Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

„Лутер е един от най-очарователните християнски водачи. Неговият характер и  кариера са белязани от поразителни контрасти. Той е горд със своите саксонски селски корени, но гръмкият му глас отеква в ушите на принцовете.  Той не се уморява да настоява за свободата на християнина и все пак той е толкова тясно свързан със своето ежедневие, че почти не е пропуснал лекция в продължение на 30 години. Крале, принцове и папи биват разтърсени от неговите писания, но той не среща никога своя принц – електор[1] Фридрих” – така започва своя кратък исторически очерк за германския реформатор уелският историк на Реформацията Р. Тюдър Джоунс.[2]. Няма съмнение, че протестантските изследователи на Лутеровото дело – дори и най-критичните – го оценяват в мажорен лад и не винаги пестят своите суперлативи. Тимъти Джордж обобщава накратко клишетата, в рамките на които се движат най-оптимистичните описания: „За ортодоксалните протестанти Лутер бе богоугодният рицар, един Моисей, един Самсон (съборил храма на филистимците), един Илия, дори Петият евангелист и Ангелът Господен. За пиетистите той бе топлосърдечният апостол на обръщението. Германските националисти го приветстваха като народен герой и „баща на своята страна”. Нацистките богослови го превърнаха в пра-ариец и предтеча на фюрера”.[3] В една популярна биография на Лутер, която бе преведена на български език преди няколко години, Мартин Лутер благоговейно е наричан „рицар”, „защитник на вярата”, „предан вярващ”, „верен Божи служител”.[4] Тази книга е предназначена за изучаване живота и делото на германския реформатор с цел подражание на неговия целеустремен характер, християнски възгледи и поведение, но тя няма историческа стойност.

Представителите на Православието и Римокатолицизма през вековете пък се надпреварват в своите негативни характеристики за личността и реформаторското дело на Лутер. Нашата цел не е да правим исторически преглед на тези негативни тенденции, затова ще посочим някои от мненията на съвременни автори. Протойерей Митрофан Зноско-Боровский прави опит в своето Сравнително богословие, предназначено за студентите богослови в Троицко-Сергиевата лавра в Русия, да даде обективен анализ на реформаторското дело на Мартин Лутер. Положителната оценка на автора се свежда преди всичко до одобрение на Лутеровата реакция срещу римокатолическата Църква, която православният богослов критикува доста остро.[5] Според православния автор обаче Лутер не е успял да постигне целта си да върне християнството към „чистотата на апостолския век”, защото се е движил в посоката на субективизъм.  „В действителност неговото учение – пише Зноско-Боровски, – както и ученията на другите реформатори, съвсем не се оказват изложение на абсолютните, чисти Евангелски Истини, възстановяване на Христовото учение в чистота. УЧЕНИЕТО на Лутер Е СВЪРЗАНО с ВРЕМЕТО и ЛИЦАТА и ТО ОТРАЗЯВА ДУХА и ХАРАКТЕРА на дадена епоха”.[6] Според православния богослов реформаторите са допуснали в своето дело „нецърковен елемент, враждувайки с папството не от религиозни подбуди, а от подбуди политически, икономически и лични и този нецърковен елемент е оказал отрицателно влияние върху развитието на Реформацията и нейното учение”.[7] На това православно мнение може да се възрази веднага: първо, вярно е, че немската Реформация издава социално-политически, икономически, културни и други аспекти, но те не са единственият двигател на това движение; второ, негативните аспекти, за които споменава православният автор, са характерни за идеологията на някои от радикалните реформатори като Томас Мюнцер, а не на Лутер и неговото обкръжение. Лутер пише редица възражения срещу бунтовете и размириците на селяните, рицарите и други войнствено настроени негови съвременници. На трето място, несправедливо е обвинението срещу Лутер, че е сложил началото на реформаторското движение през ХVІ в., като е бил подбуден от лични, субективни причини. Фокусът на Лутер върху централната роля на Христос в цялостната християнска доктрина е безспорен аргумент срещу подобни твърдения. Макар богословският и по-конкретно христологичният аспект на немската Реформация често да се смесва с други характеристики, които са неизбежни поради конкретната историческа ситуация, той си остава централен като мотив и подбуда. Това може да се види още в ранния период от живота на Мартин Лутер до 1517 г., когато формално се отбелязва началото на Реформацията.

