Лидерски форум

Най-лошата засега година

“Най-лошата засега година“: Първите 50 страни, в които е най-трудно да си християнин

Ислямският екстремизъм вече има съперник, според 2017 World Watch List

За трета поредна година преследването на християни по цял свят постави нов рекорд

Джереми Уебър, Christianity Today

Но основната причина, ислямският екстремизъм, сега има съперник: етническият национализъм. Така според Световният списък за наблюдение от 2017 г. (WWL), издаден днес от Open Doors, все повече тревожни процеси се забелязват не само в Близкия изток, но и в други части на Азия. Тъй като този списък съвпада с 25-та годишнина на организацията, Open Doors публикува анализ на тенденциите за преследване за последната четвърт от века. Ежегодният списък изследва натиска, на който са подложени християните в пет сфери на живота (личен, семейство, общност, национален и църковен), плюс нива на религиозно мотивирано насилие, за да определи 50-те страни, където „християните срещат най-големи гонения“.

Неотдавнашни репортажи за подреждането на страните според WWL, отразени от Christianity Today, отбелязаха как Северна Корея вече има конкуренция, както и фактът, че списъкът цели изразяване на eфективен гняв и показва на подложените на гонения вярващи, че те не са забравени.

За 25 години на описване и подреждане на политическите и обществени ограничения върху религиозната свобода, на които са подложени християните по света, изследователите от Open Doors определят 2016-та като „най-лошата засега година“

„За трета поредна година гоненията по света се увеличават, показвайки колко несигурна е станала ситуацията“, посочва Open Doors. „Страни в Южна и Югоизточна Азия бързо скочиха до недостигани досега нива и сега са съпоставими с региони с толкова голямо насилие, както Близия изток и страните на юг от Сахара в Африка.“

Откритията и тенденциите, отбелязани от Open Doors са поразяващи:

  • Почти 215 милиона християни са подложени на големи, много големи или крайни форми на гонения.
  • Северна Корея остава най-опасното място да си християнин (за 14 поредни години)
  • Ислямският екстремизъм остава причина номер едно за гоненията и е отговорен за иницииране на преследване и конфликти в 35 от 50-те страни в списъка за 2017-та година.
  • Етническият национализъм бързо се превръща в основен причинител на гонения. „Докато на Запад това става под формата на борба срещу статуквото, в Азия то е насочено срещу малцинствата и е подпомагано от драматичен религиозен национализъм и несигурност в управлението. Често срещано – а и лесно – за нововъзникващите правителства е да получат бърза подкрепа чрез намиране на изкупителна жертва в лицето на християните.“
  • Пълният брой на случаи на гонения в 50-те най-опасни страни се е увеличил, показвайки че гонението на християни в световен мащаб е нарастваща тенденция.
  • Най-много насилие се упражнява в Пакистан, който стигна до №4 в списъка с ниво на насилие „надхвърлящо дори това в северна Нигерия.“
  • Убийствата на християни в Нигерия са се увеличили с повече от 62 %.
  • Убийствата на християни са географски по-разпръснати, отколкото в миналото.
  • Най-лошата тенденция е в Мали, която премина от №32 до №44 в списъка.
  • Азия е новият център на загриженост с рязко покачващи се гонения в Бангладеш, Лаос и Бутан, и Шри Ланка която влиза за първи път в списъка.

Open Doors отбелязва, че Индия е стигнала до най-високото си място, $15, сред продължаващия възход на индуистки национализъм. „Има сведения за около 40 инцидента средно на месец, сред които бити пастори, изгорени църкви и измъчвани християни“, посочва Open Doors. „От 64 милиона християни в Индия, приблизително 39 са подложени на директни гонения.“

В централна Азия гонения избухват поради ислямския екстремизъм и правителствени опити той да бъде ограничен. „В много страни нападения от страна на правителството над християнски домове се е увеличил, а някои християнски книги са забранени“, посочва Open Doors, “а изискването за членство за регистриране на църква се е удвоило което е довело веднага до поставянето на много църкви извън закона.“

Десетте страни, където е най-опасно и трудно да се практикува християнската вяра са:

  1. Северна Корея
  2. Сомалия
  3. Афганистан
  4. Пакистан
  5. Судан
  6. Сирия
  7. Ирак
  8. Иран
  9. Йемен
  10. Еритрея

Йемен е единствената нова страна сред първите десет, изместила Либия.

