Архив за етитет: ЧУДЕСА

Уилиям Бранхам: Човек на забележителни чудеса и знамения

Ти си от дявола и мамиш хората – извика той, – шарлатанин, скрита в тревата змия, фалшификат и аз ще покажа на тези хора, че е така!

Това било много смело предизвикателство и за всички присъстващи било ясно, че човекът не говори празни приказки… Изглеждало, че е настъпил труден момент за малкия човечец на платформата, и повечето хора вероятно са го съжалили в този миг. Било очевидно, че нямало място за сценични трикове. Човекът на платформата трябвало да докаже думите си или да поеме последствията.

Секундите се нижели една след друга… Вече ставало ясно, че нещо пречи на смутителя да изпълни пъклените си намерения. Спокойният, но решителен глас на евангелизатора… можел да бъде чут само от най-близкостоящите…

„Сатана, понеже предизвика Божия служител пред всички тези хора, сега ти трябва да ми се поклониш. В името на Исус Христос ще паднеш в нозете ми.”

Изведнъж мъжът, който допреди малко толкова безсрамно предизвикваше Божия човек със страховитите си заплахи и обвинения, простена зловещо и се строполи на пода в истеричен, сподавен плач. Евангелизаторът спокойно продължи със службата, сякаш нищо не се бе случило, докато мъжът лежеше сгърчен в праха.

Уилиям Бранхам бил скромен, тих човек, който познавал добре страданието, сърдечната болка и бедността. Полуграмотен според светските стандарти, Бранхам се образовал чрез свръхестествени преживявания. Гордън Лидзи, основател на «Христос за нациите» бил личен приятел на Бранхам и автор на официалната му биография. Той казвал, че животът на Бранхам бил „толкова неземен и необикновен”, че ако не били документираните факти, човек при нормални обстоятелства би помислил, че историите за неговия живот са доста пресилени и невероятни.

Въпреки своите прости разсъждения и лошото владеене на английски език, Бранхам станал водачът на съживлението „Глас на изцеление”, избухнало през четиридесетте години. Имало много изцеляващи съживители, които през онези дни излезли в предни позиции, и всеки от тях е бил уникален. Никой обаче не успял да съчетае пророческия кабинет, свръхестествените проявления и божественото изцеление, както го направил Уилиям Бранхам.

Можем само да съжаляваме за тъжния начин, по който завършило неговото служение. С течение на нашия разказ за Бранхам, нещата, за които ще стане въпрос, може би ще бъдат шокиращи за едни и тъжни за други. Разберете, че подробностите са дадени за поука. Животът на Бранхам е трагичен пример за това, какво може да се случи, когато човек не следва времената и сезоните на небето. Все пак в началото животът и служението на Бранхам били венец на Божието свръхестествено влияние на земята. Ако във вашия ум има някаква „религиозна” традиция, то ранните години на Уилиям Бранхам без съмнение ще ви разтърсят. 

СВЕТЕЩО КЪЛБО

При изгрев слънце на април 1909 някъде сред хълмовете на Кентъки се родило малко момченце, тежащо едва 2,2 кг. Неговият осемнадесетгодишен баща крачел напред-назад из старата дървена барака, облечен в новия си работен комбинезон. Майката на бебето, която била едва на петнайсет, държала в ръце сина си, докато двамата обсъждали името на детето – Уилиям Мариън Бранхам.

Когато светлината започнала да залива утринното небе, бабата решила да отвори някой прозорец, за да могат родителите да видят по-добре своя новороден син. В този момент те станали свидетели на първото свръхестествено посещение в живота на малкия Бранхам. Със свои думи той сам описва историята така, както му е разказана:

„Изведнъж, светещо кълбо влязло през прозореца, голямо колкото възглавница, завъртяло се около мястото, където съм лежал, и слязло върху леглото.”

Съседите, които видели случилото се, стояли в страхопочитание, чудейки се що за дете се било родило на семейство Бранхам. Докато разтривала ръчичките му, г-жа Бранхам дори и не подозирала, че Бог щял да използва същите тези ръце, за да изцелява множества и да води едно от най-големите изцелителни съживления до ден-днешен.

Две седмици по-късно малкият Уилиям Бранхам за първи път посетил мисионерска баптистка църква. 

ПРЪСТЕН ПОД И СТОЛОВЕ ОТ ДЪСКИ

Семейството на Уилиям Бранхам било най-бедното от бедните. Те живеели в далечните хълмисти земи на Кентъки, подът бил пръстен, а столовете били сковани от дъски. Тези хора били съвсем неуки според стандартите на света. Така че било почти невъзможно да четат Библията или която и да било друга книга.

Условията на живот били мизерни и малко се говорело за служене на Бог. Семейство Бранхам имали само най-обща представа за Бог. Те били заобиколени от една сурова действителност и всичките им усилия били насочени към физическото оцеляване. За семейството ходенето на църква било преди всичко морално задължение или отчасти възможност за социални контакти.

Когато осъзнаете откъде идвал Бранхам, ще ви бъде по-лесно да разберете, защо Бог е използвал суверенни и свръхестествени знамения, за да му говори. Той не знаел как да чете или сам да изучава Библията. Бранхам не знаел как да се моли и през цялото си детство никога не чул някой да се моли.

Ако не можеш да четеш, тогава ти не можеш да чуеш гласа на Бог чрез Неговото Слово.

Ако не се молиш, тогава не можеш да чуеш своя вътрешен глас, иначе казано, своя дух.

Ако никой наоколо не познава Бог, тогава няма кой да те учи.

При подобни ситуации на Бог Му остава да предаде Своето послание към даден човек чрез чудеса и знамения. Това се случва рядко, но Бог не може да бъде ограничен от бедността или невежеството. Случило се е тогава, може да се случи и днес. По един или друг начин Бог винаги ще успее да предаде посланието Си на въпросната личност.

В Стария Завет едно магаре проговори на Валаам. Само така той щеше да чуе словото на Господ.

Бог говори на Мойсей чрез горящия храст. В книгата Деяния чудеса и знамения помагаха на вярващите да преобърнат един тъмен „религиозен” свят с главата надолу.

Бог не е ограничен от рамките на преподаваната теология. Той е Бог – и понякога призовава хора като Уилиям Бранхам да излязат и да разчупят нашите религиозни калъпи. Религията иска ние да забравим, че думата „свръхестествено” описва Божието присъствие. Някои хора стават нервни, когато Бог разчупи ограниченията на тяхната „религиозност”.

Бог използвал чудеса и знамения, за да помогне на Бранхам да Го познае, да разбере Божия призив за своя живот и впоследствие да ходи в него. 

ИЗБАВЕН ОТ СМЪРТОНОСНО ИЗМРЪЗВАНЕ

Божият промисъл следвал Бранхам от неговото рождение. Неговият баща работел като дървосекач и се налагало да отсъства за дълги периоди от дома. Когато Бранхам бил едва на шест месеца, сурова снежна виелица затрупала със сняг планините, затваряйки безнадеждно младата майка и нейното дете в тяхната барака. Когато свършили дървата и запасите от храна, смъртта вече изглеждала неизбежна. Майката на Бранхам увила себе си и своето бебе в някакви вехти одеяла и после двамата просто лежали в леглото гладни и измръзнали в очакване на своята зла участ.

Но „злата участ” не може да промени Божия план. Бог бдял над тях чрез очите на един съсед. Човекът бил разтревожен, че от комина им не излизал пушек, проправил си път през дълбокия сняг до тяхната барака и разбил вратата. Бързо събрал дърва, запалил огън и нагазил обратно в снега, за да им донесе храна от своята барака. Добрината на този човек и неговата бдителност спасили живота им.

Скоро след това преживяване бащата на Бранхам преместил семейството си от дълбоките гори на Кентъки в Ютика, Индиана, където започнал работа като фермер. По-късно семейството се преместило в Джефърсън-вайл, Индиана, който по-късно бил смятан за родния град на Уилиям Бранхам.

Въпреки че се преместили в Джефърсънвайл – един средно голям град, те продължавали да живеят в изключителна бедност. На седем години малкият Бранхам дори нямал риза, която да облече за училище, а само палто. Много пъти той се потял в горещината на малката училищна стая, но се срамувал да съблече палтото си, понеже нямал риза отдолу. Бог не избира хората според това дали са богати или бедни. Той гледа на сърцето. 

ВЯТЪРЪТ ОТ НЕБЕТО

Училищните занимания за деня тъкмо били приключили и приятелите на Бранхам отивали да ловят риба на вира. Бранхам искал да отиде с тях, но неговият баща му бил казал да донесе вода за вечерта.

Бранхам плачел, докато вадел водата, разстроен от това, че трябва да работи, вместо да отиде с другите за риба. Докато носел тежкото ведро от хамбара до къщата, той седнал за малко под една топола, за да си почине.

Изведнъж чул шума на вятър в горната част на дървото. Той скочил, за да погледне нагоре и забелязал, че вятърът не духал никъде другаде. Той се дръпнал назад и като се вгледал в дървото, до него дошъл глас, който казвал: „Никога не пий, не пуши и не осквернявай своето тяло по никакъв начин, защото имам работа за теб, когато пораснеш.”

Изплашено от гласа, малкото момче изтичало разтреперано при майка си. Тя се опитала да го успокои, чудейки се да не би да е бил ухапан от змия. След като не успяла, тя го сложила на леглото и повикала лекар, мислейки си, че е изпаднал в някакъв странен вид нервно разстройство.

През останалата част от своето детство Бранхам направил всичко, което могъл, за да не се доближи до онова дърво.

Колкото и странно да му изглеждало това преживяване, Бранхам открил, че не може да пуши, да пие или да оскверни тялото си. На няколко пъти вследствие на натиск от страна на връстниците му, той опитвал. Но в мига, в който вдигнел цигара или допирал питието до устните си, чувал шума на вятъра в клоните на онова дърво. Той веднага поглеждал наоколо, но всичко изглеждало тихо и спокойно. Обземал го съшият ужасен страх и той хвърлял цигарата или бутилката и хуквал да бяга.

Това странно поведение било причина Бранхам да има много малко приятели като младеж. Той казвал за себе си: „Изглежда, през целия си живот съм бил черна овца, не съм познавал човек, който да ме разбира и дори сам не съм се разбирал.” Той често споделял, че имал едно особено усещане: „Сякаш някой стои до мен, опитвайки се да ми каже нещо, особено, когато съм сам.” Така Бранхам прекарал своето юношество, лутайки се объркан и без да може да откликне или дори да разбере призива на Бог върху живота му. 

НЯМА КЪДЕ ДА СЕ БЯГА

Въпреки че Бранхам бил преживял няколко свръхестествени проявления в живота си, той все още не бил новороден. Когато бил на четиринадесет, пострадал по време на ловна злополука и се наложило да лежи в болница в продължение на седем месеца. Въпреки това той не приел неотложния призив на Бог, който продължавал да го измъчва. Нямал и представа защо му се случва всичко това. Родителите му не познавали Бог, затова той не получил никакво насърчение от тях. Всичко, което имал, било собственото му ограничено знание, затова той се съпротивлявал на Божия призив.

На деветнадесет години Бранхам решил да се премести, надявайки се, че новата среда ще му помогне да се освободи от напрежението. Знаейки, че ще се натъкне на неодобрението на майка си, той й казал, че заминава на лагер само на четиринадесет мили от дома, когато всъщност отивал във Финикс, Аризона.

В една нова обстановка и различен начин на живот Бранхам започнал да работи през деня в местен чифлик. Нощем той тренирал с желанието да направи кариера като професионален боксьор и дори спечелил няколко медала. Но колкото и да се опитвал, Бранхам не можел да избяга от Бог дори и в пустинята. Когато погледнел към звездите нощно време, той отново усещал призива на Бог върху себе си.

Един ден той получил новини, че неговият брат Едуард, който по години бил най-близък до него, бил сериозно болен. Бранхам почувствал, че с времето той щял да се оправи, затова продължил работата си в чифлика. След няколко дена бил съкрушен от съобщението, че брат му е починал.

Скръбта от загубата била почти непоносима за Бранхам. „Първото нещо, което си помислих – спомнял си Бранхам, – беше, дали той е бил готов да умре… Тогава отново Бог ме призова, но както обикновено, аз се възпротивих.”

Докато пътувал към къщи, мислейки за тяхното детство, сълзи се стичали по лицето му. Спомняйки си за всичките им трудности, той се чудел дали Бог бил взел Едуард на някое по-добро място.

Смъртта била нещо много тежко за семейството им, понеже никой от тях не познавал Бог и им било невъзможно да намерят мир. Всъщност именно на погребението на своя брат Бранхам за първи път чул някой да отправя молитва към Бог. Тогава решил да се научи да се моли. Той възнамерявал след погребението да се върне обратно в Аризона, но неговата майка го умолявала да си остане у дома. Бранхам се съгласил и започнал работа в Газовата компания в Ню Албани. 

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ СЪС СМЪРТТА

Две години по-късно, докато проверявал веднъж изправността на някакви газомери, Бранхам бил обгазен. Цялата вътрешност на стомаха му била покрита с киселина и той страдал в продължение на няколко седмици, преди да се обърне към специалист.

Лекарят поставил диагноза апендицит и го вкарал в болницата за операция. Тъй като не чувствал болка, Бранхам поискал да му поставят местна упойка, за да може да наблюдава операцията. Въпреки че не бил новороден, той помолил един баптистки служител да го придружи в операционната.

След приключване на операцията Бранхам бил върнат в неговата стая, където започнал да се чувства все по-отпаднал. Пулсът му ставал все по-слаб и той усетил дъха на смъртта.

Болничната стая постепенно притъмняла и в далечината Бранхам можел да чуе шума на вятъра. Сякаш духал в гора и шумолял в листата на дърветата. Бранхам си помислил: „Ето, това е смъртта, която идва да ме прибере.”

Вятърът приближил и шумът станал по-силен.

„Изведнъж, всичко изчезна – спомня си Бранхам, – аз бях отново онова малко, босо момче и стоях на същата алея, под същото дърво. И чух същия глас: „Никога не пий, нито пуши.” Но този път гласът каза: „Аз те призовах, но ти не поиска да отидеш.” Тези думи той повтори три пъти.

Тогава казах: Господи, ако това си Ти, позволи ми да се върна отново на земята и аз ще проповядвам Твоето Евангелие от покривите на къщите и по ъглите на улиците. Ще кажа на всички за Него!”

Изведнъж Бранхам се събудил и видял, че се намира в болничната стая. Той се чувствал по-добре, а лекарят си мислел, че вече е мъртъв. Когато влязъл и видял Бранхам, той заявил: „Не съм от хората, които ходят на църква… но знам, че Бог посети това момче!”

Няколко дни по-късно Бранхам бил изписан от болницата и както се бил заклел, започнал незабавно да търси Господ. 

ИЗЦЕЛЕН! И ГОРД С ТОВА!

Бранхам обикалял от църква на църква, като напразно опитвал да открие такава, където да се проповядва покаяние. Накрая в своето отчаяние той отишъл при стария навес зад своята къща и се опитал да се моли. Нямал представа какво трябва да каже, затова започнал да говори на Бог, както говорел с всеки друг.

Изведнъж на стената на навеса се появила светлина във формата на кръст. Бранхам вярвал, че това било видение от Господ, понеже усетил как огромна тежест паднала от гърба му. Там, при онзи стар навес Бранхам бил новороден.

Аварията, при която Бранхам пострадал с киселината, оставила у него необичайни странични ефекти – когато гледал твърде продължително към нещо, главата му започвала да се тресе. Бранхам казал на Господ, че ако ще проповядва, трябва да бъде изцелен напълно. И така, той най-сетне намерил една малка независима баптистка църква, която вярвала в изцелението, излязъл напред за молитва и бил моментално освободен. Като видял силата, изявена в тази църква, Бранхам започнал да се моли и да търси Бог за същата сила в собствения си живот. Шест месеца по-късно той получил своя отговор.

След като приел да се покори на призива да проповядва, Бранхам бил ръкоположен като независим баптистки служител. Сдобивайки се с малка палатка, той незабавно започнал да служи. От самото начало имал много добри резултати. 

ОТНОВО ОНАЗИ СВЕТЛИНА!

През юни 1933, когато бил на двадесет и четири години, Бранхам провел първото си значително съживление в палатка в град Джеферсънвайл. Една вечер дошли около три хиляди души.

На 11 юни той организирал специална служба за водно кръщение, на която потопил сто и тридесет човека в река Охайо. Докато кръщавал седемнадесетия човек, се случило друго свръхестествено проявление. Ето как сам Бранхам го описва:

„Огнено кълбо слезе от небесата и ето я онази светлина, сияеща… застана точно над мен… и направо си ме изплаши до смърт.”

Мнозина от четирите хиляди на речния бряг, като видели светлината, хукнали от страх, други останали и паднали в поклонение. Някои твърдели, че са чули глас, други не чули нищо.