Ранните години на Мартин Лутер

Мартин Лутер е роден на 10 ноември 1483 в Айслебен, Саксония, като най-голямото от седемте деца на Ханс и Маргарете Лутер.[8] Макар че самият Мартин Лутер често се описва като грубоват селянин, родителите му са имали високи цели за образованието и кариерата на своя син. През пролетта на 1484 г. семейството се премества в Мансфелд, където бащата забогатява. Ханс Лутер наема медодобивни мини и топилни и става преуспяващ за времето си човек. Финансовите му възможности са достатъчни, за да поиска да подсигури различно бъдеще от своето на Мартин. Бащата мечтае синът му да се отдаде на правото, което е една доходна професия. През 1489 г. малкият Мартин започва образованието си в Латинското училище, близо до църквата „Св. Георги” в центъра на Мансфелд. През 1497 г. Мартин е преместен в училището в Магдебург, където отсяда в общежитието на Братята на общия живот. През следващата година се записва в училището в Айзенах. В тези училища, където учебната програма е изградена според средновековния „тривиум”, той изучава граматика, реторика и логика и придобива необходимата квалификация, за да се отдаде на университетска кариера.

Следващата крачка е Ерфуртският университет, където постъпва през 1501 г. Още в предишните училища младият Лутер формира едно критично отношение към схоластическото образование, което по-късно иронично определя като „чистилище” и „ад”. Цялата система отегчава обучаемите със своята сухота и механичност и не постига духовен растеж. Лутер се дипломира в Ерфуртския университет с магистърска степен през 1505 г. Следвайки бащината заръка, Мартин записва курса на факултета по право в Ерфурт през мес. май 1505 г. Тогава следва неочаквана промяна в посоката на неговия живот. Мартин се убеждава, че юриспруденцията не може да задоволи духовните му търсения. Затова той записва курса по философия и теология, за да изучава съчиненията на Аристотел и християнските философи Уилям от Окам и Габриел Биел. Отначало Лутер е запленен от дълбочината на философско-теологичното мислене, което превъзхожда зубренето на юридически параграфи. Силно впечатление му правят двама от неговите преподаватели – Бартоломеус Арнолди фон Узинген и Йодокус Трутфетер. Фон Узинген (1465-1532) изиграва важна роля при оформяне на диалектическото и логическо мислене на бъдещия реформатор, което ще бъде камък за препъване на неговите опоненти. По-късно обаче фон Узинген ще се окаже един от противниците на реформаторското движение, който не желае да напусне Римокатолицизма.

Мартин Лутер не намира удовлетворение и в сферата на философията. Активизирането на човешкия разум не приближава търсещия дух до Бога. Ще дойде време в неговия драматичен живот, когато ще заяви категорично за философите, които е почитал: „Бих предпочел изобщо да не ги използвам в богословието”.[9] Богословската сфера далеч превъзхожда философската, защото приема за основа на богопознанието откровението. Лутер се убеждава, че схоластическото богословие е едно жонгльорство на разума и човешката реч, което не задоволява съкровените потребности на душата. На младия Лутер е нужна такава екзистенциална опитност, каквато е имал Моисей на Синайската планина, за да чуе със сърцето си великите слова: „И Бог каза на Мосей: Аз съм Онзи, Който съм” (Изх. 3:14).

