кучета гризяха сърцето й. Съпътстващите това крясъци трудно можеха да бъдат понесени. Но нейните каменни очи не можеха да плачат. Тя изкрещя веднага щом думите можаха да си проправят път до устата й „Аз съм прокълната, прокълната; изгубена завинаги! Преди 6 дни можехте да ми помогнете. Но това е минало. Сега аз съм дявола. Аз му се предадох. Негова съм. На него трябва да служа. С него трябва да отида в ада. Аз ще бъда негова. Ще му служа. Ще отида с негов ада. Не мога да бъда спасена. Няма да бъда спасена. Аз трябва, аз ще бъда прокълната!” След това тя започна да се моли на дявола. Ние започнахме: „Събуди се, събуди се Божия деснице!” Тя веднага падна като заспала; но щом си тръгнахме скочи отново с неизразима злоба: „Каменни сърца, разчупете си!Аз съм едно предупреждение за вас. Разчупете се, разчупете си, бедни каменни сърца! Няма ли да се разчупите? Какво още може да бъде направено за каменни сърца? Аз съм прокълната, за да можете вие да се спасите. Сега разчупете се, разчупете се, бедни каменни сърца! Вие няма нужда да бъдете прокълнати, макар че аз трябва.” След това тя впери погледа си в ъгъла на тавана и каза: „Ето го, да, ето го! Ела, добри дяволе, ела! Вземи ме. Ти каза, че ще разплискаш мозъка ми: ела, направи го бързо. Аз съм твоя. Аз ще бъда твоя. Ела точно сега. Вземи ме.”

Ние я прекъснахме като отново извикахме към Бога, при което тя падна като преди; и още една млада жена започна да вие колкото може по-силно. В този момент пристигна и моят брат. Беше около 9 часа. Продължихме да се молим до около 11 когато Бог в един миг даде мир в душата първо на едната измъчвана, а след това и на другата. И те и двете се присъединиха пеейки хваление на Този, Който „кара да млъкне врагът и отмъстителят.“

„Ето Уесли идва в галоп”

Събота 27 -Отново бях в Кингсвуудпри посещавайки един човек, които преди това беше много болен. Точно когато тръгвах започна да вали силен дъжд, така че само за няколко минути бях напълно мокър. Точно по това време една жена (тогава на 3 мили от мен) извикала: „Ето, Уесли идва препускайки колкото може по-бързо.”. Когато пристигнах ми беше доста студено и бях много по-готов за сън отколкото за молитва. Тя избухна в ужасен смях и каза: „Няма сила, няма сила; няма вяра, няма вяра. Тя е моя; нейната душа е моя. Аз я притежавам и няма да я оставя.” Ние помолихме Бога да увеличи вярата ни. Междувременно, нейните болки се усилиха повече отколкото някой можеше да си представи. Изглеждаше, че тялото й щеше да бъде разкъсано на части от силата на гърчовете. Един, който беше напълно убеден, че това не е естествена болест каза: „Мисля, че сатана губи. Страхувам се, че той няма да спре дотук.” Той добави: „Заповядвам ти в името на Господ Исус да кажеш ако ти е заповядано да мъчиш и някоя друга душа.” На това веднага беше отговорено: „Аз имам Л….и, К….р и С…ж….с” (Двама от споменатите живееха наблизо и по това време се намираха в съвършено здраве.) Ние отново се предадохме на молитва и не спряхме преди, около 6 часа, тя да започне да говори с ясен глас и спокойно изражение:

„Хвалете Бога, от Когото е всяко благословение“