Същата есен хората, които посещавали неговите събрания, построили сграда, като я нарекли „Шатрата на Бранхам”. Между 1933 и 1946 Бранхам служел в шатрата и едновременно с това имал и светска работа. 

НЕГОВАТА ЧУДЕСНА “НАДЕЖДА”

Трийсетте години на века били щастлив период за Бранхам. Тогава той срещнал едно чудесно вярващо момиче. Тя се казвала Хоуп (Надежда – бел. пр.) Бръмбек. Тя отговаряла на изискванията на Бранхам – никога не пиела и не пушела и той я обикнал силно.

След няколко месеца решил да помоли Хоуп да се омъжи за него. Но тъй като се срамувал да говори за това с нея, направил най-доброто, което можел, като й написал писмо. Той неуверено пъхнал писмото в пощенската й кутия, понеже се страхувал, че майка й може да го прочете първа. Но Хоуп я изпреварила и бързо отговорила „Да”.

Скоро след това двамата се оженили, за което Бранхам си спомня: „Не вярвам на земята да е имало друго по-щастливо място от нашия малък дом.” След две години на двамата им се ражда син Били Пол. Ето как Бранхам описва този вълнуващ момент: „Когато за първи път го чух да плаче в болницата, сякаш веднага разбрах, че беше момче и го предадох на Бог, преди дори да го бях видял.” 

НОВА ПОРЦИЯ СИЛА

Голямата депресия през трийсетте години скоро засегнала и Шатрата на Бранхам. Времената станали по-тежки. Бранхам започнал да проповядва без възнаграждение. Продължавал да работи отделно от служението, за да издържа семейството си. След като спестил малко пари, решил да отиде до Мичиган на риболов. Много бързо обаче свършил парите и тръгнал обратно към къщи.

На връщане той видял голяма група хора да се събират за евангелизационно събрание и се зачудил що за хора били, затова спрял там и се срешнал за първи път с „Петдесятница”.

Това било лагерно събрание на движението „Пълнотата” – деноминация, вярваща „само в Исус”. Бранхам бил впечатлен от тяхното пеене и пляскане. Колкото повече стоял, толкова повече осъзнавал, че имало нещо около тази сила, за която все говорели.

Същата вечер Бранхам спрял своя Форд „Т” в едно поле и преспал в колата. Той нямал търпение да се върне на следващия ден. Бил се регистрирал като служител и същия ден водачът обявил, че присъстващите биха искали да чуят няколко думи от втория най-млад служител сред тях Уилиям Бранхам.

Последният бил толкова шокиран и объркан, че бързо навел глава. Той не желаел някой да разбере, че бил там. Предната вечер бил използвал хубавите си панталони за възглавница, и тези, с които бил обут в момента, били от обикновен раиран крепон.

Говорителят отново помолил Уилиям Бранхам да излезе на платформата, но той седял неподвижно, твърде стъписан, за да може да отговори. В края на краищата, никой не знаел кой е, така че бил в безопасност.

Накрая някакъв човек се навел към него и го попитал: „Знаете ли кой е Уилиям Бранхам?” Бранхам отговорил: „Аз съм.” Той обяснил, че не може да проповядва пред хората с тези си дрехи. Човекът казал: „Те се интересуват повече от сърцето ти, отколкото от вида ти.” Човекът се изправил и като посочил към Бранхам, изкрещял: „Ето го!”

Бранхам неохотно се изправил и излязъл на платформата, но щом започнал да проповядва, силата на Бог го завладяла и събранието продължило два часа. След това пастири от цялата страна се обърнали към Бранхам, молейки го да гостува на техните църкви и да проведе съживителни събрания. Когато си тръгнал, календарът му бил запълнен до края на годината. Тези хора нямали и представа, че току-що били поканили един баптист да проведе събрания в църквите им в продължение на много седмици! 

„БОКЛУК” И БОЛКА

Бранхам се впуснал към къщи. Щом спрял колата пред дома им, Хоуп изтичала да го посрещне. Развълнуван от преживяното, Бранхам разказал на съпругата си за лагерното събрание и за поканите, които бил получил. Тя също била много развълнувана. Но това не можело да се каже за близките и приятелите им. Най-силната съпротива дошла от страна на неговата тъща, която останала непреклонна. Тя заявила: „Знаеш ли, че това са една сбирщина „святи палячовци”?… Мислиш ли, че ще те оставя да мъкнеш моята дъщеря сред такава измет?… Невероятно! Те не са нищо друго освен боклука, който останалите църкви са изхвърлили.”

Под влиянието на своята тъща Бранхам отменил всичките си събрания за църквите от това петдесятно движение. По-късно той окачествил това като най-голямата грешка в живота си. Ако бил заминал, за да проведе тези събрания, семейството му нямало да пострада при голямото наводнение в Охайо през 1937 г.

Зимата на 1937 била сурова. Когато големите снегове започнали да се топят, река Охайо заляла бреговете си. Дори дигите и насипите не могли да задържат водите.

Бедствието не можело да сполети семейството на Бранхам в по-лош момент. Хоуп току-що била родила отново и този път те били благословени с момиченце, което нарекли Шарън Роуз. Вследствие на раждането имунната система на Хоуп не била напълно възстановена и тя развила опасна белодробна болест.

Когато Хоуп все още се възстановявала, дигите на река Охайо се пропукали под силата на водите, които бързо залели цялата област. Сирените предупреждавали всички да бягат за собствената си безопасност. Хоуп не трябвало да бъде местена, но нямало избор. Въпреки студа и дъжда, тя била транспортирана до полева болница на достатъчно високо място. Също така по време на голямото наводнение през 1937 и двете бебета на Бранхам се разболели много сериозно от пневмония. 

КЪДЕ Е СЕМЕЙСТВОТО МИ?

Колкото и да му се искало да остане със семейството си, Бранхам знаел, че трябвало да помогне в борбата на града с надигналите се води. И така той се присъединил към спасителния отряд, за да се върне само четири часа по-късно, откривайки, че водите са съборили стените и семейството му го нямало.

Обезумял от мъка, Бранхам цяла нощ търсил семейството си. Накрая му казали, че те били натоварени на влак и евакуирани в друг град. Той трескаво се опитвал да се добере до тях, но водите били пресекли пътя му. В продължение на две седмици той бил изолиран от останалия свят, без да може да стигне до семейството си и без да чуе нещо за тях.

Веднага щом водите спаднали, той отпътувал с камион, за да търси семейството си. Не знаел дали са живи или мъртви. Когато пристигнал в съседния град, където предполагал, че са били изпратени, никой не знаел нищо за полева болница, камо ли за семейството му.

Напълно отчаян, Бранхам обикалял улиците, стискайки своята шапка в ръце, молейки се и плачейки за семейството си. Някой го познал и му казал къде било изпратено семейството му, но водите били залели всички пътища към този град. Бранхам благодарил на човека и продължил пътуването си.

Съвсем случайно, ако не и с директната намеса на Бог, той срещнал свой приятел, който му казал, че знае къде било семейството му и че съпругата му умирала. Двамата мъже потърсили начин да заобиколят прелелите води и до вечерта Бранхам и неговият приятел стигнали до града и намерили семейството му. 

„БЯХ ПОЧТИ У ДОМА…”

Баптистката църква в града била превърната в полева болница. Когато Бранхам открил Хоуп, той коленичил до леглото й, само за да научи, че рентгеновите снимки показвали наличието на туберкулоза, проникваща все по-дълбоко в дробовете й. Бранхам спокойно поговорил със съпругата си и тя му казала, че децата били при майка й. Когато ги открил, тяхното здраве също се влошавало прогресивно.

Бранхам бил решен да работи, за да плати необходимата за лечението на Хоуп сума. Един ден, докато работел, му се обадили от болницата, че трябва да побърза, ако иска да види съпругата си жива.

Бранхам бързо стигнал до болницата и влетял през вратата. Лекарят го посрещнал и незабавно го завел в стаята, където лежала жена му. Главата й вече била покрита със завивката, но Бранхам я сграбчил и я разтърсил, викайки:„Скъпа! Отговори ми!… Боже, нека ми проговори поне Веднъж.” Изведнъж Хоуп отворила очи. Тя се опитала да протегне ръка към Бранхам, но била твърде слаба.

Тя погледнала към съпруга си и прошепнала: „Бях почти у дома. Защо ме извика?” После с тих и немощен глас започнала да разказва на Бранхам за Небето. Тя казала: „Скъпи, ти си го проповядвал, говорил си за него, но не би могъл да узнаеш колко е славно.”

Със сълзи на очи тя благодарила на Бранхам за това, че бил добър съпруг, после започнала да става все по-тиха… Бранхам завършва историята така: „Тя ме придърпа към себе си и ме целуна за сбогом… После си отиде, за да бъде завинаги с Бог.”

Докато карал обратно към къщи, сам в тъмнината на нощта, всичко, покрай което минавал, му напомняло за Хоуп. Мъката му била непоносима. У дома, докато мислел за своите деца, които току-що били останали без майка, той неусетно заспал. Малко по-късно се събудил, когато някой похлопал на вратата. 

НАЙ-ТЪЖНАТА НОЩ НА СВЕТА

«Били, бебето ти умира» – били думите на човека, стоящ пред вратата.

Съкрушен Бранхам се качил в пикапа на мъжа и те занесли малката Шарън до болницата, но напразно. Рентгеновите снимки показвали, че детето има менингит на гръбначния мозък.

В болницата настанили Шарън в мазето, където държали изолирани случаи. Смъртоносната болест била извила силно едното й краче, а от болката очите й се събрали. Бранхам не можел да я гледа да страда така и като й положил ръце, помолил Бог да пожали живота й. За нещастие, Бранхам си мислел, че Бог го наказвал за отказа му да проведе съживленията, за които бил поканен. Малко след молитвата му малката Шарън последвала майка си на небето.

Само за една нощ Бранхам загубил двама от тримата му най-близки хора. Останал му само Били Пол.

Два дни по-късно един съкрушен мъж погребал дъщеря си в обятията на нейната майка. Сякаш мъката му била повече, отколкото можел да понесе. Все пак през идните години споменът за онези чувства щял да накара сълзите на състрадание да се стичат по лицето на Уилиям Бранхам, докато се молел за болните. 

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ВЯТЪРА

Следващите пет години били за Бранхам „пътуване в пустинята”. Сякаш никои не го разбирал. Неговата баптистка църква започвала да се дразни от виденията му, наричайки ги демонични. Те дори предположили, че светлината, появила се при раждането му, вероятно била знак за присъствието на демон в живота му. Предупредили Бранхам да престане със своите видения, иначе служението му „щяло да си спечели лоша слава.”

През онези години Бранхам се оженил повторно. Много пъти той разказвал, че никога нямало да го направи, ако Хоуп не го била помолила заради децата.

Той продължил да проповядва в Шатрата на Бранхам, като в същото време работел като горски пазач. На 7 май 1946 г., един чудесен пролетен ден, Бранхам се прибрал у дома за обяд, когато наминал негов приятел. Двамата седели навън, под един голям клен, когато, според думите на Бранхам: „Като че ли цялата горна част на дървото се стовари… сякаш нещо ме връхлетя от дървото, беше като силен, бурен вятър.”

Неговата съпруга изскочила от къщата, за да види дали е добре. Опитвайки се да овладее емоциите си, Бранхам седнал и й разказал историята на последните двадесет години. В същия момент той взел решение да открие веднъж завинаги какво стои зад този „вятър”. Той разказва: „Взех си довиждане с нея и с детето си, и я предупредих, че ако не се върна до няколко дни, вероятно няма да се завърна никога.” 

СРЕЩАТА С АНГЕЛА НА ГОСПОД

Бранхам отишъл на уединено място, за да се моли и да чете Библията. Агонията му била толкова силна, че му се струвало, че душата му ще се отскубне от тялото.„Ще ми говориш ли по някакъв начин, Боже? Ако не ми помогнеш, не бих могъл да продължа” – извикал той.

Около 11:00 ч. същата нощ той забелязал някаква светлина да пробягва в стаята. Мислейки, че приближава някой с фенер, той погледнал през прозореца, но не видял никого. Изведнъж светлината започнала да залива пода. Бранхам скочил изплашен от стола си, когато на пода се появило светещо кълбо. После чул нечии стъпки. Когато се вгледал, той видял краката на човек, който вървял към него. Вдигнал очи и видял един огромен човек, облечен в дълга бяла дреха.

Мъжът казал на разтреперания от страх Бранхам: „Не бой се. Изпратен съм от присъствието на Всемогъщия Бог, за да ти кажа, че особеният ти живот и неразбраните ти пътища са знак за това, че Бог те е изпратил да занесеш дар на Божествено изцеление на народите по света.” 

АНГЕЛЪТ ПРОДЪЛЖИЛ…

«Ако бъдеш искрен и спечелиш доверието на хората, нищо няма да може да устои пред молитвата ти, дори и ракът.»

Първата реакция на Бранхам била като тази на Гедеон. Той казал на ангела, че е беден и необразован и поради това си мислел, че никой нямало да приеме служението му, нито би го послушал.

Но ангелът продължил, като казал на Бранхам, че ще получи два дара като белези за истинността на неговото служение. Първо Бранхам щял да усеща болестите с физически вибрации в лявата си ръка.

Някои са се присмивали на това физическо проявление или дори го определяли като демонично. За да разберем правилно Словото на Господ, трябва да схванем действието на закона на правдата и закона на Духа, а после да формулираме и принципа. Възможно е тези вибрации да бъдат обяснени по следния начин: когато нечистата болест в страдащия се срещне със свръхестествената сила на Бог, тя предизвиква физическа реакция, или вибрации. Когато нечистото срещне чистото, това винаги предизвиква реакция!

Години по-късно Гордън Линдзи бил свидетел на този свръхестествен феномен. Той разказал, че вибрациите „като тези от електрически ток” понякога били толкова силни, че веднага спирали часовника на ръката на Бранхам. Линдзи казал още, че след като духът бивал изгонен от човека, „червената и подута” ръка на Бранхам възвръщала нормалния си вид.

Ангелът продължил да обяснява на Бранхам, че когато почувства вибрациите, той трябвало да се моли за човека. Ако вибрациите изчезнат, човекът е бил изцелен. Ако ли не, той трябвало „само да се помоли за благословение и да продължи нататък”. 

ЩЯЛО ДА ИМА И ВТОРИ ЗНАК

Бранхам отговорил на ангела: „Господине, боя се, че няма да ме приемат.” На което ангелът отвърнал: „Тогава ще стане така, че ти ще знаеш най-съкровените тайни на сърцето им. Така те ще приемат.”

Във връзка с този втори знак, ангелът казал следното: „Мислите на хората ехтят в небето по-силно, отколкото думите им на земята.” Никога обаче, не бил изявяван какъвто и да било грях в нечий живот, който вече бил покрит с кръвта. Но ако грехът не бил изповядан или бил скрит, той бил изявяван чрез тази духовна дарба слово на знание. Когато това се случело на линията за молитва, Бранхам се дръпвал настрана от микрофона и разговарял тихо с човека, като го водел в непосредствено покаяние.

Дали това наистина е било посещение от Бог? Как можем да сме сигурни? Ангелите са изпратени да служат на наследниците на спасението (Евреи 1:14). Ангели прогласиха раждането на Исус и Му служеха по време на земния Му живот. Из цялата Библия се срещат случаи, когато ангели са служили, изявявайки Словото на Господ към човечеството.

Ангелът на Господ никога няма да открие нещо, което противоречи на Словото. Той никога не прибавя нещо и не скрива нещо от Словото на Бог. С други думи, Господният ангел нито измисля нова Библия, нито изкривява Писанията. Критерият винаги е Словото на Бог.

По време на това посещение ангелът на Господ открил на Бранхам още много неща относно служението му. Първо, той казал, че Бранхам, един непознат проповедник, скоро щял да стои пред хиляди в препълнени зали. Второ, той му заявил, че ако остане верен на своя призив, резултатите щели да достигнат целия свят и да разтърсят нациите. Посещението траело около половин час. 

НИКАКВО ВРЕМЕ ЗА ГУБЕНЕ

След посещението от ангела Бранхам се върнал у дома. На следващото неделно събрание той казал на хората в шатрата за преживяното. Като на шега те напълно повярвали на неговото откровение.

Словото на Господ се изпълнило бързо. Докато Бранхам говорел, някой влязъл и му подал телеграма. Тя била от преп. Робърт Доутъри, който го молел да дойде в Сейнт Луис и да се моли неговата дъщеря да бъде изцелена. Лекарите вече не можели да помогнат и той чувствал, че молитвата била единствената надежда.

Бранхам нямал пари за разходите по пътуването. Затова присъстващите набързо дали дарение, събирайки достатъчно пари за двупосочен билет с железниците. Той взел назаем официален костюм от един от братята и палто от друг. И в полунощ членове на църквата го изпратили до влака за Сейнт Луис. 

ПЪРВОТО ЧУДО

В Сейнт Луис малкото момиченце умирало от някаква непозната болест. Църквата постила и се молила за нея, но без резултат. Преглеждали я най-добрите лекари на града, но не успели да поставят диагноза.