Такова събитие се случва много скоро в живота на Мартин. Всъщност то е двукратно.[10] Два епизода преобръщат посоката на младия живот. Те са обрисувани с краските на чувствителното съзнание на един ревностен католик. Няма съмнение, че по своята същност това е плашеща опитност, каквото стряскащо духа събитие е синайското. В  писмо до баща си, който е разочарован от последствията, Мартин изповядва в Относно монашеските клетви (1521 г.), че “заобиколен от ужаса и агонията на внезапната смърт, аз се заклех с една принудителна и необходима клетва”. Мартин претърпява инцидент на 16 април 1503 г., когато недалече от Ерфурт се подхлъзва по калния път и неговият кинжал опасно пронизва крака му. Докато неговият спътник търси помощ наоколо, обилното кървене го изплашва до смърт и кара да извика отчаяно към светата Дева: “Помогни ми, света Марийо!” Малко повече от две години след това Мартин има друго премеждие пак в околностите на Ерфурт. На 2 юли 1505 г. той попада в гръмотевична буря в Щотернхайм, близо до Ерфурт, когато той си спомня за първото премеждие и извиква спонтанно: “Помогни ми, св. Анно, и ще стана монах!” Бурята преминава без да навреди на младежа. С благодарност, че животът му е бил повторно запазен, той чувства, че трябва да изпълни клетвата си. Набързо разпродава всичките си книги и влиза в Августинския манастир на 17 юли 1505 г. Това е орденът на “просещите братя”, които принадлежат към реформираната конгрегация на монасите на Devotio moderna. Вестта за монашеското посвещение на младия Лутер е шокиращо за много негови приятели и предизвиква разочарование и гняв у неговия баща. Но пътят към духовното извисяване е избран и Мартин остава непреклонен с взетото от него решение. Непоколебимото решение на младия Лутер да се отдаде на монашеско служение е първото ярко свидетелство за наличието на силен дух, който има само една главна цел – да бъде близо до Бога.

Животът на Мартин Лутер в манастира и началото на научната му кариера

Лутер постъпва в ордена на августинците. След една година послушничество той прави официална изповед като монах през септември 1506 г. Ръкоположен е за дякон през февруари 1507 г. и като свещеник през април същата година. В деня, в който служи в първата си меса, той се изправя пред баща си за първи път, откакто е станал монах. Конфликтът между двамата още не е затихнал. Баща му се появява демонстративно, придружен от двайсетина конника, при което прави значително дарение на манастира. Ханс Лутер недоумява защо синът му поема този път. Когато Мартин се опитва да му обясни, че небесни знамения са го подтикнали да постъпи в манастира, старият Лутер изразява своите съмнения и напомня на сина си, че има една заповед, която гласи: “Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята, които ти дава Господ твоят Бог” (Изх. 20:12).[11] Според Ханс Лутер синът му е нарушил тази заповед, опитвайки се да съблюдава останалите. Инстинктивно бащата ще се окаже прав, защото въпреки завидните старания, които полага младият монах при изпълнението на своите задължения, в душата му няма и следа от духовно спокойствие и удовлетворение. „Опитвах се с огромно старание да спазвам Правилника – изповядва по-късно Мартин. – Каех се и правех списък с греховете си. Изповядвах ги непрекъснато. Съвестно спазвах епитимиите, които ми се налагаха. Но съвестта ми продължаваше да ме измъчва. Тя все повтаряше: „тук имаш недостатъци”.[12] Неговият духовен наставник Йохан фон Щаупиц (ок. 1460-1524), който изпълнява длъжността викарий-генерал на августинците в Ерфурт, е разтревожен от степента на монашеската му ревност. Той поучава младия монах да не се фокусира само върху греховете си, като се отдава на едно безкрайно каене без радостта на опрощението. Фон Щаупиц насочва вниманието му към кръстните и изкупителни заслуги на Христос, Който е поел върху Себе Си човешките грехове. Мъдрият августински теолог е достигнал до убеждението, че истинското покаяние не се състои в ежедневното изтезание на духа и тялото, а в  промяна на човешкото сърце, на вътрешния човек. Лутер ще съхрани дълбоко в себе си схващането на Фон Щаупиц за „спасението” като пълно отдаване на Божията воля, т.е. тогава се постига чувството, че е невъзможно човек да направи каквото и да било за себе си. Тъкмо това „примирение” с човешката безизходица без Бога е смисълът на християнското спасение.[13]