През последните 25 години само три страни са оглавявали списъка: Северна Корея (2002 – 2017), Саудитска Арабия (1993-1995; 1998-2001), и Сомалия (1996-1997).

Десетте страни с най-силни гонения за 25-те години на изследвания са:

  1. Северна Корея
  2. Саудитска Арабия
  3. Иран
  4. Сомалия
  5. Афганистан
  6. Малдиви
  7. Йемен
  8. Судан
  9. Виетнам
  10. Китай

Шест страни присъстват в двата списъка – знак за тревожна стабилност на гоненията, посочва Open Doors.

Данните на WWL са съставени от доклади от 1 ноември 2015 до 31 октомври 2016 г. Годишният списък е преминал одит от Международния институт за религиозна свобода.

Open Doors определя гонение като „всяка форма на враждебно отношение в резултат на идентифицирането с Христос“. „Християните остават сред най-преследваните религиозни групи в света“, посочва изследването. „Християните в световен мащаб продължават да рискуват да бъдат хвърляни в затвора,  да загубят дома или притежанията си, да бъдат измъчвани, обезглавявани, изнасилвани или дори убивани в реултат от тяхната вяра.“

Списъкът на Open Doors е най-точното и пълно изследване, достъпно за преследваните християни,“ казва Дейвид Къри, президент и директор на Open Doors (САЩ). „То изчислява не само смъртните случаи, изнесени в новинарските емисии, но и на всеки един случай на насилие.“ Двадесет и пед годишното изследване показва къде исторически са били и все още са най-нестабилните области за живеене на християни.

По материали на ChristianityToday.

РАЗПЯТИЕ

jesus_cross_crucifixion[1]Защото словото на кръста е безумие за тези, които погиват;
а за нас, които се спасяваме, то е Божия сила.
1 Коринтяни 1:18 (Нов български превод)

За всеки християнин думата „разпятие” има ултимативно значение: спасение. Но спасението чрез Христовата смърт на кръста носи повече от едно значение. То е изпълнение на пророчествата за Месия, доказващо Божето суверено присъствие в драмата на човешката история и безпрецедентен политически манифест за силата на вярата.

Практиката за разпъване на кръст води начало от асирийския цар Шалманезер (9 в. пр. Хр.) като наказание за престъпници, при което осъдените са намушквани на кол, разпъване на кръст, и още живи издигани на високо, за да бъдат видени от тълпата. Подобна практика е практикувана и с пленниците на завладени градове, чиито тела били разпъвани по стените на града като символ на асирийската сила. Това публично наказание има за цел не толкова, за да покаже жестокост, колкото да всее страх у всеки който би дръзнал да се противопостави на волята властващите. Ефективността на този метод за контрол се състои не в причиняването на смъртта, а в изтезанията и агонията които я предшестват.

След падането на Асирия, практиката продължава във Вавилон, където през 552 г. пр. Хр. по заповед на цар Дарий са разпънати 3000 политически противника на империята. При завладяването на остров Тир през 332 г. пр. Хр., Александър Велики убива над 10000 от неговите жители, а оцелелите 2000 разпъва на кръстове, поставени върху каменен мост, построен навътре в морето специално за целта. До възникването на Римската империя, смъртта чрез разпъване носи със себе си не само мъчителното умиране на кръста, но страшното послание на всемогъщата империя, чиято силата може да пречупи на кръст всеки човек и всяка нация.