Докато вървял към момиченцето, по лицето на Бранхам се стичали сълзи. Тя била кожа и кости, и драскала по лицето си като животно. Била пресипнала да вика от болка. Тези мъки продължавали вече три месеца.

Бранхам се присъединил към молитвата на църквата, но напразно. Накрая той помолил за спокойно място, където да може да търси Господа насаме. Това се превърнало в честа практика през ранните години на служението му. Докато търсел Господ, той често виждал отговора във видение. Той чакал обстоятелствата да станат точно както във видението му , после действал според онова, което бил видял. Когато следвал този модел, резултатите винаги идвали незабавно.

След малко Бранхам влязъл уверено в къщата. Той попитал бащата и останалите:«Вярвате ли, че съм Божи служител?» „Да! – отвърнали те. “Тогава направете както ви кажа, без да се съмнявате.” След това Бранхам ги помолил за някои неща, после се молил за детето според видението, което Господ му бил дал. Злият дух незабавно напуснал момичето и тя била изцелена, живяла дълго и отгледала нормални и здрави деца.

Когато вестта за изцелението се разчула, хората започнали да се тълпят при Бранхам, но той се оттеглил от тях, обещавайки, че пак ще се върне. И наистина го направил след няколко седмици. 

МЪРТВИТЕ ВЪЗКРЪСВАТ

През юни 1946 г. Бранхам се връща в Сейнт Луис и в продължение на дванадесет дни провежда събрания, на които проповядва и се моли за болните. Палатката била претъпкана и още много хора стояли отвън, дори и по време на проливните дъждове. Имало страхотни проявления – куците прохождали, слепите проглеждали, а глухите прочували. Един служител, който от двадесет години бил сляп, получил отново зрението си. Една жена, която отхвърлила Духа на Бог, паднала мъртва извън палатката вследствие на сърдечен удар. Бранхам отишъл при нея и се молил. Тя станала и намерила спасение в Исус Христос. Броят на изцеленията се умножавал и нараствал дотолкова, че вече не можел да се следи. Бранхам често оставал да се моли за болните до 2:00 ч. сутринта.

След Сейнт Луис той бил поканен да проведе съживителни събрания в Джунсбъро, Арканзас, където на службите присъствали около двадесет и пет хиляди души. Веднъж, по време на едно от събранията Бранхам се измъкнал за малко, за да влезе в една линейка, където една възрастна жена била починала. След като се молил с проста молитва, жената седнала в носилката и прегърнала съпруга си. Около задната врата на линейката вече имало толкова много хора, че тя не можела да се отвори. Така че, шофьорът разпънал своето палто върху предното стъкло, за да може Бранхам да излезе от там без да го видят.

Една жена, която била пропътувала с колата си стотици мили, се опитала със сълзи на очи да опише пред другите смирението, състраданието и кротостта на Бранхам. Тя казала, че когато го погледнела, „всичко, което виждала, било Исус” и прибавила: „Вие никога няма да сте същите, след като го видите.” 

НЕКА СЕ РАЗПРОСТРЕМ

В Арканзас Бранхам наел първия си мениджър за евангелизационните си кампании – У. Е. Кидсън, редактор на вестника The Apostolic Herald, в който били публикувани резултатите от служението на Бранхам. Кидсън, който бил непримирим пионер на движението „Пълнота”, представил Бранхам на тази деноминация и го развел из няколко малки църкви.

За служението на Бранхам 1947 щяла да се запомни като година на голяма популярност. Списанието Time публикувало новините от неговите кампании и заедно със своя тим той направил първата си обиколка на западните щати.

Т. Л. и Дейзи Озборн били силно повлияни от неговите събрания в Портланд, Орегон. Те току-що се били завърнали от Индия, където служили като мисионери. Били претърпели пълно поражение в своето видение и цел и почти се били отказали от служението.

Т. Л. Озборн разказва за това, как е бил свидетел, когато на едно събрание Бранхам обърнал едно кривогледо момиченце към присъстващите. Когато й положил ръце, Т. Л. Озборн видял как погледът й постепенно се оправил. Тогава Т. Л. чул следните думи: „Ти можеш да направиш това!” След това събрание на Бранхам той и съпругата му били освежени, разпалени и концентрирани. Те най-после открили отговора, който търсели. Резултатът било невероятното международно мисионерско и изцелителното служение на Озборн и неговата съпруга.

През 1947 г. Бранхам се срещнал и се присъединил към Гордън Линдзи. Джак Муур бил служител от движението „Oneness”, който пътувал с Бранхам, когато той се срещал с Линдзи. Въпреки че Лидзи вярвал в Троицата, двамата създали коалиция, която се оказала решаваща за успеха на Бранхам.

Щом Линдзи осъзнал, че е започнало безпрецедентно движение на Бог, той поканил Бранхам да разпростре служението си извън границите на движението „Пълнота” из средите на Пълното евангелие. Осъзнавайки, че Линдзи бил инструментът, чрез който се изпълнявали думите на ангела от неговото видение, Бранхам приел това предложение. Линдзи умеел майсторски да организира нещата – качество, което липсвало на Бранхам. Така че той дал на Линдзи пълна свобода да организира и популяризира едно от най-големите изцелителни съживления до ден-днешен.

Муур и Линдзи планирали първата Обединена кампания през есента на 1947. Целта била да се съберат хората от движението „Пълнота” и вярващите в Троицата, заедно на едно събрание. Проведени в северозападните щати и част от Канада, събранията на Бранхам избягвали доктриналните различия и постигнали голям успех. Хората, които ги посетили, имали „най-великите преживявания в своя християнски живот”. Според съобщенията от онова време често се спасявали до 1.500 човека в една-единствена служба. У. Дж. Бакстър се присъединил към изцелителния тим в Канада и написал, че същата година в служението станали свидетели на близо тридесет и пет хиляди изцеления. 

РАЖДА СЕ „ГЛАС НА ИЗЦЕЛЕНИЕ”

В стремежа си да даде гласност на своето послание на изцеление из цялата страна, тимът на Бранхам намислил нещо ново. Те решили да създадат едно ново издание, което да се разпространява извън затворената общност на движението „Пълнота” и из всички християнски среди. Като осъзнал, че това било отново изпълнение на словото на Господ относно служението му, Бранхам дал съгласието си. Обаче неговият редактор Кидман не бил съгласен, затова Бранхам го освободил от неговите задължения и назначил на негово място като редактори Линдзи и Муур, а себе си като издател. Заедно те положили началото на списанието «Глас на изцеление».

Първоначално трябвало да се издаде един-единствен брой, който да представя Бранхам. Но търсенето било толкова голямо, че този първи пробен брой трябвало да се преиздаде още няколко пъти. Накрая екипът решил „Глас на изцеление” да излиза всеки месец.

От този момент нататък един от ключовите принципи на Бранхам бил никога да не влиза в доктринални спорове. Той казвал:

«Бог не е дал одобрението Си на една определена църква, а ни е открил, че чистите по сърце ще видят Бог.” Той често добавял: „Нека човекът да си вярва каквото си иска по въпроса. Това и без друго няма да допринесе кой знае колко така или иначе. Бъдете братя, общувайте един с друг.”

Бранхам често казвал, че вярващите могат „да са разделени на милион мили един от друг в своята теология”, но ако някога стигнат дотам да не могат да се прегърнат един друг като братя, би трябвало да се чувстват „отпаднали от вярата”. 

РАННИ НЕПРИЯТНОСТИ

През 1948 г. служението на Бранхам било спряно ненадейно, когато той преживял нервна криза. Той бил физически и умствено преуморен от твърде многото работа в служението. Преди да назначи Линдзи за мениджър на кампаниите, той се молел за нуждаещите се от изцеление до ранните утринни часове, като се изтощавал напълно. Той не знаел кога да спре. Бил отслабнал толкова много, че тръгнали слухове, че умирал.

В резултат на това Линдзи, който организирал кампаниите, намалил времето, през което служел Бранхам. То било сведено до най-много един час на вечер, а посетители вече не били допускани до хотелската му стая. Линдзи увеличил пълната продължителност на събранията, но мъдро намалил случаите на невъздържаност и ненужните прекъсванията.

След преживяния срив Бранхам започнал да говори срещу онези, които обвинявал за болестта си. Той обвинил Линдзи, че го е претоварил. После уведомил Линдзи и Муур, че бъдещето на списанието „Глас на изцеление” било вече изцяло тяхна отговорност.

Линдзи бил шокиран от обвиненията на Бранхам. Той тъкмо бил запланубал голяма изцелителна кампания за Бранхам и се почувствал изоставен, когато пялата работа по списанието му се стоварила на плещите. Но той продължил да издава „Глас на изцеление”, като в статиите представял и други изцелителни служения. Въпреки че продължили да работят заедно, Линдзи и Бранхам никога вече не възстановили напълно близките си взаимоотношения.

По това време се появили други изцеляващи евангелизатори. Орал Робъртс, който влязъл в служение една година след Бранхам, поискал всички да се молят за възстановяването на Бранхам. Шест месеца по-късно Бранхам неочаквано се появил отново на сцената, твърдейки, че е бил изцелен свръхестествено. Неговото завръщане било посрещнато от последователите му с голямо вълнение.

Първата си голяма кампания след боледуването Бранхам направил през 1950 г. По това време към неговия тим се бил присъединил Ф. Ф. Босуърт, големият изцеляващ евангелизатор от двайсетте години на века. Тълпи от над осем хиляди души идвали на отделните служби.

Тогава била направена и най-известната фотография на Бранхам. Тя е известна като снимката с „ореола”. Един баптистки пастир предизвикал Бранхам на дебат върху изцелението. Бранхам приел. Баптистът наел фоторепортер да документира събитието. На една от направените там снимки се виждал светъл ореол над главата на Бранхам. Линдзи веднага извадил сертификат за автентичността на фотографията, доказващ, че никакви допълнителни поправки не са правени както върху снимката, така и върху негатива. 

РАЗТЪРСЕНИ НАЦИИ

През април 1950 Бранхам пътувал до Скандинавия, с което станал първият евангелизатор от движението „Глас на изцеление”, посетил Европа.

Преди пътуването Бранхам имал видение как едно малко момче било блъснато от кола и след това било възкресено от мъртвите. Той разказвал това видение из цяла Америка.

Веднъж докато бил във Финландия, колата на Бранхам се оказала точно зад друга кола, когато последната блъснала две малки момчета. Компанията на Бранхам качила едното при тях, за да го откарат до болницата. Когато пулсът на момчето спрял, Бранхам коленичил на пода на колата и започнал да моли Бог за милост. Момчето се съживило отново и започнало да плаче. Три дни по-късно то било изписано от болницата. На следващият ден Бранхам получил видение, от което разбрал, че и двете момчета ще оживеят.

Един от помощниците на Бранхам, който пътувал с него, написал на лист хартия първото му видение за момчето по времето, когато то било получено, и поставил листа в своя портфейл. Казват, че след катастрофата помощникът извадил листа и прочел написаното на Бранхам. Именно това било видението, което Бранхам разказвал из цяла Америка.

Той също така получавал и много молитвени нужди от Африка, към някои от които бил приложен и самолетен билет. През есента на 1951 Бранхам и неговият служителски тим посетили Южна Африка. Там провеждали събрания до декемори. Съобщенията ги определят като най-големите, провеждани някога в Южна Африка. Тълпите възлизали на около петдесет хиляди, а хиляди други били отпращани.

Град Дурбан имал население от над двеста хиляди души. Въпреки че били използвани всички налични автобуси, хората не могли да бъдат извозени до събранията на Бранхам. Резултатите били толкова невероятни, че била издадена книга със заглавие „Пророк посещава Африка”, която ги описвала. 

КАК Е ДЕЙСТВАЛ?

Бранхам имал завладяващо излъчване. Той не бил чаровна и темпераментна личност, но хората го помнели с неговата скромност и смирение. Той често се извинявал за своята необразованост и неизисканост. Не можел да говори добре пред много хора, а когато го правел, обикновено било с много тих глас и със запъване. Затова по принцип оставял проповядването на Босуърт и останалите, а той самият служел на множествата с божествено изцеление.

Всичко в неговото служение било настроено за свръхестествените проявления. Той се възпротивявал на всеки човек, който се водел само от ума си, и не допускал такива хора до себе си на платформата. Целият му тим бил фокусиран върху създаването на атмосфера, подходяща за проявленията на божествено изцеление. Бакстър и Босуърт проповядвали на сутрешните и следобедните служби. Бакстър бил в ролята на евангелизатор, докато Босуърт давал специални напътствия за получаване и запазване на изцеление. Линдзи, уредникът на кампаниите, служел при олтара. Въпреки че Бранхам настоявал основната му задача да е молитвата за болните, той винаги проповядвал на вечерните служби.

Тъй като Бранхам получавал много покани от различни места, престоят му във всеки град трябвало да се ограничи до няколко събрания. За да се справи с огромния поток от хора, Линдзи написал и отпечатил малка книжка, озаглавена „Божествено изцеление на събранията на Бранхам”, която била разпространявана във всеки град преди пристигането на. тима. За разлика от ранните изцеляващи евангелизатори, Бранхам нямал възможност със седмици да поучава хората относно изцелението, преди да се моли за тях. Тази книжка била като учебник за онези, които търсели изцеление. В резултат на това те идвали подготвени и очакващи и Бранхам можел да се моли за тях още първата вечер.

Бранхам избягвал всякакви лични интервюта преди вечерните служби. Повечето пъти той прекарвал три дена в пост и молитва преди началото на кампанията.

Бранхам не се молел за хората, докато не усетел присъствието на своя ангел от дясната си страна.

„Без това осъзнаване – разказва Босуърт, – той изглежда напълно безпомощен. Когато осъзнае присъствието на ангела, той сякаш разкъсва завесата на плътта и влиза в областта на Духа, за да бъде пронизван отново и отново с усещане за невидимото.”

Няколко очевидци твърдели, че са виждали ангела, стоящ до Бранхам. Болшинството от тях обаче го описвали като „небесна светлина”. Босуърт написал, че по време на кампанията в Южна Африка през 1951 г. се появила светлина над главите на хората, чиято вяра била достигнала нужното ниво. Докато бил под помазанието, Бранхам разпознавал тази светлина.

Когато се молел за хората в линия за молитва, той също ги насочвал да се наредят и от дясната му страна. Той чувствал, че по този начин хората получавали двойна порция от сила, понеже минавали покрай ангела и покрай Бранхам. Неговият тим използвал популярните „молитвени карти”. Всеки човек получавал карта с номер на нея и по време на събранието номерата били извиквани по случаен начин. Бранхам също така се молел и над кърпи, които били занасяни на страдащите (Деяния 19:12). 

ДОКТРИНИТЕ МУ ПРЕЗ РАННИТЕ ГОДИНИ

Бранхам вярвал, че изцелението било дело, завършено на Голгота. Той също така вярвал, че всички болести и грехове били причинявани от сатана. „Онова, което лекарите наричат рак, Бог му вика дявол” – проповядвал Бранхам. Той също така имал силно служение за освобождение. Заедно с греха и болестите той разпознавал лудостта, склонността към гневно избухване, неверието и причинените от демони похотливи навици. Бранхам не вярвал, че освобождението изцелява човека, но смятал, че то отваря пътя за изцелението.

Преди да изгони демони в някое от събранията си, Бранхам предупреждавал скептиците, че не може да отговарят за „сполетялата ги зла участ”.

Ако човек искал да получи изцеление на неговите събрания, той трябвало да направи две неща: (1) да повярва и да изповяда, че Исус е умрял за изцелението му и (2) да вярва, че Бранхам е пророк на Бог, изпратен да служи с изцеление.

Бранхам вярвал, че вярата е шесто чувство. За него вярата била да си уверен в онова, което Бог е открил. Хората губели изцелението си, понеже преставали да вярват в онова, което им било открито. „Както вярата я убива (за болестта), така неверието я възкресява” – отговарял Бранхам. Според Бранхам хората не трябвало задължително да са християни, за да бъдат изцелени, но трябвало да станат такива, за да запазят изцелението си.

Бранхам подкрепял медицината, но вярвал, че нейните възможности били ограничени. Той вярвал, че тя просто „пази тялото чисто, докато Бог извърши изцелението”. Бранхам твърдял: „Няма нито едно доказателство, че медицината някога е излекувала каквато и да било болест.” Казват, че той „настръхвал”, когато някой наричал божественото изцеление фанатизъм. И отговарял с думите, че „никой никога не нарича медицината фанатизъм, дори когато някой човек умре поради неправилно лечение.”

Бранхам бил голям противник на учението за преуспяване, особено на служителите. Той често твърдял, че е могъл да стане милионер с приходите от служението, но се отказал от големите богатства с думите: „Искам да бъда като хората, които идват да се моля за тях.” Когато най-накрая приел един кадилак като подарък, от притеснение той не го изкарал от гаража си в продължение на две години. 