Бащинската загриженост на фон Щаупиц се изразява в старанието му да насочи Мартин към един по-активен живот. През октомври 1508 г. Лутер е преместен в Августинския манастир във Витенберг, за да помага на Йохан фон Щаупиц с лекции за Аристотел. По същото време Лутер получава първата си богословска квалификация със степента Baccalaureus Biblicus. През есента на следната година той се връща в Ерфурт, където получава същата степен по стандартния учебник по теология – Изреченията на Петър Ломбард (ок. 1100-1160). В Ерфурт и Витенберг Лутер общува с видни представители на Августинските манастири, които са приели принципите на една духовна реформа. Между този тип манастири и традиционните монашески общности съществува  напрежение. Фон Щаупиц успява да убеди папата да издаде була, с която да се наложи обединяването на двата типа манастири. Но в Ерфурт августинците се противопоставят на сливането и Фон Щаупиц изпраща Лутер и Йохан Натин, за да представят принципни възражения пред архиепископа на Магдебург. Архиепископът не обръща внимание на проблема, затова Лутер е изпратен със същата мисия в Рим. Престоят в столицата на Римокатолицизма му отваря очите за дълбокото духовно падение на Папската институция. “Безбожието и злото там са в огромни размери и цари безсрамие – пише по-късно младият монах. – Не се почитат нито Бог, нито човек, нито грях, нито скромност”.[14]

През есента на 1511 г. Лутер още веднъж се мести от Ерфурт във Витенберг и скоро след това започва неговата кариера на проповедник пред августинските монаси. През мес. май 1512 г. той е назначен за подигумен на витенбергския манастир. Фон Щаупиц усеща, че е претрупан с монашеските си задължения и смята да се пенсионира като професор по библеистика в новосъздадения университет. Той настоява Лутер да поеме неговия пост. За да получи нужната квалификация, Лутер получава степента Доктор по теология на 19 октомври 1512 г., след която става веднага част от преподавателския състав. Пред неговия поглед се открива нова перспектива, която Лутер приема с присъщото си чувство за отговорност. Рано сутринта на 16 август 1513 г. той започва първата си серия от лекции като университетски преподавател и избира за свой текст Псалтира. Кариерата му на преподавател, разясняващ истините на Св. Писание пред бъдещите служители на Църквата, продължава до края на неговия живот. За периода 1510-1520 г. Мартин Лутер подготвя лекционни курсове по няколко от най-важните библейски книги, в които се съдържат реформаторските възгледи. Той чете лекции върху Псалтира (1513-15) и Посланията към римляните (1515-6), галатяните (1516-7) и евреите (1517). На следната 1518 година той пак се връща към Псалмите, но вече с един нов поглед върху тях. Лутер е убеден, че истините на вярата се коренят в старозаветните книги, но проникновеното им разкриване се съдържа в Павловите послания, където фокусът е Исус Христос. Изучавайки решението, което Павел дава при дилемата закон-правда, Лутер постепенно ще стигне до извода, че и най-стриктното спазване на закона не помага на човека да стане праведен.[15] Напротив, запознаването с отделните изисквания на закона води към несигурност и отчаяние, защото законът обвинява, а не насърчава. При тези дългогодишни занимания с библейските писания Мартин Лутер, се убеждава лично в заблудите и отклоненията на папството от християнските истини.[16] Лутер не теоретизира тук, а предава своето убеждение от личния си горчив опит като монах, който въпреки честното си старание да угоди на Бога не е получил духовно удовлетворение. В своите лекции върху кн. Битие 45-50 гл. той изповядва: „Когато бях монах преди, се надявах, че ще мога да успокоя съвестта си с постене, молене и бдения, с които обременявах тялото си, за да предизвикам съжаление. Но колкото повече се потях, все по-малко спокойствие и мир чувствах, защото истинската светлина бе отстранена от очите ми”.[17] Проблемът за съотношението между закон, гняв, благодат, правда, спасение, радост ще бъде лайтмотив в Лутеровите съчинения през реформаторския период.