През 71 г. пр Хр, след неуспешния робски бунт, 6000 пленници от войската на Спартак са разпънати по пътя от Капула до Рим. До това време империята е превърнала практиката на кръсторазпъване в наука за изтезание. Въведени са два вида кръстове: тау (наречен така заради приликата с еврейската буква тау, приличаща на кръст с формата на буквата Х) и латински (класическа форма на кръст). Осъдените са принудени да носят широката горна талпа на гърба си по улиците до мястото на разпятие, като символ на надмощието на империята и нищожеството на личността. Целейки бавна и мъчителна смърт, римските войници бичуват жертвата с камшик от кожени върви, чиито краища завършват с парчета метал, кост и стъкло. Всеки удар се забива в плътта и раздират кожата до месо. Тялото остава без достатъчно кръв за да подържа органите. Ударите натъртват белите дробове и бавно и мъчително спират дишането. Картината е брутална. Мъчението пълно.

В това състояние тялото е приковано към кръст от груби, дървени талпи, с 15 см. гвоздеи, забити в дланите и стъпалата, след което бавно и мъчително е издигнато във въздуха. В някои случаи разпънатият е прикован с главата надолу.  Жените са поставяни с лице към кръста. Смъртта настъпва в период от 3-4 часа до 3-4 дни. Нито зловещата картина на пречупено и прикованото към дървеният кръст голо и обезобразено тяло, нито агонията на разпнатия могат да останат незабелязани от тълпата, която наблюдава екзекуцията. Престъпникът отдавна вече не е само престъпник. Той е жертва на имперската машина за мъчения.

Християнският апологет Тертулиян пише, че именно в това се състои „специалната жестокост на кръста”. Римският историк Цицерон го нарича „насилствено и безпардонно наказание”, а Йосиф Флавий го описва като „най-жалката смърт”. Но за всемогъщият Рим, разпятието е пример за наказание, което носи грозното послание на терор и смърт за онзи, който си позволи да наруши реда, мира и начина на живот, основан от езическата държава. Всеки, който се опълчи срещу империята, умира така …

В началото на първи век, за да спре масовите въстания в Юдея след смъртта на Ирод, римският легатът на Сирия – Варий, разпъва на кръст над 2000 евреи.

Историята, разказана от очевидците, става част от легендарния епос на Израел и е неминуемо чута от самият Исус Христос. Но Той вече знае, че такава ще бъде неговата смърт. Така повеляват пророчествата. Така трябва да умре истинският Месия.

Четиримата евангелисти описват в детайли осъждането и разпъването на Христос. Фарисеите, нямащи друг начин да Го спрат, освен чрез това да го убият. Предателят Юда получил своята заплата, а с нея и своята вечна присъда. Синедрионският съд, в който свидетелите не могат да намерят съгласие. Понтий Пилат, измиващ ръце пред разярената тълпа, не успял да намери вина в Него. Бичуването от войниците.  Разделянето на дрехите Му. Венецът от тръни. И последните стъпки към Голгота под тежестта на кръста.

По тясната ерусалимска улица личат следите от кръвта Му. Тълпата от хора бавно се стича през портата към хълма извън Йерусалим. Онези, които са близо, виждат покритото с кръв тяло, държано върху грубия дървен кръст от римските войници. А по-далечните, които не мога да Го видят, чуват ударите на чука по гвоздеите, раздиращи плътта. И след всеки удар вик, след вик, след вик …

Римските войници се изправят. Тълпата затихва. Въжетата около кръста са опънати до краен предел. Дървото бавно се вклинява в пресния изкоп, докато удари в дъното и кръстът застава изправен. А на него, разпъната между небето и земята, е прикована причината за нашата вяра, изворът на нашето спасение, отреченият Месия, нараненият Изцелител, Царят, осъден от царете и Господ, убиван от господарите.

Ръцете и нозете му са приковани към кръста. Тръненият венец е впит в главата Му. Тялото Му е потно и кърваво, и голо. Кръвта Му се стича по грубото дърво на кръста и пада върху прясно изкопаната пръст в нозете на римските гардове. Защото така Бог трябва да умре за спасението на света.

Но от Своя кръст, през пресъхналите устни и с последния дъх на пречупеното до смърт тяло, Словото не спира да говори за вечността.

 „Отче, прости им”. „Още днес ще си в Рая”. „Жено ето сина ти”. „Лама савахтани”? „Жаден съм”. „Свърши се”. „Отче, в ръката Ти предавам духа Си”.