ТОЙ ЗАПОЧНАЛ ДА СЕ ОТКЛОНЯВА

В продължение на девет години Бранхам останал много влиятелен в служението на Божествено изцеление. През това време из цялата страна започнали да се появяват изцеляващи евангелизатори, които действали с големи знамения и чудеса. През 1952 г., един от най-силните периоди на съживлението „Глас на изцеление”, в едноименното списание били представени четиридесет известни изцеляващи евангелизатори. Откровението за Божественото изцеление било достигнало най-големия си връх по целия свят. Но след тази година огънят на изцелителните съживления започнал да отслабва. През 1955 г. Бранхам започнал да изпитва трудности и неговото служение претърпяло драстични промени. 

ЗАГУБАТА НА ЛИНДЗИ

Гордън Линдзи бил един от най-големите подаръци за служението на Уилиям Бранхам. Линдзи имал словото, а Бранхам имал дарбата. Линдзи също така имал и организационните умения, които щели да допринесат много към дарбата и служението на Бранхам. Очевидно те били служителски тим, планиран в небето.

Но Бранхам отказал да признае приноса на Линдзи. Вместо това той го сочел с пръст, обвинявал го и до известна степен го изоставил. Аз твърдо вярвам, че Господ е бил определил Линдзи да помага на Бранхам, понеже той не е можел да се справи сам. Ето защо вярвам, че прекъсването на връзката с Линдзи е било голяма грешка и че именно това е станало причина Бранхам да изпадне в доктринални грешки. 

ЗАОБИКОЛЕН ОТ „ЛАКЕИ”

Поради хладността на Бранхам към него, прибавена към факта, че неговото собствено служение растяло, Линдзи напуснал тима на Бранхам след четири години. Хората, които го заменили, не можели да се сравнят с него нито по характер, нито по почтеност.

Бранхам не можел да се мери с хитростта и изкусността на онези, които дошли да се възползват от него. За никого не било тайна, че Бранхам нямал никакъв усет, когато ставало въпрос за бизнес, и наистина не се интересувал от това. Когато изчезнала защитната стена, която го заобикаляла при управлението на Линдзи, мнозина чувствали, че мениджърите на Бранхам се възползват от него и от средствата на служението, като ги използвали за себе си и своето лично обогатяване. По времето на Линдзи служението на Бранхам винаги преуспявало финансово, но при новата администрация парите не достигали. Нещата стигнали дотам, че Бранхам си мислел, че щяло да се наложи да напусне служението и да си потърси работа.

Броят на хората рязко намалявал и скоро служението имало дефицит от $15.000. Писмата, които Бранхам получавал средно на ден спаднали от хиляда на седемдесет и пет.

Във вихъра на съживлението небрежността на Бранхам относно финансите сякаш не се забелязвала толкова. Но когато станало напрегнато, неговата небрежност привлякла вниманието на Вътрешната данъчна служба. През 1956 г. срещу евангелизатора било заведено дело за укриване на данъци. Въпреки възраженията му, на Бранхам била наложена глоба в размер на $40.000, дълг, който той изплащал до края на живота си.

Бранхам открил, че с времето около неговата личност се бил оформил култ. Когато други изцеляващи евангелизатори започнали да излизат на предни позиции, тези хора подхранвали неговата гордост. Те го насърчавали в неговите странни видения, наричайки го новия Илия, предвестника на второто завръщане на Христос и главата на седмия век на Църквата. Те твърдели, че само Бранхам можел да изпълни това призвание на пратеника до Лаодикия, никой друг нямало да бъде способен да се въплъти в тази роля.

До 1956 г. останали едва дузина известни изцеляващи евангелизатори. За всички било ясно, че е дошъл краят на славните дни на съживлението „Глас на изцеление”. За Бранхам дошло време да търси Господ и да открие ролята си в следващото движение на Бог. 

ТОЙ НЕ ОСТАНАЛ В ПРИЗВАНИЕТО СИ

Бранхам не понесъл добре промяната. Всъщност той никога не я направил. Вместо да търси Господ за своята роля и служение в следващото движение на Бог, той изпаднал в крайни доктрини и търсене на сензации. Бранхам се нагърбил с кабинета на учител по собствена воля, а не чрез призива на Бог.

Възможно е чрез своята пророческа дарба Бранхам да е виждал пробуждането на учителската дарба, която щяла да се раздвижи на земята чрез движението „Слово на вяра”, което започнало в края на седемдесетте години на века. Той явно е скочил в това, преди да е дошло времето му, може би надявайки се да си възвърне позицията, като го оглави. Бранхам не могъл да осъзнае, че вече бил неоспорим лидер в църковния свят. Той просто трябвало да се върне обратно в призванието си.

Бог не бил призовал Бранхам да става учител, понеже той не познавал Словото. В резултат на това в неговото служение се проповядвали и наблягали смущаващи доктрини. Изглеждало, че всичко, което някога бил отстоявал в служението си, му било убягнало.

Без съмнение тази голяма грешка е станала причина за ранната му смърт и продължава да хвърля сянка върху служението му и днес. 

ТОЙ ГО НАПРАВИЛ ПО СВОЯ СИ НАЧИН

Бранхам твърдял, че получава странни духовни видения, които сякаш непрестанно го подтиквали да преследва тяхното изпълнение. През 60-те години на века тъгувал за загубата на някогашната си популярност, като отбелязвал, че други евангелизатори успели да го надминат. За него това се било превърнало в състезание.

Бранхам се опитал да увеличи своята популярност с доктринални поучения, които според него му били дадени чрез пророческо откровение. Така злоупотребил с дарбата си и пророчествата били изопачени. Вместо да използва своите пророчески способности, за да призовава сърцата на хората към Бог, той се опитал да предсказва световни събития. 

ДРЪЖТЕ СЕ

Когато прочетете само няколко от неговите доктрини, ще разберете защо Бранхам е направил голяма грешка, като е оставил Линдзи да си тръгне. Ако той бил останал, всички други грешки щели да бъдат отстранени от живота на Бранхам още в зачатък. Ето няколко примера за шокиращите „пророчески” доктрини, които Бранхам проповядвал до края на живота си.

НЯМА ВЕЧЕН АД

Представяйки го като ново откровение, Бранхам учел хората, че няма вечен ад. Той казвал, че адът бил завинаги, а не за вечността. Завинаги според него означавало за известен период от време. В края на този период всички в ада щели да бъдат изличени.

СЕМЕТО НА ЗМИЯТА

Той също така учел, че жените не били истински творения на Бог, а просто страничен продукт от сътворението на човека. Той дори предполагал, че животните били по-висш вид от жените, понеже били сътворени от нищото. Според Бранхам техният по-нисш произход ги поставял в положение на „най-лесно мамените и най-измамните същества на земята”.

Бранхам още учел, че жените носят семето на змията. Тази доктрина твърдяла, че Ева и змията имали сексуална връзка в градината и така се родил Каин. Бранхам казвал, че Бог възнамерявал възпроизводството да става от земята, както с Адам, но действията на Ева със змията променили първоначалния план. Понеже Ева имала сексуален контакт със Сатана, се осъществил по-нисшият начин на възпроизводство. Според Бранхам всяка жена носи в себе си семето на дявола в буквалния смисъл.

Веднъж Бранхам казал:

„Всеки път, когато по улиците минава погребално шествие, причината е била жена… За всичко, което не е наред, причината е била жена. А после да я поставим глава на църквата… как не я е срам.”

Бранхам твърдял, че поради наследството от този позорен акт със Сатана, жените не ставали за проповедници. Той учел още, че свръхестественото потомство на жената в лицето на Каин построило някогашните големи градове, в които се зародила науката и интелектуализма. Затова за Бранхам всеки учен, който отхвърлял свръхестествената природа на Евангелието, бил от семето на змията.

РАЗВОДЪТ

Според Бранхам, тъй като жените запознали мъжете със секса, сред хората навлязла полигамията. Жените трябвало да бъдат наказани. Затова всеки мъж можел да има много жени, но всяка жена – само един съпруг. Бранхам учел, че когато Исус говорел за развода, Той имал предвид жената, а не мъжа. Една жена не можела да се омъжи повторно при никакви обстоятелства, но на всеки мъж било позволено да се разведе, когато си поиска, и да се ожени повторно за девица.

БЕЛЕГЪТ НА ЗВЯРА

Бранхам учел, че белегът на звяра бил принадлежността към деноминация, че протестантите били блудницата, а католиците – звярът. От едно видение, за което той споменавал (въпреки че никога не го обявил официално), той заключил, че бил пратеникът на последното време, който щял да отвори седмия печат от книгата Откровение. Той предсказал, че разрушението на Съединените щати щяло да започне през 1977 г.

УСТАТА МУ ИМАЛА СИЛАТА

Бранхам вярвал, че щял да дойде ден в неговото служение, когато „изговореното Слово” от неговата уста щяло да преобразява физически тела в прославени тела за Грабването. Тази велика сила щяла да бъде освободена, понеже думите на Бранхам щели да възстановят първоначалното име на Бог: JHVH. Никога преди това името не било произнасяно правилно, обаче устата на Бранхам била специално устроена, за да го изговори.

„САМО ИСУС”

Въпреки че в началото на служението си Бранхам се отричал от доктрината за „Единството” (или „Пълнотата”, отричащо триединството на Бог – бел. пр.), сега открито я проповядвал. Обаче критикувал църквите от движението „Само Исус”, като казвал, че „има много хора, които се наричат „Исус”, обаче има само един Господ Исус Христос”. Един ден той проповядвал, че вярващите в Троицата не били новородени, в други дни той заявявал, че само някои от тях били. Той дори пророкувал, че „учението за Троицата е от дявола”, после заповядал на всички, слушащи касетата, да бъдат кръстени в името на Исус Христос.

Той често променял и своята доктрина за спасението. Някой път заявявал, че„всеки може да бъде спасен”. Друг път можел да бъде чут да поддържа калвинистката доктрина за спасението. Той казвал: „Има милиони, които биха го сторили, ако можеха, но не могат. Не им е дадено дa го имат.”

Неговите последователи оформили отделно религиозно течение. Те се нарекли „Пратениците” Днес те са познати още под името «Бранхамити». Тези  църкви  не са обвързани с никоя деноминация, тъй като Бранхам презирал този тип организации. Те са последователи на Бранхам и вярват, че той е пратеник на века на Лаодикийската църква. До ден днешен в църквата виси голям портрет на Бранхам, представящ го като техния “пастир”.

Движението на Пратениците, или Бранхамитите, е разпространено по целия свят. Всъщност, четвъртата по големина църква в Заир принадлежи на тази група. 

ИСТОРИЯТА ЗА НЕГОВАТА СМЪРТ

Бранхам проповядвал за последен път през седмицата на Благодарността през 1965 г. В църквата на Джак Муур. Въпреки, че Муур не бил съгласен с доктрините на Бранхам, двамата останали приятели през цялото му скужение.

На 18 декември 1965 г., докато пътували обратно за Индиана през Тексас, Били Пол Бранхам карал колата пред Бранхам и съпругата му. Един пиян шофьор завил и пропуснал Били Пол, но навлизайки в насрещното движение, ударил челно колата на Бранхам.

Били Пол обърнал веднага и се върнал на мястото на катастрофата. Излизайки от колата си той забелязал, че Бранхам трябвало да е изскочил през предното стъкло и после пак да е паднал в седалката.

Той проверил баща си и установил, че костите му са счупени, но има пулс. Когато проверил майка си, не открил пулс. Явно тя била мъртва.

Изведнъж Бранхам се раздвижил. Виждайки сина си, той попитал: „Мама добре ли е?”

Били Пол отвърнал: „Татко, тя е мъртва.” Тогава Бранхам казал: „Просто сложи ръката ми върху нея.”

Били Пол вдигнал окървавената ръка на Бранхам и я поставил върху г-жа Бранхам. В същия момент се появил пулс и тя се съживила.

Бранхам останал в кома в продължение на шест дена, преди да умре на 24 декември 1965 г. Г-жа Бранхам оживяла.

Макар и натъжен от неговата смърт, петдесятният свят не бил учуден. Гордън Линдзи написал в хвалебственото си слово, че смъртта на Бранхам била волята на Бог. Той казал: „Бог може да види, че специфичното служение на даден човек е постигнало своята цел и е време да го вземе у дома.”

Мисля, че е интересно да се отбележи, че Лидзи бил възприел тълкуванието на младия евангелизатор Кенет Е. Хегин от Тулса, Оклахома. Бог бил казал на Хегин за смъртта на Бранхам две години, преди той да умре. В пророческо слово, изговорено от Хегин, Господ казал, че Той щял да „махне пророка” от сцената. Бранхам умрял точно когато Бог бил казал на Хегин, че това щяло да се случи.

Хегин провеждал събрание, когато дошла вестта за катастрофата на Бранхам. Той повикал светиите да излязат при олтара, за да се молят. Когато самият Хегин коленичил в молитва, Духът на Господ му казал: „За какво се молиш? Казах ти, че го прибирам.” Хегин се изправил, без да може да продължи молитвата.

Хегин вярвал, че поради непокорството на Бранхам към неговия призив и пораждането на доктринално объркване, Бог трябвало да премахне „бащата” на изцелителното съживление от земята.

На четири пъти Бог казвал на Линдзи, че Бранхам ще умре и че той трябвало да му съобщи това. Но Линдзи не можел да премине през оградата от „лакеи” около Бранхам.

Накрая той успял да я преодолее и неочаквано се промъкнал при Бранхам. Той се опитал да го вразуми, като го попитал: „Защо не действаш в областта, в която Бог те иска, и в дарбата, която ти е дал? Остани там! Не се опитвай да скочиш в друго служение.”

Бранхам просто отговорил: „Да, ама искам да бъда учител.”

Бранхам имал невероятна изцелителна дарба. Но нямайки подобаващото познаване на Библията, той изпаднал в доктринално объркване. Невежеството не е блаженство, особено когато въздействаш с думите си на множествата. Бог бил дал на Бранхам голяма дарба, която не можел да вземе обратно. Тази дарба подвеждала хората, като ги карала да следват доктрините на Бранхам, затова Бог използвал своето суверенно право, записано в І Коринтяни 5:5 „Предайте такъв човек на сатана, за погубване на плътта, за да се спаси духът му в деня на Господ Исус.” В действителност това било действие на Божията милост. Смята се, че по този начин Той е спасил Бранхам от ада. 

НЕСПОСОБЕН ДА ВЪЗКРЪСНЕ

Въпреки че погребението се състояло на 29 декември 1965 г., тялото на Бранхам не било заровено до Великден 1966 г. Носели се всякакви слухове. Един от тях разказвал, че тялото му било мумифицирано и замразено. Много от неговите последователи вярвали, че Бранхам щял да възкръсне от мъртвите. Каквато и да била причината, официалното изявление било направено от неговия син на 26 януари 1966 г. По време на една служба в негова памет.

Било казано, че г-жа Бранхам пожелала да се забави погребването, тъй като се опитвала да вземе решение дали да се премести в Аризона, или да остане в Индиана. Тя искала тялото да бъде погребано там където изберяла да живее. Докато решавала тялото на Бранхам останало в погребалния дом.

Все пак някои от „Пратениците” продължавали да се надяват, че Бранхам щял да бъде възкресен на Великден. Неговият син потвърдил, че Бранхам вярвал, че Грабването щяло да стане на Великден.

Неохотно и с огромно разочарование Уилиям Бранхам бил погребан на 11 април 1966 г. Неговият надгробен паметник представлява голяма пирамида с кацнал на върха орел. (За нещастие днес орелът липсва, тъй като е бил откраднат.) Надгробният надпис гласи, че Бранхам е бил единственият човек, отворил седмия печат като глава на седмия църковен век.

Последователите на Бранхам отказват да го възприемат като обикновено човешко същество и слухове за неговото завръщане продължавали да се разнасят през осемдесетте години на века. Всяка година в Шатрата на Бранхам се провежда специална Великденска служба, на която последователите слушат записани проповеди на Бранхам. Някои от тях все още тайно се надяват, че той ще се върне по това време. Казват, че сегашният пастир не насърчава спекулации относно евентуално възкресение на Бранхам, въпреки това бранхамитите така и не са се примирили с неговата смърт. 

ПРИЕМИ ПОУКАТА

Историята на Уилиям Мариън Бранхам не е написана, за да го критикува. Аз вярвам, че тя съдържа урок, много по-силен от това, което тази глава може да побере.

Ето я поуката: Прави това, което Бог ти е казал да правиш, нищо повече и нищо по-малко. Това не е игра. Има само едно движение и то принадлежи на Бог. Твоята задача е да го следваш.

Само небето трябва да определи времената в твоя живот и църква в това поколение. Ти или си във волята на Бог, или си извън нея. Твоят призив трябва да бъде изпълнен във времето, определено от небето.

Бранхам искал просто да бъде глас. Ако бе останал в плана на Бог, той е можел да стане един от най-великите гласове на Бог на земята. Неговото велико служение никога не трябва да бъде забравяно или омаловажавано, неговата дарба е била истинска. Но ние трябва да разберем, че ако не оставим Словото и Духът да работят заедно в живота ни, можем да направим големи грешки.

