Bсяка намеса на държавата във вътрешните дела на Църквата, води до тежки последствия както за Църквата, така и за самата държава.

В изявление Светият Синод на БПЦ-БП заявява, че идеите, развити във внесените законопроекти не са обсъждани предварително със Светия Синод на БПЦ-БП. Публикуваме цялото изявление по-долу. Законопроекти, които засягат фундамента на вероизповеданията в България и отношенията с държавата по необходимост следва да бъдат предложени за широка обществена дискусия или най-малко с вероизповеданията, преди внасянето им в Народното събрание. Основавайки се на принципите, върху които се изгражда конституционния, законов и демократичен модел на църковно-държавни отношения, както и на установения от хилядолетия вътрешно-църковен каноничен ред относно неприкосновеността на имуществото на Църквата, особения статус на свещенослужителите, който е гаранция за нейната автономност, свобода на вероизповед и богослужебна практика, заявяваме:

1. Религиозните общности и институции са отделени от държавата. Според Конституционният съд на РБ недопустима е държавна намеса и държавно администриране на вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, както и в тяхното обществено проявление. Действащият Закон за вероизповеданията /ЗВ/ е един демократичен закон, в съответствие с международните стандарти на универсалните и регионални международни договори – чл. 18, ал.1 Международния пакт за граждански и политически права МПГПП и чл. 9 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/ – безспорно признато и от Конституционния съд на РБ. Промяната на Закона за вероизповеданията в тази му част – гарантирането свободата и вътрешно управление на вероизповеданията – носи сериозен риск за нарушаване на основни демократични принципи, като при това и добрите мотиви за законодателни промени, ще се компрометират от само себе си.

2. Борбата с тероризма или други престъпления, насочени срещу конституционния и законов ред в държавите са в предметния обхват на други специални закони. Българското законодателство дава всеобхватна законова защита и съответни мерки и правомощия на специализираните органи – ДАНС, разузнаване, прокуратура, МВР и съд по специалните закони за борба с тероризма, без с това да се променя демократичната законова основа за вероизповеданията, чиито верски убеждения и богослужебна практика изключват такива явления в своята дейност.

3. Светият Синод е категорично против да се дава определение, в който и да е закон на понятието „религиозен радикализъм“. В дефинирането на такова понятие е водеща позицията на конфесиите и научните достижения на вътрешното право на съответното вероизповедание, които очевидно не могат да си позволят да работят с еклектика и да достигнат до единно нормативно понятие за „религиозен радикализъм“ за целите на международното и респективно на съответното национално право. Ако държавата иска да санкционира радикалната ислямистка пропаганда, то това трябва да стане с подходящите средства за защита на националната сигурност, без да се засяга правото на свободно изразяване на религиозно мнение или популяризиране на религия. В този смисъл Българската православна църква подчертава своята изконна толерантност към всички вероизповедни общности в България, различни от православната.

4. Увеличаване на контролните правомощия на дирекция „Вероизповедания“ в Министерския съвет, чрез което се цели контрол на даренията и финансите на вероизповеданията, е грубо нарушение и намеса на държавата чрез изпълнителната власт във вътрешния живот на религиозните институции и противоречи на Конституцията. По смисъла на предлаганите промени, обаче, религиозните институции биват поставени в състояние на свръхзависимост от натоварения със свръхфункции и свръхпълномощия административен орган – Дирекция „Вероизповедания”. По наше мнение това е доста силова намеса на държавата във вътрешния живот на вероизповеданията. Това би създало предпоставки за вземане на субективни и непрозрачни решения.

5. Категорично е възражението срещу деклариране на банковите сметки на религиозните институции пред Сметната палата. Съдържанието на тази норма е грубо погазване на конституцията и груба намеса в отделените от държавата религиозни институции. Това не се е случвало спрямо Църквата и другите вероизповедания дори и във времето на тоталитарния режим в България.

6. Сега действащият модел в чл. 28 от ЗВ е адекватният нормотворчески подход и законодателна техника, а именно – разпределението на държавната субсидия за регистрираните вероизповедания да се извършва с годишния закон за държавния бюджет. В случай, че се налага промяна в някои от специалните закони, то същата следва да се извърши в съответните закони, а не да се променя ЗВ като се предвижда намеса на контролните финансови органи във вътрешно организационния живот на вероизповеданията чрез проверка на техните финансови отчети, което означава контрол върху имуществото, формиращо се основно чрез дарения и завещания. Този законов подход е в нарушение на Конституцията и трайната практика на конституционния съд. Администрирането и контролът на счетоводството на вероизповеданията и проверка на техните дарения представлява държавно администриране на техния автономен живот, тъй като от своето основаване до днес Църквата формира своето имущество главно чрез дарения. Това са пожертвования на хората към нея и имената на много от тях остават неизвестни дори за църковните служители.

7. Църквите и вероизповеданията не се водят от принципа на националните държави и гражданство. Някои вероизповедания биха изчезнали, ако не се финансират от централните им ведомства. При БПЦ-БП този проблем не съществува, което не означава, че Българската православна църква не следва да апелира за запазване на религиозния мир в страната и ненамеса в делата и на останалите изповедания.

8. Св. Синод категорично възразява държавен административен орган да събира информация за религиозните убеждения на отделни граждани, чрез задължаване на вероизповеданията да декларират имената на своите дарители. В Православната църква даряването е част от религиозния живот на вярващия и се регламентира от учението и вътрешното (канонично) право на Църквата, и не може да бъде предмет на регламентиране и контрол от страна на държавата. Даренията в Църквата са дълбоко личен акт.

9. Опитът от почти двайсетгодишния политически инспириран разкол в Българската православна църква доказва, че всяка намеса на държавата във вътрешните дела на Църквата, води до тежки последствия както за Църквата, така и за самата държава. Историческият опит показва също така, че винаги, когато държавата се е опитвала да упражни контрол върху дейността на Църквата или да моделира вътрешно-църковния живот по своите светски критерии, това е завършвало с неуспех.

Православната църква е институция с двухилядолетна история, основана от Самия Господ Иисус Христос. Редували са се периоди на гонения от страна на държавата с периоди на мирно съвместно съществуване. Историята доказва, че демократичните отношения между държавата и Църквата при взаимно уважение и при гарантиране правата на самоуправление на Църквата са гарант за националната сигурност в България. Такива отношения бяха успешно установени и гарантирани чрез действащия Закон за вероизповеданията. БПЦ-БП е доказала, че представлява основен фактор на стабилността и националната сигурност в България, както и вековна опора за българския народ, дори в периодите когато държава не е имало. Изхождайки от всичко това, смятаме, че предлаганите промени в ЗВ, са противоречиви и чрез тях не се постига целения резултат, нуждаят се от сериозно преосмисляне, включително и тяхната необходимост, за да не поставят под съмнение установеното добро сътрудничество на демократична основа между държава и Църква.