В тъмнината на деня завесата на храма се раздира, за да приобщи наранените, отхвърлените, бедните и безполезните към мястото на Неговото присъствие. И краят е само ново начало.

Пет от апостолите – Андрей, Вартоломей, Петър, Филип и Симон Зилот, умират от смърт на кръст като Христос. Хиляди от ранните християни са разпъвани на кръст край каменните пътищата на империята. Джон Фокс, в своята Книга на мъчениците, пише: „кръстове, отрова и глад са използвани навсякъде, за да разпръснат християните и всяко налично умение е използвано до край, за да изобрети мъчения срещу онези, които не са извършили никакво престъпление, освен това, че мислят различно от обречените на суеверие”. Кръстът се превръща от символ на мъчение в знак на мъченическа смърт и вярност към вярата.

През втори век анти-християнските аргументи, споменати от апологета Минуций Феликс в съчинението му „Октавий”, асоциират кръста с християнството. В началото на трети век, Климент Александрийски нарича кръста „знака Господен”, взаимствайки от апокрифното Евангелие на Варнава, а Тертулиян описва християните като „crucis religiosi” (лат. посветени на кръста). Киприян в „Свидетелства” и Лактантий в „Божествени повеления” разказват как знакът на кръста е поставен върху челата и гърдите на вярващите в защита срещу демони.

Но по-важното е това, че ранното Християнство издига кръста срещу империята, която разпъва на кръст. Историята не познава подобен прецедент и по-силен политически манифест. Символът на Римското надмощие става символ на Христовата вяра. И не толкова самият кръстен знак, а неговата символика с кръстната смърт и свръхестественото възкресение на Исус Христос.

Посланието на Ранната църква е повече от ясно. То е политически антипод, който твърди че езическата държава няма власт над Онзи, Който разпнат от държавата, възкръсва над смъртта, над ада, над всяка империя и над всеки властелин. Разпятието носи и социално послание, защото съди с правда, възстановявайки социалната справедливост. Там, при Кръста, болният оздравява, слепият вижда, куцият ходи, сиракът намира Отцовство, а бедният получава даром това, което богатият не може да купи с пари. То е неминуемо и икономическо послание, защото зависимият от робски труд Рим остава без роби. И как може държавата да пороби онези, които са били освободен при Кръста? Но най-вече, посланието на Кръста е духовно послание. Защото държавната власт е безсилна да разпъне онези, които са се съразпнали за вярата в Бога заедно със Сина Му.

Много вероятно е в началото на този век, светската държава отново да опита да даде пример за своята сила и власт, жестоко разпъвайки инакомислещи, инакоискащи и инаковярващи на кръста на своята законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Много вероятно е и да успее. Но това е само опит, неспособен да устои на изпита на времето и доказващ това:

Словото на кръста е сила която покорява всяка земна и неземна власт.
Защото Великден е празник на вярата, която побеждава с оръжията, използвани от враговете й и против самата нея.

ЦВЕТНИЦА

Празника Пасха…

tomb_300

Николай Бояджиев и Доний К. Донев (2004)

Когато братята на Йосиф най-после разкрили самоличността му в Египет те били стъписани. Йосиф говорел с тях чрез преводач и носел египетски дрехи. Невъзможно било да го познаят. Подобно е и положението днес с празника Пасха…

След близо 2000 години употреба от страна на една често идолопоклоническа църква съставена главно от езичници Пасха-та е загубила своя първоначален облик и значение. Макар и ние християните да се радваме на едно Пасхално Агне, което надминава в слава, всяко животно, което би напомнило за Изхода на евреите от Египет, защото нашето Агне очиства греховете ни, ние все пак би трябвало да се върнем към корените на този празник, за да оценим докрай за какъв ИЗХОД ще празнуваме – ИЗХОД от този свят. Днес, когато светът, в религиозно невежество ще яде шарени яйца, козунаци или шоколадови зайчета, за нас е по-добре да си спомним, “че коренът държи нас” и че над главата на нашето Пасхално Агне е пишело … Мелех хаЙехудим (Евр. Цар на Юдеите).