Много от нас дори не са били родени, когато тези велики мъже и жени на Бог са Му служели. Така че ние не сме имали възможността да ги наблюдаваме и да се учим от техния живот. И това е причината да напиша тази книга. Така че изучавайте написаното в нея и се учете от него. Извикайте към Бог да ви помогне там, където не сте сигурни. Помолете Го да ви научи как да действате чрез Неговия Дух и в Неговото време. Следвайте точния Му план през всичките дни на живота си и никога не се отклонявайте от него, подтикнати от собствените си идеи или поради натиск от страна на другите. Вие ще получите помазанието едва когато се научите да следвате плана, който Бог е начертал пред вас. Така че прегърнете този план и го дръжте здраво. После тичайте здраво с него и вършете могъщи подвизи в името на Исус.

А.А.Алън: Мъжът на чудеса

Аса Алонсо Алън се родил през бурното великденско утро на 27 март 1911 г. Неговите родители Аса и Леона решили да го кръстят на името на баща му и бащиния му чичо, който бил презвитериански служител. Името му било единствената връзка с Бог, дадена му от неговите родители, и те със сигурност не са и предполагали, че той щял да стане проповедник. Но Аса щял да излезе от техния почти неизвестен град Салфър Спрингс, Арканзас, за да стане един от най- сензационните съживители на нашето време.

А. А. Алън е бил най-противоречивият евангелизатор в движението „Глас на изцеление”. Той бил укоряван жестоко заради своето драматично и сензационно поведение на платформата и бил напълно отричан заради личните си навици. Медиите го осмивали напълно, а деноминационните лидери го заклеймявали и нареждали на други да се разграничат от него. Въпреки всичко това някои го считат за един от най-важните съживители, появили се през съживлението „Глас на изцеление”. Важно е също така да се отбележи, че онези, които го критикували, били доста по-слабо продуктивни в своето служение от самия Алън.

Алън бил роден в дом, изпълнен с неприятности, където думата „бъркотия” описвала чудесно повечето неща. Когато се родил, той имал двама братя и четири сестри. Като малко момче неговите сестри били единствените, които му носели радост. Те го обичали, играели заедно и се отнасяли с него като с малък принц. Но родителите им били пияници и отглеждали децата си в пълна бедност. Дори първият чифт обувки, които Алън получил, му били подарени от напълно непознат човек.

Освен това родителите на Алън приготвяли домашно уиски зад своята колиба. Неговата майка пиела много, докато била бременна с него, а когато си толкова беден, още едно бебе не може ни най-малко да те зарадва.

Едно от любимите забавления на неговите родители било да дават на Алън и неговите сестри от тяхното домашно уиски, докато се напият. После сядали и се смеели на пияните си деца, докато те най-сетне се строполявали и дори изпадали в безсъзнание. Неговата майка редовно пълнела шишенцето му с алкохол, за да спре да плаче и всяка нощ той си лягал с детско шишенце пълно с домашно уиски.

У тях всички пушели много. Тютюнът си го отглеждали сами, така че бил много силен. Алън се научил да пуши преди да започне да ходи на училище. Той винаги си дръпвал няколко пъти от цигарите на майка си, когато и ги палел.

Неговият баща бил надарен музикант и въпреки че не бил християнин, местната църква го поканила да води техния хор и да свири с тях. Той обикновено вършел това пиян. Малкият Алън прихванал нещо от неговия талант и понякога заставал на някой ъгъл и пеел пред насъбралите се хора. Трябва да е било интересна гледка да видиш и чуеш как неговият детски глас пеел химни, които бил научил от пияния си баща. Малкият Алън пеел църковните химни отново и отново, понеже хората му подхвърляли дребни монети. Той навлязъл в „шоу бизнеса” още като малък и изглеждало сякаш бил роден за това. 

ЕДНО БУРЕ БИРА И НЕПРИЯТНОСТИ

Родителите на Алън постоянно се биели, мятали вещи един по друг и се заплашвали с оръжия. Накрая, когато бил на четири години, неговата майка напуснала баща му. Тя взела децата със себе си в Картхедж, Мисури.

Скоро след като напуснала, неговата майка се омъжила повторно, но отново всичко се объркало. В пиянски сцени майката и вторият му баща се биели до такава крайност, че малките деца изскачали от дома ужасени. Когато Алън бил на шест години, той трябвало да търкаля за своя нов баща метални бурета с бира от кръчмата до дома им.

Алън си спомнял:

„Всеки от нас израсна с вкуса на алкохола. Имах само двама братя. Единият от тях умря, когато бях още малко момче. Почти не си го спомням. Но най-големият ми брат умря като пияница. Баща ми също умря като пияница. Майка ми спря да пие, преди да порасна, но аз и моите четири сестри вече вървяхме по пътя към ада.”

Освен че имала проблем с пиенето, неговата майка правела и сцени на ревност. Тя се била омъжила за по-млад мъж и когато вторият баща на Алън отивал на работа, тя го наблюдавала с бинокъл, за да види дали не спира да говори с други жени. Те живеели много близо до неговата работа, така че тя можела да види всичко, което правел, и го карала да й дава отчет в края на седмицата. Ако заплатата му й се струвала по-малка от обикновено, тя го обвинявала, че е похарчил останалото за друга жена. Скоро вторият му баща събрал всичко, което можал, и напуснал. Така направил и младият Алън.

На единадесет години Алън избягал от къщи, решен да се върне в Арканзас и да намери баща си. Но той не бил сигурен за пътя, а и щом тръгнал, времето се развалило, така че той се върнал при своята майка. Планирайки внимателно следващото си бягство, Алън решил, че този път нямало да се провали.

Когато бил на четиринадесет, той изглеждал доста по-голям, така че решил отново да избяга. Този път щял да направи всичко възможно, за да успее, затова пътувал на стоп с автомобили и празни товарни влакове и така пресякъл голяма част от Юга. Докато пътувал с още няколко скитащи момчета, той берял памук, работел в цехове за обработка на памук, копаел канали и накрая попаднал в затвора за кражба на зърно. 

„РАЗКАРАЙ ГО ИЛИ ГО УБИЙ”

Където и да отидел, Алън ставал сърцето на компанията. Той притежавал красив тенор и имал добро усещане за ритъм. Винаги пеел, танцувал, пиел и пушел. Въпреки че отстрани изглеждал кипящ от енергия, по-късно Алън признал, че се е чувствал нещастен. Много пъти той си тръгвал от napmumama и отивал в някоя гора, където плачел горчиво.

Когато навършил двадесет и една години,Алън бил развалина. Когато запалел цигара, трябвало да държи китката си с другата ръка, понеже тя се тресяла много силно. Говорело се, че дори не можел да държи чаша кафе в ръката си, без да го излее. Чувствал парене в гърдите си, имал дълбока суха кашлица, а паметта му изневерявала. Накратко, едва навлязъл в живота, Аса Алонсо Алън вече умирал.

И като нямал към кого другиго да се обърне, той се върнал при майка си. Като си мислел, че животът във фермата и редовното хранене ще му се отразят добре, той се надявал да възстанови загубеното си здраве.

Но още щом се прибрал у дома, той отново се върнал към стария си начин на живот. В окаяните селски условия Алън и неговата майка сглобили саморъчно направен казан, за да си приготвят домашно уиски. Като добавка към това всяка събота превръщали дома си в зала за танци и така скоро привлекли големи шумни тълпи, жадни за забавления.

Малко по-надолу по улицата друг човек, на име брат Хънтър, също отварял своя дом, но с по-различни намерения. Въпреки че не бил образован, той бил новороден и изпълнен със Святия Дух. Така че решил да събере църква и да стане неин пастир. Но той бил обезпокоен от залата за танци на същата улица.

Брат Хънтър се опитвал да спечели младите хора, но умът на повечето от тях бил твърде завладян от „залата за танци и домашното уиски” на Алън, за да се интересуват от църква. Затова проповедникът решил, че ако градът щял някога да види съживление, първо залата за танци трябвало да затвори врати. Група хора се събрали и започнали да се молят. Те извикали:

«Боже, затвори залата за танци на Алън! Спаси го, ако можеш. Но ако не иска да се предаде, нека да се маха от квартала или да умре. Но затвори по един или друг начин тази зала за танци!”

Е, слава на Бог, Господ частично послушал тази молитва. 

ДАМАТА В БЯЛА РОКЛЯ

През юни 1934 г. нещата започнали да се променят, когато един от лошите приятели на Алън го помолил да му помогне за една работа. Докато пътували, те минали покрай една провинциална методистка църква. Лампите светели, а вътре хората празнували, пеели силно, пляскали с ръце и танцували.

Алън бил удивен – тези хора се наслаждавали! Той си мислел, че църквата трябвало да бъде сериозна и тъжна, затова помолил своя приятел да спре.

Щом влязъл, за да разгледа, той бил изненадан още повече. Проповядвала жена, облечена в бяло, и докато говорела, Алън си мислел, че тя прилича на ангел. Той не искал тази жена да го забележи, понеже изглеждала толкова чиста. Затова всеки път, когато се доближавала до него, той се скривал зад кюнеца на печката. За първи път в живота си той почувствал обвинение. Но преди да направят призив за покаяние, той и неговият приятел се измъкнали навън.

През цялата нощ и на другия ден Алън се борел с Бог в сърцето си. Той копнеел за радостта и мира, изписани по лицата на онези хора в малката провинциална църква. Като не можел да се бори с това повече, той решил да посети събранието същата вечер.

Когато службата започнала, Алън изслушал внимателно всяка песен и свидетелство. Проповедта била за кръвта на Исус и за това как тя премахвала всеки грях, и веднага след като бил даден призив за спасение, той издигнал високо ръка!

Дамата-евангелизатор знаела за него и си мислела, че е дошъл, за да създава неприятности, затова помолила онези, които са сериозни, да станат. Без да се замисли дори за миг, той се изправил.

Тя се изплашила, понеже чувствала, че той е там, за да направи някаква сцена, но решила да продължи. Тя помолила онези, които се изправили, да излязат напред само ако наистина са сериозни за това и Алън бил първият, който излязъл по пътеката между редовете. Всъшност, той бил единственият, който стоял отпред. Все още смятайки, че той е излязъл, за да създаде неприятности, дамата го попитала: „Наистина ли искате да бъдете спасен?”

«Със сигурност излязох отпред точно за това” — отвърнал Алън.

За нейна най-голяма изненада той паднал на колене и помолил Исус да стане Господ на неговия живот. От този момент нататък А. А. Алън бил друг човек. Край на танците. Край на домашното уиски. Старите му приятели му се смеели, но това не го накарало да се върне обратно в някогашния си живот. Той бил ново създание. 

„ТЕ СА ОТ ДЯВОЛА!”

В един стар сандък в килера Алън открил Библия, която една от сестрите му била спечелила на някакъв конкурс. Тя никога не била отваряна. Той взел малката Библия и я прочел от кора до кора. Носел я на полето, за да я чете, отварял я и преди всяко ядене. Според самият Алън изглежда просто не можел да се насити да чете Библията.

В това време в малката петдесятна църква на брат Хънтър малко по-надолу по улицата хората радостно празнували! „Това момче, Алън” било новородено! Те получили отговора на молитвите си, а и много от младите хора, които някога посещавали залата за танци на Алън, сега се отбивали в църквата, любопитни какви били тези песни и хваление. Най-голямата изненада дошла, когато самият Алън се появил на една от службите им. След като си тръгнал, събранието се молило Бог да го изпълни с Духа си и да го използва, за да печели души.

На другата сутрин, след като посетил петдесятното събрание, той се срещнал с един методистки пастор, който го предупредил да стои далеч от петдесятните, като му казал, че те били от дявола, понеже говорели на езици.

„След тези думи просто нямах търпение да се върна отново – разказвал Алън, – бях толкова любопитен да ги чуя как говорят на езици.

На една от следващите служби дарбите на говорене и тълкуване на езици се проявили и когато Алън стоял и слушал, той бил убеден, че това било от Бог. Тогава той наистина започнал да копнее за онова, което тези хора имали.

На другият ден Алън се срещнал отново с методисткия пастор. Той споделил с него преживяното и му показал стих, доказващ, че говоренето на езици не било само за онези дни. Пасторът му заявил: „Не можеш да го имаш! Днес никой не може да има това преживяване!”

„Е, аз ще го имам – отвърнал Алън. – точно от това се нуждаете и вие, пасторе.”

Пасторът си тръгнал разярен, а Алън прекъснал близките си контакти с методистката църква.

Скоро след това една от сестрите на Алън била новородена. И не след дълго Алън най-сетне приел кръщението от Святия Дух и говорил на езици на едно петдесятно лагерно събрание в Оклахома, което тои посетил заедно със сестра си.

През онези дни той се чувствал като на небето. Вечерта, когато бил изпълнен с Духа, той бил облечен с чисто бяла риза и чисто бели  панталони и нямал никакви резервни дрехи! Алън паднал на земята, която била покрита със стърготини, но не се притеснявал. Всичко, което Алън искал, било Бог. Скоро той почувствал как нещо като електрически ток навлязло бавно през пръстите му, докато заляло цялото му тяло. И тогава чудото се случило. Всичко, което Алън усещал, било присъствието на Бог. Той се изправил и извикал на непознати езици! Бялата му риза била съсипана, но Алън получил копнежа на своето сърце!

КОЛОРАДО + ЛЕКСИ = ЛЮБОВ

Голяма суша сполетяла Мисури през 1934 г. и никъде не можело да се намери работа. Тогава един ден Алън получил писмо от един приятел, който го поканил да работи в един чифлик в Колорадо.

И така, през септември 1934 г. Алън се намерил сред полетата на Колорадо уморен и жаден и чувстващ липсата на петдесятното общение. Въпреки че си бил намерил нова работа, той се притеснявал дали ще намери там християни, които да споделят неговата вяра. Докато вървял, вятърът довял отнякъде пред него един лист хартия. Той се навел и го вдигнал. Щом го погледнал, се усмихнал широко. Това било страница от изданието Фоурскуеър (Движение, основано от Ейми Семпъл Макферсън върху „Четири истини” — бел. пр.) Bridal Call. Тогава той разбрал, че някъде из тези полета някой вярвал в силата на Бог такава, каквато я познавал той.

Веднага щом пристигнал в чифлика, той попитал дали някой посещава църквата Фоурскуеър. Неговите приятели му казали, че имало едно момиче малко по-нататък, което вероятно ходело там. Те казали: „Тя дори смята, че е призована да проповядва.”

Малко след това Алън се представил на Лекси Скривън, която била призована да проповядва и току-що се била върнала от евангелизационно пътуване с няколко нейни приятели. Двамата бързо станали приятели, изучавали Библията заедно, изследвали Писанията и търсели отговори на някои въпроси. Лекси често била предизвиквана и освежавана, докато слушала Алън, който поставял на изпитание религиозните традиции, на които тя държала. Той не бил отгледан с традиции, затова чувствал, че вижда нещата по-ясно от нея. Не след дълго тя започнала да възприема Писанията като него и двамата ходели заедно на църква. Те изглеждали неразделни, но това не било нищо повече от близко приятелство.

Скоро Алън се върнал в Мисури, за да помогне на майка си да премести вещите си в своя нов дом в Айдахо. Лекси заминала, за да се запише в Централния библейски институт в Спрингфилд, Мисури, но всеки ден получавала писма от Алън. И двамата започнали да осъзнават, че са на път да се влюбят един в друг. Така че той й писал, направил й предложение и на 19 септември 1936 г. двамата се оженили в Колорадо. По-късно техният брак щял да бъде благословен с три момчета и едно момиче. 

ОПОСУМ ЗА ДЕНЯ НА БЛАГОДАРНОСТТА

Семейство Алън започнали съвместния си живот с хиляда долара, няколко сватбени подаръка и един стар форд, модел А. Те нямали работа, нито имали обещание за такава, но знаели, че са призовани от Бог да проповядват.

Успели да спестят малко пари, за да се запишат в Централния библейски институт през септември същата година и като напуснали Колорадо, се отправили към Мисури, като планирали да се отбият и да видят неговата майка. Но я намерили болна, без никакви приходи и без някой, който да се грижи за нея. Затова двамата незабавно й купили храна и всичко необходимо, погрижили се за дома й, и платили сметките й. Скоро открили, че спестяванията им се били стопили, а с тях и всяка надежда да постъпят в Библейски колеж.

Когато здравето на майка му се пооправило, двамата продължили по пътя си, като започнали да се оглеждат за работа и място, където да живеят. Докато търсели наоколо, някой предложил да проведат църковно събрание в някакъв частен дом. така Бог за първи път предоставил на Алън възможност да проповядва и още в края на събранието те вече били планирали първото съживително събрание на А. А. Алън.