Можем да бъдем сигурни днес, че още през времето на духовна борба, прекарано в августинския манастир, Мартин Лутер е посял семената на протестантската теология, която ще разтърси западноевропейското християнство до самите му основи само няколко години по-късно. Вероятно просветлението за безполезността на традиционното спазване на закона се е случило в периода между 1508 г. и 1519 г.[18] В своята автобиография, която пише през 1545 г., Лутер датира момента на своя обрат през 1518-9 г. Препрочитайки Павловото послание към римляните за пореден път, в съзнанието му проблясва с цялата си дълбочина принципът: „праведният ще живее чрез вярата си” (Авак. 2:4; Римл. 1:17; Гал. 3711; Евр. 10:38). Лутер обаче излага самата същност на възгледа за оправданието само чрез вяра по-рано в Коментара върху Римляните, който е съставен през 1515-16 г. Германският реформатор признава, че Св. Писания постепенно са разкривали смисъла си пред него, защото той не подхожда към текста като повърхностен читател, който “с един поглед към Писанието изчерпва целия дух на неговото съдържание”, а детайлно се е спирал на всеки библейски стих. При заниманията си с библейските книги, съставянето на академични курсове и писането на коментари той постепенно разгръща пълното богатство на протестантската теология и нейната ключова концепция за оправданието само чрез вяра в продължение на целия си творчески път. Всъщност реформаторската му нагласа се формира няколко години преди обявата за диспут по въпроса за индулгенциите във Витенберг.  В борбата срещу продажбата на индулгенции и лъжеученията, подкрепяни от Папската институция, Мартин Лутер се явява солидно подготвен.

[1] Или: курфюрст.

[2] Jones, R. T. The Great Reformation. Leicester: IVP, 1985. 27.

[3] George, T. Theology of the Reformers. Nashville, Ten./Leicester, England: Apollos, 1988. 53.

[4] Фехлауер, А. Мартин Лютер: живот и вяра. Прев. Ал. Гичев. 1994.

[5] Зноско-Боровский, М. Православие, римо-католичество, протестантизм и сектантство. Изд. Свято-Троицкой Сергиевой Лавры, 1992. 34-70.

[6] Пак там, 74 [думите с главни букви са в оригинала].

[7] Пак там, 75.

[8] На живота и делото на реформатора Мартин Лутер са посветени много биографични изследвания. В настоящия очерк са ползвани данни както от стандартните Лутерови биографии на Мартин Брехт и Бернхард Лозе (Brecht, M. Martin Luther in 3 vols. Transl. by J. Schaaf. Philadelphia: Fortress Press, 1985-1993. Vol. 1: Martin Luther: His Road to Reformation, 1483-1521; Vol. 2: Martin Luther: Shaping and Defining the Reformation, 1521-1532. Vol. 3: Martin Luther: The Preservation of the Church 1532-1546.; Lohse, B. Martin Luther: An Introduction to His Life and Work. Philadelphia: Fortress Press, 1986), така от и по-нови изследвания: Marty, M. Martin Luther. Viking Penguin, 2004; Mullett, M. Martin Luther. London: Routledge, 2004. Използвани са и кратки исторически очерци като тези на Р. Тюдор Джоунс и Оуен Чадуик.

[9] WA 39.1, 228 (Althaus, P. The Theology of Martin Luther. Philadelphia: Fortress Press, 1989; 8^th pr. 4 n. 1).

[10] Някои протестантски биографи избират втория епизод като предопределящ решението на Лутер да стане монах, но първото премеждие също има своето важно значение за това решение (Jones, R. T., op. cit. 29).

[11] Ibid., 30.

[12] Цит. по: Chadwick, O. The Pelican History of the Church, vol. 3: The Reformation. London: Penguin Books, 1972. 45.

[13] Althaus, P., op. cit. 286.

[14] Цит. по: Jones, R. T., op. cit. 30.

[15] Althaus, P., op. cit. 254.

[16] WA 30/3, 386. (George, T. Theology of the Reformers. Nashville, Tenn.: Broadman Press/Leicester, Engl.: Apollos, 1988. 55).

[17] LW 5, 326.

[18] Jones, R. T., op. cit. 33.

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

Очаквайте в поредицата:

7.Мартин Лутер като библеист

8.Мартин Лутер и Томас Мюнцер

9.Мартин Лутер и анабаптистката есхатология

10.Филип Меланхтон като теолог

11.”Аугсбургската изповед на вярата”

12.Лутеровият характер

13.Историческата оценка на реформаторските движения в България