В този смисъл нека разчистим паяжините на времето и традициите и нека се върнем мислено към онази дузина мъже с еврейски черти, които “приготвиха Пасхата”, ядоха безквасен хляб, топяха залците си, пиеха вино и пяха химни, заедно с Един, който беше сред тях по-евреин от всички – Лъвът от Юдовото племе. Нека потърсим корените на нашата вяра в един празник, за който Исус каза “толкова много исках да ям тази Пасха с вас …”

Великденската история описана от евангелистите е всъщност история за Еврейската Пасха и нейното изпълнение като пророческо явление в живота на Християнската църква. Самата дума „пасха” (Евр. песах) означава преминаване, да преминеш. Разбира се, тя се отнася за преминаването на Израел от робство в обещаната земя и в този смисъл е празник на духовно и физическо освобождение. Бивайки в 14я ден на месец Нисан, първия месец от годината, Пасхата е и началото на ново летоброене в историята на Израел.

Приготвянето на Пасхата за което говори Мт. 26:19 включва:

1. Търсене на квас (хамец – букв. кисел) в цялата къща, като Новият Завет ни казва, че трябва да празнуваме с безквасни хлябове на искреност и истина (1 Кор. 5.8). Квасът е най-често символ на грях не само в Новия Завет, но дори в Талмуд-а, където той се разглежда като символ на “злото пожелание в човека” (Б’рахот 17а)

2. Отиване в храма с жертвено агне, което там е принесено в жертва и кръвта се излива върху олтара

3. Пеенето на псалми

4. Одиране на агнето и изгаряне на кожата и някои части

5. Подготвяне на вечерята за Песах, която се нарича „седер” т.е. Ред, подредба, по която трябва да протече вечерята.

6. Чака се полунощ

Това бе изпълнено от учениците. Целта на Седер, т.е. на този Ред на Вечерята е да предизвика интереса на присъстващите деца, които да попитат, защо еди кое си се прави именно така, и да получат отговори на въпросите си, които да им разкажат за изхода от Египет. По подобен начин Исус провокира интереса на своите ученици на последната пасхална вечеря с много от действията си последвани от поучения. Седер включва следните елементи:

1. Хагада – Поучение за историята на Израел при излизането му от Египет. Това поучение показва, че осъждението ще падне върху света, но чрез кръвта на агнето Божиите избрани са спасени от язвите които следват. Подобен модел е ползван и в книгата Откровение, за да покаже избавлението на вярващите от Божиите язви и спасението им.

2. Маца – безквасен хляб който играе основна роля във вечерята и е Новозаветен символ на Христовото тяло. В самото начало на вечерята една маца бива разчупена (действието се нарича Яхац) – половината бива начупена между всички участници и изядена, а другата половина (афикоман) бива скрита и по-късно децата я намират – тя е последното, което се изяжда на Седер песах. Исус е началото и краят. Исус има две идвания. Исус и досега е скрит от очите на еврейския народ, но накрая, той ще бъде намерен! Исус каза: Вземете и яжте – Христовото тяло разчупено, скрито и намерено.

3. Агнешко месо – агне заклано в храма. Днес ашкеназките евреи не ядат агне на Пасха, защото казват, че няма Храм, където да се заколи, сефарадските евреи обаче ядат. За нас агнето е “агнето, което носи греха на света”.

4. Вино – Първата от четири чаши символизиращи всяка по едно от обещанията в Изход 6.6-7 (Аз съм Иеова; (1) ще ви изведа изпод товарите на египтяните, (2) ще ви избавя от робството ви под тях, и (3) ще ви откупя с издигната мишца и с велики съдби. (4) Ще ви взема за Мои люде, и ще бъда ваш Бог)– Лука единствен споменава 2 от тези 4 чаши вино. В 22.17 Исус изрича очевидно след първата или втората чаша благословия (б’раха), която е “Барух Ата, Адонай Елохейну, Мелех ха Олам, Борей при хаГефен” – Благословен да си Ти Господи Боже наш, Цар на вселената, създател на плода на лозата. Със сигурност Исус е казал именно тези думи, защото после в 29 стих повтаря словосъчетанието ‘плода на лозата’.