Но имало един проблем — нямали пари и нямало откъде да дойдат, затова двамата се заловили да цепят дърва и да ги продават през деня. Със спечелените пари закупили бензин за пътуването си. В продължение на две седмици те цепели и пренасяли дърва, като спирали само за да си запишат някои мисли, които Бог им давал за вечерните проповеди.

Героите на Алън били Дуайт A. Myдu и Чарлс Фини. Първата му проповед била основана на проповедите на тези мъже.

Когато за първи път празнували Деня на благодарността заедно, вместо пуйка те вечеряли опосум, който на драго сърце приели от събранието. Лекси го напълнила и го приготвила като пуйка. След като изминали две седмици, хората от събранието решили да съберат дарение, за да изненадат проповедника. Били събрани тридесет и пет цента. 

БОБ И ДЪБРАВИ

В края на последното събрание те били поканени да проведат още едно, но то било свързано с проблем – мястото било твърде отдалечено, за да отидат и да се върнат за един ден, затова трябвало да се намери място за преспиване. Единственото свободно място била една двустайна барака, използвана за хамбар, но добрият старец, който я притежавал, се съгласил да изнесе зърното и да ги остави да пренощуват. На пода имало големи дупки, прозорците били счупени, а задната врата липсвала. Въпреки всичко, те направили каквото могли, като закачили едно одеяло на мястото на вратата, закрили прозорците с плат, а за легло използвали седалките от колата. Лекси използвала стари щайги, покрити с кърпи, за столове и маса и в продължение на седмици те живеели на боб и царевичен хляб, като разчитали изцяло на Господ да снабди нуждите им. В своя дневник те записвали специални дарения от рода на „пет цента”.

По време на тези събрания Алън осъзнал силата на молитвата. След едно молитвено събрание всички, които посетили следващата съживителна служба, били новородени, а за целия период от две седмици се спасили тридесет души, много от които били изминали по шест мили само за да дойдат на събранието. След като направили служба с водно кръщение, те отново поели на път. Ако можело да се намери някаква работа по онова време, Алън щял да работи отделно от служението, но такава нямало, така че той се занимавал с четене на Библията и молитва. В останалото време посещавал разни хора и се молел за техните нужди. 

„ЧУХ ГЛАСА МУ КАТО ВИХРУШКА”

В края на 30-те, само няколко седмици след като се родил първият им син, Алън приел да пастирува над църквата Тауър Мемориал към Асамблеите на Бога в град Холи, Колорадо. Докато бил там, Алън бил ръкоположен от Асамблеите на Бога.

Решен да открие тайната на Божията сила, Алън решил да пости, да се моли и да търси Господ. Постът бил нещо ново за него и той изпитвал немалки трудности. Щом отивал да търси Господ, усещал миризмата на храната, която съпругата му приготвяла за себе си и за техния син. Колкото и да се опитвал да удържи посвещението си, духът имал желание, но плътта била слаба. Накрая той се предавал, излизал от килера и сядал на масата.

Така един ден точно когато сложил първата хапка в устата си, той внезапно бил обвинен. Оставяйки вилицата, Алън заявил пред жена си, че нямало да излезе от молитвената си стая, докато не чуе гласа на Господ, и дори и казал да го заключи отвън. Тя се засмяла и му казала, че след час щял да хлопа, за да му отвори.

Но часовете минавали, а той не пожелавал да излезе. Борейки се с плътта си, той извоювал победата в своята молитвена стая и ето как описва преживяването си с Господ:

“Започнах да осъзнавам, че светлината, която изпълваше килера, бе Божията слава!… Присъствието на Бог беше толкова реално и силно, че си помислих, че ще умра точно там, на колене… Тогава чух гласа Му като вихрушка. Това беше Бог! Той ми говореше! Това беше славният отговор, който търсих толкова усърдно и който чаках, откакто се новородих на двадесет и три… Думите идваха по-бързо, отколкото човек можеше да ги изговори, по-бързо, отколкото можех да ги следвам с ума си. Бог ми говореше… Бог ми даваше списък от неща, които стояха между мен и Неговата сила. След като всяко ново изискване се прибавяше към списъка в ума ми, следваше кратко обяснение или няколко думи, изясняващи това изискване и неговата важност… Докато Бог ми говореше, аз ги записах.” 

ЦЕНАТА ЗА ЧУДЕСАТА

„Когато беше записано и последното изискване, Бог ми проговори още веднъж и ми каза: Това е отговорът. Когато поставиш на олтара на посвещението и покорството и последното нещо от твоя списък, ти не само ще изцеляваш болните, но и в Моето име ще изгонваш дяволи, ще видиш мощни чудеса, докато в Моето име проповядващ Словото, защото, ето, давам ти сила над цялата сила на врага.

Бог ми откри в същото време, че нещата, които спират моето служение… са същите, които спират още хиляди други.

Най-сетне знаех цената, която трябваше да платя, за да имам силата на Бог в живота и служението си. Етикетът с цената на чудотворната божия сила!”

Ето списъкът с тринадесетте неща, които Господ казал на А. А. Алън. Той щял да види чудотворната сила на Бог, ако осъзнаел и вършел следните неща:

1. Той трябвало да осъзнае, че нямало да може да извърши качествено по-велики чудеса от Исус.

2. Той можел да ходи, както ходел Исус.

3. Трябвало да бъде неопетнен, както Бог.

4. Трябвало да се сравнява единствено с Исус.

5. Трябвало да се отрече от плътските си желания с пост.

6. След като се отречел от себе си, той трябвало да следва Исус седем дни в седмицата.

7. Без Бог той не можел да направи нищо!

8. Трябвало да се справи с греха в тялото си.

9. Не трябвало да продължава в плитки безцелни спорове.

10. Трябвало завинаги да предаде тялото си изцяло на Бог.

11. Трябвало да вярва всички Божии обещания

Останалите две точки били „лични грехове”, които Бог назовал поименно. Алън чувствал, че не може да ги сподели с никого. 

НЕБЕСНОТО ПОСЕЩЕНИЕ – ПЪРВОТО ЧУДО

Накрая Алън започнал да удря по вратата на килера, за да му отключи жена му. Щом погледнала лицето му, тя казала: „Получил си отговора!”

„Да… Бог ме посети от небето и ето го отговора.”

Там, на парче картон били написани тринадесетте изисквания от Господ. Двамата седнали на масата в кухнята. И двамата плакали, докато той й разказал историята и й прочел списъка.

Скоро след това посещение от Бог, Алън си подал оставката като пастир на църквата, понеже чувствал призвание за евангелизаторското поприще. И така, по покана той се отправил към Мисури. Там семейството преживяло първата си чудотворна служба.

Един стар миньор, който бил напълно сляп вследствие експлозия в мина преди години, започнал да посещава службите. Вечер след вечер той седял и слушал Божието Слово и накрая откликнал на призива от амвона и излязъл напред за изцеление.

Алън и съпругата му били учудени от вярата му и по-късно признали, че едва ли тяхната вяра е била достатъчна, за да можел този човек да получи изцелението си! Те се молили за всички, които излезли напред, като оставили слепия човек последен. Хората, които страдали от главоболие, простуда и глухота, били изцелени и си тръгнали радостни, но слепецът останал.

Изведнъж Алън призовал всички, които имали вяра за изцелението на този сляп човек, да излязат и да се молят с тях. Тогава той казал: „Има неверие на това място. Мога да го усетя!” При тези думи един човек се изправил и излязъл шумно навън. Бог отговорил на молитвата им. Когато свършили, слепият човек можел да назове цвета на вратовръзката на Алън и да посочва предмети в залата! 

ЖЕНАТА – ЕДНА ПЪСТРА ДРЕХА

В продължение на четири и половина години Алън пътувал като съживител, обвързан с Асамблеите на Бога. Въпреки че заемал престижна позиция, заплатата му била много ниска и през първата половина на 40-те животът му останал труден, особено като се вземе предвид фактът, че имали вече четири деца.

Лекси си стояла у дома, за да се грижи за бебетата. Алън понякога отсъствал в продължение на три месеца. Лекси трябвало да прогони безпокойството, причинено от това, че не виждала редовно съпруга си, докато се опитвала да се справи със собствения си призив.

Въпреки че копнеела за стабилността на един нормален семеен живот, тя научила важен урок за служението. Тя била призована да служи, но служението й включвало и това да бъде добра майка. Тя осъзнала, че за всяко нещо си има време. Задълженията й на майка и грижите за един стабилен дом не трябвало да бъдат пренебрегвани заради другата част на нейното служение, защото времето щяло да дойде и тогава тя щяла да се чувства удовлетворена, знаейки, че е изпълнила всяка част от своето призвание.

Години по-късно, когато децата пораснали, Алън продължавал да евангелизира сам. Лекси се поогледала и открила място в града, където нямало църква на Пълното Евангелие. Затова тя основала църква и станала неин пастир! Когато Алън вече можел да си позволи финансово да пътува из страната със семейството си, тя си подала оставката и предала църквата на друг пастир!

 

НЕБЕТО СЛИЗА НА ЗЕМЯТА – ТЕКСАС

Тогава през 1947 Алън се обадил на Лекси и й казал да се приготви да се преместят в Корпус Кристи, Teкcac. Той бил поканен да стане пастир на една от най-големите църкви към Асамблеите на Бог в тази област и бил много развълнуван, мислейки за сигурността, която това щяло да осигури на семейството му. Той казал на Лекси, че вероятно ще останат там, докато Исус се върне.

Семейството на Алън харесало Корпус Кристи и църквата там, но в този град от над сто хиляди души, имало само шепа църкви на Пълното Евангелие.

Когато Алън пристигнал, църквата събирала средства за построяването на нова сграда. В подобна ситуация някои служители трудно биха се справили, но духовният апетит на Алън тепърва се пробуждал. Той се предал на тази нова работа, мечтаейки за църква, която да действа в дарбите на Духа, да евангелизира и да напредва прогресивно в небесните неща. Изглеждало, че тази църква бил отговорът. Църковните членове го слушали в продължение на две седмици, преди да го поканят да стане техен пастир. Той проповядвал здраво, без да задържа нищо от онова, което вярвал, и те все още го искали!

Той посвещавал на всяка област от служението цялото си внимание, като всеки работник бил избиран и специално обучаван. Църквата нараствала и мястото скоро се оказало недостатъчно.

СМЪРТОНОСНИЯТ УДАР

Църквата вече наброявала неколкостотин души, но Алън смятал да достигне града чрез радиото. Затова той започнал да крои планове за ефективно радиослужение и дори посетил радиосеминар в Спингфилд, Мисури.

Завърнал се вкъщи развълнуван и пълен с енергия, затова събрал извънредно събрание на борда и внимателно изложил своите планове за достигане на града чрез радиото, уверен, че членовете на борда ще прихванат видението му.

Но един от мъжете му съобщил, че бордът не одобрява онова, което правел, и че той ги изморявал! Мъжът продължил, като казал, че Алън им е помогнал да изградят една от най-хубавите църкви в Тексас, но им трябвало време да се възстановят от това и че не можели да продължават с това темпо.

След него се изказал друг, който обърнал внимание на невероятната цена и бреме, които църквата трябвало да понесе. Всеобщо било мнението, че за момента било постигнато достатъчно и за известно време нямало нужда да се предприема нещо повече от това.

Алън бил напълно съсипан и бързо разпуснал събранието.

Нека отбележа нещо: Това, което движело Алън напред, бил неговият призив. Неговото призвание не било да служи като пастир, а да евангелизира нациите. Алън бил изграден духовно за този тип натоварване, това дошло с неговия призив. Обикновените християни не са автоматично екипирани по този начин и в това няма нищо нередно. То просто е факт. Бог ни е дал дарбите от петкратното служение, за да ускори духовните процеси и да можем да вървим в крак с времето на небето. Ние имаме нужда от обикновените християни и определено се нуждаем от пастири. Но всеки трябва да стои в кабинета, в който е бил призован, и да действа в небесното помазание.

Тъжно е, че Алън наивно се опитал да преиначи своето призвание и да го ограничи до това на пастир. Можете ли да си представите какво е усещането, когато се опитваш да ограничиш призива си на евангелизатор-съживител? Когато бордът спрял устрема на Алън, те, без да разберат, убили голяма част от неговата същност, като обуздали живота му и изтрили голяма част от съдбата му.’

Алън се опитал да направи компромис с небесното си призвание заради земна сигурност, което е разбираемо, понеже искал да бъде баща на децата си. Но скоро разбрал, че цената е твърде висока. Въпреки че изглеждало по-трудно, щяло да е по-добре да потърси Бог и да открие друг начин да свърши работата. 

ТЪМНИНА, ИЗМЪЧВАНЕ, АД! ПРОБИВЪТ

Когато Алън се върнал вкъщи, той не казал нищо на жена си, опитвайки да се преструва, че нищо не се било случило. Двамата дори обсъждали възможна почивка.

Но през нощта тя се събудила и чула как Алън плаче в съседната стая. Тя мислела, че той ходатайства за някого, докато той не влязъл в спалнята, като все още ридаел дълбоко.

Разтревожена, тя го попитала за причината. Тогава той й казал какво се било случило на събранието на борда и тя видяла, че той не бил просто разочарован, той бил съсипан. В него нямало огорчение, нито гняв, нито упрек – имало просто едно разбито сърце.

Алън си подал оставката и чувствал, че никога вече нямало да може да проповядва. Но църквата наистина го обичала и му предложили няколко месеца платен отпуск. Те дори настояли да бъдат събрани допълнителни дарения, които да му се предоставят, за да може да посрещне евентуални допълнителни разходи по пътуването.

Било очевидно, че Алън преживявал емоционален срив. Църквата си мислела, че се е преуморил, но неговата съпруга, която познавала силата и жара му, знаела, че това не било възможно. Тя знаела, че причина за срива било разбитото му сърце. Част от неговата същност била пленена и той мислел, че я е загубил завинаги.

Лекси го завела на продължителна почивка, но той се измъчвал толкова силно, че могъл да си почине само частично по време на пътуването, а когато състоянието му се влошило още повече, и за двамата станало невъзможно да си почиват. След като прекарали само една седмица в планината, без да могат да си починат, той поискал да се върне вкъщи, като си мислел, че никога няма да може да се оправи. 

„ИЗЛЕЗ ОТ НЕГО!”

Лекси започнала отчаяно да търси Господ. Тогава й просветнало! Те се били провалили… но Бог все още не бил свършил с тях! Призивът и целта на Бог за А. А. Алън си оставали същите, както и преди.’ Когато най-сетне осъзнала, че сатана се бил възползвал от дълбоката му тъга, тя започнала да се моли срещу атаката.

Скоро Алън също осъзнал, че бил измъчван от демон, който използвал неговата емоционална рана. Той разбрал, че бил измъчван от демон.

Спрял колата край пътя и помолил съпругата си да му положи ръце. Според Алън в мига, в който Лекси казала: „Излез от него, заповядвам ти да си ВЪРВИШ!” нечистият дух го напуснал и двамата се зарадвали заедно, а той действително усетил физическо освобождение и лекота да заменят тежестта, която чувствал преди. Тогава изведнъж му се приспало и преди Лекси да може да отбие от пътя, той вече спял. Така и не си спомнял как се прибрали у дома и как е стигнал до леглото си. Той спал като бебе в продължение на три дена, а когато се събудил, бил напълно възстановен. 

ТИ НЕ УСПЯ ДА ПЛАТИШ ЦЕНАТА

През есента на 1949 г. Алън започнал да чува истории за чудотворни изцелителни събрания, които се случвали на различни места. Евангелизаторите, които ги провеждали, не били задължително изтъкнати проповедници. Всъщност имало много други проповедници, по-сладкодумни в своите послания от тях, но когато тези изцеляващи евангелизатори се молели за болните, чудесата се случвали толкова бързо, че никой не можел да ги преброи. Алън и съпругата му отказвали да повярват и на половината от историите, които се разказвали, но тяхното любопитство нараснало.

Един ден някакъв приятел подхвърлил на Алън брой от списанието „Глас на изцеление”. Ето как реагирал Алън тогава: „Докато четях, аз се смеех и подигравах, фанатици, помислих си, когато затворих списанието и го захвърлих на бюрото си.” Някои от членовете на неговата църква се връщали от тези събрания със славни свидетелства, но Алън ги изгонил, чувствайки, че са тръгнали към фанатизъм.

Лично аз не вярвам, че това е било истинското отношение на сърцето му по въпроса. Може и да е казал тези думи, но аз вярвам, че той е бил развълнуван вътре в сърцето си, защото е знаел, че вижда пред очите си изпълнението на собственото си призвание.

И все пак човек може толкова да отпадне от призванието си, че нещата, които някога е считал за скъпоценни и достижими, да му се струват далечен спомен.

Скоро след това няколко служители, приятели на Алън, го убедили да отиде до Далас и да посети съживление на Орал Робъртс. На път за там той си спомнил преживяването, което имал с Бог в своя килер преди много години. Припомнил си за тринадесетте неща, които го спирали тогава да се движи в областта на чудесата. Като напуснал духовния си кабинет и се опитал вместо това да бъде пастир, той бил обърнал гръб на видението, дадено му от Бог.

Докато приближавал към Далас, той все по-ясно осъзнавал, че там щял да стане свидетел точно на това, за което Бог го бил призовал. „Но аз така и не бях платил цената за чудотворната сила на Бог в своя живот” – разказвал той.

Алън бил завладян от събранието и силата на Бог, в която действал Робъртс, чувствайки се, сякаш живее в книгата Деяния. Той гледал как се случвали чудо след чудо, но не виждал фанатизъм, а чудотворната сила на Бог.

Докато стоял и наблюдавал молитвената линия, той отново чул гласа на Бог:

„Сине мой, преди единадесет години ти потърси лицето Ми… преди единадесет години Аз те призовах в същото служение… Но ти пропусна да платиш цената и да направиш посвещението. Затова не успя да извършиш онова, за което те бях призовал.” Сълзи се стичали по лицето на Алън. Той издигнал ръце и извикал:„Господи, ще го направя!” 

ТРЪГВАМЕ, ТРЪГВАМЕ… ТРЪГНАХМЕ!

Две седмици след това той напуснал пастирското си място. Щял да го направи още следващата неделя, но неговата съпруга го помолила да изчака, за да се увери, че постъпва правилно.

Незабавно пастири от цялата страна започнали да го канят като евангелизатор, а за по-малко от месец на амвона застанал нов пастир. Алън запазил църквата в Корпус Кристи като своя база, откъдето предприемал своите пътувания.

Те пренесли всичките си вещи в една каравана и по-малко от три месеца след своя „пробив” А. А. Алън поел към съживленията.

Той започнал да преглежда списъка от тринадесет изисквания, който Господ му бил дал преди единадесет години. Не можел да повярва, че е изгубил толкова много време. Единадесет години! Като разглеждал списъка, той забелязал, че условия дванадесет и тринадесет все още не били изпълнени. Всички останали били зачеркнати. Накрая с твърдата си решителност той успял да се справи и с последните две. След това в служението му започнали да се случват забележителни чудеса.

През май 1950 Алън изпратил първия си репортаж до списанието „Глас на изцеление” с резултатите от голямата кампания в Оукланд, Калифорния. За събранията той писал:

„Мнозина казват, че това е едно от най-големите съживления в историята на Оукланд… Всяка нощ вълните на божествена слава така заливаха събранието, че мнозина свидетелстваха, че са били изцелени, докато си седели на местата.”

През 1951 Алън взел съдбоносното решение да закупи палатка и да се представи като „изцеляващ” съживител. Той чул за една палатка, която се продавала оборудвана с осветление, пейки за сядане, платформа и озвучителна система. И всичко това за $8.500!

Но имал само $1.500, затова повикал служителя и му предложил $1.500 като първоначална вноска. Собственикът му казал, че друг проповедник току-що му се бил обадил и предложил да плати веднага пълната цена, но той щял да се помоли за това и щял да му се обади на другия ден.

Когато на следващия ден му се обадил, Алън никак не бил учуден, че собственикът бил решил да му даде палатката срещу първоначалната вноска от $1.500. Останалата сума трябвало да бъде изплатена на вноски по $100, когато Алън можел да си го позволи. И така палатката вече била негова!

На 4 юли 1951 съживителната палатка на Алън била издигната за първи път в Якима, Уошингтън. 

НАЙ-ПОСЛЕ РАДИО

През ноември 1953 г. мечтата на Алън най-после се сбъднала. Той започнал излъчването на прочутото предаване «Часът на съживление на Алън», препредавано от девет обикновени и две свръхмощни станции. През 1955 г. Алън вече излъчвал по седемнадесет станции в Латинска Америка и осемнадесет в Щатите. Скоро му се наложило да установи постоянен офис, за да може да се справи с прииждащите писма. Той започнал да организира годишни служби в Куба и в Мексико. Мнозина се отзовавали на призивите за спасение, отричайки се от магьосничеството и унищожавайки идолите си на платформата. Тези съживления продължили от 1955 до 59, когато Кастро завзел властта.

Алън сякаш избуявал още повече сред преследването и натиска. Описвали го като дребен „устат” човек, лицето му се кривяло в най-различни гримаси, докато гласът му ту се извисявал, ту преминавал в тих шепот. Той бил от “старата генерация” проповедници, които обичали да тропват с крак и си падали по гръмогласния смях, сълзите, виковете “Слава на Бог!”, езиците и дивото и живо танцуване. Понякога подскачал насам-натам, докато свирел на тамбура, а по време на събранията можело дa се види някой дa прави кълба по пътеката между редовете, друг да се тресе пред платформата, а трети да танцува с балетни стъпки сред тълпата.

Временните моди и приумици никога не оказвали влияние върху Алън, но той чувствал, че трябвало да проповядва по този начин. Той не подбирал само меки думи в проповедите си и сякаш винаги успявал да превърне преследването в преимущество. Казвал онова, което мислел, и точно това идвали да чуят хората. 

ТЕЖКИ УДАРИ В НОКСВИЛ

През 1955 г. срещу него започнали да се повдигат обвинения, като всяко следващо било по-сериозно от предишното. Това го засегнало дълбоко.

Обвинението, че Алън пиел твърде много, винаги преследвало служението му. Дали хората вярвали на тези слухове или не зависело от това, дали слушали неговите врагове или приятелите му. Някои така и не повярвали, че той бил успял да преодолее злоупотребата с алкохола, белязала юношеството му.

Но най-големият скандал избухнал през есента на 1955 г. по време на едно съживление в Ноксвил, Тенеси. Алън бил арестуван за шофиране в нетрезво състояние, но до дело така и не се стигнало, понеже той не се явил в съда. Той изоставил гаранцията от $1.000 и напуснал щата.

Подробностите около инцидента са неясни. Но Алън твърдял, че пресата на Ноксвил била прочута с клеветите си срещу евангелизатори, и заявил, че дори му бил показан списък на проповедници, които били платили на определени вестници, за да го оклеветят. Според негов близък помощник Алън разказал на приятелите си, че е бил ударен, изпаднал в безсъзнание и отвлечен. Когато се събудил, по неговите думи, се намирал в „задимена стая и някой го наливал с алкохол”. Все пак плъзнал слух, че Алън бил потвърдил обвиненията пред известни служители в Ноксвил. 

ОТТЕГЛЯНЕ? НЯМА НАЧИН!

През 1956 г., след като Ралф М. Ригс, секретарят на Генералния съвет на Асамблеите на Бога, чул за обвиненията и скандала, той изпратил на Алън писмо, в което го молел да се оттегли от публични събрания, докато нещата се изяснят. Алън преценил, че искането било неизпълнимо и почувствал, че организацията му го била изоставила, за да спаси репутацията си, точно когато най-много се нуждаел от нея. Той изпратил на Ригс огнено писмо, в което му припомнял как двамата са служили заедно „в продължение на осемнадесет години, без нито веднъж моята почтеност да бъде поставена под въпрос” и после върнал документите си на служител на Асамблеите на Бога, като заявил, че това „не е голяма загуба”. Той казал на Ригс: „…оттегляне от публично служение в този момент би съсипало служението ми, защото би изглеждало като признаване на вина.”

Обвиненията предизвикали много проблеми и в асоциацията „Глас на изцеление”. Въпреки че Лекси уверила водачите на асоциацията, че обвиненията били неверни, Гордън Линдзи чувствал, че онези, които принадлежали към групата, трябвало да имат здрава позиция относно личния морал, затова Алън напуснал и тяхното обединение.

Дъщерята на Алън чувствала, че „Глас на изцеление” в действителност била организация на евангелизатори към Асамблеите на Бога. Според нейните думи те се опитвали „твърде старателно да работят в границите на Асамблеите”. Ако били нарушени правилата в главната деноминация, служителят най-вероятно щял да си има проблеми и в мрежата на Глас на изцеление. 

P. У. ШАМБАК РАЗКАЗВА

Едно от най-големите евангелизаторски служения в нашето поколение е това на Р. У Шамбак от Тайлър, Тексас. В самото начало на своето служение, той се присъединил към съживителния тим на Алън и скоро станал дясната му ръка. Като почтен човек с характер, той знаел какво означава да плащаш йената за съживление.

Наскоро с Шамбак бяхме в един и същи град, на един и същи семинар и аз споделих с него моята гледна точка относно важността на това да съхраним историята за идните поколения.

Той се съгласи да ми разкаже своята част от историята за А. А. Алън и докато си говорехме, сподели с мен някои много интересни неща. Шамбак ми разказа как се присъединил към съживителния тим на А. А. Алън вечерта преди инцидента в Ноксвил. Тогава той направи смайващо твърдение, противно на всички останали записани сведения за Алън.

Шамбак каза, че Алън не бил пиян. „Знам това – заяви той, – понеже бях с него в колата!” Той каза, че цялата история била заговор, целящ да съсипе служението на Алън. А след скандала в Ноксвил той бил свидетел на крайното преследване, което се надигнало срещу Алън. Точно тогава Шамбак се научил как се плаща цената за съживление. Независимо от обвиненията, повдигани срещу Алън, Шамбак познавал неговата почтеност, понеже бил с него през цялото време. Затова останал да помага вярно на служението на Алън. През шестте години, докато бил негов помощник, той бил до евангелизатора при всяко от пътуванията му.

“Той беше човек на Бог – спомня си Шамбак. – Бях с него през цялото време, като ръка в ръкавица. Когато пътувахме заедно, дори спяхме в една стая! Той никога не направи нещо, противно на Словото. Той беше мъж на молитва и мъж на чудеса. Такъв го познавах.”

Шамбак описва Алън още като „много открит” човек, достъпен за всички по всяко време. „В него нямаше и грам завист – смее се Шамбак. – Ако започвах да проповядвам за нещо, той се провикваше: „Давай, Шамбак, давай така!” После се облягаше назад и ме оставяше да проповядвам, където и да се намирахме.”

Шамбак шеговито сравнява облеклото на Алън и неговата натура с „кръстоска между Джеймс Кегни и Спайкс Джоунс”.

Докато двамата с Шамбак излизахме от хотела, за да продължим разговора си, забелязахме на паркинга пожарникарски камион.

„О, Робъртс, това ми напомня за една друга история.”

Шамбак разказа, че историята с огъня на върха на палатката по време на събранието в Лос Анджелис наистина се е случила! Пожарникарите сновели с камионите си нагоре-надолу по улиците, търсейки огъня, но не можели да го открият. Те били сигурни, че някъде нещо горяло, понеже виждали пушека. Накрая камионите се отправили към палатката, но когато пристигнали, не открили следи от пожар.

„Бог искаше всички да разберат, че сме в града – усмихна се той. – Затова Той постави святия Си огън на върха на онази палатка просто за да могат хората да знаят къде сме.”

А какво ще кажеш за „чудотворното масло”, което се появявало по ръцете на хората?

„И това също е вярно. Аз самият получих част от него върху собствените си ръце” – отвърна Шамбак.

На едно от събранията в Лос Анджелис „масло се появи по ръцете на всички, с изключение на Алън – отбелязва с усмивка Шамбак. – Вярвам, че Бог го допусна, само за да докаже, че е истинско, а не някакъв номер.”

Шамбак напуснал А. А. Алън, за да започне собственото си служение през 1961 г. Но го подкрепял вярно до края на живота му. Ако има някой, който да служи по начин, наподобяващ служението на А. А. Алън, то това е големият евангелизатор Р. У. Шамбак. 

НАПРЕД! ЗА КРАТКО

И така, Алън върнал документите си на служител към Асамблеите на Бога, прекратил връзките си с асоциацията Глас на изцеление и станал независим евангелизатор. Мнозина казвали, че това му подхождало много, и историческите книги свидетелстват за същото.

Повечето евангелизатори работят добре като независими, стига да останат „прикрепени” към онези, които разбират техния призив и могат да ги съветват духовно. Те може да продължат да принадлежат към дадена църква, но тази местна църква трябва да им осигури свобода да изпълнят своя индивидуален призив. Понякога е толкова трудно техните методи да срещнат одобрението на дадена организация, понеже двете неща са толкова различни. Евангелизаторите-съживители са бързи, диви, драматични и притежават силата на бивол. Ако един пастир разбере призива на даден евангелизатор, двамата може да успеят да се сработят. Но ако пастирът се опитва да контролира евангелизатора да пасне на нуждите на местната църква, тогава би възникнал проблем.

През 1956 г. в повечето служения сякаш настъпила промяна. Но Алън намерил начин да продължи напред в момент, когато мнозина изоставали поради финансови причини. Той знаел как да събира пари и продължавал да стои в призванието си.

И така Алън започнал издаването на собствено списание Miracle Magazine. В него били помествани негови послания върху изцелението и освобождението, както и много свидетелства за изцеление. В края на 1956 г. списанието имало над двеста хиляди платени абонамента.

До есента Алън вече бил основал Miracle Revival Fellowship (Сдружение „Чудотворно съживление” — бел. пр.), независима организация, която ръкополагала служители и подкрепяла мисии. Той твърдо отричал всякакви обвинения, че тя била с „деноминационна ориентация”. Алън съобщил за петстотин служители при първото ръкополагане. 

СЕНЗАЦИОННОСТ, СПОРОВЕ И ЧУДЕСА

След инцидента в Ноксвил Алън се превърнал в много противоречива фигура и медиите го преследвали навсякъде, надявайки се на сензация. Появявали се съобщения за диви и сензационни истории, случили се по време на съживленията на Алън, но много от тях целели единствено да опетнят служението му. Лекси разказвала, че по онова време враговете на Алън не се спирали пред нищо в желанието си да го унищожат. Изглежда, винаги когато бил атакуван и преследван, той отвръщал с някакво необикновено чудо или проявление, като стигал дори до крайности в желанието си да докаже своето призвание.

В Лос Анджелис се разказвало, че на челото на Алън се бил появил кръст, а над палатката му горял огън, както Р. У. Шамбак спомена по-рано в тази глава. Според Алън това било знак. в подкрепа на това той цитирал Езекил 9:4, където се говори, че ангел бил изпратен от небето, за да постави белег на челата на всички хора, които викат към Господ поради злото на земята. Случките със знака на челото на Алън и огъня над палатката били описани в пресата.

Фотографът на Алън Р. Е. Кемъри заснел един човек на чиито ръце се появили белези от пирони. На друго съживително събрание „чудотворно масло” започнало да тече по челата и ръцете на присъстващите. Алън отговорил на онези, които го запитали за това проявление, цитирайки Евреи 1:9, където се казва, че наградата за омразата към злото и обичта към доброто е помазанието на радост.

Той също така бил критикуван, че продавал касета, която запечатала звуците, издавани от обладана от демон жена, както и книжка, съдържаща осемнадесет рисунки на демони, направени от обладан човек.

Някои от изцеленията били сензационни. На едно от събранията в Лос Анжелис една жена, тежаща двеста и двадесет килограма, загубила деветдесет килограма още щом Алън й положил ръце. Хората свидетелствали, че видяли с очите си как тялото й се стопило.

Един пастир на Пълното Евангелие, който в продължение на почти петдесет години имал на ръцете си болест, наричана „алигаторски люспи”, бил изцелен, докато си седял на платформата зад Алън. Коричките изсъхнали, паднали и отдолу се появила нова кожа. За първи път пастирът можел да облече риза с къси ръкави.

Друг човек си карал по магистралата, слушайки по радиото „Часът на Алън”, и бил докоснат в сърцето си. Отбил колата встрани, поставил ръце на радиоприемника и се молил заедно с Алън Бог да „върне обратно всички части”. Неговия десен бял дроб, три ребра и гръдна кост били премахнати по хирургически път, а освен това бил загубил втория пръст на левия си крак поради болест. Същата вечер пръстът израснал напълно, с нокът, а неговият лекар бил изумен, когато рентгеновите снимки показали, че всичко, което някога бил премахнал, се било върнало на мястото си.

Когато през 1957 Алън пожелал да пусне реклама в Akron Journal, той получил отказ. Вместо това вестникът публикувал на първа страница „опетняващ материал” за неговото служение, който предупреждавал града за предстоящото съживление. Алън заявил, че получил абсолютно безплатно реклама на първа страница, струваща $25.000.

В средата на петдесетте той обявил тотална война на деноминационализма и „измислената от хора религия”. Въпреки че много от нещата, които казал и написал, били верни, било очевидно, че той бил подтикван от болка и объркване. Когато отново се опитал да установи контакти с Асамблеите на Бога, по неговите думи, те го пропъдили, като посъветвали всички да го отбягват. Въпреки че Генералният съвет отхвърлил това негово твърдение, те заявили, че служението му „хвърляло сянка”. С други думи, ако някой се обвържел с Алън, неговият собствен характер щял да бъде поставен под въпрос. 

ЧУДЕСА ОТ ДОЛИНАТА

Въпреки споровете служението на Алън продължило да расте и той направил Международен подготвителен лагер за чудотворно съживление за служители. Там той учел служителите на принципите на просперитета, изцелението, изгонването на демони и различни други предмети.