5. Карпаз – потапяне на зеленчуци или варен картоф в солена вода, символ на извеждането на Израел през червеното море.

6. Песни – Изпяване на Халел (хваление) със сигурност един от хвалебствените Псалми между 113 и 118 или 136-ти. Изпълнено в Матей 26:30

7. Рахца – Умиване на ръце. Исус уми не ръцете на другите, а краката им.

8. Три молитви: моци (благодарност за хляба), маца (благодарност за заповедта да се яде безквасен хляб), барех (благодарност в края на вечерята). А ние като християни изпитваме ли благодарност към Бог, че ни е дал “хлябът на живота”?

9. Корех – потапяне на най-долната маца в харосет (смес от ябълки, стафиди и лимонова кора, орехи, подправки и вино) символизиращ хоросана използван от Юдеите в Египет. Тази част бе изпълнена в Мт. 26:23 и залъка бе даден на Юда. като на почетен гост.

10. Марор – горчиви зеленчуци или подправки, спомен за горчивото робство. За Исус напомняне за горчивата смърт, която му предстои.

11. Барех – умиване на ръце и благославение изпълнено в Мт.26:26

12. Третата чаша на благословение и изкупление, съответстваща на третото обещание в Изход 6.6,7 – обещанието на изкупление. Знаем от Закона, че няма завет сключен без проливането на кръв, именно имайки предвид това, Исус казва че ратифицира новия завет със своята кръв – Лука 22.20 – Чашата е символ на Христовата кръв (Мт. 26:27). По това време някой е отивал да търси скритото парче маца. Исус каза: Вземете и яжте – Христовото тяло разчупено, скрито и намерено.

13. Четвъртата чаша – чашата на изпълнение на царството.
Исус каза: Аз няма да я пия още, имайки в предвид че Царството няма да бъде изпълнено докато Той и църквата не са отново заедно (Марк 14:25; Лука 22:18)

В историята разказна от евангелистите Пасхата придоби пророчески първообраз на Христовата жертва и възкресение. Кръстът – най-страшното Римско мъчение, имащо за цел не само да умъртвява, но и да отнема човешкото достойнство и да опозорява, се превърна в средство за преобразяване според образа на Христос. Ето това е Великден.

За християните от 21-ви век, Великден не е определен ден, нито определена традиция. Пасхата, да пренесем себе си в жертва жива и богоугодна, е заповед за всекидневния ни живот. Тази заповед идва с обещание за вечно възкресение и с великото свидетелство за възкръсналия от смъртта вечно Жив Бог.

За почти половин век, Великден бе официално забранен в България. Ония които го празнуваха истински и по Християнски бяха гонени. Дори историческият факт, за Българския Великден, не попречи на онези които искаха да няма Великден.

Прийома им не беше нов, а по-скоро исторически наследен и фанатично практикуван. От Римските гардови тетради до манифестиращите активисти, опитът да се забрани Великден и вярата в живия Бог доказа само едно. Събитие като Възкресението, което не се повтаря в историята, не може да бъде контролирано или забранено от исторически повтарящи се социални събития и субкултурни формации. При отвалянето на надгробния камък и при видението на Възкръсналия Христос, всички те губят смисъл и претърпяват провал. Защото възкресението не може да бъде забранено.

Преди петнайсет години, един западен журналист посветил себе си на мисионерска работа дойде България след седем дневен пост на остров Патмос. Качен на покрива на един стар трафопост като сцена в средата на хиляди български евангелски вярващи обградени от плътен милиционерски кордон, Джони Нойер проповядва историята на Пасхата и нейния призив, „Пусни людете ми.” „Смешна картина”, би казал някой по онова време, но не и днес когато пророческите думи са историческа реалност, която никой не може да отрече. Защото, Бог е верен да изведе народа си от Египет. Той все още може да отваля камъни за да живеем и го прави. Какво прави църквата с дадената й възкресенска сила в останалото кратко време това вече е нейна историческа отговорност.

Христос возкресе! Вече е Великден …