През януари 1958 г., докато провеждал съживление във Финикс, Аризона, Бог вложил в сърцето му да построи там Библейско училище. Същата сутрин му подарили деветстотин хектара земя на няколко мили от Тумстоун, Аризона. Той нарекъл това парче земя Долината на чудесата и започнал да строи там база за служението си и за подготвителния център. Удвоил размерите на имота и в резултат на служението му там били новородени много представители на местното индианско население. Християните от областта били мощно съживени, а през 60-те години центърът вече бил част от разрасналия се град.

През 1958 за съживлението „Глас на изцеление” настъпило време на криза, но Алън продължавал с пълна сила. Същата година той обявил програмата на своето служение в Долината на чудесата с петте основни направления: съживленията в палатка, радио-програмата „Съживителният час на Алън”, задокеанските мисионерски програми, Подготвителният център в Долината на чудесата и издателският отдел. Някъде по това време Алън започнал да проповядва просперитет според Библията. Всъщност почти всичко, за което говорел, се отнасяло по някакъв начин до финансовото преуспяване.

На събранията му присъствали хора от всички социални прослойки. Той проповядвал същото послание със същия жар на всяка публика, като никога не нагласял текста така, че да пасне на положението на слушателите. На неговите събрания можело да се види всичко – от палта от норки и перли, до боси крака и работни комбинезони. Когато хората минавали през паркинга, можели да забележат както лъскави кадилаци, така и гюруци, завързани с ръждива тел.

Но през 1960 г., в разгара на расовото напрежение, Ку Клукс Клан заплашили да провалят събранията на Алън, където присъствали и бели, и черни хора. Те успели да взривят с динамит намиращ се наблизо мост, надявайки се с това да сплашат Алън и неговата група, но и хвалебствената служба, и тази посветена на водно кръщение продължили без ни най-малък признак на страх.

Също през 1960 г. Алън построил църква в Долината на чудесата, която побирала четири хиляди души. Той имал големи планове за този град и възнамерявал да строи частни домове, съоръжения за отдих и медийни центрове. 

ТРАГИЧЕН КРАЙ

Нещо се случило през последните няколко години от живота и служението на Алън. Въпреки че подробностите са мъгляви, срещу него било заведено дело за укриване на данъци в размер на $300.000, а през 1967 г. Алън и неговата съпруга Лекси се разделили. Обстоятелствата около този инцидент са неясни, но приятелите на семейството твърдят, че двойката никога не стигнала до развод.

Малкото известни подробности свидетелстват, че преди да се разделят, всеки от двамата е бил изцяло отдаден да служи на Господ до своята смърт, като Лекси работела у дома като журналист, а Алън пътувал постоянно и рядко се връщал вкъщи. Някои вярвали, че ако Алън не бил умрял, малко след разделянето им двамата с Лекси щели отново да се съберат. След тяхната смърт те били погребани един до друг на територията на Долината на чудесата, споделяйки обща надгробна плоча.

През 1969 г. Алън развил болезнен артрит в коляното си. Той прекарвал много време, спомняйки си своето скромно начало. Според него през онази година списанието Miracle Magazine достигнало тираж 340 000, с писма, пристигащи от деветдесет страни.

Но скоро положението на Алън станало сериозно и той се подложил на операция на коляното. Болката била толкова голяма, че един младеж на име Дон Стюард започнал да го замества зад амвона по време на походите.

На 11 юни 1970 г. Алън пристигнал в Сан Франциско и наел стая в Джак Tap Хотел (сега името му е Cathedral Hills Quality Hotel). Той се регистрирал в 12:56 на обяд. На следващия ден имал уговорен преглед за 9:00 сутринта в Медицинския център на Калифорнийския университет в Сан Франциско, за да се реши дали е необходимо да се направи втора операция на колената му.

Някъде около 9:00 ч. същата вечер Алън се обадил на своя добър приятел Бернард Шварц. Подробности за разговора не са известни, но Шварц бил обезпокоен и тръгнал към хотела. Когато пристигнал, стаята на Алън била заключена, а той не отговарял. Шварц казал на помощник-администратора за проблема и вратата била отключена с резервен ключ.

В 9:15 ч. Алън бил намерен мъртъв от Шварц и помощник-администратора. В доклада на следователя било записано, че Алън седял в стол пред телевизора. Официалният смъртен акт бил подписан в 11:23 ч. вечерта на 11 юни 1970 г. А. А. Алън бил на петдесет и девет години. 

КАКВО СЕ СЛУЧИЛО? ЗАКЛЮЧЕНИЕТО НА СЪДЕБНИЯ ЛЕКАР

Има някои подробности около смъртта на А. А. Алън, които са много важни. Въпреки че не било известно на широката общественост, той страдал от напреднал артрит. Всъщност документирано е, че неговият личен лекар д-р Сиймор Фарбър му бил предписал перкодан, секонал и валиум за облекчаване на болката и предизвиканото от нея безсъние.

Ето ги фактите: Заключението на съдебния лекар, случай за Аса Алонсо Алън установило съдържание на алкохол в кръвта 0.036 процента – много високо и концентрирано съдържание на алкохол в кръвоносната система. Причината за смъртта според заключението на съдебния лекар била „остро алкохолно отравяне и мастна инфилтрация на черния дроб”.

На пръв поглед изглежда сякаш Алън е умрял като хроничен алкохолик, но при по-дълбока проверка вярвам, че ще открием точно обратното. Ето какво мисля за онова, което се е случило тогава. 

ПОЧАКАЙТЕ! НЕКА РАЗСЛЕДВАМЕ

На първо място, личният лекар на Алън го е познавал много добре. Въпреки че един хроничен алкохолик може да заблуди новака, той не би могъл да излъже личния си лекар, особено ако последният има възможност да го преглежда толкова често, колкото д-р Фарбър е преглеждал Алън. Д-р Фарбър не би предписал толкова силно адиктивни лекарства като перкодан, валиум и секонал на хроничен алкохолик. Това би било равносилно на смъртна присъда, тъй като комбинацията от алкохол и предписаните успокоителни наркотични вещества би довела до смърт. Когато било направено изследване на кръвта на Алън в лабораторията по токсикология, в нея нямало никакви следи от лекарствени средства, въпреки че на мястото на смъртта имало много от предписаните лекарства.

Най-близките приятели на Алън казват, че той ненавиждал, дори мразел лекарствата. Непрекъснато повтарял, че не желае да взема хапчета, преди да проповядва, понеже му пречели да мисли ясно.

Имайки предвид как е бил отгледан Алън, мисля, че става въпрос за негово лично решение. Той изпитвал жестоки болки поради артрита — всъщност, той почти не можел да се движи от болка.

Медицински работници, които се занимават с болни от артрит, казват, че за техните пациенти не е нещо необичайно да използват алкохола за лечебни цели. Мнозина прибягват към него, вместо да развият зависимост към предписаните наркотици. Не се опитвам да изработя извинение, а да представя реалността.

Трябва да се отбележи, че заключението на съдебния лекар определя причината за смъртта като „остър”, а не „хроничен” алкохолизъм. Тези два медицински термина имат две съвсем различни значения.

„Остър” означава бърз, внезапен, докато „хроничен” означава продължителен, което в случая би означавало алкохолик. Заключението на съдебния лекар твърди, че Алън е починал от внезапно алкохолно отравяне, а не от алкохолизъм.

Ето още един факт. Според аутопсионния протокол мастната тъкан, открита в черния дроб, потвърждава хипотезата за продължително алкохолно опиянение.

Трябва също така да разберем, че в медицинско отношение има разлика между хроничните и хабитуалните пияници. Хроничните алкохолици са хора, които пият от доста време, като са пияни през по-голямата част от времето, независимо дали им личи или не. Хабитуалните, наричани още социални пияници може да са започнали да се напиват само от няколко седмици.

След като обсъдих тази аутопсионна диагноза с няколко прочути лекари и специалисти от цялата страна, те ми обясниха, че в случая не става въпрос за цироза. Цироза на черния дроб може да бъде причинена от хроничен алкохолизъм и представлява некроза (смърт) на тъканта на черния дроб, която се разпространява постепенно за период от време. Ако мастната тъкан в черния дроб продължи да инфилтрира околната тъкан вследствие честата употреба на алкохол, това може да доведе до цироза.

Продължителното поглъщане на значителни количества алкохол води до натрупването на мастна тъкан в черния дроб. Ако човекът не приема алкохол в продължение на няколко дни, натрупванията се стопяват и се възстановява нормалното състояние на тъканта. Алън е имал черен дроб на човек, който в продължение на няколко седмици или месец се е напивал редовно, което означава просто, че е пиел до състояние на алкохолно опиянение.

В заключението на съдебния лекар повече внимание се обръща на възпалението на неговите стави, отколкото на съдържанието на алкохол в кръвта му. Всъщност, нищо не свидетелства, че Алън е бил алкохолик, както показвало състоянието на черния му дроб. Вместо това много по-обосновано би било да се смята, че алкохолът е бил приеман лечебно.

Ето какво още вярвам. Алън не е бил алкохолик, но смятам, че от време на време е прибягвал до алкохола като лекарствено средство срещу болката, и за да бъда честен, не мисля, че той е намирал някаква разлика между алкохола и предписаните лекарства. Той мразел болкоуспокояващите и техните продължителни странични ефекти. От друга страна, въздействието на алкохола бързо отслабва и вероятно за Алън влиянието му не е било толкова силно. Може би невинаги е избирал алкохола пред лекарствата, но от медицинското заключение става ясно, че е правел така поне от няколко седмици.

Лесно е да се разсъждава трезво при отсъствието на телесна болка, но когато човек изпитва постоянна и нетърпима болка, нещата понякога изглеждат доста по-различно.

Аз смятам, че Алън е изпитвал невероятни болки вечерта, преди да умре. Това става ясно и от факта, че бил долетял в Сан Франциско, за да се прегледа при лекар на следващия ден.

От сведенията, които съм успял да събера, правя заключението, че през онази злочеста вечер на 11 юни 1970 г. в отчаян опит да спре болката, Алън буквално се напил до смърт. 

ДОЛИНАТА НА СЕНКИТЕ

Въпреки че някои подробности около служението му в края на неговия живот остават неизяснени, г-жа Хелън Макмеинс, която някога завеждала финансовия отдел, все още е запазила голямата си любов и уважение към Алън и смята, че той бил „единствен по рода си”. Според г-жа Макмеинс той е бил открит и честен за парите, влизащи в служението, и тя си спомня как той донасял тежките торби с даренията, взети специално за него и ги стоварвал на масата. „Прибери всичко това за служението, Хелън – спомня си тя думите на Алън, – всичко това принадлежи на Бог.” Макмеинс разказва, че той ден и нощ работел за хората, без да знае умора.

„Нищо не беше записано на неговото име – нито къщата, нито каквото и да било друго в Долината на чудесата – твърди г-жа Макмеинс. – Според собствените му думи, когато починел, всичкото имущество трябвало да остане на Бог.” Г-жа Макмеинс с тъга сподели, че не вярва някога да е имало друг служител като А. А. Алън. „Той не се страхуваше да се бие с дявола – заяви тя, – а когато не се страхуваш да се биеш с дявола, срещу теб започват да се надигат всякакъв вид гонения.” Г-жа Макмеинс и нейният съпруг са очарователна двойка и все още поддържат близки взаимоотношения със сина на Алън Джеймс. Според тях Джеймс Алън високо цени служението на своите родители.

Въпреки усърдието на Алън, изглежда, че харизматичното му излъчване и насоката на служението му през последните години били силно повлияни от публикациите, в които яростно изобличавал някои определени църкви, и от голямото внимание, което отделял на обреците и финансовия просперитет. Дали изключителната болка, предателствата и деноминационните заговори срещу него са били това, което го е подтикнало към подобен тип служение? Дали Бог е отклонил фокуса на Алън от чудотворното служение на божествено изцеление? Каквито и да са били причините, аз мисля, че служението на А. А. Алън е завършило твърде тъжно и доста напомня това на Джон Александър Дауи.

Точно, както се случило с града на Дауи Сион, Долината на чудесата на Алън вече няма никакво духовно предназначение.

Днес Чудотворната долина е просто деветстотин хектара земя. Наскоро научих, че някакъв фермер бил закупил имота и планирал да обработва земята. Всички сгради били взети под наем или разрушени.

Спонсорирах една група хора да отидат до Долината на чудесата, за да потърсят следи и спомени от времето на Алън. Онова, което те откриха, бе шокиращо.

Изхвърлени накуп до някаква сграда, те намерили стотици писма със свидетелства, лични тетрадки, писма, финансови дневници, служебни снимки, оригинален текст от списанието Miracle Magazine, кинолента, непроявени негативи и една безценна тетрадка със свидетелства за изцеления, придружени със снимки. Свидетелствата разказвали за стотици изцеления: глухота, алергия, мигрена, болести на белите дробове, язва, рак, артрит, заболявания на костите, слепота. Всичко това било там, а човекът, който изхвърлил тези неща на боклука, явно е направил един последен опит да унищожи всяка следа от служението на А. А. Алън.

Но Бог е имал по-различни планове.

Днес тези документи са описани и заведени в историческия музей при Библиотеката на реформаторите и съживителите в Ървайн, Калифорния. Те ще бъдат съхранени за идните поколения. Тук вие можете не само да изучавате духовната история, но и да я видите и преживеете. 

ДА ПРОДЪЛЖИМ НАТАТЪК

Зная, че Алън е правил грешки. Това не ме притеснява. Но въпреки грешките той се опита да ни покаже как да плащаме цената за духовната сила. Всъщност Р. У. Шамбак се научил да плаща цената, наблюдавайки него.

Алън преодолял своето ужасяващо детство, за да преследва призива на Бог и заради това той и служението му заслужават нашата похвала, още повече, че почти успял. Но той не отишъл достатъчно далеч. Трябва да отидем още по-далеч от Алън, ако искаме да успеем.

Какво се иска? Това звучи толкова изтъркано, но ще го кажа отново: Остани в своето призвание. Не се впускай в разни начинания, за да задоволиш искането на някой друг или собствените си желания, и не се оставяй преследването и упреците да те притиснат в ъгъла.

Какво още се иска? Започни да изграждаш имунитет към нещата, които ти влияят отрицателно. Как? Пази сърцето си. Нека Бог да те води със Своето Слово, докато в теб не остане и следа от отстъпничество или себеизтъкване. Скоро след това преследването в тази област от живота няма да оказва никакво влияние върху теб. Тогава, ако усетиш друг „удар” или нещо започне да те тревожи, започни да изграждаш имунитет и в тази област. Открий стихове, говорещи за това и отговарящи на твоя призив. После ги изговаряй над сърцето си, докато изпълнят съществото ти и станат част от теб. По този начин ти развиваш своя имунитет. И когато нещо се опита да те спре, ти ще минеш през него, а Словото ще пази сърцето ти. Ти ще си заздравил духовната си сила.

Изпълвай се ежедневно със служението на Святия Дух. Позволи Му да изпълни живота с помазанието на радост и веселие. Неговата paдост е това, което ти дaвa силата да успееш.

Не се опитвай да устоиш сам, но се заобиколи с хора, които познават твоя призив и са изпълнени със силата на Словото и Духа. Ако нямаш такива приятелства в своя живот и служение, тогава помоли Бог да те дари с божествените връзки и взаимоотношения. Не става въпрос за лакеи, които те подкрепят и насърчават независимо от решенията, които вземаш, били те правилни или погрешни, но за божествени взаимоотношения с хора, които знаят от своя личен опит как да стоят здраво в Духа. Ако се пазят чисти, те ще са екипирани да те съветват за нещата в твоя живот и да ти помогнат, когато изпаднеш в някаква криза.

Не претърсвай Писанията, за да намериш стихове, с които да спориш с обвинителите си. Ако го направиш, ще имаш грубо и огорчено служение. Понякога е трудно да се въздържим, но Бог е Този, който мъздовъздава за Своите хора! Затова остави Бог да си върши работата, а ти върши своята. Изучавай Писанията на първо място за себе си. И когато Божието Слово те изцели и започнеш чрез него да изграждаш своя имунитет и да се изпълваш със Святия Дух, тогава ще можеш да се издигнеш до следващото ниво в служението си. Но ако спреш, за да сочиш с пръст другите, ще си останеш там, където си. Ако твърде дълго останеш на едно и също ниво, ще станеш муден и ще започнеш да се опитваш да служиш в други области. Или пък ще потърсиш различно „ударение” в собственото си служение. Някои са се застояли толкова време на едно и също място, че не могат да намерят пътя към своето възстановяване.

Няма нищо ново под слънцето. Онова, което се е случило на тези велики мъже и жени в миналото, може да се случи отново, затова научете се от техния живот и заздравете вътрешния си човек. За да изпълните волята на Бог, се изисква духовна сила. Решете, че вашият живот ще бъде духовно успешен на небето и на земята за слава на Бог.